Един човек искал да има скъпи дрехи, кола, хубав телевизор. Продал си единия бъбрек. Какво толкова, бъбрекът не се вижда, а колата се вижда. И хората не те оценяват по бъбреците, а по дрехите. После се наложило да си продаде и другия бъбрек, защото колата искала поддржка, дрехите излизали от мода... Какъв глупак, нали!
А един друг човек решил да си продаде душата. Какво толкова, душата не се вижда...
Показват се публикациите с етикет приказки. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет приказки. Показване на всички публикации
понеделник, 17 август 2015 г.
четвъртък, 7 март 2013 г.
Песен за огън и лед
Било април и те вървели от хижа "Козя стена" към хижа "Ехо". Двама. Опитни планинари, млади мъже. Изведнъж времето се развалило и силният вятър станал ураганен. Завалял леден дъжд, който преминавал в поледица. За няколко минути пристигнала хипотермията. Главите им се мотаели, мислите били объркани. В целия дъжд забравили за скъпите дъждобрани в раниците. Изпитвали ужасен студ. Всичко било ледено.
Спасил ги опитът и издържливостта. Добрали се до хижата, оцелели.
Разказа ми го единият от тях. Каза, че си спомня студа - пронизващ, всепроникващ. И странната топлина на китката му - от мартеницата. Каза, че почти не помни нищо друго, но помни топлината. И че вече никога не си маха мартениците.
Спасил ги опитът и издържливостта. Добрали се до хижата, оцелели.
Разказа ми го единият от тях. Каза, че си спомня студа - пронизващ, всепроникващ. И странната топлина на китката му - от мартеницата. Каза, че почти не помни нищо друго, но помни топлината. И че вече никога не си маха мартениците.
четвъртък, 15 ноември 2012 г.
История с умник
Случило се така, че един много умен човек се подхлъзнал и паднал от върха на Айфеловата кула. Той бил наистина много умен човек, могъл за секунди да изчисли скоростта, с която пада, понеже знаел точната височина от която е паднал, теглото си, земното ускорение...Можел дори да прецени, макар приблизително, с какво отклонение ще падне, поради скоростта на вятъра. Съвсем ясно си давал сметка за по каква причина е паднал - ъгълът, под който залитнал, намаленото триене между подметките му и пода, центърът на тежестта, който се оказал отвъд парапета...
И какво направил този умен човек? Размазал се долу съвсем като всеки тъпак, който би бил на неговото място.
Даааа, имайте го предвид. Понякога много акъл не трябва, трябват крила...
И какво направил този умен човек? Размазал се долу съвсем като всеки тъпак, който би бил на неговото място.
Даааа, имайте го предвид. Понякога много акъл не трябва, трябват крила...
сряда, 23 декември 2009 г.
Болести и рицарски битки
Последните две седмици за мен и сина ми минаха под знака на безкрайно боледуване и традиционното играене на "Battle knight" в нета.
Ето някои прозрения, които ме осениха, докато се опитвах да обяснявам на малкия как стоят нещата с болестите.
"Представи си, че си в разгара на битка с опасен враг - жестока и безпощадна. Той напада, ти се отбраняваш, ти нападаш, той се изплъзва. Имаш ли време тогава да мислиш, че мечът ти не е достатъчно красив, или че си целият покрит с прахоляк и не изглеждаш достатъчно изискано? Не. Биеш се с каквото имаш, със всички сили и мислиш само за победата. Не се олакваш, че ти стискали обувките, защото няма време за това. Затова пием чая, макар да понагарча, мажем се със смърдящия мехлем, ядем чесъна без да се оплакваме и се потим с компреси от мед. "
"Ако имаш замък, който е нападнат от врага, и не ти стигат силите да се защитиш сам, какво ти остава - да повикаш на помощ наемници. Те вероятно ще ти помогнат, но докато живеят в замъка, може да изпочупят мебелите, да потрошат съдовете, може да направят замъка ти на нищо, тези своенравни наемници, и накрая да съжаляваш горчиво, че си ги повикал. Затова е добре да укрепваш собствените си сили а да разчиташ на наемниците само в много критични ситуации. Това е положението с антибиотиците. Те са наемниците на нашето здраве - неприятни, разрушителни, но някой път необходими."
Ето някои прозрения, които ме осениха, докато се опитвах да обяснявам на малкия как стоят нещата с болестите.
"Представи си, че си в разгара на битка с опасен враг - жестока и безпощадна. Той напада, ти се отбраняваш, ти нападаш, той се изплъзва. Имаш ли време тогава да мислиш, че мечът ти не е достатъчно красив, или че си целият покрит с прахоляк и не изглеждаш достатъчно изискано? Не. Биеш се с каквото имаш, със всички сили и мислиш само за победата. Не се олакваш, че ти стискали обувките, защото няма време за това. Затова пием чая, макар да понагарча, мажем се със смърдящия мехлем, ядем чесъна без да се оплакваме и се потим с компреси от мед. "
"Ако имаш замък, който е нападнат от врага, и не ти стигат силите да се защитиш сам, какво ти остава - да повикаш на помощ наемници. Те вероятно ще ти помогнат, но докато живеят в замъка, може да изпочупят мебелите, да потрошат съдовете, може да направят замъка ти на нищо, тези своенравни наемници, и накрая да съжаляваш горчиво, че си ги повикал. Затова е добре да укрепваш собствените си сили а да разчиташ на наемниците само в много критични ситуации. Това е положението с антибиотиците. Те са наемниците на нашето здраве - неприятни, разрушителни, но някой път необходими."
неделя, 4 октомври 2009 г.
За пуловерите, дъждобраните и други всякакви
Вървя в дъжда под дъждобрана си - защитена и спокойна. Мисля си, колко е хуабво да имам нещо толкова полезно. Гледам капчиците, стичащи се по непромокаемата му повърхност и се сещам за една моя стара история за пуловера и дъждобрана. Има хора-дъждобрани и хора-пуловери. Едните пязят от дъжд, но не топлят, други топлят, но не пазят от дъжд. Сигурно има и много други видове хора, дето топлят и пазят от дъжд и какво ли не, но може би пък топлят прекалено, или не са подходящият цвят.
Мисля си как всеки човек си има качества, които могат да се прояват само в определена ситуация и в зависимост от това какви са обстоятелствата, някои хора блесват, други изглеждат напълно смотани. Може би пък в това е смисълът на общностите - да се съберат пуловери, дъждобрани, модни якета и прохладни шалове, за да си помагат в променливите времена. И освен това, си мисля, че човек никога не бива да се оставя да се мисли за по-добър от другите. Защото всички са еднакво добри, просто понякога има времена на певци, друг път - на воини, друг път на дипломати, друг път на философи. И всеки от нас е безценен, носещ през времето и предаващ на поколенията специфичните си умения и заложби. И всички сме едно цяло, парченца от един прекрасен пъзел, който някой ден ще се нареди и ще засияе в цялото си съвършенство.
