Няма нищо случайно

шахматно-житейски прозрения

2012-01-18T08:52:00.004+01:00

В живота е като в шаха. Ако си прекалено дързък, трябва да си и ужасно умен, защото иначе след ефектното начало, накрая те смазват съвсем тривиално.

Бели сенки

2012-01-09T13:51:00.004+01:00

Отварям сутринта вратата на хижата и гледам - снегът е натрупал една педя над прага. Отпред - бяло поле. Слушах вятъра цяла нощ и си мислех какво ли ще е да се прибираме в такова време. Е, след малко ще разберем. Някак не мога да се уплаша истински. С мен са още четирима души, на които знам, че мога да разчитам. Освен това Пламен обеща да ни изпрати до някъде и да ни прави пъртина. И последно, имам застраховка и телефоните на ПСС! Безсмъртна, казвам ви!
Мием си зъбите, събираме багажа, ядем пъжени филии. Опитвам се да се облека правилно, но всъщност идея си нямам какво е да вървиш в планинината в сняг и силен вятър. Якето ще ме запарва ли, или без него ще замръзна? Шапка ли да сложа, или качулката на якето? Да обуя ли клин под панталона? Кои ръкавици да сложа?
Най-накрая сме готови за тръгване.Оказва се че с нас ще дойдат още трима души, единият от които е от тези места и е опитен планинар. Вече съм съвсем спокойна. Просто нямам търпение да излезем навън и да видя до къде ще затъна. От топлата трапзария на хижата, бурният вятър, който вее сняг навън, ми се струва приятно предизвикателен. Не мога да си представя че ще ми е трудно.
Излизаме и леденият вятър ни подхваща. Още първите няколко крачки ни показват, че работата е сериозна. Снегът е пухкав и някак сух. Вятърът е ужасно силен, страничен. На моменти поваля някого на земята. Аз вървя почти последна в колоната и започвам да усещам как нещо примитивно се надига в мен. Тялото ми усеща заплахата на студа и вятъра и се мобилизира на сто процента. Спирам да усещам студ, не усещам да се задъхвам и уморявам, ставам някак много ефективна, пазя си силите и бързам в същото време. Копирам действията на тези пред мен. Уча се с всяка минута, как да излизам като затъна, как да се навеждам, за да не ме събори вятъра, как да пълзя когато снегът е прекалено дълбок, за да се върви. Осъзнавам, че ако не мога да се справя, хората с мен трудно ще намерят ресурс да ми помогнат. И в същото време знам, че няма да ме оставят. Това е едно такова усещане, което няма как да се обясни.
Любо и Пламен спират да обсъдят нещо и ни казват, че няма да стигнем до Узана. Вятърът е прекалено силен по билото, а снегът - прекалено дълбок. Решават да слезам по стръмното през гората до Стоките. Тук Пламен ни оставя и се връща в хижата, а ние продължаваме водени от Любо.
В гората е по-тихо, дебелият сняг прави падането по задник безобидно, а надолу се върви по-лесно отколкото нагоре:) Въпреки всичко е уморително. Мъжете се сменят кой да върви пръв и да прави пъртина. Снегът е над коленете. Гледам пред мен фигурите на Сашо, Любо, Тишо, Вельо и осъзнавам, че физическата им сила и издържливост е това, което ни проправя път през вятъра и преспите. Изпитвам признателност и загрижененост. Иска ми се да мога да направя и аз нещо за тях. Изведъж осъзнавам как някога се е утвърдил моделът мъжът да седи до огъня, а жената да готви и шета около него. Имало е преспи преди това:)
Почти сме стигнали до селото, когато коляното вече ме боли ужасно и почти не мога да ходя. Може би близостта на цивилизацията ме кара да се отпусна. Куцам последна от групата и им казвам да не ме изчакват. Една от причините е че пея, за да не охкам, а знам, че Вельо не понася руски песни:) Докуцуквам до мястото на срещата и изобщо не се шегувам, когато казвам на Жоро, че ужасно се радвам да го видя. Той успява да ни натъпче осмината заедно с раниците в джипа си и през непроходими пътища и паднали далекопроводи ни понася към цивилизацията!

П.С. Специални благодарности на Жоро, който болен от пневмония дойде да ни прибере, на Пламен, който го помоли за това и дойде да ни помогне за началото на прехода, на Любо, който вървеше като машина през преспите, на Сашо, Тишо и Вельо, които се показаха като истински мъже, на Деси за героизма да върви с мокър леден панталон часове без да гъкне. И на Марто - един от хижарите на Мазалат, за търпението, ведростта, дружелюбността и страхотните кюфтета:)

И неясно прохожим в этот день непогожий, почему я веселый такой.

2011-12-07T13:19:00.002+01:00

Днес денят започна криво, с тъга, умора и отчаяние. Пуст, студен и мрачен декемврийски ден. Сърдех се на себе си за слабостите и грешките си, не намирах сила и полет да ги поправям, усещах че тъпча на едно място и не знаех къде другаде искам да отида. Плачеше ми се. Работех насила, усмихвах се насила, препъвах се в себе си.

И после дойде куриер с един пакет. И вътре усмивките на хора, които ме познават бегло, хора, които често съм засягала с прекалената си прямота, хора, които не предполагах че дори знаят кога ми е рождения ден. И са ми изпратили подаръка по-рано, за да мога да го позлвам на предстоящото ходене в планината. Това не беше подарък за отчитане, а нещо премислено, потърсено, избрано.
Толкова се трогнах, че даже не знам дали намерих удачните думи да им благодаря в чата.

И сега, в този мрачен декемврийски ден, се усмихвам и кроя планове да направя неща, които отлагах, да подхвана проекти, които бях изоставила, да създам разни неща. Защото почувствах, че някой вярва в мен и че не съм само сянка, а част от нещо хубаво и живо.

Благодаря ви много!

Сексът като северно сияние

2011-12-04T08:30:00.002+01:00

Трудно е да обясниш на глух човек какво е Лунната соната.
Трудно е да обясниш на някой, закърмен с порно, какво е сексуалното общуване.

Толкова осакатени хора покрай мен дори не вярват че то съществува. А то прилича на Северно сияние - прекрасно, необятно и ефирно.

Цигания...

2011-11-22T16:19:00.004+01:00

Значи, много обичам ако ще е цигания, да е пълна!
Моля, уважаемите читатели, на които не им понасят музикални вълнения от брадичката надолу, направо да затворят страницата. Благодаря!

А за останалите - ДААААААЙ!

Ана Каренина във Фейсбук и християнското семейство

2011-11-21T09:41:00.003+01:00

Тя е малко преди 30-те, омъжена, с малко дете, скоро се е върнала на работа след раждането на детето. Има хубав мъж и дом. Изглежда добре. Какво би искала повече?..
А статусите и във Фейсбук са пълни с объркване, с неизказани копнежи, с цитати за всепомитащата любов, с романтични песни. Познахте ли я? Тя живее отсреща, и отсреща, и отсреща... Тя е хиляди жени...
Мислела е, че започва нов етап в живота си, когато се омъжва. Виждала е себе си, заобиколена от деца и внуци и обградена от любов и уважение. Детски смях и бели покривки... А нещо се е объркало, нещо се е изплъзнало от контрол и колкото и снимки с детето и мъжа си да слага във Фейсбук, колкото и да подрежда масата и да прави домашни сладкиши, пустотата в нея се е надигала с ужасяваща сила. Тя се е борила отчаяно да се върне при ценностите си,вървяла е сляпо напред по пътя, който си е начертала, не се е осмелявала да погледне през рамо към въпросите, които са я преследвали. Всичко ще се оправи, повтаряла си е, само малка депресия, просто съм уморена...

Но един ден...часът е настъпил...
И тя мисли, че е изключение, или пък чудовище, в изгарящата я забранена любов...Ракъсва се от угризения и оправдания, живее в хаос и лъжи, объркана, щастлива, , озарена, ужасена...

Не разбира, че е станала част от нещо древно, могъщо, неумолимо, безспорно. Толкова просто, като падането на листо, толкова невинно, като капките дъжд по прозореца. Толкова естествено, като отварянето на цвете. Кръговрата на любовта.

Днес е ден на християнското семейство. Хиляди захаросани глупости ще изпълнят ефира.
Хиляди лъжи, празни фрази, сълзливи истории...

Никой няма да се осмели да каже, че там където започва семейството свършва любовта. Никой няма да се осмели да каже, че в това няма нищо нередно. Никой няма да се осмели да каже, че бракът е договор за финансова обвързаност и гаранция, че ще отглеждаш собствените си деца. И нищо повече.

Аз пък искам да кажа - не се страхувайте, не се срамувайте. Но и не се заблуждавайте... Да разруши старото си семейство, за да изградиш ново, заради любовта е грешка, както да изградиш къща върху паяжина. Да смяташ, че нямаш право да обичаш, след като веднъж си казал "да" е глупаво.
Вярвайте в себе си, не лъжете, усмихвайте се и живейте истински!

Истории от североизток : Циганите

2011-11-02T11:48:00.002+01:00

В селото, съседно на нашето, живееха много цигани. Крадяха по къщите, крадяха реколтата. Селото се съсипваше ден след ден. Българите го напускаха панически. Циганите ставаха все повече...
Като се прибрах тези дни случайно стама дума и попитах майка ми, съществува ли изобщо още това село или са останали само руини. А тя ми отговори - о, напротив, съществува и процъфтява. А как живеят, попитах аз, как се издържат, като няма вече от кого да крадат. Майка ми каза, че сега гледали много животни, обработвали нивите, селото било голямо и хубаво, ремонтирали училището и сега пак работело, имало много деца. Няколко циганина били местните богаташи и другите работели за тях, всичко си уреждали помежду си, по техни закони...
Хм, мисля си, може би пък когато и последният българин емигрира от България и тук останат само циганите, да вземе да се оправи положението най-накрая?

Гледна точка

2011-10-26T09:19:00.002+02:00

Да гледам странно красиво пожълтяващите листа на дърветата отсреща и да плета вълнени чорапи...Животът понякога е прост и прекрасен. Бях забравила коя съм, бях забравила че съм щастлива и нежна. Гледната точка е важно нещо, променя всичко.

...такова време...

