"Аз не зная защо съм на тоз свят роден, не попитах защо ще умра...тук дойдох запленен и от сивия ден и от цветната майска зора..." Смирненски

Хората често си представят живота като безкрайна разходка по една слънчева поляна, нарушавана понякога, за нещастие, от тъжни случки, но като цяло спокойна и щастлива. Или поне така би трябвало.

Когато си бях в къщи за Коледа и се заглеждах в ръцете и очите на родителите ми, разглеждах стари снимки и разговарях за миналото и бъдещето, осъзнах че животът е всъщност нещо съвсем друго.
Животът е огромна студена гора, пълна с хищници. Попадаме в нея без да знаем кои сме, вървим без посока и търсим спътници, които също като нас не знаят къде отиват, но искат поне да не са сами. Борим се със зверове, получаваме рани, нанасяме рани. Ставаме, вървим, губим се. Слабите се отказват. Тези дето много мислят, разбират че не знаят къде отиват и сядат под някоя дърво, потъвайки в безсмислие. Тъпите и упоритите вярват, че ето, зад следващият храст е най-после това, което търсят, ако не там, зад по-следващия. И така върви животът ни. Някои стават жертва на хищниците рано, други оцеляват дълго-дълго, къде от късмет, къде поради сила и опит.

Баща ми свири на акордеона си. Свири песни, които съм слушала като дете. Свири песни, които той е слушал като дете. Песни, които някой много отдавна е слушал. Умората и безнадеждността отхапват всеки ден парчета от плътта му. Белези от битките са нашарили лицето му, превили са тялото му, обезобразили са ръцете му. Но той има само смелостта си. Смелостта да не поглежда назад със съжаление, смелостта да не се надява излишно. Да върви напред, докато може. Даже не знае как да ми го каже, но на тази смелост е искал винаги да ме научи. И се надява да съм силна. Така както са се надявали за него, така както аз се надявам за детето си.

И вървим така, в студената гора, едно семейство, за малко заедно. Хищниците дебнат от храстите, но не смеят да се покажат. Скоро всички ще тръгнем пак по пътя си и тогава ще настъпи техният час. Тогава вече ще бъдем лесна плячка, всеки сам в търсенето си на пътя за никъде.
Аз си взех от къщи снимка на майка ми и баща ми влюбени и млади, а също и едни обеци, които дядо ми е подарил на баба ми, когато са се оженили. Не знам защо го направих, може би за да си спомням, че аз съм това, което е останало след всичката тази любов. И че нямам право да съм лош човек.

Чака-рака

Всички, които ме познават, знаят каква съм дива селянка:) На джаз клуб ходя с тапи в ушите и обичам да нося плетени чорапи. Но най-важното- слушам чалга!
За тези които също слушат - поздравче с песни, които ме радват много.
За тези, които не слушат - пробвайте, може да ви хареса, а ако не ви хареса, по-лесно ще си повърнете коледното преядено, за да може да седнете пак на масата (като истински патриции ):)

Кристали - Ток по тялото
Алина и Кости - Супараре
Амет - Елена
Шчае шукарие
Орк. Каменци - Костенурка кючек

Аааааайййде!

Празнично:)

Ами, покрай празниците, ето няколко клипчета, които ме карат да се усмихвам, или да се чувствам добре:)
Това е секси рекламен клип,
това също:),
това е една стара песен,
това също,
както и това:))

Коледна песен от "ФМИ"

В ефира изтече информация, че небезизвестната група "ФМИ" има коледна песен, в която се разказва отново за вечните неща - нов компютър и хубави колежки. Ако вече сте фен на групата, чуйте ги. Ако още не сте...чуйте ги:)

За изневярата 2

Тук трябваше да има един пост в който аз обяснявам как смятам, че трябва да се избегне драмата с изневерите, като не се счита изневярата за драма. И така нататък и така нататък...
Но вместо това ще ви разкажа една история, съвсем истинска, която ме остави в недумение и тъга, разбивайки много от представите ми за живота, любовта и секса.
Стана така, че се видях с един стар познат от Варна, за когото мислех, че заедно с жена си е намерил правилния модел да са заедно от дълги години, да се обичат, да си дават свобода и да не се нараняват.
Най-общо нещата изглеждаха така. Той имаше много сексуални контакти. Жена му имаше пълна свобода, но едва ли я изпозлваше много, защото гледаше дъщеря им. Според него, той обичаше неимоверно жена си и дъщеря си. Просто не можеше да прави секс само с един човек. Беше опитвал за около 2 години да е верен, докато дъщеря му била малка, но после осъзнал, че е по-силно от него. Жена му знаеше за всичките му авантюри. Той не я лъжеше. Той обичаше семейството си. Мечтаеха си за голяма къща на брега на залива. Той взе заем от банката, строи, мечта, обзавежда. Казваше, че се вижда как остарява до тази камина, мечтаеха си за още едно дете, за още много. По-късно сме говорили рядко, но казваше, че се чувства по-свободен и щастлив от всякога. Каза, че желае жена си както в началото на връзката им, че вече са заедно в сексуалните авантюри и са "суингъри". Каза, че има само една жена в живота му и това е тя. И всякакви такива...

После много време не бях чувала нищо за него и един ден той ми се обади по телефона и каза, че е в Русе и иска да се видим. Ококорих се, когато ми разказа, че вече живее в Търново. Оставил къщата във Варна на жена си и дъщеря си, взел си багажа и отишъл в Търново. "Ама какво стана?" попитах аз. "Влюбих се, Жужка, влюбих се така, както не съм се влюбвал никога". Мааалеееее...Ами какво стана с жената на живота му, с детето. "Оставих ги, Жужка, не можех да живея без другата, не можех да дишам без нея, исках да е до мен всяка минута. Нямах друг избор. Помолих жена си другата да живее с нас, в къщата, за да съм близо до тях и до детето. Но тя не се съгласи. И аз си тръгнах." И на колко години е тази, новата, чудната, запитах аз, цинично предвкусвайки отговора. На 18? на 20?. "На 40. По-възрастна е от мен с 5 години, има две големи деца." Ъ!?? "Отначало всичко започна със секс. Бяхме тримата с нея и жена ми. Прекара в къщи две седмици през лятото. Но после аз започнах да се влюбвам и жена ми усети. Исках да живеем заедно, но жена ми отказа. Не и се сърдя. За всички аз съм злодеят, но не можех да направя друго, разбираш ли. Влюбен съм. И съм много щастлив." Може би тук трябва да кажа, че той беше зарязал много добре платена(ама много) работа във Варна и беше започнал от нулата в Търново, месец без работа и после като търговски представител на голяма верига магазини. Изплаща голяма ипотека за къщата си, която поглъща почти всичките му доходи. Каза ми, че се чувства истински и жив и няма търпение да се прибере при любимата си.

Колко думи ми бяха на устата, колко въпроси и колко упреци, сигурно си представяте. Чувствах се като дете, на което са казали че няма Дядо Мраз. Не исках да си представям какво и е на жена му. Не исках да си представям какво му е на него. Не исках да си представям какво е на 5 годишната му дъщеря. Не исках да си представям какво е на новата му "жена". В крайна сметка, всички те са се опитали да са добри, честни и истински. А какво се е получило? Мога да нарека ситуацията с много грозни имена, но не искам. Мога и с красиви да я нарека, но нямам сили за това. Но в ушите ми звучат думите му, простички и зловещи "Какво можех да направя, влюбих се".
Бррррррр...