Мисля си как всеки човек си има качества, които могат да се прояват само в определена ситуация и в зависимост от това какви са обстоятелствата, някои хора блесват, други изглеждат напълно смотани. Може би пък в това е смисълът на общностите - да се съберат пуловери, дъждобрани, модни якета и прохладни шалове, за да си помагат в променливите времена. И освен това, си мисля, че човек никога не бива да се оставя да се мисли за по-добър от другите. Защото всички са еднакво добри, просто понякога има времена на певци, друг път - на воини, друг път на дипломати, друг път на философи. И всеки от нас е безценен, носещ през времето и предаващ на поколенията специфичните си умения и заложби. И всички сме едно цяло, парченца от един прекрасен пъзел, който някой ден ще се нареди и ще засияе в цялото си съвършенство.
вторник, 26 май 2009 г.
...като капване на капка дъжд върху листо...
Понякога приказките навлизат в света, ей така, неочаквано. Промъкват се и ни срещат на някой кръстопът. Материализират се в реалността ненадейно, като капване на капка дъжд върху листо. И да се размишлява върху това няма смисъл. Трябва само да се вдишва дълбоко аромата на нереалност.
Карах си колелото в хладната сутрин, малко объркана, малко сънена, малко тъжна, малко забъзана. Минах през парка, макар че нямах много време. Този парк не е голям, малко е започнал да ми омръзва, но все пак е по-добре от улиците. И докато си гледах в педалите, да не се пребия в някоя неравност, се озовах сред градина от рози...! Една такава градина от рози, за каквато даже не съм мечтала. С пътечки и беседки. Много рози. Червени, розови, бели, бледожълти. Разцъфнали като за последно, сякаш са искали да излеят всичката си красота върху света, да го потопят, да го покрият...Аз почти се разплаках и поседях сред тях, целувайки листенцата им и вдъхвайки аромата. Не намирах как да изразя щастието, което ме заливаше, освен да мълча и да ги докосвам. И да се усмихвам. После трябваше да тръгвам.
Разказах на хората, а те ми казваха, ама ти не знаеш ли, тя си е там тази градина, винаги е била там. Не си ли спомняш като минавахме. ..Струва ми се, че се заблуждават, защото тази градина се появи от някоя приказка, така ненадейно, като капване на капка дъжд върху листо. Дойде, за да ме срещне, в цялата си красота и да ме отведе далеч-далеч и все пак тук. Да ми напомни, че приказките, макар и недосегаеми, са на един дъх разстояние, винаги някъде наоколо...
вторник, 20 януари 2009 г.
Приказки от гардероба : Една бяла тениска
Живеяла си в гардероба една бяла тениска. Тя била истинска бяла тениска, искрящо бяла, въплъщение на чистота и стил. Тя, разбира се, много се гордеела със себе си. Разправяла наляво и надясно, че белотата е вътрешно състояние и презирала разни захабени дрехи с неопределен цвят, които се въргаляли на съседния рафт. Понякога се чудела, дали скъпите препарати с които я перат имат заслуга за белотата и, но си казвала, че те само я подчертават, а истинската заслуга е нейна, просто си е бяла.
Но един ден станала ужасна грешка. Бялата тениска била хвърлена в пералнята заедно с всякакво тъмно пране и излязла от там мръсно сива. Не можела да повярва, че е толкова лесно. За един кратък час сивата боя се просмукала дълбоко в бялата и тъкан и я оцветила безвъзвратно. Не помогнало изплакването, не помогнало гладенето. И тя се озовала на рафта с мръсно сиви тениски. За нейно учудване те не били лоши и даже били приятна компания. Били приели цвета си отдавна и живеели сравнително спокойно и щастливо. Тя заживяла с тях. Но мисълта да бъде отново бяла не и давала мира. Нейните сиви приятели казвали, че това е суета, тя мислела, че е природа.
И най-после се решила. Със свито сърце се потопила в щипещата, изгаряща белина. Белината, която болезнено пронквала в нея, изтръгвайки тъмния цвят, но разкъсвайки тъканта и. Пищяла и устоявала. Още малко, още малко...И накрая пак била бяла. Почти така бяла, както преди. Само че не била същата. Изтънелите нишки в нея се късали при най-малкото усилие. Някъде ставали дупки. Била оръфана и нееластична. И вече не ставала за тениска. Затова я превърнали в парцал. Бършели пода с нея. Нищо не останало от белотата и, а препартите вече се грижели не за нея, а за чистотата на пода. И когато най-накрая я изхвърлили на боклука, като напълно непотребна, имала безкрайно много време да размишлява за случайните грешки, за белотата и сивотата, за гордостта и падението.
Тогава най-неочаквано разбрала, че всъщност е имала един много хубав и интересен живот!
Но един ден станала ужасна грешка. Бялата тениска била хвърлена в пералнята заедно с всякакво тъмно пране и излязла от там мръсно сива. Не можела да повярва, че е толкова лесно. За един кратък час сивата боя се просмукала дълбоко в бялата и тъкан и я оцветила безвъзвратно. Не помогнало изплакването, не помогнало гладенето. И тя се озовала на рафта с мръсно сиви тениски. За нейно учудване те не били лоши и даже били приятна компания. Били приели цвета си отдавна и живеели сравнително спокойно и щастливо. Тя заживяла с тях. Но мисълта да бъде отново бяла не и давала мира. Нейните сиви приятели казвали, че това е суета, тя мислела, че е природа.
И най-после се решила. Със свито сърце се потопила в щипещата, изгаряща белина. Белината, която болезнено пронквала в нея, изтръгвайки тъмния цвят, но разкъсвайки тъканта и. Пищяла и устоявала. Още малко, още малко...И накрая пак била бяла. Почти така бяла, както преди. Само че не била същата. Изтънелите нишки в нея се късали при най-малкото усилие. Някъде ставали дупки. Била оръфана и нееластична. И вече не ставала за тениска. Затова я превърнали в парцал. Бършели пода с нея. Нищо не останало от белотата и, а препартите вече се грижели не за нея, а за чистотата на пода. И когато най-накрая я изхвърлили на боклука, като напълно непотребна, имала безкрайно много време да размишлява за случайните грешки, за белотата и сивотата, за гордостта и падението.
Тогава най-неочаквано разбрала, че всъщност е имала един много хубав и интересен живот!
неделя, 30 септември 2007 г.
Приказки от гардероба: На море
В гардероба се пуснал слух, че скоро ще се ходи на почивка. Всички били обзети от трепетно вълнение. Кой ще отиде на морето? Развихрили се интриги и заговори, имало съревнование и накрая няколко от тях били избрани. О, какъв триумф! Гордо поглеждали избраниците към останалите си събратя, докато ги изваждали от купчината.
После...после били натъпкани в куфара, мачкани и притискани, че да се затвори ципа. Мокрени и деформирани от морска вода и слънце, цапани с плажно масло и кисело мляко. Други били скъсани от една разходка по скалите. Едва дочакали да се приберат. И изподрани и смачкани се приютили на познатите си стари места. А когато другите ги разпитвали как е била почивката, казвали, о, чудесна, трябва непременно да отидете!