2011-10-22T11:51:00.003+02:00

Обичам такова време - призрачно... Сиви надвиснали обаци, тихо и здрачно. Имам чувство, че в такова време може да се случи всичко. Може би тънката линия между този и други светове ще се размие и вълшебство ще проблесне за миг, може би ще успея от мъглата да изтъка желанията си в реалност. Може би ще се изгубя, за да намеря нещо прекрасно. Може би нещо прекрасно ще се изгуби, за да ме намери...
В такова време осъзнавам колко съм самотна, но и колко съм свободна.
Обичам такова време. Това е моята приказка.

съзвучие

2011-10-02T15:09:00.003+02:00

Да намериш пътя си сред нишките на света е като да свириш на арфа. Правилната мелодия иска концентрация, порив и знания.
Понякога се чувствам като умела арфистка, пръстите ми докосват струните на живота и намират най-нежната мелодия, най-правилния акорд. Такова опиянение изпитвам тогава...Съзвучие и полет. Сякаш всичко около мен е от скъпоценен кристал, усилващ мислите и усещанията ми...

За който пита - не,не съм надрусана, не съм се друсала никога, даже трева не съм пушила никога.

Двама души в една лодка

2011-09-26T10:32:00.004+02:00

Прибираме се от каяци по Тунджа и Марто разказва как на каяците по двойки имало развалени семейства и разклатени дългогодишни приятелства.
Това, разбира се, е на шега, но истината е, че към третия ден в почти всички двойки се усети напрежение и се чуваха забележки, коментари и недоволство от партньора.
Представете си ситуацията, вие сте двама души, които нямат опит в гребането. Сядате заедно в своенравното нещо, хващате греблата и потегляте. Течението не ви чака да се учите, бързеите идват един след друг. Когато единият сгреши, във водата падат и двамата. Когато не управлявате добре, се завирате сред клони и листа до брега. Първият път е забавно, по после започва да писва от одрани ръце и коса пълна с клечки...
Всеки си мисли, че прави нещата добре и вината е в партньора му. Познато ли ви е? :)
Някои хора си мълчат, трупайки недоволство и раздразнение в себе си, други постоянно правят забележки, опитвайки се да оправят нещата. Някои предлагат на другия да не гребе и се мъчат сами да управляват тежката лодка, като, разбира се не се справят особено добре, но мъченически продължават,убедени че за пореден път без тях нищо не може да се получи. Някои гребат, опитвайки се да компенсират грешките на партньора си, което е трудна работа и в повечето случаи само пречи. Някой двойки след първия ден се разпадат и се сменят с други партньори, само за да разберат че и с тях имат проблеми.
Ей така, съвсем теоретично се чудех какви би трябвало да са идеалните взаимоотношения, които да доведат до синхрон и щастие. Вероятно, ако има трети човек - страничен авторитет, който да посочва грешките и на двамата и да ги наставлява и в същото време между двамата има постоянна комуникация и обратна връзка за всяко действие, може би ако много искат, и запазят позитивно мислене,може би и с малко късмет, биха могли да се сработят и да станат перфектен екип.
На мен си ми хареса да греба сама:)

2011-09-18T22:55:00.002+02:00

Топли мисли, топли думи. Топло...

Видове

2011-09-12T00:57:00.002+02:00

Иронично е, че нахранихме застрашен от изчезване вид птица с пилешки дробчета.
Прекрасно отражение на безумието и лицемерието, което владее света.
Защо за живота на една единствена птица се тревожат, грижат и плащат купища хора, а хилядите пилета в хладилните витрини сякаш никога не са били живи. Те били отгледани, за да бъдат убити, казват...

Някой помислял ли си е за какво е роден той? Дали случайно не му е отредена участта на бройлер?
Дали в смешната сантименталност към един изчезващ вид не се опитваме да притъпим смътния страх, че сме развъждани и употребявани така спокойно и безскрупулно, както развъждаме и употребяваме и ние.
Дали някой ще има милост към нас? Само когато станем изчезващ вид...

"...о, шумен и разблуден град..."

2011-09-09T11:24:00.003+02:00

Имахме няколко часа за убиване в София докато чакаме влака. Разходихме се до ЦУМ и Славейков. Някои неща са същите, както преди 20 години. Бях със сина ми и един негов приятел и докато им показвах това и онова си спомних ококореното хлапе, което бях някога. Объркана, самотна, смела. Огромният град ми предлагаше свобода, анонимност, възможности, идеи. Утешаваше ме в неизречените ми болки, омагьосваше ме с пространствата си. Аз бях готова да се променя, да се науча да живея там, да приема правилата. Свиквах с трамваите, с характерния твърд говор, с хладното държане. Тъжна бях, но не се страхувах. Животът ме очакваше.

Сега погледнах града с други очи - критични, зрели, уморени може би. В девойките по улиците виждах изгубените си мечти. Неосъзната нежна безнадеждност. Крехкост и сила, отдадени да нахранят чудовището наречено голям град. Малки, прекрасни капчици роса върху уродливите бетонни улици.

Аз избягах някога. И продължих да бягам от големите градове.
Сега, на връщане от Пирин, с мръсна коса на плитка, раздърпана рокля, клин,туристически гети на глезените и раница се разхождах между лъскавите магазини и се опитвах да разбера живота на другите хора - на тези, които носят Тисо и диамантени обеци, които стъпват с елегантни токчета и ухаят на парфюм. Щастливи ли са? Кое ги кара да се чувстват живи? Кое ги кара да се смеят? Не можах да разбера.

Влакът ме отнесе далеч от спомените и размислите. Сбогом, София. Една дива селянка с мръсни нокти по-малко:)

Момченца и момиченца

2011-09-03T15:03:00.002+02:00

Говорим си с една клиентка за възпитанието на момчетата и момичетата. Стигаме до извода, че мъжете ги учат да бъдат смели и решителни, понеже те природа не са. А жените ги учат да са кротки и послушни, понеже по природа са диви и ако не ги възпитават от малки във послушание, после не може да се излезе на глава с тях:)

Русенски Лом

2011-08-31T11:25:00.003+02:00

Поляни, огрени от слънцето, скали и дървета. Тревата, приличаща на бледо кадифе. Биволи и овце. Чакали и черни щъркели. Една река - малка и незабележима сред приказния свят, който носи със себе си. Легенди, манастири, туристи, комари, телескопи, защитени видове...

Раницата ми, прашна от пътя, бутилката с вода, палатка и спален чувал...

Една вълшебна среща...

Стари песни на Софи Маринова

2011-08-26T11:54:00.002+02:00

За всички, които си спомнят тази музика. Един друг свят. Много отдавна.

Пътеки

2011-08-26T10:14:00.004+02:00

Толкова много погрешни пътеки. По какво се познава, че си тръгнал по правилната? Маркировката. Знаците показват вярната посока. А погрешните пътеки понякога водят до интересни места, но уморяват. С времето ти писва да се губиш и започваш да намираш по-добре пътя. Виждаш знаците отдалеч. Ставаш самоуверен, а самоувереността те прави нехаен. Стъпваш накриво. Какво значение има че си на правилната пътека, ако не можеш да продължиш?

Не ме питайте...

2011-08-25T14:24:00.004+02:00

Не ме питайте "как изкара". Истински хуабвите неща не могат да се разкажат. А тези, които са за разказване не са истински хубави. Очаквате да споделя щастието, но думите само ще го изтрият от спомените ми.
Историите сами ще намерят пътя навън от мен, някой ден. Истинските истории, очертани от фактите, но искрящи далеч отвъд тях. Тогава ще ви разкажа..

невидимо за очите

2011-08-05T10:23:00.002+02:00

Най-хубавото е невидимо за очите. Казала една лисица.
Пред мен се нижат картини на весели хора, забвни хора, но ако погледна със сърцето си виждам само пустота. Толкова е остра нуждата в мен да почувствам невидимото, сетивата ми са изострени до крайност, а се блъскам само в мека като памук сива мъгла-уморяваща, обезкуражаваща, потапяща.
Стигам до крайности в желанието да усетя очертанията на настоящето, да се докосна до нещо истинско.
Червеното хапче или синьото хапче?...

Aромат на диви ягоди

2011-07-27T22:07:00.000+02:00

Малки, невзрачни, а докоснеш ли се до тях, уханието изпълва сетивата ти. Оскъдни и трудни за намиране. Искрящи скъпоценности сред мрачната гора.

Споменът за Рила е като аромат на диви ягоди. Толкова скали, прах, прежурящо слънце, брулещ вятър и проливен дъжд. А аз си спомням щастие и покой. Толкова отдавна не бях била себе си, че бях забравила коя съм изобщо. Там се намерих. Не знаех че мога да бъда цяла. Истинска.
Скалите над езерото са още в сънищата ми. Събуждам се и ми трябва време, за да осъзная, че това над мен е глобусът на лампата, а не луната, и че няма звезди над мен, а таван. Искам си звездите...

Но няма диви ягоди в града. Само ягодов сладолед на Нестле.

Музикалното замърсяване

2011-06-23T18:50:00.003+02:00

Музикалното замърсяване ме дразни. Не може да седнеш в завдение, без до главата ти да бучи тонколона. В колите, в магазините. Навсякъде ми натрапват музика. Това е насилие над емоциите ми. Уморява ме, докарва ми главоболие и апатия.
Искам тишина. Искам да слушам музиката, която в момента ме допълва. Може да е Чайковски, може да е Стинг, може да е Сашо Роман. Искам да имам право да избирам. Или поне правото на тишина.
Имам чувство, че хората биват дресирани така. Несъзнателната съпротива срещу разсейващата фонова музика се пречупва с годините и се превръща в навик винаги нещо да бръмчи наоколо. Защото в противен случай някой може да си чуе мислите, може да се вглъби в себе си и тогава...тогава ще вземе да се изплъзне от машината за промиване на мозъци.
Вие обичате ли тишината?

Да откриеш топлата вода

2011-06-22T10:00:00.002+02:00

Тук съм болна, а там съм здрава. Тук съм тъжна и депресирана, а там съм щастлива и силна. Тук искам да умра, а там искам да тичам, да се смея и да дишам с пълни гърди.
Всичко е ужасно просто и толкова трудно в същото време.
Цената на глезотиите, на играчките, на удобствата...Моята зависимост от тях...
А, здравейте, това топлата вода ли е?

