Днес денят започна криво, с тъга, умора и отчаяние. Пуст, студен и мрачен декемврийски ден. Сърдех се на себе си за слабостите и грешките си, не намирах сила и полет да ги поправям, усещах че тъпча на едно място и не знаех къде другаде искам да отида. Плачеше ми се. Работех насила, усмихвах се насила, препъвах се в себе си.
И после дойде куриер с един пакет. И вътре усмивките на хора, които ме познават бегло, хора, които често съм засягала с прекалената си прямота, хора, които не предполагах че дори знаят кога ми е рождения ден. И са ми изпратили подаръка по-рано, за да мога да го позлвам на предстоящото ходене в планината. Това не беше подарък за отчитане, а нещо премислено, потърсено, избрано.
Толкова се трогнах, че даже не знам дали намерих удачните думи да им благодаря в чата.
И сега, в този мрачен декемврийски ден, се усмихвам и кроя планове да направя неща, които отлагах, да подхвана проекти, които бях изоставила, да създам разни неща. Защото почувствах, че някой вярва в мен и че не съм само сянка, а част от нещо хубаво и живо.
Благодаря ви много!