После...после били натъпкани в куфара, мачкани и притискани, че да се затвори ципа. Мокрени и деформирани от морска вода и слънце, цапани с плажно масло и кисело мляко. Други били скъсани от една разходка по скалите. Едва дочакали да се приберат. И изподрани и смачкани се приютили на познатите си стари места. А когато другите ги разпитвали как е била почивката, казвали, о, чудесна, трябва непременно да отидете!
неделя, 15 юли 2007 г.
Приказка за една кралица
Живеела някога една кралица. Тя била могъща кралица. Но не от тези, които ще завоюват чужди земи и ще подчинят чужди народи. Тя била от тези, които носят благоденствие, ред и успехи на хората си. На нея се уповавали, към нея се обръщали с болките си и намирали разбиране и мъдър, разумен съвет. Уверено и спокойно властвала тя, простирала спокойната си, но несломима воля над света, променяла го, усмирявала хаоса в топъл ред и прокарвала пътища за светлината.
Но твърде могъща станала тя, твърде силно било кралството и и тъмните сили, виждайки заплаха, я издебнали в най-съкровените мигове от живота и и отворили в нея неизлечима рана. Огромна рана, която боляла ден и нощ. Която я убивала. Могъща кралица била тя, но била и човек. Болката я сломила. Безкрайната, непоносима болка...
Тръпка на ужас минала през кралството. Хората били объркани. Не знаели къде е тяхната кралица, какво ще се случи с тях. Носели и дарове и лекарства, но нищо не би могло да и помогне. Кралицата, без корона и мантия, полужива от болка, се била свила в един ъгъл и не знаела колко още ще издържи...
Но кралиците затова са кралици, защото променят света. Тя оживяла, научила се да понася болката, изправила се и облякла отново дрехите си на повелителка. Цял един малък свят зависел от нея. И подредила косите си в прическа, и се изправила пред хората си. Те разбрали, че тя няма да ги изостави, никога, до последното си дихание. И пак всичко си било на мястото...
Понякога слугите разправяли, че са я чували, в най-далечната стая на замъка, да плаче и крещи от болка, но това никой не го бил виждал наистина и хората, съвсем нормално, предположили, че са просто слухове...
На Итилиен, с преклонение...
Но твърде могъща станала тя, твърде силно било кралството и и тъмните сили, виждайки заплаха, я издебнали в най-съкровените мигове от живота и и отворили в нея неизлечима рана. Огромна рана, която боляла ден и нощ. Която я убивала. Могъща кралица била тя, но била и човек. Болката я сломила. Безкрайната, непоносима болка...
Тръпка на ужас минала през кралството. Хората били объркани. Не знаели къде е тяхната кралица, какво ще се случи с тях. Носели и дарове и лекарства, но нищо не би могло да и помогне. Кралицата, без корона и мантия, полужива от болка, се била свила в един ъгъл и не знаела колко още ще издържи...
Но кралиците затова са кралици, защото променят света. Тя оживяла, научила се да понася болката, изправила се и облякла отново дрехите си на повелителка. Цял един малък свят зависел от нея. И подредила косите си в прическа, и се изправила пред хората си. Те разбрали, че тя няма да ги изостави, никога, до последното си дихание. И пак всичко си било на мястото...
Понякога слугите разправяли, че са я чували, в най-далечната стая на замъка, да плаче и крещи от болка, но това никой не го бил виждал наистина и хората, съвсем нормално, предположили, че са просто слухове...
На Итилиен, с преклонение...
четвъртък, 7 юни 2007 г.
Приказки от гардероба: Ютията
В гардероба живеела една ютия. Тя, като всички ютии, била перфекционистка. Обожавала идеално изгладени дрехи. Просто идеално. Имала си и любимка - една бяла риза. Ризата си била страхотна, няма какво да се лъжем. Копринена, чудесно ушита, мека и изискана. Ютията обичала ризата, защото можела да въплъти в нея стремежа си към съвършенство, да я направи по-прекрасна от всяка друга.
Но тя никога не успявала да достигне това съвършенството. Все оставало по някое издайническо малко ръбче, по някое недостатъчно гладко място. Ютията се стараела все повече. Още малко трябвало. Още съвсем малко...
И един ден прекалила. Върху ризата останало голямо грозно изгорено жълто петно с набръчкани краища. Толкова грозно, че се наложило ризата да бъде изхвърлена. А ютията така и не проумяла какво станало. Не разбирала, как след като всичко да вървяло толкова добре и трябвало само още малко да наблегне с гладенето, изведнъж и се стоварило това...Ама наистина не разбирала. Можела само да предположи, че тази риза си е била дефектна от самото начало и петното винаги си е било там някъде, просто не го е видяла навреме. Но не миселела да позволи лошият и късмет да я откаже от стремежа към съвършенство. В гардероба имало толкова много ризи за гладене...
Но тя никога не успявала да достигне това съвършенството. Все оставало по някое издайническо малко ръбче, по някое недостатъчно гладко място. Ютията се стараела все повече. Още малко трябвало. Още съвсем малко...
И един ден прекалила. Върху ризата останало голямо грозно изгорено жълто петно с набръчкани краища. Толкова грозно, че се наложило ризата да бъде изхвърлена. А ютията така и не проумяла какво станало. Не разбирала, как след като всичко да вървяло толкова добре и трябвало само още малко да наблегне с гладенето, изведнъж и се стоварило това...Ама наистина не разбирала. Можела само да предположи, че тази риза си е била дефектна от самото начало и петното винаги си е било там някъде, просто не го е видяла навреме. Но не миселела да позволи лошият и късмет да я откаже от стремежа към съвършенство. В гардероба имало толкова много ризи за гладене...
петък, 25 май 2007 г.
Приказки от гардероба: Панделката
Живеела в гардероба една панделка. Някога тя била част от прекрасна бална рокля. И като такава тържествено шествала на най-желаните места, по най-бляскавите коктейли. Хората гледали и се възхищавали: "Брей, каква хубава рокля" и панделката се радвала, че е част от нещо толкова важно и ценено. Но нещата се променят. И един де някой погледнал роклята и казал: "Ама че е демоде тази панделка!" И панделката била внимателно отстранена и сложена в гардероба за всеки случай.
Дълго време прекарала тя в униние. Надявала се да се сетят за нея и да я сложат на някоя дреха, дори най-скучната и грозната. Искала пак поне за малко да принадлежи някъде. Тя била създадена да допълва, да бъде част от нещо. Иначе животът и нямал смисъл.
Един ден, едно момиченце отворило гардероба и ахнало: "Каква прекрасна панделка!" Вързало я в косата си и се затичало да се огледа. И панделката, за пръв път от много време застанала пред огледало, изведнъж осъзнала, че самата тя е хубава и важна, просто ей така, без да е пришита към нечия бална рокля... И освен това осъзнала, че единственият блясък, който си струва на този свят, е блясъкът в едни усмихнати детски очи.