За изневярата

Гледах тези снимки и хем се посмях, хем ми стана жал, особено за Стив:))
Тази жена, явно е готова да го съсипе, заради предателството му. Половината от мен си каза: Бахти тъпата кучка! Другата половина, която знае какво е да си майка и домакиня и да се чувстваш прецакана, че някой си гледа кефа, докато ти се заравяш в умора и "грижи за семейството", неоценена, необичана, не-желана, си каза : Така му се пада!
А къде е грешката?
Ето как ги виждам аз нещата.
Човек се жени, или встъпва в дълбоки взаимоотношения с представител на другия(обикновено) пол, защото такъв е моделът. Да излезеш от "старото" семейно гнездо и да създадеш ново. Искаш или не искаш, старото ти отеснява. Там си в ролята на "малък" , обгрижван, но лишаван от свобода. Не че родителите ни са лоши, просто и те не могат да избягат от модела. Да живееш сам също е лошо, защото всеки се нуждае от някого до себе си, независимо дали си го признава. Самотата опустошава, освен ако не си йога-мъдрец:)
И така, като един средностатистически човек, ставаш на пододяща възраст, когато по една или друга причина, решаваш, че си намерил човека за себе си. Често тази причина е поразяваща любов, в кето няма нищо лошо. И нека музиката свири!
Обаче любовта си е любов, парите са си пари, а мръсните чинии са си мръсни чинии. И тук започват пазарлъците. Оказва се, че влизайки във връзка, ти някак негласно се ангажираш с определени задължения. Така се смята за правилно и твоята половинка очаква това от теб, без да ти го е казал/а изрично. Очаква се една жена да се грижи, очаква се да поднесе вкусна храна, очаква се мъжът да купува подаръци, очаква се да защитава. Като цяло, нищо лошо, ако и двамата са съгласни с "договора". Съгласните с договора образуват перфектните семейства. Ех...
Но тук става дума за неперфектните...
Жената не обича да мие чинии, мъжът не е съгласен да изкарва повечето пари, женатата мрази да пере чорапи, той отказва да бъде романтичен...
Следват разправии, сътресения, като част от връзките се разпадат още на този етап, но някои се запазват, благодарение на това, че и двамата се "огъват" да влязат в ролята, която се изисква от тях. Не че са чак такива лицемери, просто оказват малко насилие над личността си, за да запазят нещо, което е ценно за тях, а именно "заедно"-то.
Тук ще продължа само със сексуалния аспект на нещата, защото иначе ще стане прекалено дълго, но нещата са същите в цялата сфера от взаимоотношения в семейството.
Та, за секса....Прието е, че хората от една двойка нямат сексуални контакти извън нея. Защо и кой го е приел това(мамичката му) никой не знае. Но така се смята. Със сигурност природата не смята така, защото въпреки легендите за сексуална моногамия, които слушаме, мъжете и жените повече или по-малко са полигамни. Обществото казва едно, но хормоните ни друго. И се започва голямата битка...
Впрочем, тук е моментът да кажа нещо, което уж всички знаем, но някак все забравяме. Обичта и сексуалното желание са отделни неща. Могат да съществуват както заедно, така и поотделно.
Но понеже "обичам някого" ="не му изневерявам" = " не спя с други", се оказва, че за да не загубим нещо много ценно за нас, а именно обичта, присъствието и подкрепата на много любим човек, се налага да си подтиснем сексуалните желания. В крайна сметка, какво толкова, ние подтискаме толкова много желания у себе си. Подтискаме желанието да убием някого(признайте си, случвало се е), подтискаме желанието да спим със сестра си, подтискаме желанието да вземем нещо, което не е наше(кола, рокля, фризер със сладолед:)). Така се предполага, че е устроен животът.
Спазваме правилата.
Но... Освен битката с хормоните ни, които нашата психика води, тя трябва да води битка и със всички зрителни и слухови сексуално възбуждащи послания, които ни заливат. Жени с вълнуващи гласове, сякаш тъкмо преди оргазъм, четат новините, секси мацки рекламират всичко, за водка Флирт няма да казвам, ученички си разхождат пъпчетата, ученици си разхождат бицепсите, коси, гърди, устни, дрехи, всичко е в играта, всичко крещи : СЕКС! СЕКС! Има за всякакви вкусове. Има невинност, има вулгарност, има елегантност, но всичко е секс. Красиво се отъждествява със секси. И докато вървите по улиците и ви залива целият сексапил на света, изведнъж се чувствате ограбени, защото за вас той е забранен, защото вече сте направили избор. Дали е добър този избор, или лош, няма значение. При всички случаи остава смътният горчив вкус в устата, на нещо изгубено, пропуснато. Даже да не смеете да си го признаете.
В началото на връзката, разбира се, всичко е по-лесно. Свързва ви силно сексуално желание. Много лесно е да си представите как на вас могат да завиждат за това, което ще ви се случи след малко в къщи:). Но времето минава и сексът е все по-малко и по-обикновен. Всички опити да бъде разнообразен и съживен дават само временен резултат. И въпреки че сърцето ни може да е привързано към все същия човек, очите ни сами се изплъзват, оглеждайки за нови обекти на желанията ни. Затишие пред буря. И ето че се случва! Дали ще е ученичка на годините на дъщеря ни, дали ще е интелектуалка на средна възраст, дали ще е шофьор на такси, или инструкторът по йога...Случва се! И хормоните се взривяват, желанията политат. И започва драмата. Как да съвместим усещането за най-хубавото нещо, което се е случило в живота ни напоследък с мисълта за ужасното престъпление, което то представлява? Как да се видим в ролята на предатели? На мерзавци? Как да оправдаем "мръсните" си желания? Сигурно сме много лоши, щом можем да причиним това на него/нея, който/която толкова много ни обича. Какъв изход от лабирирнта може да намери обърканият ни ум? Какви възможност остават?
Остават две възможности.
Първата е да лъжем. Ако никой не е разбрал, все едно не се е случило. Никой не е наранен, никой не ни обвинява. Разпределяме обичта и секса на различни места и всичко е наред. Но първото което трябва да правим е да лъжем всекидневно някого, който ни има доверие. Не знам много за филтрите, но знам, че да лъжеш някого, който те гледа в очите, създава дълбока психологическа преграда между вас, която започва да затъмнява съпричастността, обичта и близостта ви. Готово! Сега остава само да ви хванат. Ах, Стивън!
Втората възможност е да намерим прични да сме недоволни от стария ни партньор, което ни оправдава за насочването към нов. Прични, разбира се винаги има и тогава, най-често по бързата процедура, разбираме в каква голяма грешка сме били досега и че най-после сме намерили любовта на живота си. Следва раздяла със стария партньор и нова идилия. Най-често процесът се повтаря, което води до "серийна моногамия" и в крайна сметка до цинизъм и самота:) Понякога, обаче, ако са намесени деца и материална зависимост, нещата спират до там да не харесваме вече този, с когото живеем, но да сме принудени да запазим формално отношенията си. Е, това вече е латино сериал! Омраза, дебнене, забранена любов. Някои хора го играят цял живот.

Доста безнадеждно звучи. Аз разбира се, за толкова години успях да си измисля някаква теория как може да се прескочи драмата с изневерите, но за нея ще ви разкажа в слядващия пост.
Интересно ми е какво мислите вие по въпроса.

Blues Trottoir "Un soir de pluie"

Тази песен исках да я намеря много отдавна. Обичах я когато бях на 15. Тогава имаше само радио "Хоризонт". Спомням си сутрините, здрачни и хладни. Обличам престилката, внимавам да не събудя съквартирантката си, пия чай и тръгвам на училище. Студено е и обувките ми шляпат в локвите.

"Колко музика"

Това е един сайт, в който се разказва за музика. Мен ме направи щастлива категорията "смях", както и "старите дни".
И сега...поздрав от наш'та маса за ваш'та маса....с Металика и "Нотинг елс метърс!"

Хомеопатична електротехника

Прелестната ми машинка за подстригване падна на земята. И замлъкна. Така я тръсках, онака я тръсках, нищо. Оставих я на рафта, докато намеря най-подходящия сервиз с най-добрия майстор за нея. Минаха няколко дни. Вчера докато бършех праха, заметнах кабела и тя пак падна на земята. Е, по-развалена от това няма да стане, казах си и по незнайна причина натиснах копчето. И тя проработи! Цъкам цъкам, работи си, все едно нищо не е било!

На това му викам аз хомеопатична* електротехника!

*Хомеопатията (от гръцки όμοιος, хомиос, означаващо подобен и πάθος, патос, болест) е метод от алтернативната медицина. В основата му е използването като лекарство на силно разредена форма на вещество, причиняващо симптомите на съответната болест.