Температурни бълнувания

2011-06-19T12:22:00.002+02:00

Боледувах цял ден. Истински. Изоставих "реалността" и се бих с демоните другаде, не знам точно къде, може би в истинската реалност. Халюцинации от високата температура? Може би. Какво значение има, нали ги победих.
Днес съм нормална, без температура, чистя, пера, пиша в нета. Има много неща, които разбах в онова състояние на полусън. На ръба на мислите ми са, изплъзват се с всяка минута. Нямат форма и думите не могат да ги оградят. Само усещане и състояние. Утре вече ще ми се струват пълни глупости. Ще се опитам да формулирам нещо:

Силата ти е голяма, но трябва да избереш да се оттеглиш в нищото, за да не я пръскаш. Тогава всичко е възможно. Животът ни в ежедневието е по-зловещ, отровен и увреждащ от всяка болест. Той е болест. Оплетеният ум е в агония. Когато умът е ясен, нищо не е страшно.

Ако трябва да кажа нещо прагматично - грип се боледува на легло, в сън, с голяма бутилка минерална вода със сок от няколко лимона и лъжица мед. Температурата се търпи максимално висока.

А най-добре, пожелавам ви, бъдете здрави!

...

2011-06-17T07:15:00.002+02:00

Плаче ми се и ми се танцува. Толкова красота има покрай мен. Тези облаци и дървета, тези улици. Цветове в тревата и тишина на разсъмване. Искам да прегърна целия свят така силно, че да ме заболи...
Плаче ми се и ми се танцува...

Eclispe

2011-06-16T15:43:00.002+02:00

Лежах в тревата и слушах жабите, а луната изчезваше, погълната от митично чудовище. После спах и явно чудовището я е изплюло, защото на разсъмване си беше цяла, залязваща в цялото си великолепие. Ядох черници и си мих лицето с роса.
А когато се качих на автобуса, за да се върна в града, усетих как чудовището отхапва парче от душата ми. Надявам се затъмнението да е кратко.

Екзорсизъм

2011-06-14T14:22:00.003+02:00

Вчера беше ден, ама ден. Чак не ми се разправя. Загубих си ключовете, синът ми си загуби учебника, забравих прането в пералнята. Лепих спукана гума на колело и се оказа, че нищо не съм залепила. До каквото се докоснех се чупеше, разваляше, губеше, съсипваше. Чинии падаха, кранове прокапваха, изгоря ми електрическата кана, ударих се поне петдесет пъти...
Днес станах с твърото намерение да имам един ползотворен и хуабав ден. Заех се с чистене и подреждане, имах планове за катерене. И всичко започна да се скапва малко по малко. Върнах се до магазина пет пъти докато купя всичко, което ми трябваше. Мъфините, който направих, станаха пълна отврат. Аз обаче реших да не се поддавам на негативизма, отидох пак до магазина и направих нови мъфини. Реших да изчистя кухненските шкафове и да направя цедено кисело мляко с ягоди. Новите мъфини станаха по-зле и от първите, шкафът се изсипа върху мен, цеденото мляко се изсипа в суроватката отдолу, оказа се че няма захар, а магазинът от който си купувам тъмна захар е в обедна почивка. Също така се оказа, че няма да ходя да се катеря. Прането, както е ясно, се беше вмирисало. Не мога повече!

Някъде четох, че така наречените лоши дни, били просто някой лош демон, който се е залепил за нас и пакости.

Спешно се нуждая от екзорсизъм! Иначе грабвам купата със сладоледа...

Из "Някои техники за ядене на черници в дъжда - кратък наръчник от Жоржета Кралева"

2011-06-12T11:53:00.002+02:00

Първо, закупете си надежден и здрав дъждобран. Ако вече притежавате такъв, проверете качеството на шевовете и се уверете, че целостта му не е нарушена и е подходящ за целите Ви. След като сте убедени в сигурността на екипировката, пристъпете към поставянето и. Облечете дъждобрана, като следите отворът на качулката да е отпред. Това ще ви спести загуба на сили и време да коригирате положението на дъждобрана, или да направите нов отвор на качулката. След като сте надлежно защитени и се убедите, че дори силна струя вода не прониква през защитното Ви облекло, се приближете към избраното дърво, без да се страхувате от падащите от клоните капки. Наведете подходящ клон, като за препоръчване е такъв, с голямо количество узрели, сочни, окъпани от дъжда черници...

И тогава...ЯЖТЕ, ЯЖТЕ, ЯЖТЕ, ЯЖТЕ...!

Ягоди с кисело мляко

2011-06-10T11:34:00.002+02:00

Не че ще ви давъм акъл, обачеееее:
3 кофички кисело мляко се изцеждат
1/2 килограм ягоди се измиват и почистват
половината ягоди се пасират с млякото и захар на вкус, другата пол;овина се нарязват на парченца и се добавят. После във фризера за малко, разбърква се, после още за малко и после... с голямата лъжица!

Едната и другата

2011-06-01T09:50:00.003+02:00

Катеря се по скалите. Коляното ме боли ужасно. Ръцете ми са изтръпнали и нямам сили да стискам. Несигурна съм в себе си, в ужасна форма съм, леко се панкьосвам от това че съм на долна осигуровка. От долу ме окуражават с викове, но си знам че се справям ужасно, при това на лек маршрут. Ръцете ми отмаляват съвсем, чувствам се нелепа и жалка. Искам да се откажа. Губя сили все повече и всеки следващ опит е все по-лош. Страхът да падна и да се ударя ме прави тромава и непохватна.
И тогава си спомням, че мога. Опияняващо чувство. Ръцете ми са силни и непоколебими. Хващам се спокойно, пея си една песен. Някой отдолу вика, "Давай". Разсейвам се и падам. Нищо, знам че мога. Спомням си концентрацията. Извиквам я пак в корема си. Забравям че ме боли коляното, ръцете ми просто държат и няма начин да се изпусна. Усещам че тялото ми трепери от напрежение, но вътрешно съм спокойна и уверена. Сияя.

Следващите няколко дни ще виждам в огледалото не онази дебелата и смотаната, дето едно нещо не може да направи като хората, а другата, която светеше отвътре, когато победи себе си.

После пак ще трябва да ходя да се катеря:)

Под безразличните звезди...

2011-05-23T18:08:00.003+02:00

Звездите блещукат горе - нито ласкави, нито враждебни. Огънят е догорял и в безлунната нощ цялото великолепие на небето се стоварва върху мен. Аз съм малка мечтаеща прашинка под безразличните звезди. Познавам ги толкова добре, гледала съм ги от терасата, гледала съм ги от скалите, гледала съм ги между дърветата в планината, гледала съм ги от брега на морето. И всяко съзвездие ми навява спомени...А те не знаят за мен:) Аз съм прашинка и ми харесва. Тиха и незабележима дишам в тъмното, рисувам в ума си цветни феерии, летя и се потапям, и обичам безразличните звезди. Защото знам, че ако ме познаваха, щяха да ме обичат и те...

Египетски танцьорки от черно-белите филми

2011-05-20T11:11:00.002+02:00

Прекрасни са...

Омърсена и пречистена

2011-05-07T12:20:00.002+02:00

Семейство приятели минаха през Русе и ме помолиоха да им покажа прочутите скални манастири наоколо. Заведох ги на Басарбовския манастир, който е действащ.

Посрещнаха ни красиви порти, чиста и поддържана градинка с цветя, каменна маса с изсечен кръст и чешма. По стълбите слезе монах и с мазен гласец ни покани нагоре към параклиса. Стълбите са красиви, с нови лакирани красиви дървени парапети. Отвсякъде струи подреденост и поддържаност. Прилича повече на хотел в старинен стил, отколкото на обител на духовността. Монахът ни въведе в параклиса, прекръсти се някак делово, сложи пред нас някаква паничка в случай че искаме да оставим приношение. ПОсле каза, че днес на празника помазването е безплатно и ни запомазва наред, мажейки по челата с някакъв рол-он с нещо мазничко и миришещо на евтин одеколон. Мац-мац на кръст, подава ръка за целувка и айде следващия. После ни подреди къде да се покланяме и да целунем някакви мощи и пак на показа паничката в случай че искаме да направим приношение. Направихме. После ни заведе в другата стаичка. Там имаеш спретнато магазинче и божият човек седна делово зад щанда и запоказва това и онова. Аз си излязох, че ми дойде в повече святостта. Моята приятелка, освен че накупи на децата разни гривнички и грозни икони, вероятно правени в Китай, успя междувременно да поръча да запишат имената им за споменаване в някакви си молитви. Тарифата е 5 лв. Изчаках я навън, борейки се с поривите на гадене от мазната миризлива гнус по челото ми и цялата обстановка на търговийка и еснафски разкош наоколо. Едва издържах да излезем от поддържаната градинка с красивите цветенца и новичките дървени парапети. Брррррр.

Качихме се в колата и ги помъкнах на скалите наблизо, където се катерим. Там също са живели монаси в издълбани от тях пещери. Посрещнаха ни дружелюбното и вечно гладно куче на пазача и гущерите по скалите, коприва до кръста и трева, цялата в едри капки от скорошния дъжд. Дърветата и тишината на реката. ПОкатерихме се да видим мястото, където има издълбана килия и каменен стол в скалата. Просто и примитивно. Истинско, прашно. После се качихме по пътеката горе на скалите. Трвата се люлееше до нас - мокра и сияеща от слънцето. Намокрих си ръцете в нея и започнах да мия челото си, лицето. Поех си дълбоко дъх и исках цялата да се окъпя. Стана ми леко и весело. Потопих си пак ръцете в морето от трева и пак си измих лицето и най-вече челото, където още усещах гнусния отпечатък от фалшивото помазване. Измих всичко и седнах горе на скалите, заедно с децата и приятелката си. Те изглеждаха оживени и възбудени, смяхме се, ядохме зелени сливи, взирахме се в далечината. Реката блестеше долу- омайна змия сред зеленото на дърветата и скалите на каньона се издигаха кръшни и смайващи...

Всеки търси Бог по един или друг начин и често той не е там, където очакваме. Няма го в празните очи на иконите, няма го в бездушните напеви на поповете, няма го в суетните китни манастирчета, няма го в свещичките и покривчиците на олтара.
Бог блика в изивиките на всяко дърво, струи в светлината на слънцето, таи се в скалите и се разлива в капките роса.
И най-вече - сияе в нас и никой, освен нас самите, не би могъл да ни го отнеме.