Дълго време прекарала тя в униние. Надявала се да се сетят за нея и да я сложат на някоя дреха, дори най-скучната и грозната. Искала пак поне за малко да принадлежи някъде. Тя била създадена да допълва, да бъде част от нещо. Иначе животът и нямал смисъл.
Един ден, едно момиченце отворило гардероба и ахнало: "Каква прекрасна панделка!" Вързало я в косата си и се затичало да се огледа. И панделката, за пръв път от много време застанала пред огледало, изведнъж осъзнала, че самата тя е хубава и важна, просто ей така, без да е пришита към нечия бална рокля... И освен това осъзнала, че единственият блясък, който си струва на този свят, е блясъкът в едни усмихнати детски очи.
събота, 5 май 2007 г.
Приказки от гардероба: Одеалото
Живеело на дъното на гардероба едно вълнено одеало. То било сложено в две плътни полиетиленови торби и прибрано отделно в най-тъмния ъгъл. Да си кажем честно, направо било забравено там. Красиво, полезно и обичано някога, сега прекарвало дните си в своята сигурна опаковка, самотно, безполезно и отчаяно. Никой не се сещал за него, никой не го разстилал на леглото или на тревата, никой не се любувал на багрите му, никой не се радвал на мекотата му. Животът му бил монотонен. Сутрините и вечерите се сливали, а дните били безкрайни.
Но един ден, неочаквано се появил някой. Нещо прошумоляло в опаковките и между тях се промъкнал един молец. "Здравей", казало одеалото, "искаш ли да бъдем приятели?". "Ами, да", отговорил молецът, "искам. Само че съм ужасно гладен." Одеалото изтръпнало за момент, защото си спомнило какво ядат молците, но после казало: "Ами, ето, хапни си от мен. Толкова много вълна има в мен, нищо няма да ми стане, а ще бъде толкова хубаво да сме заедно." И те си говорели, дълги дни и нощи, молецът си хапвал от одеалото, не му се налагало да търси храна другаде, и те се смеели и си говорели, шегували се и били ужасно щастливи. Одеалото не било подозирало, че животът може да е толкова хубав. Да не бъдеш сам, да си с някого до теб...Поглеждало с тревога нарастващия пашкул около молеца и знаело, че скоро нещата ще се променят, но се опитвало да не помрачава хубавите мигове с тъжни мисли...
Докато молецът изживявал своята промяна, още си говорел понякога с одеалото, но мислите му били вече другаде, към новия му живот, новата му самоличност. Бавно и неумолимо той се превърнал в пеперуда. Трябвало да полети, да отиде другаде, да се чифтоса, да остави потомство. Животът му продължавал своя ход.
"Остани" казало одеалото. "Никога не съм обичало някого както теб. Дадох ти всичко, което можах. Не беше ли достатъчно?" Молецът не искал да причини зло на одеалото. Били преживели толкова хубави моменти заедно. Но нямало как да спре, да остане. Имал си свой живот. Тръгнал си без много приказки, разперил крила и отлетял.
Одеалото останало пак само в найлоновите си опаковки. Постояло заслушано в тъмното, което отдавна не било толкова мълчаливо и тъмно. Погледнало към дупките по себе си, фина дантела от принадлежност и обич и си помислило "Това ли беше?" А после се наместило по-удобно в тъмния си ъгъл и си спомнило смеха им заедно и дните, изпълнени с щастие - "Е, мисля че си струваше..."
Но един ден, неочаквано се появил някой. Нещо прошумоляло в опаковките и между тях се промъкнал един молец. "Здравей", казало одеалото, "искаш ли да бъдем приятели?". "Ами, да", отговорил молецът, "искам. Само че съм ужасно гладен." Одеалото изтръпнало за момент, защото си спомнило какво ядат молците, но после казало: "Ами, ето, хапни си от мен. Толкова много вълна има в мен, нищо няма да ми стане, а ще бъде толкова хубаво да сме заедно." И те си говорели, дълги дни и нощи, молецът си хапвал от одеалото, не му се налагало да търси храна другаде, и те се смеели и си говорели, шегували се и били ужасно щастливи. Одеалото не било подозирало, че животът може да е толкова хубав. Да не бъдеш сам, да си с някого до теб...Поглеждало с тревога нарастващия пашкул около молеца и знаело, че скоро нещата ще се променят, но се опитвало да не помрачава хубавите мигове с тъжни мисли...
Докато молецът изживявал своята промяна, още си говорел понякога с одеалото, но мислите му били вече другаде, към новия му живот, новата му самоличност. Бавно и неумолимо той се превърнал в пеперуда. Трябвало да полети, да отиде другаде, да се чифтоса, да остави потомство. Животът му продължавал своя ход.
"Остани" казало одеалото. "Никога не съм обичало някого както теб. Дадох ти всичко, което можах. Не беше ли достатъчно?" Молецът не искал да причини зло на одеалото. Били преживели толкова хубави моменти заедно. Но нямало как да спре, да остане. Имал си свой живот. Тръгнал си без много приказки, разперил крила и отлетял.
Одеалото останало пак само в найлоновите си опаковки. Постояло заслушано в тъмното, което отдавна не било толкова мълчаливо и тъмно. Погледнало към дупките по себе си, фина дантела от принадлежност и обич и си помислило "Това ли беше?" А после се наместило по-удобно в тъмния си ъгъл и си спомнило смеха им заедно и дните, изпълнени с щастие - "Е, мисля че си струваше..."
четвъртък, 12 април 2007 г.
Приказки от гардероба: Пролетно почистване
В гардероба било доста разхвърляно. Дрехите били напъхани накуп, както дойде, смачкани и оплетени една с друга. Копринена риза се преплитала с памучна пола и вълнен клин, и тениски, и шорти. Всичко било до всичко. Пълна неразбория. Много дрехи мърморели:
"Това е ужасно. Никакъв ред. Еееех, какви гардероби има някъде. Подредено, всичко свети, а при нас...срамота...Дано доживеем да се оправи и тук. "
И денят дошъл! Настанало пролетно почистване в гардероба. И новото време настъпило. Възцарил се ред и чистота. Доста дрехи били преценени като ненужни и били просто изхвърлени. Сред тях имало и от мърморещите. Останалите били стриктно подредени. Тениските се опирали само до тениски. Пуловерите си общували само с пуловери. Чорапите се срещали само с чорапи...
И само в спомените останали онези времена, когато всички били вкупом, разбъркани и преплетени. Когато никой не знаел къде е, но можел да се окаже в компанията на най-интересни и странни неща. Когато вълнените ръкавици се целували с копринени шалове по ъглите...Когато кълбетата с прежда криели изненади:)..
И някои били щастливи, а други нещастни, но, както знаем, това нямало никакво значение, защото те били просто дрехи в нечий гардероб.