Re: Ядосани размисли за емиграцията

По някаква причина на два пъти се опитвам да въведа коментар в блога си, но не се получава. Така че това е един вид коментар.
А това са резултатите на Гугъл на търсене "България икономическа криза емиграция" .
Ако някой наистина се интересува от въпроса, може да почете. Аз каквото имах да кажа, го казах. Разсъжденията ми бяха в икономически аспект.
А ако някой се интересува от аспектите на моята личност и по-конкретно дали съм алчна и завистлива кучка(lazy, за теб се отнася), може да напише статия по въпроса и да я представи за обсъждане в собствения си блог.

Ядосани размисли за емиграцията

Един мой клиент ми казва, да го подстрижа много късо, че утре заминават с жена му и детето. Закъде заминават, питам? За Ангия? На почивка? Не, завинаги. Нямах впечатление да са бедни, даже напротив, винаги са изглеждали добре финансово. Питам защо заминават, казва ми, заради ситуацията. Иска детето му да расте в нормална страна с нормални закони, с хуабви пътища, с човешки взаимотношения. Казва, че ако тук се оправят нещата, може и да се върнат.

Не е първият, не е и последният, който заминава. Пак заминават, масово.
А на мен в главата ми се кълбят мисли.

Първо, недоумявам, чак пък толкова да е зле ситуацията? Не сме ли ние българите самите, които се навиваме, че тук е ад, че всичко е "българска работа"...
Второ, ядосвам се. Значи, ако се оправят нещата, ще се върне и гордо ще се нарече българин, ще купи на безценица къщата на някоя баба на село и ще заживее в идилия в "родната си страна". А аз, която през това време съм работила за пенсията на същата тази баба и съм се борила, може би, да стане въпросното "по-добро" за България, ще живея още на квартира и ще се тревожа за бъдещето си. Не ми се вижда честно.
Не съм социологически анализатор, обаче ми се струва, че хората даже преди да са се опитали здраво тук, бързат да заминат, защото знаят че "там" е по-добре.
И си мисля, че здравомислещите и решителни хора, без много сантименти, логично хващат пътя за чужбина, защото това им се вижда по-добър избор. Ще се пробват и ако не стане, ще се върнат. Нямат какво да губят.

За да спрат да заминават, трябва да имат какво да губят. Трябва да заплащат някаква такса на година на държавата, за това че не са тук и не работят за България. И ако не я платят, да нямат право да влизат в страната. Колкото по-високо образование има някой, толкова по-висока трябва да е таксата. Колкото е по-млад, толкова по-висока. И тези пари да отиват за пенсии.

Звучи зловещо, ау, една държава никога не се отказва от собствените си граждани. Е, ако те се отказват с лека ръка от нея? Защото ситуацията уж на майтап, току виж станала катастрофална. Една държава на отчаяни бабички и дядовци и няколко балъци с децата им, които се опитват да живеят някак.

Тостове:)

Душата има нужда от ягоди със шампанско, организмът - от водка!


Всеки рибар мечтае да види в мрежата си Златната рибка;
всяка девойка мечтае да види Принца от мечтите си;
всеки младеж мечтае да види в леглото си Анджелина Джоли.
Да пием за морковите! Те подобряват зрението!


- Ще ви разкажа еднаприказка... Имало едно време една далечна страна. В нея имали такъвобичай - колкото по-дълга била оная работа на мъжа, толкова по-късиръкави носел той. Всъщност... това е дълга приказка и няма да ви яразказвам сега, а ще произнеса следния тост:
Да пием за мъжете по потници!


Четирима мъже били на някакъв кораб, станала буря и корабът започнал да потъва. Първият мъж се чудил какво да прави и накрая рекъл ще се помоли:
Господи, колкото пъти ми е изневерявала жената толкова дървета да паднат от небето че да мога да се спася!
Паднала 1 горичка.Той си построил нов кораб и се спасил.
Вторият видял какво станало и решил и той да пробва същата молитва. Паднали 10 на дръвчета, направил си сал и се спасил.
Третият по същия начин. Паднало 1 дръвче, прегърнал го той и издрапал до сушата.
Четвъртият видял всичко и си пробвал и той късмета, обаче викал, молил се: нищо не паднало и се удавил.
Та, да пием за жените, които никога няма да ни оставят да загинем!



Един човек си вървял през гората и намерил костенурка. А костенурката заговорила с човешки глас: "Не ме убивай и ще ти се отблагодаря!" Човекът я взел, занесъл я в къщи, нахранил я и си легнал. "Пусни ме в леглото ти!" примолила му се костенурката. Сложил я той до себе си и в този миг костенурката се превърнала в прекрасна девойка. Тогава дошла жената на човека. "Какво става тук? - развикала се тя. Човекът й разказал всичко и тя се успокоила.
Да пием за нашите жени, които вярват на всички истории, които им разказваме!


Первый тост: До свидания! Трезвыми мы с вами сегодня не увидимся!


Стоял си Адам на една висока планина и се любувал на прекрасния свят само с една шапка на главата. Изведнъж се появила Ева. Адам се засрамил и сложил шапката си отпред. Ева го хванала за едната ръка, после за другата.
Да пием за силата, която държи шапката!

Един закъснял пътепис...

Още сънувам планината. По-рядко, разбира се. Какво толкова имаше в тези полянки и гори, че ме държат още? Покой? Красота? Чистота? Да. А мечки? И мечки имаше. И страх, умора, глад:) И боровинки:) И мечки.

Тръгнах сама в планината. Казват че не се прави така. Беше след края на лятото и не през уикенда. Не бях сигурна къде отивам, имах няколко телефона на хижи, но повечето не отговаряха. Разчитах на маркировката. Не бях ходила по тези места, не бях ходила в планината изобщо от 10 години. Не търсех предизвиикателство. Просто нямаше с кого и тръгнах сама.
В първата хижа в която спах, нямаше даже хижар. По телефона ми каза, че е отключено, да си взема чаршафи от офиса и да си избирам легло. Не беше толкова страшно. Просто тъмно и тихо. Къпините в корема ми ме приспаха.
За другия ден си оставих две ябълки и пакетче солети.
Не знаех колко ще е уморително. После, почивайки, сметнах че все едно съм изкачила 300 етажна сграда. Странно е да няма път назад. Разбираш че можеш още. Тогава не бях Тази,-дето-не-изглежда-никак-добре-с-този-анцуг, бях Тази-която-се-справи. После намерих хижата и разбрах, че няма никой. Бях гладна. Починах и продължих.
Не бях сигурна ще намеря ли някого в следващата хижа. Но там щях да нощувам, със сигурност. Красотата през която минавах беше поразяваща, но тревогата дали ще намеря нещо за ядене, дали няма да се загубя, дали няма да завали от облаците, които се кълбяха не ме оставяше да се слея без остатък със света наоколо. Но по особен начин се чувствах истинска. Бях далеч от всяка своя роля - само аз и камъчетата под краката ми. Аз-неопитна, камъчетата- лукави. Подхлъзнах се. Паднах и се хванах за тревата, провиснала до кръста надолу от пътеката в стръмна урва. Хм. Разбрах че съм щастливка. Камъчетата само си поиграха с мен, предупредиха ме. Седнах и благодарих на планината, че само ми напомни за могъществото си, без да ме нарани. Без изкълчени глезени и счупени ръце. После продължих по-внимателна и изпълнена със страхопочитание. Имаше тъмна гора, имаше пътеки по билото, имаше поляни с къпини, имаше шубраци от папрат. Имаше жълта трева, мека като коприна, имаше камъни. Слънцето отиваше към залез, а аз не знаех къде съм, не знах колко има още и какво ме чака, като стигна. Страхът ме превземаше. След пет минути видях хижата:) И имаше бобена чорба и боровинки и легло, светлината на челника ми, докато си подреждам багажа, разговори с хижаря и звездите през прозореца преди да заспя. А, и тук дойдоха мечките. Не по поляните, в главата ми. Попитах хижаря защо конете са със звънци, а той каза "Заради мечките". Мислех че мечки има само в приказките. А те вървяли по същите пътеки, по които аз, хапвали от същите боровинки. Срещали ги често, безобидни са. Те не ловуват хора. Само трябва да не я раздразниш. Самотните туристи ги срещат по-често, защото не вдигат достатъчно шум. Най-вероятно е да срещнеш мечка на завой, когато не те е видяла... А звездите тук ми харесваха и се чудех дали да не остана, докато дойде някой, който да върви в моята посока. Не исках да си помисля даже, че на сутринта ще се отдалеча от хижата през една дива планина, пълна с мечки, на 6 часа преход до следващата хижа. Сънувах мечки.
И сутринта тръгнах, уплашена до смърт, изяла като за последно филия със сладко от боровинки, завързала на раницата си звънче и стегнала връзките на обувките си. И пак онези папрати, като в кошмар, обгръщащи отвсякъде. И пак страха и моята битка със него. И две вафли за из път, макар че всъщност изобщо не ми се ядяха вафли. Просто ме успокояваше присъствието им:)