Приоритети

2011-05-05T18:31:00.001+02:00

До един момент от живота най-важното в списъка "да не забравя" за планина са прзервативите. От един момент нанатък - наколенките:/

В неделя сутрин

2011-05-02T12:46:00.003+02:00

В неделя сутин градът е пуст. Тук-там в кафетата хора с кръгове под очите жално пият кафе. Някаква компания се прибира на зиг-заг сред пияния смях на момичетата. Унил човечец мете улицата пред магазините.
В неделя сутрин паркът е оживен. Възрастен човек прави лицеви опори на една пейка. Няколко жени се разхождат с бърза стъпка. Колелета профучават. Друг човек върви сред дърветата, приближава се до някое, долепя се с гръб до него, стои така известно време и отива до следващото. Някой прави гимнастика в тревата. Някой тича по алеята. На корта играят тенис.

Защо съм си мислила, че няма хубави хора в този град? Ето ги, всичките - в парка в неделя сутрин.

Как се става дебела

2011-05-01T14:32:00.002+02:00

"Целува ми се, пролетта минава през вените ми. Тича ми се, прегръща ми се сред дърветата. Целува ми се."
"Знаеш, че не може така"
"Целува ми се, защо трябва да е сложно?"
"Защото е сложно"
"Целува ми се, не мога повече, лошо ми е"
"ЯЖ!"
- Един шоколад, ако обичате...
"Така е по-добре, малко по-добре"
"Виждаш ли"
"Целу.."
- Един сладолед, моля!
"Не ми пука за нищо...за нищо...за нищо..."
- Два шоколада, моля. И един сладолед.
"Тъмно е"
"Но поне не боли"
- Още един сладолед...

Няки приложения на излишните великденски яйца

2011-04-27T19:26:00.002+02:00

По великден на всички им се чука, но никой няма желание да изяжда камарите яйца останали след епичната битка. Освен в прословутата великденска салата, може да пробутате сварените неща по още два начина:

Супа от коприва или лапад, а вероятно от каквото и да е, може вместо да се застрои със сурово яйце да се поръси със ситно нарязани две сварени такива:) Поръсването става когато се сервира супата.

Настъргано сварено яйце се смесва с настърган кашкавал и се слага обилно върху намазана с масло филия. Идеално за училище, или за път.

Прегърни някого

2011-04-26T21:43:00.002+02:00

Уча са да се наслаждавам на малките неща. На облаците през прозореца на влака, на миризмата на маточина под скалите, на листата на дърветата през прозореца. Всяка крачка, която правя, е вечност в една прекрасна вселена. Цветове се разтварят, слънцето сияе, мравки тичат и пердета помръдват на вятъра. Велосипеди ме задминават, хора говорят. Аз съм част от всичко това. Как съм могла някога да се чувствам самотна?
Ао няма кой да те прегърне, прегърни ти някого...

...

2011-04-02T16:19:00.002+02:00

Понякога искам да крещя. Искам да крещя "ПОМОЩ". Но знам, че спасението е в мен. Никой не би могъл да ми подаде ръка. Понякога се страхувам от прости неща. Стоя и пристъпвам на ръба на скалата, без да осъзнавам, че аз и скалата сме едно. И пропастта долу е част от това цяло. Но ще мога ли да я прегърна тази пропаст, да я усмиря и да полетя, вместо да се разбия на парчета в собственото си безсилие...Една крачка - решаваща и толкова трудна...

Естествено красиви

2011-04-02T10:01:00.002+02:00

Сутрин. Косата се измива, изсушава се така, както не би застанала сама, придава и се обем, който няма, използват се продукти, за да и се придаде блясък, който няма. Боядисана е, за да не се виждат белите коси, които има.
Под очите се слага коректор, за да не се виждат тъмните кръгове, на миглите - спирала, за да изглеждат по-тъмни и плътни. На скулите се слага руж, за да изглеждат по-свежи. Веждите са оскубани в правилна форма. Краката са старателно епилирани, за да се скрие ужасяващата истина, че там растат КОСМИ!
И - готово! Ето ви естествена красота!

По Лома с елементи на разсъждение

2011-03-30T13:52:00.001+02:00

Неделен излет на ТД "Приста" Красен-Басарбово, по Лома. Аз скоро станах член, така че не познавам хората много добре. Хората се мъкнат като на излет, берем коприва и парички.
С мен е една приятелка - Нели. Познаваме се от катеренето и сме карали колелета лятото. Виждам, че се изнервя от това влачене, честно казано и на мен ми писна и двете отваряме крачка и се отдалечаваме. Чудя се как да направим така, че да изпозлваме времето си енергично и интересно, а в същото време да не се отдалечаваме прекалено много от групата, за да не се обидят. Пробваме да се покатерим по скалите покрай пътеката, но калните ни обувки се плъзгат и успяваме само да поувиснем на ръце.
Продължавме нататък, настроението ми определено се подобрява, светът изглежда предизвикателен и интерсен. От едната страна са скалите, а от другата - реката. Едно дърво е паднало през нея и аз решавам да минем по него, за да видим какво има на другия бряг. Засилваме се двете една зад друга, обаче се оказва, че дървото не е много стабилно опряно и започва да се люлее като стъпиш на него, освен това част от края му е във водата, която някак допринася това люлеене да е малко непредвидимо. От реки не разбирам много, но предполагам че сега Лома е пълноводен. Проверяваме с една пръчка колко е дълбоко - оказва се малко по-високо от мен, значи към 2 метра. Течението не е бурно, но доста силно дърпа пръчката надолу. Питам Нели може ли да плува - можела. И аз мога. ОК. Оставям раницата на брега и и казвам да ме изчака да мина аз, а после е тя. Избърсвам си колкото мога калта от обувките и тръгвам. До едно място има клон, за който да се хвана, после - не. Опитвам се да пристъпя с разперени ръце, но дървото се залюлява много силно и усещам как губя равновесие. Равновесието винаги ми е било слабо място. Дървото е с диаметър около 20 см и има разни издутини и чепове. Като си гледам в краката, виждам водата и ми се завива свят, понеже тя се движи. Като гледам напред, се страхувам че ще се спъна и с дебелите си подметки не усещам къде стъпвам. Опасявам се, че ще се подхлъзна. Тук се обажда пъзлата в мен. До вчера бях болна, още кашлям, само едно падане в ледената вода ми трябва и да походя с мокрите дрехи един час до най-близкото село и ще съм готова. От друга страна съм сигурна, че ако шибаното дърво беше просто на земята щях да мина по него без никакъв проблем. Тоест, може би:).
Стоя хваната за последния клон и мисля. Знам, че всичко е в главата ми. Знам, че страхът ме прави несигурна. Сякаш някак смятам, че трябва да ме е страх и да падна. Ядосвам се, защото тези проблеми с излишния страх си ги имам отдавна. Връщам се полека на брега. Нели пита - отказа ли се. Казвам не, само ще се съблека. Така ако падна няма проблем, ще изляза и ще си облека сухите дрехи. Гениално. Събличам се и тръвам. Сега вече наистина нямам оправдание да се стрхувам, защото каквото и да стане, най-много малко да се намокря и да измръзна. И все пак ме е страх. Наистина сякаш някаква част в ума ми е научена, че ТРЯБВА да се страхувам. Виждам как падам, как се заплитам в клоните, как си удрям главата в дървото. Пълни глупости. Поемам си въздух, изправям рамене, разпервам ръце. Босите ми крака усещат дървото под мен. Започвма да си тананикам наум "На хубавия син Дунав" и тръгвам плавно и спокойно напред. Дървото се залюлява, после още по-силно. Част от мен се паникьосва, за щастие другата част от мен, следваща музиката, се движи плавно напред, краката ми се свиват сами и обират люлеенето, малко като ходене по клатещи се камъни става, не оставяш тежестта прекалено дълго на един крак, не нарушаваш плавното движение на тялото. Представям се че аз всъщност летя над водата и нищо не може да наруши полета ми. Минавам. АААААААА крещя с пълно гърло и се радвам ужасно. Нели подскача на другия бряг и ме поздравява. Дотук добре, сега трябва и да се върна. Вече знам че мога. По-трудно е да тръгна от тук, няма за какво да се хвана, и люлеенето е голямо. Стъпвам на дървото и се опитвма да съм спокойна. Усещам че краката ми треперят, ама много треперят. Отчасти е от физическото напрежение, но най-вече от адреналина, предполагам. Краката ми треперят толкова, че люлея ужасно много дървото и е абсолютно невъзможно да тръгна. Изчаквам малко, но нищо не се променя. Ядосвам се пак на себе си. Вдишвам , издишвам и още и още. Изпозлвам всичките номера с мислене, за да се успокоя. Това, което ме вбесява е че няма никаква опасност и аз пак не мога да се накарам да мина по глупавото дърво. После пак си представям че танцувам. И всичкото треперене спира. Плъзвам се и минавам с лека стъпка по дървото, нарушена само за малко от порив на паника, но овладян от музиката, в главата ми:) На брега вече не треперя. Обувам чорапи, обличам се, и се чувствам много щастлива.
Нели се съблича и минава на свой ред по дървото. Тя избира друга стратегия, прави много малки стъпки с единия крак напред и другия зад него и изчаква всеки път да се успокои люлеенето. Така става много по-бавно и аз и се възхищавам как издържа психически. Виждам че и тя е много уплашена, но никога няма да се откаже. В началото се опитвам да я съветвам, но после осъзнавам, че тя трябва да усети какво да прави и мълча. Отива и се връща успешно. Писъци, радост:)
Тъкмо се е облякла и покрай нас минават мъж и жена от дружеството, от които разбираме, че нашите хора са си избрали полянка и ще се пали огън и ще се мятат кебапчета. Тенкс, бът но, тенкс.
Ние продължаваме напред. Чака ни Басарбово, после пътя за Иваново, където никой не ни взе на стоп, мамка им, разклона за Божичен и екопътеката, дето има два великолепни края, но средата и се губи в нивите и тръните, мамка им. Газене през изорана нива докато се бърза за влака, осъзнаване на леко слънчево изгаряне, отворен селски магазин в неделя вечерта в Иваново и Активия с фибри - само това имаше.
Смешното е, че никоя от нас не погледна какво има на другия бряг. Имам предвид, че реката е в ниското и трябва да направиш няколко крачки нагоре , за да видиш отвъд възвишението от пръст. Ние бяхме толкова вглъбени в нашето преминаване, че напълно забравихме за какво сме тръгнали към другия бряг:) Пътешествията може да минават през реки, гори или океани, но винаги имат една и съща посока - търсим себе си!

