На хижа "Рай" моите приятелки решиха да се прибират към Калофер, а аз продължих сама пътешествието си в планината. Можех да се присъединя към някоя от многобройните групи, отиващи насам и натам, но не исках.
Има нещо ужасно пристрастяващо в това да вървиш сам в планината. Особено ако никак не я познаваш, като мен. Най-малкото нещо става предизвикателство и приключение. Това, което за един опитен планинар е разходчица преди закуска, за мен може да е цяла епопея. Маршрутите по които щях да мина ми бяха напълно непознати, с изключение на началото на прехода към хижа "Левски", което бяхме извървели предния ден.
Една особена лекота има в това да си стегнеш раницата, да я закопчееш и като си поемеш дълбоко въздух да тръгнеш в неизвестното. То неизвестното си е много добре известно, с маркирани утъпкани маршрути, но все пак ги има усойниците, овчарските кучета и стръмните скали, от които може да паднеш. Да, да не забравяме и мечките:) И ако не знаеш къде отиваш е мааааалко страшничко.
Но, струва ми се, аз не вървя сама за да се доказвам пред себе си. Има едно друго нещо, което ме омагьосва. Може би лекият страх и самотата допринасят за него, не съм сигурна. Когато съм сама в тази огромна планина, сетивата ми някак се отварят, започвам да усещам тревичките и облаците и скалите дълбоко в сърцето си. Сякаш аз се разширявам, или светът се смалява и ставаме едно цяло. Усещам как трептя с всичко наоколо и аз съм скалите и хоризонта, водопадите ромолят през мен и вятътрът подрежда всичко в изумяващо съвършенство. Сякаш с един замах мога да прекарам длани по стръмните гористи склонове и да събера облаците в шепите си. Сякаш мога да полетя и да се разтворя наоколо - щастлива, искряща и истинска.
После нещо ме стресва - дали змия в тревата, или странен шум в храстите - тогава се събирам. Изоставям поляните и водопадите и ставам като една точка - цялата тук - внимателна, спокойна и готова за движение. Е, понякога не се получава и съм просто уплашена и глупава:) Но тогава си припомням, че съм сама и страхът не ми помага. И си повтарям, че всичко е тук, в настоящия момент, в секундата в която ще се държа по правилния начин и няма смисъл да рисувам във въображението си това и онова а трябва да се чувствам като преди забив във волейбола - спокойна, отпусната и готова за светкавична реакция. Излишното стягане и премисляне на възможности само вреди.
Този ден извървях един 10 часов машрут, като накрая малко се позагубих в едни поляни. Но едно от хубавите неща на планината е, че няма мърдане. И да се отчайваш и да ревеш, няма никой. И дори блейка като мен започва да размишлява къде е запад, къде е билото, каква е логиката на маршрутите. Освен това, все някъде има обхват на телефона и спокойният глас на приятел, който се опитва да разбере къде съм и ми описва неща, които трябва да видя, когато съм на правилното място и ми казва, че имам още време докато стане тъмно, ми дава кураж да продължа да слагам единия крак пред другия, бавничко и спокойно, докато нямеря пътя.
В хижата подпийнала компания реди кебапчетата на скарата и разлива щедро ракията. Канят ме да поседя при тях и аз сядам, загърната в спалния си чувал. КОгато ми писва да обяснявам, че ракия не искам, нито пък кебапчета, си лягам и гледам дълго звездите. А сутринта пак си закопчавам раницата, поемам дълбоко въздух и пак тръгвам сама ... към къпините, облаците и странните шумове в между дърветата...
сряда, 26 август 2009 г.
понеделник, 24 август 2009 г.
Объркани импресии от едно екскурзионно - Какво да правим, ако видим мечка...