Та така...Мечките не ме изядоха. Излязох от страшната гора, все така сама както влязох. И малко по-гладна:) Чак като се прибрах, осъзнах как една част от мен, която стоеше дълго време пуста, се е запълнила с нещо неуловимо, неизразимо. С папрати и облаци, и залези, и дървета, и тревички и скали...
А звънчето е закачено на една етажерка до компютъра ми. И като гледам простата връвчица с която е вързано, си спомням колко скъпоценна беше всяка нейна извивка. И съм щастлива, защото ми се струва че съм научила нещо наистина важно.

Even hairdressers get the blues (или, и фризьорките понякога ги стяга канапа)

Понякога клиентките ми наистина ме подлудяват. Моята всеизвестна способност да правя чудеса с косите им (:)) довежда до представата, че аз вероятно мога всичко. Ето някои реплики, които обикновено отработвам с усмивка, но в по-уморените дни ми докарват лека истерия.

"Уф, искам да се промени нещо в косата ми, обаче не я скъсявай, и бретона не ми режи и не искам да я нося по друг начин, ама искам да я някаква напълно различна..." ( В този случай ми остава само да те среша грижливо:/)

"Косата ми е на никъде,като се изкъпя вечерта и сутринта като стана, изглежда ужасно..." ( Прическата, която изглежда нормално след къпане и преспиване с мокра коса е САМО нула номер..!)

"Боядисвам се черна от няколко години и сега мисля да стана руса. Ама да не е много скъпо и да не стане рижаво и няма да ми изгори косата, нали? ( Обикновено учтиво предлагам да и дам черната си тениска, че да я направи бяла, ама с белина и то от евтината, и да я погледне после на дупки ли е или не )

"Не, изобщо не се занимавам с косата си. Не изпозлвам балсам. Само я мия всеки ден с "Хед енд шолдърс" и после минавам с пресата. Ама тя ЗАЩО МИ ЦЪФТИ?" (Косата ти явно много те обича, щом е още с теб. А цъфти от щастие, то е ясно! )

"Аз така я сресвам назад, ама тя пак пада напред....А, не, не искам да я нося напред, подстрижи ми я така, че да застава назад.." (Готово! Остава да добавим само шепа пяна, четка и прoфесионален сешоар...)

"Ох, знам какво не искам, ама какво искам не знам" (Аз май знам, ама ми е неудобно да кажа)

Ама да не ме помислите за някоя проклетия. Аз в повечето случаи реагирам с обич и разбиране на всички тези женски капризи. Грижливо мия коси, изслушвам, утешавам и съчувствам. Убеждавам, търся компромисни варианти, усмихвам се и се шегувам. Ама има и дни като днешния, когато просто ме стяга канапа....

Нашата неделна загадка

Две приятелки разговаряли:
- Мъжете са ужасни. На тях никога не може да се разчита. Винаги са ме предавали, винаги са ме изпозлвали.
- Какво говориш? - казала другата - Те са чудесни. Толкова са мили и всеотдайни, готови да помагат и сърдечни...

Познайте коя от двете била хубавата и коя - грозната.

Мислите ми са въжета...

Мислите ми са въжета. Овързват ме цялата. Не мога да помръдна, не мога да избягам. Едва си поемам дъх и ярост стяга гърлото ми. Това са само мислите ми. Мога да се освободя от тези въжета, мога да ги разкъсам с едно мигване на клепача. Трябва само да поискам. ..Мислите ми са въжета. Задушаващи, безмилостни въжета. Кога ще се освободя от тях?
Напрягам всички сили да го направя...и усещам как политам...
И в секундата преди удара, разбирам...Мислите ми са въжета, който са ме държали да не падна в пропастта...

Пороците

"И нека който е безгрешен да хвърли първия камък..."

Сякаш по правило знаем, че всички сме грешни, всички сме порочни. Свикнали сме да живеем с това. Всеки има своите слабости.
Някои пушат, други са зависими от хазарта, някои пият, някои се тъпчат с храна, някои са работохолици. Толкова много пороци има, че едва ли мога да ги изброя.
Това което често се случва, е в опитите да изкореним един порок, да паднем в прегръдките на друг. Например често отказващите цигарите започват да се тъпчат с храна. Алкохолиците, които спират да пият, започват да пушат много.

Но къде започва всичко? Бебетата се раждат чистички. Къде по пътя им се издълбават дупките в душата им, които после да се опитват да запълнят със цигари алкохол, безразборен секс, храна, наркотици?

Проблемът с отказването от пороците не е ли добрият стар проблем с намирането на енергия? Когато съм щастлива и силна мога да се противопоставя на тъмнината в мен. А дали мога да съм толкова щастлива и силна, че да я изкореня? Хм.

Вие как се борите с пороците си?

Възгледите за секса и възрастта

Това е част от неангажиращ разговор, който проведох с мой познат в Скайп. Познатият ми е много лъчезарно, възпитано и интелигентно момче. На 21 години е. Винаги ме е възхищавал с емоционалността и предаността си към приятелите. След този разговор се замислих много за това което знаем и не знаем за възгледите на хората до нас. Замислих се дали не се превръщам в изкуфяла бабка, която бръщолеви глупости за измислени неща. Помислих си, че светът не ми харесва. Много плаках, макар и без конкретна причина. Голяма ревла съм станала напоследък.

Много ми се иска като прочетете за какво сме си говорили, да ми кажете какво мислите вие за секса и как го чувствате. Ако може, посочете и на колко сте години:) Благодаря ви!:)

Ето и разговора:



"
Според мен, емоционално, в един момент от живота си човек има нужда от някаква по-дълбока връзка с някого ,и понеже не може да имаш дълбока връзка с много хора, то остава един човек, обикновено от другия пол:)) ,с когото си много близък. И сексът задълбочава близостта, защото сексът не е само някакво си удовослтвие, а голяма дълбока близост, която не може да изпиташ с друг човек. Затова този единствен човек става много скъп.

offf
stiga
4e i az se qdosvam
ne e vqrno
sexa ne e ni6to
osven sex
moje6 da si blizuk s nqkogo i bez da spi6 s nego
stiga gluposti
:)

Сексът има много измерения.

sexut e udovolstvie i do tam

Сексът може да си е живо ебане:)), колкото да се освободят хормоните, може и да е някакво удоволствие, самотно такова, колкото една чекия, ама с друг до теб … обаче сексът може да е една.. вселена...

ama ne mi gi govori tiq
vuob6te
:)
ne gi vqrvam

...като пътешествие до други светове, хванал някой за ръка до теб...

to4ka
sexut e sex

И аз мислех така преди...

ima go udovolstvieto i do tam

... но постепенно осъзнах, че е много повече.

vsi4ko ostanalo e ot nastroivaneto
az ako iskam da sum s teb primerno
nqma da e za6toto iskam da spq s teb
za men sexa v 1 vruzka
e poslednoto n6to koeto me interesuva
toi primerno sluji
ako si imal super qk den
da zavur6i6 podobava6to

Като една бира:)?

ako iska6 taka go nare4i
:)

Затова жените стават лесбийки, защото са за мъжете една бира в края на деня...

kato si bila na moite godini ne si si mislela 4e sexa e nz kakvo i 6to
ami 4e si e prosto sex
sega ako kaje6 4e ne sum prav
shte te ubiq
s lopatata

Именно това казах, че е от възрастта разликата в менията.

ne e dobre d aostarqva 4ovek
ne e istina
kakvi gi govori
ako se dokaram do tam
6te se samoubiq
obe6tavam ti

До къде?

da si mislq 4e sexa e ne6to vsevi6no
za men e bil vinagi udovolstvie
i 6te si ostane takova

М, добре.

ako ti spomena ne6to takova sled nqkoq druga godina
nepremenno mi kaji
"

Лесбийките са "сладки" а гейовете са "гнусни"

Хомосексуалността е част от действителността. Казват, че винаги я е имало. Спорят за причини, обяснения, оправдания. Някои я приемат, други я отхвърлят. Но тя си е тук.
Нещо, което ми прави впечатление, обаче, е различното отношение към хомосексуалността при двата пола. Жените са облагодетелствани да бъдат приемани по-добре. Всички си спомнят "Тату":) А подобна гей-двойканякой спомня ли си? Освен това, видът на две супер сладки мацки, гушкащи се и заемещи секси пози е част от толкова много релкамни визии, че няма да мога да ги изброя. Мъжете одобряват лесбийките. Често мисълта за лесбийки правещи секс ги възбужда. Жените също одобряват лесбийкките. До такава степен, че много хетеросексуални жени решават да стават лесбийки, защото е шик.

