четвъртък, 30 юни 2005 г.

Някой спомня ли си как се прави секс?

Някой спомня ли си как се прави секс? Не онова стерилно взаимодействие между телата, когато сте коректни и учтиви партньори, разделени от плътната пелена на скуката и безразличието. Не и вълшебната приказака на влюбването, когато си издигнал другия на пиедестал, та чак те е страх да го докоснеш истински и ти стига само да се взираш в очите му. Не вулгарната псевдоразкрепостеност на отчаяната самота, когато срещайки някого се страхуваш от него и с погнуса прибираш в класьора на спомените си "екзотични изживявания", единствената полза от които е, че стават за фукане пред приятелите.
Непостижимо ли е онова междинно състояние, когато телата са искрени в порива си, без непременно да бъдат водени от романтична любов? Когато получаваш и даваш в кипежа на искрящо удоволствие, без да размишляваш как точно се казва това което правиш в момента. Когато не се страхуваш, и хващайки другия за ръка отивате далеч-далеч, за да се срещнете с дъгата. И после можеш да го целунеш и да си тръгнеш без никога да се върнеш, но пък винаги като си спомниш за това да се усмихваш...
Без вулгарност и без свян, без страх и без обещания, физическо и емоционално...
Възможно ли е?

понеделник, 27 юни 2005 г.

Свободата и обвързаността...

Да дадеш свобода, да получиш свобода...най хубавото нещо. Трудно и колебливо. Уплашено и невярващо. Свободата...Подарък, откъснат с парченца плът от сърцето на друг човек. Безценен. Свободата...плашещ вакуум около теб, когато веригите които са те привързвали, но и подкрепяли изчезват. Да похабиш свободата си от слабост, да предадеш доверието и щедростта на този, който ти я е подарил...най-достойното за презрение нещо.
Да намериш пътя през нищото и научил се да вървиш на краката си да се върнеш, за да подадеш ръка на този който е рискувал да падне за да те подкрепи...може би тогава може да се наречеш истински човек. Макар че едва ли ще те интересуват етикетите, защото те имат сила там, където властват самотата и страха. Когато сте заедно всичко е ясно.

четвъртък, 23 юни 2005 г.

Менса на Мадара

Мислех да не пиша за това, понеже по принцип мразя пътеписи. Но преди малко един приятел ми показа снимките които е сложил в нета и...изведнъж си спомних за този щур уикенд и ми се прииска да го споделя:)
Беше запланувано като двудневен излет за сплотяване на членската маса на Менса-Варна. Аз се записах съвестно, понеже без това почти не се вясвам на сбирките. И без да разбера се оказах в организационния комитет. А като позвънихме на всички и се изясни кой ще дойде всъщност направо лошичко ми стана. Понеже бяха все хора които почти не познавам и мислех че ще е голяма скука. Е, оставаха скалите, в крайна сметка. За щастие успях да убедя Жоро да дойде, с което се оказахме с две коли и оттървахме влака, който вече щеше да ми дойде в повече.
После...после се оказа че с една банда умници на произволни възрасти няма как да е скучно. Беше направо като брейнсторм:) Ако не внимаваш, няма да разбереш смешното:)
Когато се загубихме в едни храсталаци и съвсем непристойно се запровирахме на колене и лакти, за да излезем, изведнъж се сетих за една моя любима книга "Отбой в полунощ". Няма да я разказвам, но ако някой я е чел, вероятно ще разбере какво имам предвид:) То не беше философтсване, то не бяха нестандартни гледни точки. Разгеле, изпълзяхме.
Конника го знаете. Красоти, покой, няма да се разпростирам. Светулки през нощта. Паралелен купон на шуменски ученици в хижата. Докато си режехме кротко салатката имаше концептуални включвания със "Обичам шопската салата..."(древен чалга хит, за незапознатите), а на една малко рязка реплика на Ивайла веднага бяхме поздравени с "Тази кака мамата си трака..." Дечурлига, какво да ги прайш. Мен лично ме изкефиха. Като реших да завърша вечерта на техния купон само дето не ме изключиха от Менса:)
Ами това беше в общи линии.
Ето малко снимки с коментар от мероприятието.