Аз и двете ми приятелки тръгнахме сами из планината на екскурзионно. И, разбира се, почти никой не пропусна, като види три жени да ни уплаши с мечките и да ни даде своята версия какво се прави, ако видиш мечка. Вече имам събрани над хиляда такива съвета. Дали да я гледаш в очите, или да свдеш надолу очи, дали да стоиш неподвижен, или бавно да си тръгнеш заднишком, дали да легнеш на земята, дали да се дръпнеш от пътечката и да я заобиколиш, защото мечките не обичали да отстъпват, дали да хвърляш пиратки, дали да се намажеш с пресни лайна (този виц ако не го знаете, значи не сте били никога на планина). Но най-много ми хареса версията на един ловджия, който беше на хижата да бере боровинки, защото: "знаем, че в Национален парк Централен Балкан ловът е забранен". Та според него, ако видиш мечка...вдигаш пушката... ииии...стреляш предупредително покрай нея!:))
Объркани импресии от едно екскурзионно - Върхът
Днес ще е най-трудният ни преход. Раниците ни са доста тежки, като за три новачки. Връх Ботев не е шега работа, още повече, че имаше прогнози за разваляне на времето. Съветваха ни да се откажем, плашиха ни, с мъгла и леден вятър, но ние решихме да се пробваме. Станахме рано и някакси мълчаливи и вглъбени стегнахме раниците, казахме довиждане на хижарите и тръгнахме. От хижа "Тъжа" до Ботев надолнища почти няма. Нагоре и толкова.
Вървим, вече задъхани, по склоновете над хижата. Около пътеката растат боровинки и малини. Отрупани са с плодове, сочни и примамващи. Опитвам се да не ги гледам. Броя си стъпките и си контролирам дишането, вече съм уморена, устата ми е пресъхнала, но не взехме много вода, за да не тежи. Малините имат роса по тях, знам че вкусът им ще е прекрасен, но се разбрахме, никакво спиране. ТРъгнали сме към върха. И едва ли ще срещнем повече такива полета с прекрасни плодове. Знам, че ще съжалявам винаги за вкуса им, който не усетих. Но трябва да бързаме. И какво има на този връх...? Какво... дъжд, вятър и мъгла! И от умора ли, от какво, ме напушва на смях. Дъжд, вятър и мъгла! Май на всеки връх има това:)
Но си спомням за вчерашния ден - напълно противоположен на днешния. Сядахме по полянки с боровинки, ядохме, мотахме се и удължихме иначе лекия преход до почти 7 часа, като накрая се домъкнахме в хижата ужасно уморени и с лошо настроение. Сякаш не ни стигна щастието някакси. Искахме още и още. И най-малката стъпчице вече ни тежеше.
И разбирам и аз, това, което неизброими хора са разбирали преди мен. Важен е пътят. Важно е онова трудно за постигане състояние на духа и сетивата, когато си цял себе си, недосегаем за болка, умора и желания. Тогава си "пътник" и имаш само волята си. За малко, толкова можем. Може би всеки следващ път малко повече. Може би някой ден напълно... ( Хех, Жужа-която-не-я-интересуват-боровинките:))
А върха в крайна сметка го изкачихме като на шега, и мъглата се разтваряше пред нас, слънцето грееше и телефоните имаха обхват. "Ало, здравей, добре сме,какво правят децата, изпрати ли оня отчет, поздрави на нашите..."
А аз запазих в душата си скъпоценния спомен за онези малки стъпки нагоре, една след друга, уморени, но неспиращи. И когато се наложи да изкача следващия връх, ще знам малко по-добре как да го направя.
Вървим, вече задъхани, по склоновете над хижата. Около пътеката растат боровинки и малини. Отрупани са с плодове, сочни и примамващи. Опитвам се да не ги гледам. Броя си стъпките и си контролирам дишането, вече съм уморена, устата ми е пресъхнала, но не взехме много вода, за да не тежи. Малините имат роса по тях, знам че вкусът им ще е прекрасен, но се разбрахме, никакво спиране. ТРъгнали сме към върха. И едва ли ще срещнем повече такива полета с прекрасни плодове. Знам, че ще съжалявам винаги за вкуса им, който не усетих. Но трябва да бързаме. И какво има на този връх...? Какво... дъжд, вятър и мъгла! И от умора ли, от какво, ме напушва на смях. Дъжд, вятър и мъгла! Май на всеки връх има това:)
Но си спомням за вчерашния ден - напълно противоположен на днешния. Сядахме по полянки с боровинки, ядохме, мотахме се и удължихме иначе лекия преход до почти 7 часа, като накрая се домъкнахме в хижата ужасно уморени и с лошо настроение. Сякаш не ни стигна щастието някакси. Искахме още и още. И най-малката стъпчице вече ни тежеше.