2011-03-14T11:10:00.002+01:00

Напоследък съм загубила чувството си за хумор. Чудя се, кога човек губи чувство за хумор? Когато е слаб, или когато е концентриран. Да се шегуваш и да не приемаш нещата насериозно признак на сила ли е, или на безотговорност?

Следи

2011-03-06T17:01:00.004+01:00

Снегът запечатва стъпките. Едни върху други, следите ни се пресичат. Толкова много зайци! Тук-там птички, лисици може би, или чакали, май и вълк. Стъпки от хора, стъпки от коне, следи от мечка с меченце, или въображението ми се е развихрило. Поляната с шипките е като лента, записала разходките ни. Някои отчаяно-гладни, други небрежно-весели. Всеки в своя свят. Аз се опитвам да надзърна извън безгрижния си свят, сама си търся малко неприятности, един вид, за почувствам други аспекти на съществуването. Искам да избягам от защитените пътеки, от закрилата на многбройната компания, искам да погледна в страшната гора, да се залутам. Искам да си представя какво е да нямаш сигурност за следващата секунда. Искам да изпитам себе си, или да намеря глътка усещане за реалност.

Знам че е смешно и глупаво, мъкна си дебелата тояга, която откърших от изсъхнало дърво и се препъвам със смешните си гети и обувки. Непохватна съм, нелепа, но вървя навътре в гората, промъквам се между дърветата и търся пътеката, която е трудна за намиране. Пътека, която през мъглата в ниското, ако не се загубя в старата изтрита маркировка, ще ме отведе до замръзнал водопад. Никога не съм виждала замръзнал водопад. Струва ми се, че ще е вълшебен.

Но така и не разбрах. Не намерих пътеката, а повикът на цивилизацията, материализиран в звън на телефон ме върна в реалността, където трябва да съм страхлива и разумна, вместо любопитна и безгрижна. Обясних с точност къде съм, кога ще се прибера. Фиксирах настоящето около мен и знаех, че пътеката изчезна завинаги. Може би някой ден ще се върна и ще намеря онзи водопад. Обичам да се залъгвам така.

Повървях още малко безцелно по снежните поляни, просто напук на пълната сигурност, макар и без надежда да върна усещането за вълшебство. Набрах шипки за чая и се окъпах със сняг. Ако не вълшебно, поне е здравословно. И по калния склон се прибрах в хижата, стъпвайки в следите на хората, минали преди мен. Няма начин, като се обърна назад, виждам че моите следи са като техните следи, не като вълчите, не като заешките. Значи мястото ми е там, до горящата камина и съхнещите обувки, с китарата и играта на карти. До следващия път, когато пак се осмеля да изляза извън пътеката...

По вълните...

2011-03-03T17:10:00.003+01:00

Ако искаш да почувстваш морето, трябва да се потопиш в него. Да се отдадеш на пулсиращите му тласъци, да се отпуснеш. Или да се плъзнеш по водата, без усилие, с минимални движения и да следваш посоката си без да се бориш с могъщата стихия около теб.

Ако искаш да оцелееш в морето, ти трябва лодка. Противоестествено, грубо съоръжение, което може да те отведе далеч, където несъвършеното ти човешко тяло никога не би доплувало. А уморителното и тромаво гребане може да спаси живота ти.

С лодка или без лодка, това е въпросът...

Кино

2011-02-14T08:00:00.002+01:00

Снощи бях на кино. Бяхме трима души в салона. Прашен салон, с висок таван, орнаменти и посърнал блясък. Беше призрачно, прекрасно. Обичам старите кина. Отекването на стъпките ми по големите мраморни коридори. Прекрасно е.

Преброяване

2011-02-10T11:25:00.002+01:00

Тежките времена са от полза. Тогава може да си преброиш приятелите. Така се случи, че и аз преброих моите наскоро. В най-тъжните и мрачни моменти осъзнах с пълна сила колко е безценен един разговор, една покана за китайски ресторант, една разходка. Вече гледам с други очи на хората около мен.
Скоро в къщи ще дойдат служители, които ще ме питат от каква националност съм, какво ми е семейното положение, колко телевизора имам, колко квадрата ми е кухнята. И никой няма да се сети да ме пита за най-важното, което научих скоро - колко приятели имам.

Тоалетните - един паралелен свят

2011-01-26T13:52:00.003+01:00

Аз по заведения рядко ходя, но виж, по тоалетни - много! Обичам да вървя и освен това обичам чай с литри, така че съдбовния момент "ох, пишка ми се" ме застига на около половин час.
Ето моята лична класация:
Първо място, с голяма преднина, печели тоалетната на китайския ресторант, който е в сградата на Сити Арт Хотел. На това място бих се отбила даже без да ми се пишка, само за да погледам безкрайно високия таван и красивите плочки. Чак не ми се излиза от там.
Второ място си поделят "Пикадили" и "Мястото". Винаги много чисти, поддържани тоалетни, направени с чувство, уютни някак. Удоволствие е да се огледаш в огромните огледала.
Трето място за "Хепи". Малко е тесничко и някак не особено предразполагащо, но пък има виц на седмицата:)
Четвърто място за тоалетните на Мегамол Русе. Макар и огромни като хангар и поради това малко стъписващи, са перфектно чисти и има някакъв чар в тъмно червените плотове и нестандартните кошчета.

Специалната награда получава тоалетната на бар "Джони Уокър", която без да блести с модерност и налична тоалетна хартия спечели сърцето ми с оригиналност и безумие:) Десетки табели от соц време съжителстват със стар компютър и чашка за кафе, от която се пуска водата. Не можах да изляза от там близо 10 минути:)

На края на класацията ми са ужасните тоалетни в Арт клуба и "Котката", където влизам само ако нямам ама наистина никакъв избор.

Кои са вашите любими тоалетни?

Създавай

2011-01-24T15:03:00.004+01:00

Понякога не ми се събужда. Лежа свита на кълбо и усещам в корема си тъмнината, която ме обсажда. Промъква се в мен като отчаяние, апатия или страх. Знам колко е силна и колко пролуки има в мен, готови да я приютят.
Срещу тъмнината няма защита, бронята се превръща в затвор. Трябва да се изправиш и да се бориш, създавайки...

Не че създавам кой знае какво. Плета чорапи, правя нескопосани сайтове, рисувам по чашите в къщи. Е, веднъж направих и цяло канапе...

Това са моите вълшебни щитове, единствената ми надежда по пътя в здрача. Понякога си мисля, че не искам и нямам сили, но знам, че агонията в тъмното е безкрайна и трябва да изцедя последните сили от мен, за да остана на светлата страна. Една дума проблясва в съзнанието ми, преди да се отдам на нищото и винаги ме спасява.
"създавай"

2011-01-17T22:43:00.002+01:00

От време на време се чувствам като прокажена. Хората навярно не знаят, че да те зарежат не е заразно.

Лъч светлина

2011-01-16T18:16:00.005+01:00

Случайно попаднах във форума на бгмама на тема за раждането в къщи. Да си призная, бях изненадана да разбера колко сериозно движение е това. Колко много жени съзнателно го избират и раждат дори седалищно разположени бебета в къщи. Дълги години раждането беше болна тема за мен. Собствените ми кошмарни преживявания при раждането на сина ми бяха оставили огромна травма в емоциите ми. За себе си бях решила, че ако имам второ дете ще го родя в къщи, пък каквото ще да става. И си мислех че само мъж на който му стиска да участва в такова нещо има правото да бъде баща. Защото да имаш дете е нещо на живот и смърт. Иска се сигурен човек до теб, който ще те подкрепи в най-плашещите изпитания. Но представа си нямах, че има книги, предавания, филми, училища за това. Жени и акушерки споделят опит и преживявания.Има уроци за бащите как да помагат и да облекчават болката.

Не знам какво да кажа. Изведнъж се почувствах ужасно щастлива, че такива неща се случват. Че хората се подкрепят и измъкват от лапите на болниците и меркантилните лекари, които ни убеждават че без тях сме загубени. Прекланям се пред смелите жени, които са се доверили на интуицията си и са поели риска да родят в къщи. А тотално свалям шапка на мъжете им. Не знаех че има такива мъже. Поне не знаех че има много. Просто останах без думи.

Понякога наистина си мисля, че светът е ужасно място, пълно с обреченост и студ, доминирано от хищни компании и населявано от хора, които се изяждат едни други в невежеството и пустотата си. Но в такива моменти като сега разбирам, че светлото си пробива път и не просто оцелява, а се прегрупира, организира и отвоюва територии. И сърцето ми се изпълва с вяра и надежда.

Тук можете да намерите много линкове по темата. Надникнете.

Хех, съвсем несвързано в главата ми изникна една картинка с Йода, държащ светлинен меч и надпис: "Can one ray of light save the world? Depends on who is holding it! "
Обичам ви:)

2011-01-15T09:21:00.002+01:00

Мисля си, че на този свят всичко трябва да се заслужи. Смъртта също. Затова самоубийството е нещо лошо. Не може просто да избягаш по желание. Трябва да останеш и да си изстрадаш правото да умреш. Мисля да бъда много старателна.

Мъфини с овесени ядки

2011-01-04T14:58:00.002+01:00

Мъфиновата обсесия не подмина и мен. Ето една рецепта, която е сравнително диетична и ужасно вкусна.

Продукти:
2 ч.ч. овесни ядки (фини)
1 ч.ч. прясно мляко
1/2 с.л. бакпулвер
1 с.л. канела
1 к.л. сода за хляб
1 ч.л. сол
1 яйце
1/2 ч.ч. кафява захар
1/3 ч.ч. олио или разтопено масло
1 ч.ч настъргани ябълки
1/2 ч.ч. нарязани орехи

Приготвяне:
Смясват се в голяма купа овсените ядки, содата, солта, бакпулвера и канелата. Залива се с прясното мляко и се оставя да престои около 20 мин, за да омекнат овесените ядки. Ако нямате фини овесени ядки може и с обикновени, но трябва да се киснат малко повече, или леко да се смелят предварително в кафемелачка.

В друга купа се разбива яйцето със захарта и олиото и се добавят орехите и настърганите ябълки. Под "разбива" имам предвид поразбърква се с вилицата, да не грабнете миксерите! Сместа се изсипва при накиснатите овесени ядки и се разбърква, без да се престаравате.