Виж с гейовете е друга работа. Жените често са по-толерантни към тях, смятат ги за сладки, но само като отделни индивиди, а не като двойка, разменяща си ласки. Мъжете пък са в повечето случаи брутални - само им дай темата "педераси" и гледай какво става.

Моето отношение? В хомосексуалността ме възхищава представавта колко много може да обичаш някого и да ти е скъп, че да се осмелиш да прекрачиш всички норми и да застанеш до него. Когато виждам искрена любов зад ласките те ме изпълват с радост и желание да закрилям нечий крехък рай:) В хомосексуалността ме отвращава мисълта, че за много хора това е просто начин за изпробване на нови сексуални усещания и гъдели, когато тривиалните вече ги отегчават, или просто за правене на интересен. Няма разлика дали двойката е от жени, или от мъже.

Иска ми се светът да е място за любов. А тя понякога е странна. И необяснима. Но никога отблъскваща.

Ъм, и за илюстрация, ето една класация в популярен сайт.

Кой се жени днес?

Една моя клиентка ми разказва за перипетиите си в търсене на булчинска рокля.
В един магазин, след щателен оглед на всичко, което се продава и жалния и въпрос, защо навсякъде продават само цигании, и отговорили: "Ами, какво искате, бе госпожице, сега се женят само циганите. И се шие предимно за тях...! Българите вече не се женят!"
А в друг мазазин, където се опитала да обясни, че не иска рокля с корсет и връзки на гърба и попитала защо всички ги шият така и казали : "Ами, те сега така ги искат, нали всички се женят бременни..."

"Аз, значи, като не съм циганка и не съм бременна, нямам право да се оженя!!!???" Заключи отчаяна тя.

Кой е измислил любовта...

Една песен ми беше в главата тези дни. Винаги я свързвам с любовта. Тя си Е за любовта, онази голямата, по-голяма от която не е съществувала... Знам че е стара. Всички обичат хубава стара музика. Хубавата стара музика е музика, създадена много отдавна, за да ни радва днес. И толкова. Някакви хора тогава са пели и подскачали, за да ги слушаме днес и да се забаляваме, какви са смешни и странни, ама яко пеят, ебаси. И толкова.
Потърсих "клип" на тази песен и намерих "запис", защото тогава клипове още е нямало:) И годината на записа ме удари в очите. 1972. Тогава съм родена. Тогава още ме е нямало, хората пак са страдали, обичали, разкъсвали са се от копнеж и мъка. Защо си мислех, че ние сме измислили любовта? Някога, тогава, и преди това, същата болка и надежда, същата страст и омая. С други дрехи и смешни прически, но същата.
Хората се мислят за господари на света. Защото не виждат безсмъртното сияние на онази, всевластната, неумолима, проникваща, изпепляваща, разкъсваща, убиваща и пак промъкваща се в родените по-късно, увиваща се около телата им, грееща, пареща, мълчалива и безумна. Любовта е единственият господар на този свят.
Кой е измислил любовта? Никой.
Тя нас е измислила...
"Parla piu piano..."

Анакин...

За всички, които обичат "Междузвездни войни" ...
Един романтичен клип




И един не съвсем романтичен

Жените не могат да карат...

Всички знаем необоримата мъжка теза, че на жена кола не трябва да се дава. Жените трябва да правят свирки докато караш, ето за това са жените. Но да караааат!!? Не!
Случвало ли ви се е да видиите кола в безпомощно състояние на светофар и шофьорът е жена, разбира се. Случвало се е. Но защо жените карат по-лошо? Просто защото карат рядко. Мъжът е главата на семейството и негова е колата. Той я отпуска рядко и за малко на тъпата си овчица, колкото да го прибере като е пиян. На всяка жена се вменява систематично и усърдно как не става за шофьор. Причината? Защото е жена и е тъпа по природа. Нещо и липсва в гените и не може да кара и толкова. А както знаем, всеки мъж се ражда със страхотни рефлекси и перфектно чувство за ориентация. Тестостеронът му е най-важното нещо за шофиране. Ако караха предимно жени по улиците, извинете, ама то щеше да е истински апокалипсис! Каквито са предпазливи, ще вземет да минават само на зелено. И нали ги знаеш тъпите патки, как ги е страх да настъпят, има да пъплят по улиците. Те даже не обичат да се "дърпат" на светофарите. И по никакъв начин не разбират защо е важно да изпревариш някого рисковано и да застанеш преди него на червеното.

И само нещо, за последно да кажа. За мен колите се делят на зелени и червени. Не мога да ги различвам по стоповете в тъмното. Но пък знам какво е common rail, какво са челюстни спирачки и ангренажен ремък. Знам че дизелът обича 2000 оборота, а бензинът към 2500. На наклон тръгвам с ръчна спирачка. И знам защо в големите локви безинът гасне, а дизелът не. И не искам даже да продължавам, защото усещам че пак се ядосвам. И, за който пита, не съм научила тези неща, защото съм искала да се правя на мъж, а защото са ме интересували.

И съвсем последно, две клипчета от youtube, които наистина ме разсмяха.

Women, know your place!

Women, dont drive!

Пчелна отрова

-Какво е това, с което си мажеш рамото?
-Чудодеен мехлем за проблеми в ставите. С пчелна отрова.
-Стига бе, кой ще тръгне да трови пчелите?!...

Секси ли са бременните?

Жените трябва да са винаги секси. Не само когато им се прави секс, а винаги. Това е оръжието им. Да предизвикват желание и да контролират чрез него. Жените нямат смелост да се откажат от това желание, дори когато са бременни. По улиците е пълно с всякакви "секси мамчета", които се кипрят със къси роклички и високи токчета. На мен това ми се струва малко гротескно. Не че една бременна жена няма право да е хуабва. Но между хубава и секси има разлика.
Освен това, митовете как на бременните много им се правел секс...Може да искат да бъдат обичани, прегръщани, целувани, но истинскитя секс е друго нещо. Той една диви стихия, в която не можеш да се впуснеш с още един "пасажер" на борда:)
Мисля си че сексът доминира целия ни свят. Сексът, а не любовта. Което си е страшно. Бременните не трябва да излъчвта секс. Трябва да излъчват любов.

За вегетарианството и други извращения

Аз съм вегетарианка от 7 години. Понякога хората ми се чудят, друг път ме съжаляват, мислят че се правя на интересна, или че съм просто луда. Задават ми и въпросии от типа на :

"Бих искал да запитам онази част от природозащитниците, които са толкова отдадени на каузата си, че даже са вегетарианци:
Защо убиването на животни и яденето им е по-лошо от убиването на растения, яденето им, пушенето им и прочие дейности!?
Откъде сте сигурни, че растенията не изпитват болка?" (от Oxygen kills us)

Аз съм пораснала на село. Там има агънца, пиленца, теленца. Не знам колко от вас са чували писъците на животно, което водят да го колят. Не знам колко от вас са виждали очите му. Животните толкова ужасно много приличат на хора.