"Това е ужасно. Никакъв ред. Еееех, какви гардероби има някъде. Подредено, всичко свети, а при нас...срамота...Дано доживеем да се оправи и тук. "
И денят дошъл! Настанало пролетно почистване в гардероба. И новото време настъпило. Възцарил се ред и чистота. Доста дрехи били преценени като ненужни и били просто изхвърлени. Сред тях имало и от мърморещите. Останалите били стриктно подредени. Тениските се опирали само до тениски. Пуловерите си общували само с пуловери. Чорапите се срещали само с чорапи...
И само в спомените останали онези времена, когато всички били вкупом, разбъркани и преплетени. Когато никой не знаел къде е, но можел да се окаже в компанията на най-интересни и странни неща. Когато вълнените ръкавици се целували с копринени шалове по ъглите...Когато кълбетата с прежда криели изненади:)..
И някои били щастливи, а други нещастни, но, както знаем, това нямало никакво значение, защото те били просто дрехи в нечий гардероб.
понеделник, 26 март 2007 г.
Приказки от гардероба : Дъждобранът и пуловерът
Живели някога заедно в един гардероб, един дъждобран и един пуловер. И понеже било времето на пролените дъждове, пуловерът се прибирал притеснен и уплашен и разказвал:
- Олеле, днес валеше дъжд. Толкова ужасно, целият прогизнах. Страх ме е от дъжда. Всяка капчица попива в мен и после толкова дълго се оправям... Съхнах цял ден, но още се чувствам мокър. Трябва ми сух въздух, слънце...
Дъждобранът повдигал вежди - какви ги приказваш? Всеки знае, че дъждът е безобиден. Капките се стичат по повърхността ти и толкова. После се изтръскваш и за две минути си сух. Мисля че това с мокренето само си го въобразяваш. Стегни се малко.
- Не,не - настоявал пуловерът - ти нищо е разбираш, мокър съм. Страхувам се, че някой път няма да успея да изсъхна. Какво ще стане с мен тогава? Ще хвана плесен, ще започна да мириша лошо и...просто ще ме изхвърлят...
- Нищо подобно няма да стане, казах ти. Толкова пъти съм излизал на дъжда. Знам чудесно за какво става въпрос. Няма никакво мокрене, никаква плесен. Всичко е във въображението ти. Просто мисли позитивно.
- Не знам. Ти наистина излизаш толкова често на дъжда и никога не си мокър. Защо с мен се случва това?
- Казах ти, само си въобразяваш, хайде заспивай!
И докато се се унасяли в сън, един до друг в стария гардероб, дъждобранът си помислил в просъница. "Ама че глезльо е този пуловер. Понякога такива си ги измисля...Но...както и да е. Това никога не ми е пречело да го обичам..."
- Олеле, днес валеше дъжд. Толкова ужасно, целият прогизнах. Страх ме е от дъжда. Всяка капчица попива в мен и после толкова дълго се оправям... Съхнах цял ден, но още се чувствам мокър. Трябва ми сух въздух, слънце...
Дъждобранът повдигал вежди - какви ги приказваш? Всеки знае, че дъждът е безобиден. Капките се стичат по повърхността ти и толкова. После се изтръскваш и за две минути си сух. Мисля че това с мокренето само си го въобразяваш. Стегни се малко.
- Не,не - настоявал пуловерът - ти нищо е разбираш, мокър съм. Страхувам се, че някой път няма да успея да изсъхна. Какво ще стане с мен тогава? Ще хвана плесен, ще започна да мириша лошо и...просто ще ме изхвърлят...
- Нищо подобно няма да стане, казах ти. Толкова пъти съм излизал на дъжда. Знам чудесно за какво става въпрос. Няма никакво мокрене, никаква плесен. Всичко е във въображението ти. Просто мисли позитивно.
- Не знам. Ти наистина излизаш толкова често на дъжда и никога не си мокър. Защо с мен се случва това?
- Казах ти, само си въобразяваш, хайде заспивай!
И докато се се унасяли в сън, един до друг в стария гардероб, дъждобранът си помислил в просъница. "Ама че глезльо е този пуловер. Понякога такива си ги измисля...Но...както и да е. Това никога не ми е пречело да го обичам..."
събота, 30 декември 2006 г.
Да целунеш пеперуда
Да достигнеш щастието е като да се опиташ да целунеш пеперуда.
Не става насила. Може да я преследваш, да я уловиш с кепче, да изпокъсаш крилата и с несръчните си пръсти, и да целунеш пърхащите умиращи остатъци от нещо, което някога е било красиво. Но едва ли ще ти хареса.
Може да се приближиш бааааавно. И още малко и още малко. Предпазливо и внимателно. Да се концентрираш изцяло върху това. Ще си много близо. Почти ще успееш. На косъм.
Но единственият истински начин да целунеш пепруда е да живееш живота си, да вървиш през поляните, да спиш и да се събуждаш. И може би някога, докато лежиш с поглед заерян в небето, тя сама ще кацне върху устните ти. И ще остане толкова дълго, колкото поиска. Затвори очи и се наслаждавай, докато трае.
Не става насила. Може да я преследваш, да я уловиш с кепче, да изпокъсаш крилата и с несръчните си пръсти, и да целунеш пърхащите умиращи остатъци от нещо, което някога е било красиво. Но едва ли ще ти хареса.
Може да се приближиш бааааавно. И още малко и още малко. Предпазливо и внимателно. Да се концентрираш изцяло върху това. Ще си много близо. Почти ще успееш. На косъм.
Но единственият истински начин да целунеш пепруда е да живееш живота си, да вървиш през поляните, да спиш и да се събуждаш. И може би някога, докато лежиш с поглед заерян в небето, тя сама ще кацне върху устните ти. И ще остане толкова дълго, колкото поиска. Затвори очи и се наслаждавай, докато трае.
вторник, 30 май 2006 г.
Приказка за любовта
И тази приказка, като всички приказаки е в минало свършено време. Дали е за деца, или възрастни.. не знам. Но нека я разкажа.