Насипва се във формички за мъфини, в които са поставени хартийки, или са намазани леко с олио. Ако нямате формички за мъфини- бързо да си купите. В краен случай може да изпозлвате формички за крем карамел.

Пече се в предварително загрята фурна на 180 градуса, за 20 мин. Изваждат се, оставят се да се охладят за малко и се вадят от формичките.

Приятен апетит!

Нова Година по български (репортаж от мястото на събитието)

2010-12-31T22:30:00.004+01:00

Купува се двулитрова кола, спрайт и всякакви такива,зарежда се впечатляващо количество алкохол, да има. Нарежда се маса, ама маса. Да има от всичко и по много. Да не остане някой гладен. После хората се събират, носят си по две кутии цигари всеки, да не би да не стигнат. Сяда се на масата, пуска се телевизора без звук и радио Веселина от уредбата. И се започва празнуването. То се състои основно в пушене на цигара от цигара. Много е важно да се задими до загубване на видимост. Така се усеща по-добре празникът. Пие се много и се пуши още и още. Най-вълнуващото е някой да каже "наздраве". Тогава за малко тъпо гледащата маса се оживява, гълта смело количества от чашите и пак си сяда да запали цигара, понеже то няма какво друго интересно да се прави.

Помощ! Искам някой да ме спасииииии!

Ток и жици

2010-12-30T09:14:00.002+01:00

Мислех си, че токът е това, дето кара лампата да светва, като цъкнеш копчето. То се оказа, че в тая работа имало много повече. Седя и се чудя, от какво може да изгори един диод - от високото напрежение, или от големия ток?

Изобщо, покрай приложните ми интереси към саморъчно направени енергоспестяващи лампички(засега теоретични), останах омагьосана от вселената, която бълбука покрай нас - незабелязана и многолика. Вселената на електричеството.

Мисля с възхищение за хората, които десетилетия наред са търсили надеждни и нестандартни начини да впрегнат и използват дивата сила на природата, превръщайки я в ток. Да, ток. Онова дето дебне в контакта и ръмжи тихо, чакайки да му дадем канал по който да се устреми към примрелите в очакване съпротивления и да изтръгне от тях светлина, топлина, звук. Да задвижи света ни и да го оцвети.

Искам да науча всичко за кондензаторите, диодите, бобините. За транзисторите и простите лампички, за релетата, за резисторите, за успоредното и последователно свързване. Искам да почувствам в сърцето си този голям малък свят на съвършенство и хармония. Искам да разбера.

Баница с маслини

2010-12-22T14:49:00.002+01:00

Ето ви една рецепта за баница, модифицирана от мен, която освен здравословна и балансирана се оказа и много вкусна.

Продукти:
Кори за баница - 350гр
Извара - 500гр
Натрошено сирене - 200гр
Яйца - 4 бр
Маслини черни, солени - 200-300гр
Газирана вода- 150-200мл
Краве масло - колкото кибритен кутийка
Олио - 1-2 супени лъжици

Приготвяне:
Две яйца се разбиват и се смесват с изварата, сиренето, обезкостилените:) и нарязани маслини. Тук е моментът да пробвате сместа. Ако ви се стори безсолна, добавете малко сол. Ако изварата леко накиселява, добавете щипка сода за хляб.

Тавата се намазва с минимално количество олио. Слагат се два листа , всеки поотделно, като се набират леко, за да паснат в тавата. След това се слага от сместа, после пак два листа и така, докато свърши сместа и отгоре сме покрили с два листа. Нарязва се на квадрати.

Две яйца се разбиват с газираната вода. С тази смес се залива баницата, като с лъжица се разнася, за да покрие навсякъде и да попие в прорезите.
Маслото се слага на малки бучки отгоре, върху прорезите.
Пече се в загрята фурна на около 200-250 градуса. Първо малко отдолу, после отгоре, вие си знаете печките:)

Някои уточнения: Маслините са много важни за вкуса. Без тях не се получава. Ако имате безсолни маслини, ще трябва да добавите повече сол. Но практиката показа, че със солени маслини е по-добре. Ако нямате достатъчно маслини, ще трябва да добавите малко олио в сместа.

Приятен апетит!

2010-12-20T13:56:00.003+01:00

Самотата е като студа - действа освежаващо и мобилизиращо, когато е за кратко, и убийствено, когато е за дълго.

Две песни, които много си приличат

2010-12-04T12:40:00.003+01:00

Офра Хаза и Ищар - "Л'орех ха йам"

Стинг - "Фраджайл"

Сватба

2010-11-29T20:18:00.002+01:00

Отидох късно в ресторанта и бях приятно изненадана да видя само една маса с баби и лели и две големи маси с приятели на младоженците. Булката е бивша управителка на "Хепи" и имаше масирано присъствие на сервитьорки от това известно със сервитьорките си (най-вече) заведение. А мъжката част се представяше от приятелите в махалата - двадесетина левента в разцвета на силите си. Предположих че ще се завихрят танци, веселба и свалки до зори.
Обаче не стана точно така. Под звуците на хора и кючеци девойчетата се кършеха на дансинга, огрени тук-там от присъствието на кръстника и младоженеца. Останалите мъже пиеха юнашки и току пляскаха с ръце във въздуха, в моменти на екзалтация. Мислех че като се напият достатъчно може пък да се разтанцуват, но не познах. Имахме участник, който заспа и не успяха да го събудят за наздравицата с булката, но нищо повече. На "Грийн грийн грас ъф хоум" имаше двойки момичета, които се въртяха по дансинга. И една маса мераклии, които въздишаха тежко и поръчваха още вино. Тъжна работа. Като си тръгвах, самотни момичета танцуваха кючек заедно с булката, а залитащи мъже тежко-тежко си обличаха палтата и си тръгваха.

...

2010-11-26T11:23:00.001+01:00

Покупката на тавичка за мъфини ще се окаже втората голяма грешка след покупката на машина за хляб.

What is balanced diet? One cookie in each hand.

...

2010-11-19T14:38:00.002+01:00

Поредните 50 лв спестени от това, че няма да ходя на планина. Единственото ми утешение.

2010-11-17T17:11:00.001+01:00

Днес открих топлата вода и осъзнах че нетът е място за разваляне на настроението и губене на време:)

Следобед

2010-11-12T11:59:00.002+01:00

Ръцете ми са охлузени и кракът ми е син. Пак се катерих по дърветата. Понякога искам да се кача много нагоре, до самия връх и да продължа да се катеря, нагоре, нагоре. Да не мисля за слизането, да не внимавам за болящото коляно. Искам да прегърна клоните и да стоя така безкрайно, заслушана в приказките им. Само едно нещо ме връща в шумотевицата на мръсния, фалшив град - неспособността да бъда сама.

Думички

2010-11-11T14:30:00.003+01:00

Любовта на мъжа минавала през стомаха. А тази на жените - през ушите. Има текстове на песни, които ме разтапят винаги, когато се заслушам в тях. Никоя жена не може да устои на такива думи. Може би мъжете трябва да се научат да обличат поривите и желанията си в думи, галещи женските уши.
Ето две любими песни по темата:)

Циганска работа!

2010-11-07T09:32:00.003+01:00

В къщата до нас има циганска сватба. Чувам я цяла сутрин. Виковете са ритмични, диви, несекващи. Вият се заедно с музиката като в транс - привличащ, помитащ. Като тръгвам за работа виждам че са се събрали много зяпачи. Отивам да погледам и аз. Виковете и особените писъци на жените се сливат с басовите възгласи на мъжете. Като в някакъв племенен ритуал. Музиката кънти и вибрира. Мъже и жени танцуват. Повечето са много млади и красиви. Да, облечени са като за циганска сватба, но им отива. Страшно много им отива, и в извивките на телата няма нищо пошло и грозно. Напротив - някаква дива магия, която ме кара да настръхна. Сякаш те знаят някаква тайна, която на нас, зяпачите, ни убягва и са отворили душите си и телата си, и отиват някъде, където ние никога няма да ги достигнем.
Булката е накичена със злато, огромни бижута висят по врата и ръцете и. В черната и коса има коронка, роклята е пищна и къдрава. И все пак прилича на кралица. Това е нейният ден и тя го осъзнава. Танцува сдържано, но пламенно. Сестра и - близначка е в пищна червена рокля и танцува до нея. Виждам я че плаче. Но не спира да вика и да танцува диво в чест на сестра си. Сякаш прави някаква магия за щастие.
Отстрани е паркирана взета под наем лимузина с украса от воали, брокати и цветя.

Тръгвам си. Слънцето грее ярко и топло върху купчините есенни листа. Един по-изискан човек би казал, че грее направо неприлично като за ноември. Циганска работа!

Хелоуин

2010-10-31T00:04:00.002+02:00

Вървя по пустите улици, понесла пеперудените си крила в ръка. Вълшебната пръчица е прибрана в джоба на панталона и леко докосва бедрото ми при всяка крачка. Усещам косата си пропита с миризма на цигари, на питиета, на красиви добре облечени хора, които крещят и подскачат, опитвайки се да си повярват че се забавляват и си правят ебаси и яките снимки, които да сложат във Фейсбук. Толкова тъга и пустота, опаковани в кълчене и изкуствен смях. Добре че се махнах бързо от онази дупка. Там никак не беше място за феи...

несериозно

2010-10-26T22:14:00.002+02:00

Всеки, който познава светлата личност Тоньо знае до какви висоти може да стигне неговата несериозност. Днес говорим по въпроса и той казва:
" Как ще съм несериозен, бе Жуже, някога казал ли съм че няма да дойда и да съм дошъл? "

In the Sherwood forest

2010-10-21T12:04:00.005+02:00

Вървя по пътеката от цветя. Илюзорна, но безценна сигурност. Извива се крехка и тъничка сред гора от тръни. Не трябва да отклонявам погледа си от нея. Нямам сили да бъда герой. Твърде дълго се опитвах да крача през разкъсващите бодли, а не стигнах до никъде. Само се нараних. Вървя уморена по мекия килим и се питам, защо хората не ценят пътеките от цветя?
Вятърът ме целува и ме кара да се усмихвам...

18.10.2010

2010-10-18T11:05:00.004+02:00

Днес погребвам една мечта. Дойдох, за да я гледам в очите как умира. Нямах сили да я изтръгна от сърцето си. Толкова много време не поглеждах напред а се вкопчвах в секундата настояще. Днес настоящето свърши. Има само минало, сигурно има и бъдеще. Но днес няма нищо...