От друга страна, съм брала домати, царевица и кайсии. Никога не съм имала усещането че ги боли:) Това не означава, че не ги боли, разбира се. Но аз не усещам да им причинявам зло, затова не ми е гадно да ги ям.

Ако някой не усеща като гадна мисълта за животното, което е умряло, за да яде, значи няма нищо лошо в това да го яде.

Това, като за петокласници:)

А за който е изкарал над 10-ти клас, може да се опитам да споделя по-сложните си прозрения...:)

Ние, хората, сме родени паразити. За да съществуваме, трябва да убиваме, да се храним от някой друг. Така сме устроени. А в същото време сме дарени със съзнание и емоции, възвишени мисли и желания. Моралът ни проповядва да не убиваме, да не нараняваме. Но телата ни искат своето. Да убиеш маруля не е по-добро от това да убиеш зайче, предполагам.

Растенията са съвършени. Те се хранят със слъчева светлина, вода и минералите в почвата, подарък от мъртвите им събратя. Малко хора знаят, че растенията фотосинтезират през деня , отделяйки кислород, и дишат през нощта, поглъщайки кислород и отделяйки въглероден двуокис. Те са достатъчни сами на себе си. Те са истинските господари на тази планета. Ние, както и всички животни, сме паразити, гости, пришълци или местни изроди. Сбъркани. Не умеем да се храним със слънчева светлина. Трябва да изпозлваме някой, който умее, за да си я набавим, тази светлина, силата в нея - през няколко посредници. Трябва да убием и откраднем от някой който я има. Защото искаме светлината на слънцето, въплътена в живот - аминокиселини, въглехидрати, витамини... Имаме ли право на това? Кой знае. Но със сигурност го правим.

So, fucking what? Масови самоубийства на природозащитници, с цел спасение на марулите едва ли се очакват...
Няколко насоки виждам аз.
Първо, да се ядат плодове и други такива неща, добиването на които не убива цялото растение.
Второ, да се научим да ядем по-малко (в това как ми се иска да успея...).
Трето, да ядем мляко и млечни произведения.
Четвърто, да ядем, месо, щом не може иначе, но не като невидели.
Пето и последно, да живеем живота си, със съзнанието че е щафета, на всички растения и животни загинали за да живеем ние, предали ни силата и живота си. Да осзнаваме, че живеем всеки ден, убивайки и изпозлвайки тези, от които се смятаме за по-добри и по-важни. Да се опитаме да докажем, че наистина сме добри и важни, че заслужаваме да живеем. Да търсим начини да проявим добрината си към света и да го обичаме с всяка част на тялото си. (знам, знам, и Амин! ще кажа накрая...)

Ами, това е.

фризьорско-компютърни...

Един диалог, който проведоха Ани и Владо, докато ги подстригвах:

Ани: Знаеш ли кое ме плаши, като съм на фризьор? Че няма "контрол-зет"...

Владо(философски): Е, затова пък винаги има "формат це"...

Dolly

Хората ме мислят за феминистка, а аз харесвам Доли Партън...
Ако я погледна, тя олицетворява всичко срещу което бих се борила - жената кукла : изрусената до бяло коса, натруфените кичозно женствени дрехи, тънкото кръстче, огромните цици, напомпаните устни, гримът... Гротеска... Но когато запее, когато слушам песните и, пълни с толкова много любов и нежност, виждам в нея момиченцето, искало да бъде обичано. Да бъде обичано и нищо повече. Момиченцето, което е направило всичко да се превърне в мечтата на своя любим - рязало плътта си, прекроило тялото, устните си, променило косата си, всичко, за да бъде Онази, истинската..., кукличката...
Когато тя пее, зад жалката маска на грима и пластичните операции виждам красота и уязвимост, нежност, тъга. Виждам всички жени, които са готови да си платят с всичко което могат, за да бъдат обичани, харесвани. И не от суета, а защото не могат да живеят без любов. Любовта на онези груби, примитивни и безчувствени същества, които ни прегръщат през нощта и ни казват, че всичко е наред...Но това, ако сме достатъчно хубави, разбира се...

Ето една песен, която стана известна в изпълнение на Уитни Хюстън, но малко хора знаят че оригиналът е на Доли. Надявам се да ви хареса, колкото харесва и на мен:) До скоро...

Моят абсолютен свят

Прав е Пешо, че абсолютният свят е относителен:) Но закъде сме, ако нямаме няколко аксиоми*, за които да се държим здраво в нашето препускане през здрача...

Моята първа аксиома е, че любовта е по-важна от всичко. Че животът е бледа сянка, хвърлена от пламъка, който гори в сърцето ни. Всичко е подчинено на любовта. Глупавичка аксиома, ще кажете. Глупавичка е, да. Но - аксиома:)

Втората ми аксиома, че хората са равни. Раждат се равни и умират равни. Животът ги огъва, моделира, наранява, принизява, извисява, но дълбоко в себе си, всички са децата, които са се родили. Невинни и с широко отворени очи...

Третата ми аксиома...всичко трябва да е "честно". Опитай да дадеш, когато получаваш. Трябва да има равновесие.

Ето, това са моите аксиоми. Те съставят моя абсолютен свят. Случайно създаден, по силата на възпитанието и царящите някога ценности. Нито добър, нито лош. Но за мен препоръчителен:) Когато се опитвам да прескоча аксиомите си, да ги заобиколя, получавам само хаос. Понякога се опитвам да надникна отвъд тях, плахо и внимателно. Нещо като упражненията в час по математика, "Какво ще стане, ако 2+2=5". Но само за малко и само умозрително. Някой ден, може би, ще се науча да плувам в хаоса, може би ще освободя съзнанието си напълно и няма да имам нужда да се държа за нещо. Но едва ли.
Ницше бил казал:"Ако прекалено дълго гледаш в бездната, накрая бездната ще погледна в теб"

Затова - да е ясно : Любимият ми цвят е зелен, харесвам латино музика, обичам пица, защитавам животните, не харесвам немски коли, чета фантастика, влюбвам се дълбоко, не съдя хората, нося маратонки и винаги се опитвам да си плащам дълговете. Да, абсолютно!

*аксиома - в математиката, твърдение, което се приема за вярно без да се доказва. На основата на това твърдение се гради цялата по-нататъшна структура от разсъждения.

Стара...

Аз съм толкова стара...
Родена съм през миналото хилядолетие...
Спомням си времето, когато компютрите нямаха мишки...
И не беше заснет още първият епизод на "Междузвездни войни"...
Спомням си времето, когато нямеше НДК...

Аз съм много, много стара...

Смешки

Защо жените били по-нервни и по-трудно се успокоявали като се ядосат? Защото нямали какво да си преместят от единия крачол в другия.

************

Песимистът мисли че чашата е наполовина празна, оптимистът мисли че е наполовина пълна, а програмистът мисли, че чашата е два пъти по-голяма отколкото трябва...

малкият човек и шоуто

Вижте това и ми кажете, моля ви, мислите си.

Старите травми

Старите травми дремят в мен. Победени, превъзмогнати,... неумолими. Колко ще издържа да им се противопоставям? Колко дълго ще имам сили да замахвам към топката, въпреки изгарящата болка в рамото? Колко дълго ще тичам, въпреки коляното, което ме боли? Колко дълго ще вярвам, че мога да гледам отвъд болката? Съзнанието може всичко...

Мразя тези спомени за болка в мен. Мразя мъчителния страх, който нарушава мислите ми и спира поривите ми. И блъскам, блъскам, блъскам в топката, като се опитвам с мислите си да си изградя една здрава ръка, силна и непоколебима. Но мислите ми се разпадат пред болката.

Не мога да избягам от старите травми. Ще трябва да си платя за някогашната дързост, безразсъдство и гордост. Ще трябва да се смиря...

Готова съм да се смиря, но не искам да се страхувам...