Тук сме изпълзяли през една пещера, дето можели да минат само тези дето нямат грехове. Който го е измислил явно е смятал за основен грях яденето. Е, ако някой пита, безгрешни сме всички. Макар че на връщане мен почти трябваше да ме влачат. Клаустрофобичка съм, бе. Ако ми бяха казали че пътят за нагоре не минава от там, а просто ще пропълзим, ще погледнем отвисоко и ще се върнем, хич нямаше да се вра. Ама ми го спестиха. Та ето ни на фона на панорамата, заради която беше драпането. Почти бих могла да кажа че си струваше.
Тук сме на една чудна полянка с горски ягдоги. Докато една част от нас най-безразсъдно се занимават със снимане, другите им набрахме ягоди в шепичка. Хора сме, все пак. Малко по-напрад се виждат пустите му храсталаци в които се загубихме, докато търсехме път към крепостта. И всичко заради ягодките. Със сигурност мога да кажа че си струваше.
Ето я заветната крепост. Хора, чувството е невероятно! Някои твърдят че имало положителни геомагнитни излъчания, други говорят за космически енергии. Не знам от какво е, но определено имах чувството, че мога да полетя, даже много ми се искаше. Добре че вятърът беше насрещен.
За добро или за лошо снимки от купона вечерта няма. Жалко само че никой не се е сетил да снима светулките. По едно време в тъмното на беседката изглеждахме като обкръжени от банда летящи GSM-и с мигащи зелено-жълти светлинки.За миг си представих апокалиптичен сценарий за бунт на машините: "...и те до последния момент ги мислеха за светулки..." муахахаха! Но после се сетих че това вече не е модерно. Така че, се върнах на еко-романтиката.
Тук вече е на сутринта. Хората закусват, а аз показвам на Люся какво ни учеха на тае-бо-то. Това като част от сутрешната гимнастика. При тази красота наоколо не може просто да седнеш и да се натъпчеш със салам. Странните ми одежди са плод на студената сутрин и на механичен сбор от мои и на добричкия Жоро дрехи. А Люся е невероятна ентусиастка.
Тук сме вече на Плиска. Да си призная, интересът ми към забележителностите вече се беше изчерпал, но така или иначе ми се видя проблемно да се прибирам от Мадара на стоп. А освен мен в колата имаше още двама шофьори. Така че даже и да бях удушила Людмил, което много ми се прииска да направя, шансът да се прибера направо във Варна ми се видя пренебрежимо малък. Затова, макар и с кисела физиономия се наложи да се правя на антична статуя. Проблемът да си част от нещо като голямо семейство е че искаш-не искаш те мъкнат със себе си навсякъде под жаркото неделно слънце.
А сега....Внимание момичета...Той е готин, млад и доколкото знам неангажиран. IQ 164 и продължава да се покачва:Р Менса-Варна рулззззззззз!!!
П.С.Повече снимки можете да видите тук.

неделя, 19 юни 2005 г.

Приятелите

Днес имах повод да се замисля за хората които наричам свои приятели. Какво очаквам от тях, в замяна на какво...И установих че никак нямам единен критерий за това. Казвам "един приятел", казвам "с една приятелка". И изобщо не се замислям за взаимоотношенията които стоят зад етикета. Хора, с които ми е приятно? Хора, на които мога да разчитам? Хора, които искам да закрилям? Хора, с които мога да разисквам интересни теми? Често наричам приятели просто най-близките до мен хора, които случайността е подхвърлила там. Готова съм на хиляди компромиси, защото не искам да прекарвам неделните си следобеди сама. "Едни приятели". Ужасяващо звучи, нали. Всички сме силни, самостоятелни, нуждаем се от забавно прекарване. А защо самотата понякога е по-пълна от глъчката на шумна компания?

А вие? Как разпознавате приятелите си? Как ги избирате? Как общувате с тях? Разкажете ми.