Имало едно време едно момиче. Нормално, хубаво. То не било чак толкова малко момиче. Знаело много неща за живота. Знаело, че любовта е измислица, че принцове на бял кон няма, че разумът и компромисите са основа на света. Момичето, както подобава, си имало приятел, с когото живеело. Нормално, разумно. Само че един ден...Един ден се слуичло нещо странно. Вятърът довял отнякъде, от далече, едно момче...Дали е бил невиждан красавец, или не, все още се спори. Някои казват, че бил толкова обикновен, че няма и да го погледнеш втори път. Но в секундата, в която очите и се спрели на него, тя забравила за всичко на света. Сякаш срещнала някого, когото е познавала много, много отдавна и искала само да го гледа до безкрай, да попива думите му, да го разпитва как е живял досега, какво дете е бил, какво се е случвало с него. Звукът на гласа му и усмивката му били единствената реалност. Как се нарича това чувство, момичето не знаело. Не било сексуално привличане, но тя можела да му бъде любовница, без да се поколебае. Не било интелектуален интерес, но тя можела да говори с него безкрай и на най-заплетени теми. Не било приятелство, но тя можела да съблече палтото си, за да го завие. Единственото, което знаела е, че иска да бъде до него. И това желание било по-силно от всичко. Когато той си тръгнал, тя не знаела даже името му, не го била докосвала дори, били разменили няколко думи. Но виждайки вратата да се затваря зад гърба му, тя сякаш се събудила след дълъг сън и разбрала, че светът никога няма да бъде същият. Дълго време разумът и я държал в плен. Но накрая тя повярвала на сънищата си. И прескочила морала, страховете и колебанията. Дълга история е как го намерила. Светът се изправял между тях с правилата си, разстоянията и задълженията. Тя оставила всичко, което има, и затваряйки очи запристъпвала по тънката нишка на чувствата си, над бездната на колебанията. Може би съдбата се смилила над нея, а може би така е било писано...Но тя го намерила. Какво изпитвал той към нея, ние не знаем. Но много по-късно бил казвал, че от първата си среща с нея си спомня, че имала красиви гърди и изглеждала много мила. Освен това, била необикновена. Но кой би устоял на толкова обич, насочена към него. Дали неговите чувства са били само отражение на нейните, или са се събудили във времето на тяхното познанство, кой може да каже? А и има ли значение. Те се обичали. Те се намерили и се вкопчили един в друг толкова здраво, че всичко изчезнало. Светът отвън напомнял за себе си от време навреме с някои досадни задължения. Някой и друг изпит за вземане, напускане на работа, преместване в нов град и нова квартира, обяснения пред родители и приятели какви ги вършат. Но те били ЗАЕДНО. И тя била толкова щастлива, че се срамувала да говори с приятелките си за това. Не знаела с какво е заслужила толкова щастие. Не знаела колко ще продължи, но и се струвало, че ще е вечно.
Казахме ли, че той бил моряк? Не? Ами, моряк бил. Тоест, щял да бъде, защото предстояло да замине за пръв път. Сянката на тръгването му висяла над крехкия им рай, но те затваряли очи и се прегръщали. И нямало обещания, нямало обяснения. Само надежди. И мечти. Понякога минавали покрай една детска градина и той се смеел и и казвал, как някой ден ще си имат едно малко щурче, едно малко бебче, което ще има нейните красиви очи. Тя го прегръщала и се усмихвала.
После той заминал. За 7 месеца...Първите дни тя не спирала да плаче, но за щастие действителността тогава била доста трудна и и се налагало да оцелява, та имало какво да отвлича мислите и. И останали само сънищата. И писмата, напълнили стотици листи, изминали хиляди километри. Единствената нишка светлина водела към него. И кратките телефонни обаждания се превръщали във вселени. И малките редчета на радиограмите, със закодирани послания, ставали скъпоценни. И всеки ден, пишейки датата, тя брояла наобратно към деня, когато ще го види пак. Струвало и се че този ден никога няма да дойде. И понякога не можела да спре да плаче, но тогава излизала и вървяла сред дърветата, взирала се в тревичките и търсела покой. Знаела, че трябва да е силна.
А той прекосявал чужди морета, слизал на чужди пристанища, където единственото важно нещо бил някой прашен телефон и шарените чуждоземни телефонни карти, за да може да чуе гласа и. И гледал вълните, все същите вълни, които се плискали в краката и, само че далече, много много далече. И пиел бира в Бразилия, разглеждал търговски центрове в Щатите, висял на рейда в Казбланка. И броял обратно дните, които остават, за да я види. Защото не искал красотите на света, не искал чуждите залези. Искал нея и дома им, искал обич и покой.
Един ден, толкова обикновен, в началото на есента, той се върнал. Тя мислела, че никога няма да чуе това позвъняване на вратата... И пак били заедно. Само че не били съвсем същите. Борейки се с болката и самотата, всеки си бил измислил другия - съвършен, нереален. Страдайки и мечтаейки за единственото важно нещо-да са пак заедно всеки бил дал толкова много от себе си, че очаквал само наградата си, онова безмерно щастие, което ще се случи, когато отново, най-после и завинаги са пак заедно. Завинаги? Е, почти. За 5 месеца. Толкова е почивката на сушата за един моряк. Един миг. Една вечност... И за да не гледат към призраците на страховете, те се заели да строят своята крепост. Сгодили се, после се оженили. Купили си дом. И всеки, по свой собствен път се опитвал да сбъдне мечтите си. Но пътищата им били твърде различни. Тя си искала целувките под звездите, всички онези целувки, в отплата за безкрайните самотни нощи. Искала да го прегръща на всяка пейка в парка, на която била плакала, когато го нямало. А той търсел сигурност в стените на дома им, опитвал се във вещите да намери спасение от онова люлеене на кораба, което не спира и когато слезеш...А после животът им се завъртял главоломно... Болести и смърт сполетели неговото семейство. А тя разбрала, че е бременна...
И ден след ден, в трудности и изпитания, те ставали все по-малко той и тя, и все повече съпрузи. Светът им диктувал кои са, ролите били написани, репликите-готови. И все по-плътно прилягали костюмите, уж смешно-бутафорни в началото. Тя миела чинии, той гледал телевизия, тя готвела, той оправял колата. И безмълвните обвинения избухвали между тях,като опустошителни взривове. И той тръгвал на плаване и се връщал, връщал се и тръгвал. А тя плачела, когато го изпраща, но после решително стисвала устни, грабвала детето и се връщала към живота си.
И никой вече не дарявал любов на другия. Любов се изисквала. Студено и решително. Със всички средства. А после дошла омразата, в последен порив на самосъхранение...И те се ненаавиждали така пламенно, както се били обичали. А едно окорено малко човече стояло между крясъците и протягало ръце да ги сдобри. Защото любовта била останала само в него и то ги обичало и двамата. И когато разрушили докрай всичко в себе си и помежду си, те решили, че трябва да се разведат. Нали така се прави?
С фанатична страст се заели да разплитат нишките на съдбите си. Да си разделят спомени, вещи, минало. И когато бурята утихнала и те били пак двама - не съпрузи, а просто той и тя, вглеждайки се в познатите до болка черти, те разбрали колко много се обичат. Само че някои неща са непоправими...
Това е приказка за любовта. Нищо, че е с тъжен край. Нали заете, любовта не умира. Просто се преъвплъщава. В дете, в цвете...И тези, които е докоснала са щастливци, защото макар и да наранява, любовта е единственото доказателство, че сме живи.
Сбогом, моя любов...