За плъховете

Има някои теми по които се паля много и една от тях е плюенето на България. От българи. От блога на Iffi попаднах на тази публикация. Отнася се за създаването на сайт, в който да се предлага на българите в чужбина работа в българия, съобразена с квалификацията и образованието им. Дали този сайт ще просъществува и дали реално ще помогне на някого не се знае, но идеята е хубава. В крайна сметка, допреди няколко години и jobs.bg беше смешен с няколкото си обяви.
Но това, което ме отврати, беше злобата, с която коментиращите пишат за България. Не ми хареса. Много неща ми се прииска да им кажа. Но едва ли има смисъл. Много хора са си тръгнали от тук. И едва ли могат да бъдат упрекнати. Отчаянието която заля тази страна беше тотално. Някои са били по-смели или с повече късмет, да отидат "там". Всеки има съдбата си. Някои се връщат пак, уморени от благополучие и "лесен живот". Някои остават, защото пачките са по-дебели. Това няма никакво значение. Но за да се обърнеш да наплюеш България, като смачкана мръсна хартийка, трябва да си наистина жалък плъх. Точно тези хора, които бяха писали във форума, може би е по-добре че няма да се върнат. Защото колкото и да си квалифициран и умен, по-важно е да имаш душа. И това е България в която искам да живее детето ми - духовна, силна, различна.

Абитуриентски обичаи в Русе

Ето някои неща, които ми се струва, че не съм ги виждала другаде.
Серенади - Всички ходят на серенада на класната си. И като казвам серенада, имам предвид наистина пеене, и то здраво. После тя ги кани вътре и хапват и пийват:)
"Кой има баааал?" - Голямо викане викат тези русенци. Освен традиционните клаксони и свирки, се вика постоянно или с името на училището,например "Руската има бааал!", или някоя група приятели, изпращащи абитуриент, привличат вниманието на околните към празника му с "Пешо има баааал!". Скандирането е непрекъснато. Ако позамлъкнат, някой се намира да извика "Кой има бааал?" и пак се започва. Получава се и нещо като надвикване между две училища, които се събират на едно място. Дори когато се съберат за снимка не спират да крещят това, разнообразявано с"1,2,3,.....12! УУУУУУУ".
Затваряне на училището - в един ден, който не знам как се определя, но е около 24-ти, всички абитуриенти отиват в училище и преграждат пътя и не пускат никой да отива на училище. Пее се и се пие в училище, правят се циркове. Никой не учи.

Лампата!?

Във Варна, до салона ми имаше една улична лампа, която винаги угасваше като минавам и светваше като се отдалеча. Аз много и се смеех и казвах че е само за влюбени. Мислех че е нещо повредена.
Снощи вървяхме със Сашо по една малка уличка и една лампа пак така угасна като минавахме. Аз казах че всички лампи са побъркани, а той каза, че лампата обратно, светвала като минаваш и угасвала като се отдалечиш. Аз му казах, да ама сега прави обратното. Той каза, не, винаги светва като минавам. И понеже се бяхме отдалечили доста, той каза, гледай, и се върна, лампата наистина светна, като се приближи. Аз се запътих към него, под лампата, и лампата угасна!? Отдалечихме се от лампата в противоположни посоки, тя остана угаснала, после той се приближи и тя светна!?

Нямах много време за повече експерименти, но бях потресена. Две лампи в два различни града гаснат като се приближа!? вместо обратното, което е по-логично и го правят с други хора. Аз естествено изказах предположение, че съм толкова светла личност, че сензорите на лампите решават че е съмнало и гаснат. Сашо каза, че тъмната страна в мен можела да угаси и улична лампа. Хм.

Ще се радвам на научини и напълно ненаучни предположения за какво става въпрос:)

мъжете и порното

Това е една мнооого специална връзка. Никоя жена не може да вникне в дълбочината и. Можем само да надничаме отстрани и да се чудим - какво толкова...?! С какво монотонните движения на главата на непозната кукла върху члена на неизвестен мъж толкова радват въображението? Мисля си, че моята глава се движи по-красиво...
Знам че еротични картинки е имало винаги. Но тоталният разцвет на порното в наши дни е според мен еманация на консуматрството. Да не стигна по-далеч и да кажа, че е заговор срещу емоционалността на човечеството:)
Ако тук четат мъже, които гледат порно, моля нека се опитат да ми обяснят тази необяснима привързаност...

Плюсчета и минусчета

Забавлява ме начинът по който животът реди плюсчетата и минусчетата едно до друго. Малко хуабво, малко лошо. Днес отидох на басейн. очилата ми се замъгляваха, но пък виждах през мъглата чудни дъгички от проблясъците на слънцето във водата. Отборът по водна топка тренираше в съседните коридори и едвам не ме удавха с вълнение, но пък гледката на десетина пича, плуващи бътерфлай си струваше...Плюсчета и минусчета...

Ашколсун!

Както знаете, а може и да не знаете, умирам си да гледам bely dancing. В нета е пълно, танцьорки много, стилове много, някои са повече като цирково изкуство, други са женствени и омайни, някои са закачливи, други агресивни. Харесват ми всичките:) Но ето това направо ме размаза. Тази мацка с черната си рокля до под коленете и без да се кърши никак, според мен е толкова побъркващо съблазнителна, колкото никоя разсъблечена танцьорка.

Скучаете ли?

Много често чувам от хората, оосбено от по-малките "скучно ми е". На мен не ми е скучно никога. Казвам понякога, че ми е било скучно, но това е най-често като извинение да се обадя на някого, или за да не се обяснявам излишно относно какво си мисля и какво правя в момента. Не знам дали разбирам правилно израза. Най-близо съм до това, което си прадставям като "скучаене", когато искам да направя нещо, но е забранено, неприемливо, или невъзможно. Тогава се дразня и се измъчвам от бездействието си, а в същото време не мога да си насоча мислите към друго. Например, отишла съм на дискотека и искам да танцувам, да се целувам с някого, или да си излея чашата с вода на главата, но се налага да се държа прилично по някакви си там причини. Тогава "скучая", седя си и нищо от това, което искам да се случи не се случва.
Затова си мисля, че скуката вероятно е да искаш да се случи нещо, особено нещо определено, а то да не се случва. Или просто да искаш да се случи нещо, каквото и да е. Знам ли.

Аз когато съм сама и нямам нищо за вършене, обикновено чета или гледам филми. Ровя се и в нета. Също така обичам да спя и да си мечтая. Понякога майсторя разни неща. Но все пак спането е с приоритет:)

Вие какво правите, когато "нямате какво да правите" и скучаете ли?

Спомените

Спомените понякога нахлуват в мен като водопад, неканени, помитащи. Какво исках, коя бях, в какво вярвах, от какво се страхувах. Спомням си вяра, когато любовта беше единствената нишка към светлината. Спомням си колебание. Спомням си болка. Спомням си за светлината отвъд болката, неочаквана, потапяща светлина. Спомням си страх, разкъсващ, опустошаващ. Спомням си как се борех със страха, скачайки в бездната. Спомням си предателства, спомням си случайни срещи. Спомням си самота. Спомням си топла, поглъщаща обич. Спомням си вина. Спомням си вечери, когато искам да прегърна целия свят. Спомням си вятъра на ръба на бездната. Спомням си целувките на слънцето и шепота на дърветата.

"Докато смъртта ни раздели"

Тя е дребничка, русолява, нежна жена. А историята си е съвсем истинска. Това се случило преди 7 години. Била щастливо омъжена с дъщеря на 8 години и бременна с второ дете в шестия месец. Открили и рак. Последвало махане на бебето и операции и химиотерапия. Съсътоянието и било много лошо. Мъжът и предположил, че тя ще умре и си намерил бързо нова приятелка. Не се прибирал много в къщи, при кошмарите на химиотерапията и жена си с окапала коса и вежди, която сънувала мъртвото си бебе. Тя искала само да умре. Опитала се да се самоубие, но дъщеря и я спасила. Дъщеря и се грижела за нея тогава. Давала и храна, вода, държала и главата като повръща. И тогава тя решила да живее. И излязла със зъби и нокти от проппастта. И оздравяла. Напълно. Лекарите цъкали с език.

Днес тя все още живее с мъжа си. Заради дъщеря си, която я помолила за това. Казва, че за нея би направила всичко, винаги, докато смъртта ги раздели...