понякога

Осъзнаването на липсата на надежда е най-лошото нещо което може да се случи на човек...

четвъртък, 16 юни 2005 г.

A long time ago, in a galaxy far away...

Докато водех все същия онзи неприятен спор си припомних една от най-забавните ми случки по време на сесия.
Беше зимната сесия на втори курс. Живеех в блок 40 на любимия на всички Студентски град. За първа година бях в тази стая и не познавах много съседите си. Учех та се късах. Който не стъпва на лекции да му мисли през сесията. Съквартирантките ми си бяха отишли по родните места(по-лесно се учи под крилото на мама:), аз се сражавах със Стопанската история. Това е една от най-гнусните дисциплини, поне във формата в който ни я преподаваха. Колко, разбирате ли, било производството на зърно през 1940г . Сядаш и кълвеш дати, проценти и хиляди тонове. Нещо което най-трудно ми се удава. Та, набирах се аз като червей на буца и се опитвах да се нагълтам с мъдростта на вековете без да повърна. Да,ама не.
Който го е изпитал сигурно знае колко звуконеустойчиви са студентските общежития. Горе-долу, все едно сте разделени от малко по-плътна завеса. Тайни няма:) Бях успяла да разбера че в стаята над нас живеят момчета. Бях останала с впечатление че за мой късмет и те са си заминали в къщи за сесията. Да, ама не. Докато четях вглъбено, седнала в поза лотус, изведнъж от леглото над моето се раздаде ритмично скърцане. Хм, рекох си, не всички са си заминали. Опитах се да не обръщам внимание. След два часа още се опитвах да не обръщам внимание. Искам да ви кажаче хич не е лесно. На всичкото отгоре мадамата беше много емоционална и експресивна и стоновете и възгласите и почти заглушаваха скърцането. Опитах с памук в ушите, но не помогна. По едно време всичко утихна и аз пак се заех с учене. Ех, свърши се, казах си. Обаче когато привечер всичко започна наново, реших че тая няма да стане. Взех в ръка шишенце олио и перце, което използвахме за смазване на скъцащи неща из стаята и се отправих на преговори. Почуках решително на вратата и след известна суматоха ми отвори разрошено момче. Обясних коя съм и какво ме води тук с най-сериозен тон, като се опитвах да овладея пристъпите на хилеж, които ме обземаха. Обаче когато той избухна в смях и аз не издържах и прихнах. За негова чест той ме покани в стаята, където ме запозна с гаджето си и двамата сред много смях и лигавения ми се извиниха. Мислели че долу няма никой. Приеха тържествено шишенцето с олио и обещаха повече да не ми пречат. Така и стана. Предполагам че подът е бил малко неудобен и сигурно е трябвало да и запушва устата:) но повече не чух нито гък. А с Ники(така се казваше момчето) по-късно станахме приятели. Най-добрите.
Тази история, като всяко истински забавно нещо си има и продължение. Много време след това, когато вече бяхме приятели с момчетата отгоре и с техните приятели, и с приятелите на техните приятели, си седях пак сама в стаята и по шума отгоре можех да съдя че здраво се играят карти и се оформя лек купон. И не щеш ли пак познатото скърцане от леглото над моето. Съвсем ритмично, с леки прекъсвания... Малей, тия нямат никакви задръжки, помислих си.То бива, бива, ама... В този момент на вратата се почука и влезе един от приятелите на Ники. Дошъл да ми каже че горе се събират да пийват и ако искам да се кача. Въх!... Поколебах се за момент, докато обмислях какво е отношението ми към груповия секс, но в крайна сметка любопитството надделя. Само ще надзърна, помислих си. И се качихме... Дали можете да си представите какво заварих в стаята им...Цигарен дим, музика, Ники, който плющи карти с трима приятели, още неколцима седнали тук и там и раздаващи си пластмасови чашки и ...Косьо, който въодушевен от повече бири весело подскачаше на леглото и се опиваше да докосне с длан тавана... Като им разказах какво съм си помислила, единодушно ме обявиха за много, ама много перверзна:)
Днес ми липсват онези момчета. И бебешките безметежни дни, когато мислех че ИМАМ проблеми. Липсва ми и Ники, когото загубих в суматохата на живота и научавам за него от общи познати че е добре, женен е, има две деца. Няма никакъв смисъл да му се обаждам. Това вече е друг живот, другаде...
А на тези снимки е това, което той нарисува някога над леглото ми с цветни моливи, за да ме зарадава.
Дино-Бебе:)
Смърфиета:)
Ники, надявам се че си щастлив и че още играеш волейбол;)