И разбирам и аз, това, което неизброими хора са разбирали преди мен. Важен е пътят. Важно е онова трудно за постигане състояние на духа и сетивата, когато си цял себе си, недосегаем за болка, умора и желания. Тогава си "пътник" и имаш само волята си. За малко, толкова можем. Може би всеки следващ път малко повече. Може би някой ден напълно... ( Хех, Жужа-която-не-я-интересуват-боровинките:))
А върха в крайна сметка го изкачихме като на шега, и мъглата се разтваряше пред нас, слънцето грееше и телефоните имаха обхват. "Ало, здравей, добре сме,какво правят децата, изпрати ли оня отчет, поздрави на нашите..."
А аз запазих в душата си скъпоценния спомен за онези малки стъпки нагоре, една след друга, уморени, но неспиращи. И когато се наложи да изкача следващия връх, ще знам малко по-добре как да го направя.
събота, 15 август 2009 г.
Объркани импресии от едно екскурзионно - Преди началото
В понеделник заминавам на планина с двете ми приятелки от студентските години - Вили и Ники. Доскоро бях преизпълнена с планове и въодушевление, но днес взе да ме обзема тревога. Аз не че съм голяма планинарка, ама Вили и Ники никога не са ходили в планината. Мислим да вървим по леки маршрути, повече съзерцателни, отколкото предзивикателни:) Обаче днес проведох два разговора, които ме разтревожиха:
Първи разговор:
Аз: Да не забравиш слънцезащитен крем.
Вили: О, няма страшно, взела съм си един голям несесер с всакакви лосиони, спрейчета и балсами...
Втори разговор:
Ники: Как ще ми дадеш само 40 литрова раница, аз къде ще си събера багажа!?
Аз: ???!!! Ама, Ники, той багажът освен да се събере, трябва и да се носи...
Освен това, Вили се оплака, че я боли кръстът и коляното, а Ники май за пръв път си купи обувки без токчета. Чувствам как ще си опънем палатката по средата на първия преход и ще прекараме там седем щастливи и безгрижни дни. Какво пък...
Първи разговор:
Аз: Да не забравиш слънцезащитен крем.
Вили: О, няма страшно, взела съм си един голям несесер с всакакви лосиони, спрейчета и балсами...
Втори разговор:
Ники: Как ще ми дадеш само 40 литрова раница, аз къде ще си събера багажа!?
Аз: ???!!! Ама, Ники, той багажът освен да се събере, трябва и да се носи...
Освен това, Вили се оплака, че я боли кръстът и коляното, а Ники май за пръв път си купи обувки без токчета. Чувствам как ще си опънем палатката по средата на първия преход и ще прекараме там седем щастливи и безгрижни дни. Какво пък...
петък, 14 август 2009 г.
Звезди и храмове
Семейството е като Църквата - институция, построена върху съкровени човешки емоции. И също като Църквата е донесло толкова зло, колкото и добро. В името на Семейството са извършвани най-низки издевателства и най-героични постъпки.
Може би Семейството е черупката от която се нуждаем, за да съхраним любовта и доверието, крепостта от която да се изправим на битка срещу връхлитащия хаос и несигурност. Но също като Църквата, то понякога се превръща в удобно гнездо за алчността, тиранията и манипулацията.
Аз не съм религиозна и на уважавам Църквата.
И Семейството не уважавам.
По-лесно ми е да се престраша да бъда сама и уязвима, изпълнена с въпроси без отговори, раздирана от съмнения и колебания, пристъпваща по местности без правила, отколкото да позволя се захлопнат около мен дебелите стени на правилното и приетото и да се боря за глътка въздух, виждайки в отчаяние как последното прозорче светлина се смалява в далечината...