Знам как да преглътна сълзите си, знам как да живея сама. Но не знам как да жиея без мечти...

Пътища и улици

2010-10-15T13:14:00.002+02:00

Не искам съм улица, дефинирана от сградите покрай нея, приемаща формите им, променяща се с всяка съборена и новопостроена къща.

Искам да съм път - сигурен и сияещ, който минава през красиви места, но не загубва посоката си.

Кое различава улицата от пътя? Пътят отива някъде, а улицата просто е там.

Горчиво!

2010-10-11T19:35:00.002+02:00

Елито и Румбата решиха да се оженят. Ние най-учтиво ги уважихме с присъствието си. Времето беше малко гнусно, така че имаше доста нестандартни решения в тоалетите. Аз лично избухнах в малка черна рокля и високи ботуши. Излъчване на проститутка след тежък работен ден. Десетсантиметровите токчета ми пречеха до едно време, после им свикнах. Туй "Бяла роза", туй Хулио Иглесиас, туй "Металика" - дай, дай, дай! Накрая пяхме руски песни пред ресторанта и чаках с трепет кога ли най-накрая до нас ще спрат три-четири патрулки, извикани от загубили търпение комшии. Не спряха. Прибрах се с поглед премрежен от две парчета сватбена торта.
Мнооооогаааяяяялеееетттттааааааааааааа!

Суета

2010-10-06T13:31:00.003+02:00

Чувствала съм се подготвена за това, че с годините ще погрознея, ще се сбръчкам. Гледам се в огледалото без особена тревога. Но никак не съм подготвена за това, че с годините ще оглупея. Човек е свикнал да си мисли, че подаръкът на времето е мъдростта. А то не е така. С годините мисленето става схематично, губи се полетът на мисълта, върви се по утъпкани пътища и все по-трудно се приемат нестандартните идеи.
Снощи се помъчих с една задачка, която ми препрати Сашо. За да установя, че вече не съм така умна, както си мисля:) Е, супер гадно ми стана, признавам си. Всичките забележки за възрастта ми, цялата загуба на привлекателност като жена, никога не са ми разваляли така настроението, както мисълта, че ставам тъпа, безидейна. Явно интелектуалната суета е страшно нещо:)

към ръба

2010-10-02T16:11:00.003+02:00

Любовта понякога е като да скочиш с парапланер - засилваш се към ръба с всичка сила, защото само така може да полетиш. Страх ме е.

Електродомакински уреди

2010-09-30T14:41:00.003+02:00

Гледам разсеяно някакъв каталог на магазини "Зора". Жените в любовта били като ютии - бавно се загрявали, но и бавно изстивали. Аз обаче май съм като керамичен котлон - бързо се загрявам, бавно изстивам. Само да обича човек да готви...

Един почивен ден...

2010-09-28T14:26:00.003+02:00

Ставам сутринта, а, какъв хубав ден! Ще се поразходя малко и после се прибирам в къщи да чистя и да подреждам. Прибирам се, я да видим само за малко какво става в нета. А, то минаха два часа, ей сега ставам. Какво? Естествено! Отивам да се катеря на скалите! Айде, пак се размина чистенето...

Три дни щастие

2010-09-26T18:07:00.003+02:00

Димът се е напоил в мен като натрапчиво присъствие, като спомен, който няма да се остави да бъде изтрит. При всяка крачка усещам тежката, плътна миризма. Косата ми мирише, дрехите ми миришат, кожата ми мирише. Крача като пришълка по улиците на града, понесла със себе си цял чужд свят. Трева и огън се преплитат в мислите ми, ножове, извайващи лъжици от дърво, стрели, платнища, питки върху въглените, лешници, скали и дренки. Прозаично и приказно. Не искам да се разделя с дима, не още. Разхождам го по познатите ми улици, искам да оставя следа от него по моита места в града. Този натрапник, който ме вбесяваше и изкарваше сълзи в очите ми, не бих помислила, че ще ми е толкова скъп. Вдишвам миризмата от дрехите си. Мръсна съм, а се чувствам чиста като утро.
Една друга аз ме целува по челото и отлита да танцува по поляните, където луната огряваше огъня ни. А тази, която остава се запътва към къщи, към банята и пералнята, за да се престори че изтрива от себе си нещо, което не може да бъде изтрито - три дни щастие...

пуста

2010-09-19T20:03:00.003+02:00

Понякога всичко помръква под яркото слънце. Нямам посока, нито желания. Това съвършенство ли е или смърт? Правя неща, които трябва да правя. Не искам, не ме интересува. Къде загубих смеха си? Търся го по алеите в парка, но виждам само прах и сив асфалт.
Мразя да съм мъртва. Идва ми да си нарежа вените, само за да видя, че все още кръвта блика в мен.

BIOS error

2010-09-17T12:38:00.004+02:00

Възпитават ни, че любовта е неразделна част от живота. Учат ни да я чакаме, първата. Учат ни, че трябва да зарежем всичко заради нея, да и подчиним живота си. Учат ни, че най-важното е да бъдеш обичан. И после ни оставят да прекараме живота си в агония, очаквайки, изпращайки, или страхувайки се да загубим любовта.
Смята се, че трябва да бъдем едно цяло с човека, в който сме влюбени. Ако не сме влюбени - значи сме наполовина. Смята се, че любовта е вечна и ако не е вечна, това е изключение и голяма трагедия.

Толкова много заблуди и толкова малко шансове да се оттървеш от тях. Имаш ли смелост да минеш по неизвървените пътеки? Имаш ли смелост да станеш цял? Ти ли ще си след това?

Чудя се, мога ли да променя най-дълбоко заложените схеми в мен, без да полудея. Може би, ако мисля много внимателно и се концентрирам...
May the Force be with you...

Улични музиканти..

2010-09-16T22:56:00.003+02:00

Ромон на китари. Едната забързано реди огнени съзвучия, другата я следва, разливайки топли акорди. Надпреварват се, настигат се, после се разменят. Лъчи от съвършенство гъделичкат душата ми. И светът се създава около мен - сияен!

Оставям пари в кадифения калъф на земята и ми се иска да можех да им покажа, че заслужават да оставя там душата си.

Just friends...

2010-09-11T17:57:00.003+02:00

Любовници се намират лесно. Приятели - трудно. И трябва много да се внимава неуместни пориви да не помрачат отношенията. Може пък неудовлетвореното желание да свързва хората по-силно от удовлетвореното?..
Чудя се понякога, докато си бъбря с моите приятели, дали в главите им се мотаят същите представи, както в моята...

Рибно масло

2010-09-09T15:04:00.003+02:00

Купих на сина ми хапчета с рибно масло, за укрепване и да спре да забравя. Дойда да си ги вземе, поговорихме си и като си тръгна си забрави хапчетата. Значи, правилно съм ги купила:)

Леден полъх

2010-09-04T20:00:00.002+02:00

Синът ми се обади да се разберем кога се прибира от гостуването при баща си. Нещо се беше объркал, аз му казах, че във вторник имам работа във Варна и ще го взема тогава, а той разбрал неделя. Наложи се да уточни с баща си датата и си държа отворен телефона, така че чувах разговора. Баща му беше груб, попита го каква ми е точно работата във Варна и след като малкия не можа да каже, каза че съм го била баламосвала и съм си измисляла глупости. Веднъж съм била казала едно, после ми скимвало друго и той трябвало да разбере че съм голяма лъжкиня. Каква била тази работа, той не бил никакъв мъж, щом се оставял да го мотая така. И така нататък и така нататък, със леден нетърпящ възражение тон. Малкия се шашка и само вика, да, да.

Баси как ми се дорева. Много искам, ако можеше това гнусно влечуго да не припарва до детето ми.

Никога няма да разбера как се раждат такива хора. Какво му направих, че не говори с мен и е изпълнен с такава злобна омраза. Какво толкова не можа да ми прости? Господи как го мразя. И в същото време разбирам че буквално спасих живота си, избягвайки от това блато на мрак и студ.
Господи, в какво се превръщат мечтите...

Рози през септември

2010-09-03T15:25:00.003+02:00

Озовах се сред тях пак почти случайно, както първия път. Ей така, се появиха в тъмното. Подивели и уморени, преплетени в схватка с плевелите. Изоставени. Още цъфтят, с упорита, отчаяна красота. Листенцата им са опърлени от отминалото лято, но цветовете им ухаят по-хуабво от всякога. Предчувствието за есен разтърсва стъблата им, заедно с безпощадния леден вятър. Не са вече онези изящни подредени красавици, които събираха тълпи почитатели. Никой не разказва за тях, никой не се снима сред тях. Увехнали цветове се ронят навсякъде. Но те цъфтят.
Останах сред тях и дълго-дълго ги целувах.
Рози през септември. Моите цветя...

В тъмното

2010-09-01T22:09:00.003+02:00

Алеите са пусти, вятърът е студен. Вървя със свито сърце, стиснала юмруци в джобовете. Страх ме е от кучета, страх ме е от хора. Лампите тук-там едва успяват да разредят неприветливия мрак. Няма никой в парка - лятото свърши още преди два дни. Само аз и страха ми. Тук съм, за да се уча да се боря с него. Стъпвам по пътеките, надничам в неосветените места. Пея си една детска песничка наум и си броя стъпките. Мракът може да бъде приветлив, ако не го гледаш с омраза. Търся ласката на заплашителните храсталаци, минавам покрай самотните дървета. Един нож в джоба ми ми разказва история за провали, приятелства и подкрепа...

Сладкото

2010-08-29T16:52:00.002+02:00

Сладкото ме поглъща, приласкава ме в отровните си обятия, нашепва ми обещания за щастие и покой. Съпротивлявам се все по-вяло, унасям се все по-охотно в сънения транс на безчувствието. Нямам желания, нямам мечти, няма болка, няма тревоги.

Шибана наркоманка.

Предизивикателствата на сивото ежедневие

2010-08-28T19:22:00.004+02:00

Доста се бях депресирала покрай безславното ми връщане от планината. обмислях какви ли не варианти да се върна там и този път да си докажа че мога да проява сила и смелост:)
Но сивото ежедневие ме затрупа с работа, задължения, несвършени задачи. Днес се прибирах към къщи след цял ден стоене права и осъзнах, че краката ме болят повече отколкото на планината, че коремът ми се свива от страхове и опасения в личния ми живот, срещу които трябва да се изправя. И си помислих, че аз отидох в планината всъщност да си почина, а не да си доказвам какво мога. Тук е голямата битка и безкрайните изпитания.