сряда, 15 юни 2005 г.

Хубавата чалга

Това е нещо което се канех да направя отдавана, но сега ме провокира един спор в блога на Григор.Омръзна ми по подразбиране чалгата да се обявява за музика с тъпи текстове. Не че ритъмът не е водещ в повечето случаи:), но има прекрасни неща, изпяти от "диви цигани", в които хората даже не се заслушват. Тази песен е на Слави Трифонов - "Цвете мое", но малко хора знаят че преди я пееше Сашо Роман. И звучеше страхотно.


Ще ме видиш в нечия сълза,
паднала от горчива тишина.
Ще ме чуеш в нечий тъжен глас,
като стон в песен от угаснал смях.

В капки дъжд ще ме сбираш,
жадно ще ме отпиваш
и без дъх ще очакваш нощта.
Светлина ще докоснеш,
слънчев лъч ще откъснеш.
Като хляб на бездомни ме раздай ...

Добър вечер, скитнице,
Добър вечер, мила моя.
Прегърни ме, блуднице,
цлуни ме от неволя.
Със треперещи ръце
милвам днес косите твои...
Добър вечер, цвете мое.

Ще откриеш купища лъжи,
в две бразди, под моите очи.
Ще ти липсват ли сълзите ми?
В чужда скръб мене ли ще утешиш?

В капки дъжд ще ме сбираш,
жадно ще ме отпиваш
и без дъх ще очакваш нощта.
Светлина ще докоснеш,
слънчев лъч ще откъснеш.
Като хляб на бездомни ме раздай ...

Добър вечер, скитнице,
Добър вечер, мила моя.
Прегърни ме, блуднице,
целуни ме от неволя.
Със треперещи ръце
милвам днес косите твои...
Добър вечер, цвете мое.

неделя, 12 юни 2005 г.

Граници

Вървя в този хубавав неделен следобед и ям вегетариански сандвич. Почти без да забележа с небрежно движение на ръката смачквам мушичка, кацнала върху пръста ми. Вярно, че я помислих за комар, но в последния момент видях че е просто безобидна мушичка. Само че не беше чак толкова важно, за да се спра. Смачках я най-спокойно. Не мога да кажа че ми тежи на съвестта, макар че ме накара да се замисля. Аз съм вегетарианка. Не мога да си представя че някой ще убива животни, за да ги ям. Вижда ми се гнусно. А ето че убих животно, без да ми мигне окото. Да, има разлика от животно до животно. Добре, мушичката е маловажно животно...кое е важно? Зайченцето? Да, понеже прилича повече на нас. Значи ще се водим по биологична близост . Пиленцето е по-малко важно, рибката е още по-малко. Гъсеницата? Почти без значение. Значи възгледите са важно нещо, но всъщност по-важна е границата до която ги прилагаме. Всичко има граница. И нашите граници ни правят това което сме
Целият ни морал е една такава смешна хартиена къщурка, изградена от условности и крепяща се на допускания. Казваме:"аз никога не бих причнил това на приятел". Остава въпросът къде минава разделителната линия между приятелите и неприятелите ни. И никой не знае кога може да я престъпи, докато обикаля наоколо, така че да не подлежи вече на разпоредбите на морала ни. Казваме: "заслужава си го". Значи този човек е преминал отвъд. Той е в друга група.
Често съм отблъсквала с погнуса хора, които могат да размажат с крак птиче паднало от дървото. Това са изроди. А сега виждам че те имат същият морал като мен, просто птичетата са извън техните граници. Те са маловажни. Аз също така непоколебиво смачквам насекоми и даже не се замислям. Сигурно е същото да убиваш и хора...Зависи от границите.
Граничен преход. Учила съм го едно време по математика. (Добрата стара математика, която знае всичко за нас, без даже да подозираме.) Моментът в който се минава границата. Когато нещата стават други. Когато е "различно".