Но въпреки това уважавам храмовете. Те не касаят мен, защото мен никой няма да ме пусне в храма, но разбирам надеждата и старанието с които хората са въплътили в тях мечтата си за сигурност и покой. Все едно дали се отнася за катедрала, или панелен апартамент с топлоизолации.
А снощи спахме под звездите, до новостроящата се къща на един познат в Басарбово - аз, развдената, с неясен социален статус, той, щастливо женен баща на две деца, заедно с дъщеричката си и Румбата и Ели, гаджета от 7 годни, които ще се женят догодина, макар че той малко се опъва.
Беше странно да заспя до недовършените греди на покрива и тухлените очертания на бъдещите спални, кухни и детски - все още обкръжени от дива трева и огрени от луната. Сякаш заспивах до нечия мечта за щастие. И докато гледах падащите звезди и слушах щурчетата, си пожелах да успеят и да налучкат лъкатущещия път, който да превърне храма им в светилище, а не в затвор.
Може би Семейството е черупката от която се нуждаем, за да съхраним любовта и доверието, крепостта от която да се изправим на битка срещу връхлитащия хаос и несигурност. Но също като Църквата, то понякога се превръща в удобно гнездо за алчността, тиранията и манипулацията.
Аз не съм религиозна и на уважавам Църквата.
И Семейството не уважавам.
По-лесно ми е да се престраша да бъда сама и уязвима, изпълнена с въпроси без отговори, раздирана от съмнения и колебания, пристъпваща по местности без правила, отколкото да позволя се захлопнат около мен дебелите стени на правилното и приетото и да се боря за глътка въздух, виждайки в отчаяние как последното прозорче светлина се смалява в далечината...
Но въпреки това уважавам храмовете. Те не касаят мен, защото мен никой няма да ме пусне в храма, но разбирам надеждата и старанието с които хората са въплътили в тях мечтата си за сигурност и покой. Все едно дали се отнася за катедрала, или панелен апартамент с топлоизолации.
А снощи спахме под звездите, до новостроящата се къща на един познат в Басарбово - аз, развдената, с неясен социален статус, той, щастливо женен баща на две деца, заедно с дъщеричката си и Румбата и Ели, гаджета от 7 годни, които ще се женят догодина, макар че той малко се опъва.
Беше странно да заспя до недовършените греди на покрива и тухлените очертания на бъдещите спални, кухни и детски - все още обкръжени от дива трева и огрени от луната. Сякаш заспивах до нечия мечта за щастие. И докато гледах падащите звезди и слушах щурчетата, си пожелах да успеят и да налучкат лъкатущещия път, който да превърне храма им в светилище, а не в затвор.
събота, 8 август 2009 г.
Правилните неща
Често знам кое е правилното нещо в момента, даже не ми е и трудно да го направя, но в мен се отприщва някаква съпротива срещу правенето на правилни неща. Никога не мога да изкарам много дълга поредица от правилни постъпки.
Например подредила съм и съм почистила в къщи, сготвила съм си нещо диетично и здравословно(и вкусно), чела съм книжка за айкидо, вместо да блея в нета, и накрая вместо да отида да карам колело, което не е трудно и ми харесва много, си купувам сладолед и сядам да чета някакъв блудкав жълт вестник. Даже не ми е приятно да го правя. Но ми харесва да съм "неправилна".
Къде са корените на съпротивата ми срещу правилното - не знам.
Вие имате ли същите проблеми?
Например подредила съм и съм почистила в къщи, сготвила съм си нещо диетично и здравословно(и вкусно), чела съм книжка за айкидо, вместо да блея в нета, и накрая вместо да отида да карам колело, което не е трудно и ми харесва много, си купувам сладолед и сядам да чета някакъв блудкав жълт вестник. Даже не ми е приятно да го правя. Но ми харесва да съм "неправилна".
Къде са корените на съпротивата ми срещу правилното - не знам.
Вие имате ли същите проблеми?
Абонамент за:
Публикации (Atom)