Ако успея да запаза усмивката си в схватката със сивото ежедневие, значи съм удържала най-голямата си победа.

Никоя

2010-08-27T21:11:00.003+02:00

Никоя...Никоя...Как успя така да ме направиш никоя. Косите ми се реят във въздуха, необичани. Устните ми помръкват, необичани. Толкова съм никоя. Защо цветовете в мен сияят само под нечий поглед?

Видове щастие

2010-08-27T12:09:00.000+02:00

Седим на плажа с приятелката ми. Плажът е нудистки и сравнително пуст. Тя държи 10 месечния си син и го кърми. Двамата са голи и почернели от слънцето, малкият седи в скута и, смее се и мърда с крачета, гуши се и се намества с израз на абсолютно щастие. Тя сияе в покоя си, озарена от обич. Двамата са такава гледка, че сякаш някой ми открива тайната на смисъла живота.
Погледът ми се плъзва съвсем малко настрани от тях, където в далечината момче и момиче правят секс на плажа. Той е седнал, тя срещу него, прегърнати се движат бавно един срещу друг. Няма криене, няма срам, няма вулгарност - само обич и полет, все по-забързан и трепетен.

Тези два образа са един до друг в полезрението ми, майката с бебе и влюбените, сплели тела, зависи само къде ще фокусирам погледа си. Чувствам се особено, сякаш надникнала зад пелена от заблуди и видяла някаква съкровена същност - щастието. Неизбежно помислям, кой от тях е моят вид щастие?

По-късно през нощта, когато оставам сама на плажа и звездите слизат в дланите ми, а луната ме приспива в сиянието си, разбирам че това е моят вид щастие, различен и все така прекрасен. Няма начин да избягаш от щастието. То винаги ще те намери, само трябва да отвориш очи и да му позволиш да попие в теб...

Unpacking...

2010-08-26T10:19:00.003+02:00

Моля, разопаковайте мечтите, да, една по една. Вадиш от раницата и сортираш. Тези смешни спазми в корема, моля запазете си ги за друг път. Полумъртвите мечти, моля в коша за пране, предстои им дезинфекция. Някои неща директно се изхвърлят. Малко по-рационално, моля. Това да не е детска градина. Всичко си отива по местата, утре ни чака работа...

Я, какво,... я повтори пак да чуя...? Да, ти, пъзлата, я излез отпред и кажи какво не ти харесва? Ахааааа, пропусна шанса си, моето момиче. Трябваше да останеш да спиш сама в гората, тогава щеше да имаш право да мечтаеш. Сега си само една дрисла, която ще си ракопакова раницата и ще си сложи хомотчето на врата и ще си влезе в пътчето, защото се иска голяма сила, за да бъдеш човека, който искаш, а ти се провали.

Сама...

2010-08-15T14:47:00.002+02:00

Най-важното нещо е да се науча да бъда сама. Тогава ще изчезнат всичките ми страдания. Да избягам от примитивната нужда да има някой до мен. Да се превърна в камък. Колко много изгреви ще видя, без да плача, колко красота ще потъне в мен, без да имам нужда да я споделя. Чудя се, дали пък няма да съм умряла тогава.

Концерт на ЛЮБЕ

2010-08-13T13:45:00.006+02:00

Има дни и нощи,които остават в паметта ми като сияеща пътека, нежен полъх и безгранична свобода. Има дни и нощи, които ме изпълват със смисъл и вяра. Споделената музика, споделеното небе, споделената бутилка вода...

ЛЮБЭ "Березы"

Ало, ало...губя обхват... в Рая съм...!

2010-08-09T15:39:00.003+02:00

Какво си спомням от тези два дни на Тюленово? Изгрева, който надникна в палатката ми, озарявайки скалите и морето под нас. Чувството, когато за пръв път в живота си скочих отвисоко във водата - разтегленото време, докато драпах с ръце и крака към светлината, а тя все не идваше и не идваше. Невероятното чувство на лекота, когато ходех без дрехи.
Вкусът на пресния слънчоглед, който откъснахме от една нива. Дишането на човека до мен в палатката - примитивно успокояващо след сънувания кошмар. Полета на птиците. Водните светулки, които блещукаха в разбиващите се в скалите вълни...

Обичам телефонът ми да няма обвхват. Обикновено означава, че съм в Рая...

Поличба:)

2010-08-02T10:42:00.002+02:00

Днес си вървях по главаната и докато минавах под едно дърво -бам-бам-баааамм, нещо се изсипа отгоре ми. Птичи курешки. Оля ме цялата.
След като си изпрах дрехите и се окъпах, се зачудих, това на хуабво ли е, или на лошо:)

apart

2010-08-01T14:45:00.001+02:00

Откъсват се парчета от сърцето ми. Каквото и да си говорим - боли.

Цигански кючек

2010-07-26T11:21:00.003+02:00

Толкова настроение и жизнерадост има в този танц, че винаги ми оправя настроението.

Самба де Бразил

2010-07-22T10:36:00.004+02:00

Викам си, чакай да си пусна някаква самба, че да се вдъхновя за упражненията си сутринта. И първо отварям това. Малееее. Какво ти вдъхновение, депресирах се направо. Като гледам тази мацка се чувствам ни повече ни по-малко, а точно като табуретка:/

Параноичката и кучетата

2010-07-15T20:48:00.003+02:00

Вечерта е тиха и прохладна. Излизам да се поразходя. Вървя и сърцето ми е свито, озъртам се при всеки шум от храстите. Около блока живеят глутница кучета, които са ме гонили няколко пъти. Минавам покрай денонощния магазин и виждам едното легнало пред него. Знам, че не трябва да се страхувам, но сърцето ми се свива от паника. Правя дъга, да заобиколя по-отдалече и не виждам как минавам на метър от едно друго легнало в тревата. Виждам го и се стряскам, то ме гледа, джафва леко и пак ляга. Опитвам се да дишам дълбоко и да не гледам към него, броя си крачките и си пея наум една детска песничка, за да не хукна, цялата треперя. Отминавам и тъкмо се успокоявам малко, когато срещу мен изскачат с лай три-четири кучета. Не лаят мен, а минаващ колоездач. Той натиска педалите и те изостават, но окрилени от преследването, още джафкат, когато стигат до мен. Замръзвам на място. Тези са ме гонили, "черните дяволи" от Родилното, така ги знаят. Стоя без да мърдам и те минават порай мен. Продължавам по улицата, но цялата треперя и когато се отдалечавам достатъчно се опирам на едно дърво и започвам да плача. Не ми се ходи вече никъде. Като се връщам ще е още по-пусто и няма да има хора по улиците. Сещам се и че съм в мензис, а съм забелязала, че най-много инциденти съм имала в това състояние. Кучетата надушвали кръвта. Пирбирам се, като изчаквам минувачи и вървя редом до тях.

Събувам си обувките и сядам с празен поглед на стола. Опипвам раната на крака си. Зараснала е почти. Белег ще остане, но не голям. Минаха ми и ужасните ефекти от ваксината против бяс. От предишното ухапване пък нямам и белег. Само страхът се натрупва. Сигурно съм изчезващ вид, който няма достойнствата,позволяващи му да се разхожда спокойно по улиците. Но това ще е, докато си купя газов пистолет...

Истинските творци

2010-07-13T16:43:00.004+02:00

Това е едно произведение с неизвестен автор.

Някой е изсвирил музиката на сърцето си и магията и танцува до днес от струни на струни.
Ако те огрее слънчев лъч, означава ли че го притежаваш и трябва да искаш пари от всеки, който го види? Професия творец не съществува. Тези, които наистина са целунати от Бога са безкористни. Благодаря им!

А някой кара колело

2010-07-05T18:57:00.003+02:00

Откраднаха ми колелото. Не знам защо ми стана толкова гадно. Сигурно защото скоро няма да събера пари за друго и лятото ще замине без колело. Ако изобщо си купя друго. Чувствам се хем глупава, хем ядосана. Глупава, защото си помислих, че стълбището на вход, който се заключва и стоманена закопчалка е достатъчно да ми опази колелото. Ядосана, защото вече толкова ми писна да ми крадат какво ли не, че ми идва да пищя. Хората ме успокояват, че на тях по три колелета са им крали. Значи още може.
Отчаяна съм от глупостта си, от безпаричието и лятото, което ще прекарам без почивка, за да си върна заемте, да си купя нов климатик, понеже старият се скапа и да събера някой лев за новата учебна година на сина ми. Уморих се да съм патка и да се успокоявам, че поне съм здрава. Здрава съм защото нямам пари за прегледи и чакам да падна, за да разбера че ми има нещо.
Чувала съм, че има страни, където може да си оставиш колелото на улицата с часове и да го намериш пак там. Чувала съм, че има страни, където бащите плащат адекватна издръжка. Чак не мога да повярвам, че съществуват такива неща.

На скалите

2010-06-28T13:12:00.005+02:00

Седя си на скалите и се наслаждавам на отражението на луната в езерото. Облаците оформят фантастични картини на бледата и светлина, а камъните смътно очертават ръба на каньона долу. Нещо помръдва в тревата пред мен. Първо си мисля, че е котка, а после виждам, че е малка лисичка, с бяло на опашката. Има голеееми щръкнали уши и ме гледа без изобщо да се притесни. И друг път съм чувала шумове в храстите, явно тук си живее. Светвам с челника, а тя стои в светлината на две крачки от мен и все така ме гледа. Угасям свелината и я заговарям, и чак тогава тя бавно и спокойно се отдалечава през храстите...
Исках да я питам, познава ли го тоя, Малкия Принц...

From лисичка

Карнаваааааал!

2010-06-27T10:11:00.003+02:00

Снощи бях на последната, трета вечер на Русенския карнавал. Хубаво нещо са карнавалите.
А концерът с който завърши, беше разбиващ. Аз телевизия не гледам и, представете си, не знаех кой е Тома. Обаче вече знам, че пее страхотно. Изобщо, концертът беше една такава радост за сетивата, че чак не ми се описва. Купих си пистолет за сапунени балони и смея да кажа, че това бяха най-добре похарчените ми 10 лв:)
"I'm TNT, watch me exploooodeee!