Поляни, огрени от слънцето, скали и дървета. Тревата, приличаща на бледо кадифе. Биволи и овце. Чакали и черни щъркели. Една река - малка и незабележима сред приказния свят, който носи със себе си. Легенди, манастири, туристи, комари, телескопи, защитени видове...
Раницата ми, прашна от пътя, бутилката с вода, палатка и спален чувал...
Една вълшебна среща...
сряда, 31 август 2011 г.
петък, 26 август 2011 г.
Стари песни на Софи Маринова
За всички, които си спомнят тази музика. Един друг свят. Много отдавна.
Пътеки
Толкова много погрешни пътеки. По какво се познава, че си тръгнал по правилната? Маркировката. Знаците показват вярната посока. А погрешните пътеки понякога водят до интересни места, но уморяват. С времето ти писва да се губиш и започваш да намираш по-добре пътя. Виждаш знаците отдалеч. Ставаш самоуверен, а самоувереността те прави нехаен. Стъпваш накриво. Какво значение има че си на правилната пътека, ако не можеш да продължиш?
четвъртък, 25 август 2011 г.
Не ме питайте...
Не ме питайте "как изкара". Истински хуабвите неща не могат да се разкажат. А тези, които са за разказване не са истински хубави. Очаквате да споделя щастието, но думите само ще го изтрият от спомените ми.
Историите сами ще намерят пътя навън от мен, някой ден. Истинските истории, очертани от фактите, но искрящи далеч отвъд тях. Тогава ще ви разкажа..
Историите сами ще намерят пътя навън от мен, някой ден. Истинските истории, очертани от фактите, но искрящи далеч отвъд тях. Тогава ще ви разкажа..
петък, 5 август 2011 г.
невидимо за очите
Най-хубавото е невидимо за очите. Казала една лисица.
Пред мен се нижат картини на весели хора, забвни хора, но ако погледна със сърцето си виждам само пустота. Толкова е остра нуждата в мен да почувствам невидимото, сетивата ми са изострени до крайност, а се блъскам само в мека като памук сива мъгла-уморяваща, обезкуражаваща, потапяща.
Стигам до крайности в желанието да усетя очертанията на настоящето, да се докосна до нещо истинско.
Червеното хапче или синьото хапче?...
Пред мен се нижат картини на весели хора, забвни хора, но ако погледна със сърцето си виждам само пустота. Толкова е остра нуждата в мен да почувствам невидимото, сетивата ми са изострени до крайност, а се блъскам само в мека като памук сива мъгла-уморяваща, обезкуражаваща, потапяща.
Стигам до крайности в желанието да усетя очертанията на настоящето, да се докосна до нещо истинско.
Червеното хапче или синьото хапче?...
Абонамент за:
Публикации (Atom)