неделя, 30 март 2008 г.

Щастливите ми пръсти

Щастливите ми пръсти докосват тревичките, косите на хората, бравите на вратите, листата. Щастливите ми пръсти галят всяко нещо и всяко нещо ги погалва. Само щастливите ми пръсти могат това... Умът ми се скита объркан и отчаян, душата ми понякога е наранена, но щастливите ми пръсти намират скритата красота на света, сякаш навсякъде наоколо има струни на огромна арфа, и звуците избликват, неудържими, съвършени, опияняващи. Пръстите ми знаят истината за света. И тя е, че той е прекрасен и кипи от сила и обич.

събота, 22 март 2008 г.

Между два свята

Разкъсвам се между два свята. Не знам дали приличам на човек, който се олюлява на ръба на пропаст, или на птиче, което се колебае дали да се научи да лети. "Какво ти казва шестото чувство?" би казал Сашо. Шестото чувство ми казва, че искам да захвърля всичко, да потърся друг път, да се откъсна напълно от света, да се заслушам в другия свят. Но не да отида за два дни "на хижичка" за да "презаредя" и после с пълна сила да се впусна пак да пилея скъпоценното, което съм получила, в помията на ежедневието. А седмото чувство.. седмото чувство ми казва, че едно зайченце тръгнало по непознати пътечки да търси истината и на първата пресечка го изяла лисицата. Да ама едно друго зайченце никъде не ходило, седяло си послушно в къщи и яло шоколад, докато умряло от затлъстяване и диабет. По-добре да го беше изяла лисицата. Да, ама ако така или иначе умира накрая, какво значение има как. А пък едно друго зайченце, си стояло в къщи и чистело и готвело, пък истината взела че сама дошла при него. Хм

сряда, 19 март 2008 г.

Начини да обичаш

Забърках се скоро в една дискусия в в блога на Ана. Една от онези, в които казваш нещо и не казваш точно това, което искаш, а после някой те репликира, а ти да се обясниш отговаряш и така нататък, отплесвате се от темата и накрая съжаляваш че си казал нещо изобщо.
Но от друга страна е полезно да говориш с хора, които мислят различно. Ето какво остана в ума ми от разговора там:


"Нито презирам някого, нито пък имам търпението да обичам целия свят. Това е досадно и отегчително да обичаш всичко и всички, познати и непознати, и целия свят... Да не подбираш в любовта не е добре. Означава, че не я умееш и я прилагаш безразборно. Което е по-неприятно и по-рисковано и от безразборния секс.:))"


"Когато обичаш целия свят в повечето случаи означава че към всички любовта ти е еднакво повърхностна! Срещал съм хора които "обичат целия свят" но когато ги опознаеш по-добре разбираш че в действителност те обичат само и единствено себе си и отношенията им с другите са с цел да удовлетворят нуждите на собственото си его."


Интересно. Винаги съм мислела, че всеки човек се стреми да обича колкото може повече хора. В смисъл, да мисли с добро за тях. Аз поне бих искала да мога да обичам всички. Не че мога. Не бях се замисляла че може да има обратен фокус. Да се стремиш да обичаш малко хора, но някак качествено. И да си подбираш кого да обичаш. Това не е моят начин, но бях някак...впечатлена колко различно може да е устроен нечий ум и аз даже не съм си помисляла за това. При това изобщо не става дума за това кое е по-правилно. Просто интересно. А може би думата се използва в различен смисъл? Аз изпозлвам "обичам" в абстрактния смисъл, като отношение, като нагласа. А може би те имат предвид практическия смисъл? Да обръщаш внимание, да отделяш време. А може би не.

Не знам защо се сетих за една моя любима книга - "Цветният воал". Там се разказва за същото - за видовете обич и .. смисъла на живота. Отговори никакви, както обикновено:)

За мен ще бъде много полезно и интересно, ако вие, четящите тук, ми кажете вие как я разбирате обичта? Какво мислите за обичането:))

неделя, 16 март 2008 г.

Бънджи

Понеже търся смисъла на живота и искам да опитам колкото може повече неща, реших да скоча с бънджи. Слушала съм разкази на различни хора какво е усещането. От ужасно до прекрасно.
Днес на Писанския мост, Русенският клуб за пътешествия "Бяла звезда" организираше такова събитие.
И скочих.
Не че го нямаше свиването в корема преди крачката надолу, обаче...като цяло.. нищо. Падах прекалено бързо, за да се насладя на полета и прекалено бавно за да се уплаша истински. Просто се полюлях на въжето и малко ми се зави свят от това. И толкова. Когато правя секс ми се е случвало да изпитвам по-голямо вълнение.
Мислех се за по-чувствителна, ли знам ли. То се оказа, че съм голям тапир:) Или съм си мислела че е кой знае какво:)
Вие скачали ли сте с бънджи?