Най-лесният начин да влияеш на отношението на хората към нещо, е не да променяш ценностната им система, а да ги убедиш че въпросното нещо е извън кръга на нещата за които тя се прилага. Например: "бийте циганите, те не са хора, мамка им..." или "тая пачавра ли, бе, какво ще я съжаляваш".

Защо пиша всичко това? Нямам идея. Може би за пореден път исках да споделя объркването си от прозрението как целият свят е продукт на договорености. Всичко подлежи на преразглеждане. И бебешката ми психика се плаши от това. Имам нужда от устои, от абсолютни истини. Сигурно още не съм порастнала. Спомних си пак една книга "Пътуване към Икстлан". Познанието прави хората тъжни. Най-малкото сами. Понеже разбират че промушвайки се през пластовете на настоящето могат да вървят все напред, но никога няма да стигнат до онзи единствен свят който са напуснали, уж за малко, търсейки истината.

петък, 10 юни 2005 г.

Защо от мен не става графиня

Мотая се в кухнята, пържа соеви кюфтенца и се рея в мислите си. Пуснала съм си телевизора, върви някакъв филм. Виждам че съм разпиляла брашно по пода. Тананикам си. С половин ухо чувам реплики от филма: "Лукреция се омъжи за него, защото е съветник на краля, а аз...(съкрушено) аз съм най-обикновен...граф..."
При което изведнъж ми става толкова смешно, че ще си изпусна кюфтенцето от високо в олиото. Приисква ми се да направя реверанс, с вилица в едната ръка, обута в най-хубавите си домашни пантофи и много запазен анцунг, почти зелен. Няколко стъпки от менует, поклонче...А вие, графиньо, щастлива ли сте? Ах, не сте графиня? Бедното момиче. Да, да...всичката тази домакинска работа...и никаква възвишеност...Не ви пука? Но...кожата на ръцете ви,.. напуква се от миене на съдове. Не сте забелязала? А, простете какво ви прави щастлива? Мислите ви? Децата? Доста е клиширано. Нещо отвъд...Странно. Ама вие се усмихвате...Не виждам какво толкова хубаво намирате в живота си. И всичката тази миризма на лук...Полезен бил?!...Свободна сте? Що за възпитание! Че кой е свободен в днешно време...И можетеда целувате дърветата? Пияна ли сте? Моля Ви, не се смейте така невъздържано...обидно е някак...Хората се стараят цял живот да се издигнат, правят толкова жертви...а вие...ами карате тези неща да изглеждат маловажни...Като че ли е без значение къде ще отидеш на почивка...Не почивате? Така си и знаех...Има нещо сбъркано във вас, ще ви кажа...Не ми е приятно, но ще се наложи да пеустановим всякакви контакти. Да, да, изглеждахте забавна, но...не сте от хората с които може да се води нормален разговор. Не, не искам кюфтенце. Благодаря. И...разбира се, детето ми не може повече да играе с вашето. Как какво общо имат децата...После задават неудобни въпроси. Научете се да се съобразявате, ако искате хората да ви приемат. Не ме изпращайте, моля. Сама ще намеря вратата. ...
Усмихвам се и си вея леко със салфетка, подпряна грациозно на печката. Навън през прозореца се виждат хълмовете - зелени и диви...И вятърът е нежен...Иска ми се да потанцувам с него.
А кюфтетата... без малко да изгорят:) Но са чудесни, както винаги:)

понеделник, 6 юни 2005 г.

краят на една приказка...