Имало едно време едно момиче. Нормално, хубаво. То не било чак толкова малко момиче. Знаело много неща за живота. Знаело, че любовта е измислица, че принцове на бял кон няма, че разумът и компромисите са основа на света. Момичето, както подобава, си имало приятел, с когото живеело. Нормално, разумно. Само че един ден...Един ден се слуичло нещо странно. Вятърът довял отнякъде, от далече, едно момче...Дали е бил невиждан красавец, или не, все още се спори. Някои казват, че бил толкова обикновен, че няма и да го погледнеш втори път. Но в секундата, в която очите и се спрели на него, тя забравила за всичко на света. Сякаш срещнала някого, когото е познавала много, много отдавна и искала само да го гледа до безкрай, да попива думите му, да го разпитва как е живял досега, какво дете е бил, какво се е случвало с него. Звукът на гласа му и усмивката му били единствената реалност. Как се нарича това чувство, момичето не знаело. Не било сексуално привличане, но тя можела да му бъде любовница, без да се поколебае. Не било интелектуален интерес, но тя можела да говори с него безкрай и на най-заплетени теми. Не било приятелство, но тя можела да съблече палтото си, за да го завие. Единственото, което знаела е, че иска да бъде до него. И това желание било по-силно от всичко. Когато той си тръгнал, тя не знаела даже името му, не го била докосвала дори, били разменили няколко думи. Но виждайки вратата да се затваря зад гърба му, тя сякаш се събудила след дълъг сън и разбрала, че светът никога няма да бъде същият. Дълго време разумът и я държал в плен. Но накрая тя повярвала на сънищата си. И прескочила морала, страховете и колебанията. Дълга история е как го намерила. Светът се изправял между тях с правилата си, разстоянията и задълженията. Тя оставила всичко, което има, и затваряйки очи запристъпвала по тънката нишка на чувствата си, над бездната на колебанията. Може би съдбата се смилила над нея, а може би така е било писано...Но тя го намерила. Какво изпитвал той към нея, ние не знаем. Но много по-късно бил казвал, че от първата си среща с нея си спомня, че имала красиви гърди и изглеждала много мила. Освен това, била необикновена. Но кой би устоял на толкова обич, насочена към него. Дали неговите чувства са били само отражение на нейните, или са се събудили във времето на тяхното познанство, кой може да каже? А и има ли значение. Те се обичали. Те се намерили и се вкопчили един в друг толкова здраво, че всичко изчезнало. Светът отвън напомнял за себе си от време навреме с някои досадни задължения. Някой и друг изпит за вземане, напускане на работа, преместване в нов град и нова квартира, обяснения пред родители и приятели какви ги вършат. Но те били ЗАЕДНО. И тя била толкова щастлива, че се срамувала да говори с приятелките си за това. Не знаела с какво е заслужила толкова щастие. Не знаела колко ще продължи, но и се струвало, че ще е вечно.
Казахме ли, че той бил моряк? Не? Ами, моряк бил. Тоест, щял да бъде, защото предстояло да замине за пръв път. Сянката на тръгването му висяла над крехкия им рай, но те затваряли очи и се прегръщали. И нямало обещания, нямало обяснения. Само надежди. И мечти. Понякога минавали покрай една детска градина и той се смеел и и казвал, как някой ден ще си имат едно малко щурче, едно малко бебче, което ще има нейните красиви очи. Тя го прегръщала и се усмихвала.
После той заминал. За 7 месеца...Първите дни тя не спирала да плаче, но за щастие действителността тогава била доста трудна и и се налагало да оцелява, та имало какво да отвлича мислите и. И останали само сънищата. И писмата, напълнили стотици листи, изминали хиляди километри. Единствената нишка светлина водела към него. И кратките телефонни обаждания се превръщали във вселени. И малките редчета на радиограмите, със закодирани послания, ставали скъпоценни. И всеки ден, пишейки датата, тя брояла наобратно към деня, когато ще го види пак. Струвало и се че този ден никога няма да дойде. И понякога не можела да спре да плаче, но тогава излизала и вървяла сред дърветата, взирала се в тревичките и търсела покой. Знаела, че трябва да е силна.
А той прекосявал чужди морета, слизал на чужди пристанища, където единственото важно нещо бил някой прашен телефон и шарените чуждоземни телефонни карти, за да може да чуе гласа и. И гледал вълните, все същите вълни, които се плискали в краката и, само че далече, много много далече. И пиел бира в Бразилия, разглеждал търговски центрове в Щатите, висял на рейда в Казбланка. И броял обратно дните, които остават, за да я види. Защото не искал красотите на света, не искал чуждите залези. Искал нея и дома им, искал обич и покой.
Един ден, толкова обикновен, в началото на есента, той се върнал. Тя мислела, че никога няма да чуе това позвъняване на вратата... И пак били заедно. Само че не били съвсем същите. Борейки се с болката и самотата, всеки си бил измислил другия - съвършен, нереален. Страдайки и мечтаейки за единственото важно нещо-да са пак заедно всеки бил дал толкова много от себе си, че очаквал само наградата си, онова безмерно щастие, което ще се случи, когато отново, най-после и завинаги са пак заедно. Завинаги? Е, почти. За 5 месеца. Толкова е почивката на сушата за един моряк. Един миг. Една вечност... И за да не гледат към призраците на страховете, те се заели да строят своята крепост. Сгодили се, после се оженили. Купили си дом. И всеки, по свой собствен път се опитвал да сбъдне мечтите си. Но пътищата им били твърде различни. Тя си искала целувките под звездите, всички онези целувки, в отплата за безкрайните самотни нощи. Искала да го прегръща на всяка пейка в парка, на която била плакала, когато го нямало. А той търсел сигурност в стените на дома им, опитвал се във вещите да намери спасение от онова люлеене на кораба, което не спира и когато слезеш...А после животът им се завъртял главоломно... Болести и смърт сполетели неговото семейство. А тя разбрала, че е бременна...
И ден след ден, в трудности и изпитания, те ставали все по-малко той и тя, и все повече съпрузи. Светът им диктувал кои са, ролите били написани, репликите-готови. И все по-плътно прилягали костюмите, уж смешно-бутафорни в началото. Тя миела чинии, той гледал телевизия, тя готвела, той оправял колата. И безмълвните обвинения избухвали между тях,като опустошителни взривове. И той тръгвал на плаване и се връщал, връщал се и тръгвал. А тя плачела, когато го изпраща, но после решително стисвала устни, грабвала детето и се връщала към живота си.
И никой вече не дарявал любов на другия. Любов се изисквала. Студено и решително. Със всички средства. А после дошла омразата, в последен порив на самосъхранение...И те се ненаавиждали така пламенно, както се били обичали. А едно окорено малко човече стояло между крясъците и протягало ръце да ги сдобри. Защото любовта била останала само в него и то ги обичало и двамата. И когато разрушили докрай всичко в себе си и помежду си, те решили, че трябва да се разведат. Нали така се прави?
С фанатична страст се заели да разплитат нишките на съдбите си. Да си разделят спомени, вещи, минало. И когато бурята утихнала и те били пак двама - не съпрузи, а просто той и тя, вглеждайки се в познатите до болка черти, те разбрали колко много се обичат. Само че някои неща са непоправими...
Това е приказка за любовта. Нищо, че е с тъжен край. Нали заете, любовта не умира. Просто се преъвплъщава. В дете, в цвете...И тези, които е докоснала са щастливци, защото макар и да наранява, любовта е единственото доказателство, че сме живи.
Сбогом, моя любов...
понеделник, 24 октомври 2005 г.