вторник, 11 март 2008 г.

Размисли над шахматната дъска

Играя шах срещу компютъра. Играя за да не мисля. Да не мисля за живота си, за бъдещето. Опитвам се да мисля за фигурите на дъската, сякаш от това зависи всичко. Губя всяка партия. Сякаш от самото начало съм обречена и с всеки ход само отлагам, или ускорявам поражението си. Притисната съм в ъгъла, правя отчаяни жертви, за да се измъкна. Не успявам. Всичко е хладно преценено, още преди да съм разбрала, вече съм победена. Само трябва да направя ходовете. Шах и мат. Шах и мат. Шахът е мъртъв. Край на играта. Нова игра. Нови надежди и опити, опити. Понякога изглежда че съм много близо до победата, но се провалям. Измъквам се от една клопка, за да попадна в друга. Ударите идват от неочаквани места, или от очаквани, които съм оставила без контрол. Няма пощада. Смелостта не помага. Важни са позициите. Шах и мат. Играя на средното ниво. На лесното го бия вече. Преди не можех. Един ден, просто успях. И след това беше по-лесно. Но сега съм на следващото ниво и отново се уча. Партия след партия, обречени, изгубени. Като серия от прераждания. Отново и отново. Понякога натискам край на играта, защото виждам че няма смисъл. Понякга пак виждам че няма смисъл, но се съпротивлявам. Не побеждавам, просто не се отказвам. Понякога губя търпение и правя глупави, яростни ходове, без смисъл, просто така, за да свърши по-бързо играта. И резултатът винаги е един и същ. Шах и мат. Има ли значение тогава? Предполагам че има, защото колкото и да не ми се вярва, ако съм играла добре, ако съм се учила от грешките си, ако съм сдържала гнева си и съм запазвала концентрацията си, след безброй загуби, идва моментът, когато нещо се променя и с върховни услия успявам да победя...Не че има значение.
А отвън някъде ме чака животът ми, моята истинска партия шах. Предполагам една от многото. Отдавна загубена. Победата няма да е този път. И ми се иска понякога да натисна "End game" и да не се мъча повече. Или пък ми се иска да направя купчина от главозамайващи глупости и нелогични ходове, за да видя ще се обърка ли поне малко този мой невидим противник, ще загуби ли самоувереност, поне за секунда, преди да ме събори в прахта. Но играя шах и се убеждавам, че винаги трябва да се играе до края. Спокойно и с максимално старание. Заради следващия път.

сряда, 5 март 2008 г.

Постите

Доста често съм задавала въпроси за постите на хора, които ги спазват. Получавала съм какви ли не отговори, от здравословни, до тотално теологически. И никой не ми звучеше убедително.
Днес получих отговор, без даже да съм задала въпроса, просто си дрънках с Калин за глупости.

[20:50:38] … ти откога постиш
[20:50:47] … то нали сега беше месни заговезни
[20:50:58] … а другата неделя е сирни..
[20:51:02] … и после.. глад
[20:52:08] Калин Горанов: ами не точно глад
[20:52:19] Jorjeta Kraleva: :))
[20:52:21] Калин Горанов: ама храната губи коварното си очарование
[20:52:25] Jorjeta Kraleva: мда
[20:52:41] … хаха:))
[20:54:45] Калин Горанов: аз затова обичам да постя. Позволява ти да виждаш всичко по-добре. Не става дума само за храната. Но да не ме помислиш за дълбоко вярващ сега.

Никога не бях се сещала, че постите са упражнение за това да видиш как храната губи коварното си очарование. Да разбереш, че така виждаш всичко по-добре.

Meditate on this I will...

вторник, 4 март 2008 г.