...Девойката плачела безутешно, а старата вещица я гледала със смесица от досада, любопитство и леко съжаление.
- Е, кажи ми най-накрая какво стана. Не помогна ли и омайното биле което ти приготвих?
- Не. Не помогна. - хлипала девойката - дадох му всичкото, но той даже не ме забелязва. Обича нея и не вижда нищо друго на света. Аз бих направила всичко за него. Не мога да живея без него. Не мога да виждам как я гледа с обожание и възторг. Сърцето ми ще се пръсне. А той не ме иска, иска нея. Обича нея. Затова дойдох. Ще ти платя колкто трябва, направи ми отрова. Най-силната. Ще я убия, защото не мога повече да гледам тази тяхна любов, която разбива сърцето ми. Направи ми отрова. Искам той да я загуби. Може би тогава пак ще обича мен.
- Ха ха, отрова! Толкова ли си глупава! Няма по-сигурен начин да направиш любовта му вечна, от това да отровиш любимата му. Така ще издигнеш паметник пред който той да се кланя докато е жив. Ще я запазиш в сърцето му во веки веков. Ще я направиш легендарна.
- А какво да направя? Кажи ми моля те. Ще ти дам всичко което имам, само ми помогни да си отмъстя за болката.
Старата вещица я погледнала изпитателно. Очите и се присвили сякаш за да се взре в един спомен, много-много стар. Нещо замъглило очите и, но вещиците не плачат...сигурно е било омраза.
- Искаш ли любовта им да умре, но не изведнъж, не така лесно. А бавно и мъчително. Да агонизират ден след ден привързани един към друг, без да виждат изход. Любовта им да се разпада помежду им като разлагащ се труп, от който няма начин да се оттърват. Да се намразват за това което са, да намразват това което са обожавали в другия. Докато достигнат до точката, когато всеки би подал ръка на последния просяк, но не на човека когото някога е обичал. Няма ли това да е по-добро отмъщение?
- Да, да! Направи го. Искам да се случи точно това! Кажи ми колко ще струва. Кажи ми какво да направя. Готова съм на всичко.
Смехът на вещицата бил като грачене, когато се обърнала рязко и незнайно защо запокитила кристалната си топка в стената.
- Няма нужда да правиш нищо, мила ми глупачке. Няма нужда да си мръдваш даже пръста. Няма нужда да отравяш никого. И кинжал не е нужен. Отмъщението ти ще бъде сигурно и сладко.
И като се загледала през прозореца на порутената си къща, процедила през рамо :
- Просто ги остави да се оженят...

сряда, 1 юни 2005 г.

Волейбол!

Уж бях болна, уж кашлях, уж едва мърдах...А стана както винаги... Като видя топка и мрежа и.. нещо в корема ми се свива, тялото ми олеква, ръцете ми се отпускат с небрежната лекота на концентрацията. И започва онзи невероятен вълшебен танц...посрещане, ...вдигане,...забив...Не може да се сражаваш с топката. Трабва да я почувстваш, да я овладееш. Спокойствие когато посрещаш...в мислите си трябва да си навсякъде. Не тичаш, ти просто си там. Ръцете ти поемат агресията, усмиряват я. Ето. Мекотата в движенията на разпределителя. Като много нежна ласка. Силни китки, лек, но сигурен допир. Нагоре, нагоре. Бавно пристъпване, леко задържане, улавяш с мислите си топката, вече си част от нея, скачаш, просто се срещате и.....мекотата се превръща във взрив. Танцът между вас избухва в насочено желание. Сила и решителност. Целувка и удар. И после за секунда се връщаш пак на мястото си, защото всичко продължава....и още и още...
И освен това, невероятното усещане за отбора около теб. Плясването на ръцете, когато направите нещо хубаво. Някой те покрива когато скачаш. Смешките и глупостите, докато някой гони топката. Плясването на ръцете, когато се издъниш, но си дал всичко от себе си. И секундата тишина преди сервиса... "...ОК, хайде...."

ОК, хайде!!!!!!!