Приказка за глупавата пеперуда
Живяла някога една пеперуда. Тя била много красива пеперуда, разбира се. Вълшебни багри преливали в крилата и, когато се къпела в лъчите на слънцето. Всяко потрепване на въздуха достигало до нея и тя улавяла най-слабия полъх на вятъра, за да се впусне с него в ефирен танц. Тя знаела всичко за вятъра, целувала се с цветята и живеела с трептенето на света. Тя била радост за всеки който я погледнел, подарък за сетивата, украшение. Но пеперудата знаела за високите непристъпни върхове. Била чувала от приятеля си, планински як, за суровата прелест на това да устоиш. Да стигнеш до върха, да издържиш, да не се пречупиш. Мечтаела ден след ден за това как ще докаже себе си, ще направи това, за което той и говорел. И тръгнала. Никога досега не била търпяла поражение. Знаела че ако поискаш, можеш всичко... И багрите ставали все по-бледи, а вятърът все по-студен, но тя летяла нагоре, защото искала да е силна. Скоро и станало много студено, а светът бил черно бял. И цветя нямало. Но тя помнела, че трябва да е силна. И знаела, че е хубаво да устоиш. Но все по-трудно устоявала на ледения вятър. Крилете и се разкъсвали, но тя летяла. Снегът я уплашил до смърт и нямало нищо от познатото и. Суровият свят наоколо бил враждебен. Чужд. Само споменът че трябва да устои, защото това е голяма победа я държал още жива. После дошла снежната буря...
На сутринта стадо якове минали по пътеката нагоре, но никой не забелязал безцветното, разкъсано, отдавна мъртво парцалче, захвърлено безполезно в снега отстрани. Върхът бил далече. А на кого е притрябвала мъртва пеперуда?
На сутринта стадо якове минали по пътеката нагоре, но никой не забелязал безцветното, разкъсано, отдавна мъртво парцалче, захвърлено безполезно в снега отстрани. Върхът бил далече. А на кого е притрябвала мъртва пеперуда?
понеделник, 6 юни 2005 г.
краят на една приказка...
...Девойката плачела безутешно, а старата вещица я гледала със смесица от досада, любопитство и леко съжаление.
- Е, кажи ми най-накрая какво стана. Не помогна ли и омайното биле което ти приготвих?
- Не. Не помогна. - хлипала девойката - дадох му всичкото, но той даже не ме забелязва. Обича нея и не вижда нищо друго на света. Аз бих направила всичко за него. Не мога да живея без него. Не мога да виждам как я гледа с обожание и възторг. Сърцето ми ще се пръсне. А той не ме иска, иска нея. Обича нея. Затова дойдох. Ще ти платя колкто трябва, направи ми отрова. Най-силната. Ще я убия, защото не мога повече да гледам тази тяхна любов, която разбива сърцето ми. Направи ми отрова. Искам той да я загуби. Може би тогава пак ще обича мен.
- Ха ха, отрова! Толкова ли си глупава! Няма по-сигурен начин да направиш любовта му вечна, от това да отровиш любимата му. Така ще издигнеш паметник пред който той да се кланя докато е жив. Ще я запазиш в сърцето му во веки веков. Ще я направиш легендарна.
- А какво да направя? Кажи ми моля те. Ще ти дам всичко което имам, само ми помогни да си отмъстя за болката.
Старата вещица я погледнала изпитателно. Очите и се присвили сякаш за да се взре в един спомен, много-много стар. Нещо замъглило очите и, но вещиците не плачат...сигурно е било омраза.
- Искаш ли любовта им да умре, но не изведнъж, не така лесно. А бавно и мъчително. Да агонизират ден след ден привързани един към друг, без да виждат изход. Любовта им да се разпада помежду им като разлагащ се труп, от който няма начин да се оттърват. Да се намразват за това което са, да намразват това което са обожавали в другия. Докато достигнат до точката, когато всеки би подал ръка на последния просяк, но не на човека когото някога е обичал. Няма ли това да е по-добро отмъщение?
- Да, да! Направи го. Искам да се случи точно това! Кажи ми колко ще струва. Кажи ми какво да направя. Готова съм на всичко.
Смехът на вещицата бил като грачене, когато се обърнала рязко и незнайно защо запокитила кристалната си топка в стената.
- Няма нужда да правиш нищо, мила ми глупачке. Няма нужда да си мръдваш даже пръста. Няма нужда да отравяш никого. И кинжал не е нужен. Отмъщението ти ще бъде сигурно и сладко.
И като се загледала през прозореца на порутената си къща, процедила през рамо :
- Просто ги остави да се оженят...
- Е, кажи ми най-накрая какво стана. Не помогна ли и омайното биле което ти приготвих?
- Не. Не помогна. - хлипала девойката - дадох му всичкото, но той даже не ме забелязва. Обича нея и не вижда нищо друго на света. Аз бих направила всичко за него. Не мога да живея без него. Не мога да виждам как я гледа с обожание и възторг. Сърцето ми ще се пръсне. А той не ме иска, иска нея. Обича нея. Затова дойдох. Ще ти платя колкто трябва, направи ми отрова. Най-силната. Ще я убия, защото не мога повече да гледам тази тяхна любов, която разбива сърцето ми. Направи ми отрова. Искам той да я загуби. Може би тогава пак ще обича мен.
- Ха ха, отрова! Толкова ли си глупава! Няма по-сигурен начин да направиш любовта му вечна, от това да отровиш любимата му. Така ще издигнеш паметник пред който той да се кланя докато е жив. Ще я запазиш в сърцето му во веки веков. Ще я направиш легендарна.
- А какво да направя? Кажи ми моля те. Ще ти дам всичко което имам, само ми помогни да си отмъстя за болката.
Старата вещица я погледнала изпитателно. Очите и се присвили сякаш за да се взре в един спомен, много-много стар. Нещо замъглило очите и, но вещиците не плачат...сигурно е било омраза.
- Искаш ли любовта им да умре, но не изведнъж, не така лесно. А бавно и мъчително. Да агонизират ден след ден привързани един към друг, без да виждат изход. Любовта им да се разпада помежду им като разлагащ се труп, от който няма начин да се оттърват. Да се намразват за това което са, да намразват това което са обожавали в другия. Докато достигнат до точката, когато всеки би подал ръка на последния просяк, но не на човека когото някога е обичал. Няма ли това да е по-добро отмъщение?
- Да, да! Направи го. Искам да се случи точно това! Кажи ми колко ще струва. Кажи ми какво да направя. Готова съм на всичко.
Смехът на вещицата бил като грачене, когато се обърнала рязко и незнайно защо запокитила кристалната си топка в стената.
- Няма нужда да правиш нищо, мила ми глупачке. Няма нужда да си мръдваш даже пръста. Няма нужда да отравяш никого. И кинжал не е нужен. Отмъщението ти ще бъде сигурно и сладко.
И като се загледала през прозореца на порутената си къща, процедила през рамо :
- Просто ги остави да се оженят...
Абонамент за:
Публикации (Atom)