Освобождението, свободата и други размисли

Вчера беше Националният празник на България. Денят на Освобождението. Не знам доколко това са патриотични измислици, но все пак главата ми е пълна с образите на хора, борили се и загинали с мисълта техният народ, децата им и внуците, да са свободни. Да дишат свободно, да живеят волно и щастливо.
Отидохме до Търново, за да видим спектакъла "Светлина и звук" на Царевец. Градът жужеше като кошер. Имаше много хора, дошли като нас, отдалеч. Площадчето пред Царевец беше претъпкано с хора два часа преди събитието. И ние се свряхме сред тълпата и зачакахме търпеливо. Вечрта беше хладна и момичетата, които бяха с нас си зъзнеха. Небето беше обсипано със звезди и гледката на Царевец на фона на небето беше впечатляваща. Бях изпълнена с нетърпение, заради дългото чакане, но и заради особената атмосфера на мястото. Не знам дали има друго място в България, където да се усещаш така горд че си българин, че си част от нещо величествено, силно и красиво. Наоколо щракаха фотоапарати, телефони жужаха, двойки се снимаха, деца носеха балони. Чакахме...
И най-после започна. Онази магия от светлина и звук. Някой искаше да ни разкаже за гордостта и падението, за силата и смелостта, за отчаянието, за надеждата, за Освобождението. Някой искаше да ни разкаже...
Пред мен се видгнаха десетки фотоапарати, които снимаха и снимаха. Половината със светкавици!??? Още десетки телефони светеха на запис и всичко жужеше и бръмчеше и пискаше и щракаше. Почти нищо не се виждаше от спектакъла. Всеки се опитваше да щракне хубавото нещо пред нас, да покаже на приятелите, да си го има. Никой не гледаше. Бръмчене и пискане, светкавици и пак светкавици. Полудях. Отидох до най-близкия и го помолих да спре да снима. Той каза, ами.. то и без това нищо не излиза. Господи! Той спря, но другите отпред продължиха и още и още. Гледаха снимките и превъртаха, да видят хванали ли са хубаво нещото. Едно дете отзад светеше със фенерче по хората. Не издържах. Седнах на камъните и зареях поглед в звездите. Не исках да гледам повече. Чувах само музиката, заглушавана от пискане и щракане. Един телефон зазвъня с кръшна чалга. Най-после всичко свърши. Хората доволни си заприбираха джиесемите и гледаха какво са успели да вземат от красотата, която струеше пред тях. Най-вероятно нищо, некачествени жалки размазани образи. Но да има, там, да се занае че са били, иначе как ще усетят празника. Плачеше ми се, ама много. Хората от компанията малко ме упрекнаха за това че съм се скарала на човека. Все пак, свободна страна сме, всеки прави каквото си иска. Много шум вдигам за нищо. А аз си вървях сред натъркаляните по земята бутилки и опаковки и за пръв път в живота си си помислих нещо, за което съм упреквала другите неведнъж. Помислих си че се срамувам че съм българка, че това е една скапана страна със скапани хора, където не искам да бъда. Че тук никога нищо хубаво няма да се случи, защото сме прасета и идиоти.

Освобождението не е политически акт, то е промяна в сърцето. Да си свободен, означава, да гледаш с широко отворени очи красотата, да бъдеш силен и себе си. Може да се наричаш както си искаш и да вееш какъвто си искаш флаг, да пееш химна и да гледаш зарята, но това не те прави никой. Мисля си че хората днес са поробени повече от всякога. Телата им са свободни, но мислите им са поробени. Хората отчаяно се нуждат от свобода. Хората са уплашени до смърт, оградени със скъпите си вещи. Хората са загубили пътя и се лутат в тъмното, хищни и объркани, грабещи и разрушаващи, неосъзнаващи... Искам свобода за всички.

Пътят обратно, фарове на коли и музика. Една хладна ръка в моята. Въпреки всичко. Осъзнавам, че съм оставила тъмнината да нахлуе в мен. Оставила съм я да разрушава , да блика от мен. За малко, но съм я оставила. Съжалявам. Осъзнавам, че аз съм тази, която трябва да се промени. Моята свобода и сила зависят от мен. Другото са глупости. И фаровете осветяват пътя напред. Понякога са дълги, понякога са къси, понякога ни заслепяват насрещни фарове. Но продължаваме да се движим, напред, към края на нашето пътуване в нощта. Там няма нищо особено. Прегръдка и покоя на споделената топлина. До другата сутрин.

понеделник, 3 март 2008 г.

Храната

Храната е моят най-добър приятел... Храната е моят най-голям враг.
Дебелея не защото "натурата ми е такава", а защото системно чудовищно злоупотребявам с храна. Ако бях алкохоличка, щях да съм в болница и на лечение. Какво е лечението за пристрастените към храненето? Глад? Това го мога. Мога да спра да се храня почти напълно. Трудно ми е да ям УМЕРЕНО.
Преборих се с толкова неща в живота си. Даже със зависимостта от сладкото. Но сладкото е друго нещо. Можеш да го разграничиш. Това е сладко-това не. И си програмираш ума на всяка цена, за нищо на света да не хапваш онези неща от списъка. Но другото...
Никога няма да разбера защо вкусните неща са вредни. Да дойде някой да ми каже, че наистина не харесва пържени картофи:)

Този пост беше провокиран от днешното ми качване на кантара, разбира се. Сега ще отида да правя закуска и ще се опитвам да не изпадам в паника и лошо настроение. Ще се опитвам да се убедя че е по-важна ЛИЧНОСТТА в мен. Но ще си знам, че това са глупости. Никаква личност не съм, докато нямам сили да живея без патерици. Някой ден се надявам да намеря пътя, който ще ми помогне да затворя онази празнина в себе си, която се опитвам да запълня с храна.

Вие как се справяте с храната?