Офисните хора

Все по-често се сблъсквам с една нова порода хора - офисните хора. Те работят в офис, обичат офисен хумор, носят подходящи за офиса дрехи. Никога не се смеят прекалено силно. Работата им не им харесва. Мразят понеделниците. Момичетата са добре поддържани, но винаги леко невротични. Мъжете са приятно облечени, но хлъзгави. Винаги са уморени. Много са възпитани.
Не харесвам офисните хора. Но си давам сметка, че много от тях са били просто интелигентни и амбициозни момчета и момичета, преди Офисът да ги погълне и смели в отровните си стомашни сокове. Може би трябва да се основе организация за защитата им?

Щастливите ми пръсти

Щастливите ми пръсти докосват тревичките, косите на хората, бравите на вратите, листата. Щастливите ми пръсти галят всяко нещо и всяко нещо ги погалва. Само щастливите ми пръсти могат това... Умът ми се скита объркан и отчаян, душата ми понякога е наранена, но щастливите ми пръсти намират скритата красота на света, сякаш навсякъде наоколо има струни на огромна арфа, и звуците избликват, неудържими, съвършени, опияняващи. Пръстите ми знаят истината за света. И тя е, че той е прекрасен и кипи от сила и обич.

Между два свята

Разкъсвам се между два свята. Не знам дали приличам на човек, който се олюлява на ръба на пропаст, или на птиче, което се колебае дали да се научи да лети. "Какво ти казва шестото чувство?" би казал Сашо. Шестото чувство ми казва, че искам да захвърля всичко, да потърся друг път, да се откъсна напълно от света, да се заслушам в другия свят. Но не да отида за два дни "на хижичка" за да "презаредя" и после с пълна сила да се впусна пак да пилея скъпоценното, което съм получила, в помията на ежедневието. А седмото чувство.. седмото чувство ми казва, че едно зайченце тръгнало по непознати пътечки да търси истината и на първата пресечка го изяла лисицата. Да ама едно друго зайченце никъде не ходило, седяло си послушно в къщи и яло шоколад, докато умряло от затлъстяване и диабет. По-добре да го беше изяла лисицата. Да, ама ако така или иначе умира накрая, какво значение има как. А пък едно друго зайченце, си стояло в къщи и чистело и готвело, пък истината взела че сама дошла при него. Хм

Начини да обичаш

Забърках се скоро в една дискусия в в блога на Ана. Една от онези, в които казваш нещо и не казваш точно това, което искаш, а после някой те репликира, а ти да се обясниш отговаряш и така нататък, отплесвате се от темата и накрая съжаляваш че си казал нещо изобщо.
Но от друга страна е полезно да говориш с хора, които мислят различно. Ето какво остана в ума ми от разговора там:


"Нито презирам някого, нито пък имам търпението да обичам целия свят. Това е досадно и отегчително да обичаш всичко и всички, познати и непознати, и целия свят... Да не подбираш в любовта не е добре. Означава, че не я умееш и я прилагаш безразборно. Което е по-неприятно и по-рисковано и от безразборния секс.:))"


"Когато обичаш целия свят в повечето случаи означава че към всички любовта ти е еднакво повърхностна! Срещал съм хора които "обичат целия свят" но когато ги опознаеш по-добре разбираш че в действителност те обичат само и единствено себе си и отношенията им с другите са с цел да удовлетворят нуждите на собственото си его."


Интересно. Винаги съм мислела, че всеки човек се стреми да обича колкото може повече хора. В смисъл, да мисли с добро за тях. Аз поне бих искала да мога да обичам всички. Не че мога. Не бях се замисляла че може да има обратен фокус. Да се стремиш да обичаш малко хора, но някак качествено. И да си подбираш кого да обичаш. Това не е моят начин, но бях някак...впечатлена колко различно може да е устроен нечий ум и аз даже не съм си помисляла за това. При това изобщо не става дума за това кое е по-правилно. Просто интересно. А може би думата се използва в различен смисъл? Аз изпозлвам "обичам" в абстрактния смисъл, като отношение, като нагласа. А може би те имат предвид практическия смисъл? Да обръщаш внимание, да отделяш време. А може би не.

Не знам защо се сетих за една моя любима книга - "Цветният воал". Там се разказва за същото - за видовете обич и .. смисъла на живота. Отговори никакви, както обикновено:)

За мен ще бъде много полезно и интересно, ако вие, четящите тук, ми кажете вие как я разбирате обичта? Какво мислите за обичането:))

Бънджи

Понеже търся смисъла на живота и искам да опитам колкото може повече неща, реших да скоча с бънджи. Слушала съм разкази на различни хора какво е усещането. От ужасно до прекрасно.
Днес на Писанския мост, Русенският клуб за пътешествия "Бяла звезда" организираше такова събитие.
И скочих.
Не че го нямаше свиването в корема преди крачката надолу, обаче...като цяло.. нищо. Падах прекалено бързо, за да се насладя на полета и прекалено бавно за да се уплаша истински. Просто се полюлях на въжето и малко ми се зави свят от това. И толкова. Когато правя секс ми се е случвало да изпитвам по-голямо вълнение.
Мислех се за по-чувствителна, ли знам ли. То се оказа, че съм голям тапир:) Или съм си мислела че е кой знае какво:)
Вие скачали ли сте с бънджи?

Размисли над шахматната дъска

Играя шах срещу компютъра. Играя за да не мисля. Да не мисля за живота си, за бъдещето. Опитвам се да мисля за фигурите на дъската, сякаш от това зависи всичко. Губя всяка партия. Сякаш от самото начало съм обречена и с всеки ход само отлагам, или ускорявам поражението си. Притисната съм в ъгъла, правя отчаяни жертви, за да се измъкна. Не успявам. Всичко е хладно преценено, още преди да съм разбрала, вече съм победена. Само трябва да направя ходовете. Шах и мат. Шах и мат. Шахът е мъртъв. Край на играта. Нова игра. Нови надежди и опити, опити. Понякога изглежда че съм много близо до победата, но се провалям. Измъквам се от една клопка, за да попадна в друга. Ударите идват от неочаквани места, или от очаквани, които съм оставила без контрол. Няма пощада. Смелостта не помага. Важни са позициите. Шах и мат. Играя на средното ниво. На лесното го бия вече. Преди не можех. Един ден, просто успях. И след това беше по-лесно. Но сега съм на следващото ниво и отново се уча. Партия след партия, обречени, изгубени. Като серия от прераждания. Отново и отново. Понякога натискам край на играта, защото виждам че няма смисъл. Понякга пак виждам че няма смисъл, но се съпротивлявам. Не побеждавам, просто не се отказвам. Понякога губя търпение и правя глупави, яростни ходове, без смисъл, просто така, за да свърши по-бързо играта. И резултатът винаги е един и същ. Шах и мат. Има ли значение тогава? Предполагам че има, защото колкото и да не ми се вярва, ако съм играла добре, ако съм се учила от грешките си, ако съм сдържала гнева си и съм запазвала концентрацията си, след безброй загуби, идва моментът, когато нещо се променя и с върховни услия успявам да победя...Не че има значение.
А отвън някъде ме чака животът ми, моята истинска партия шах. Предполагам една от многото. Отдавна загубена. Победата няма да е този път. И ми се иска понякога да натисна "End game" и да не се мъча повече. Или пък ми се иска да направя купчина от главозамайващи глупости и нелогични ходове, за да видя ще се обърка ли поне малко този мой невидим противник, ще загуби ли самоувереност, поне за секунда, преди да ме събори в прахта. Но играя шах и се убеждавам, че винаги трябва да се играе до края. Спокойно и с максимално старание. Заради следващия път.

Постите

Доста често съм задавала въпроси за постите на хора, които ги спазват. Получавала съм какви ли не отговори, от здравословни, до тотално теологически. И никой не ми звучеше убедително.
Днес получих отговор, без даже да съм задала въпроса, просто си дрънках с Калин за глупости.

[20:50:38] … ти откога постиш
[20:50:47] … то нали сега беше месни заговезни
[20:50:58] … а другата неделя е сирни..
[20:51:02] … и после.. глад
[20:52:08] Калин Горанов: ами не точно глад
[20:52:19] Jorjeta Kraleva: :))
[20:52:21] Калин Горанов: ама храната губи коварното си очарование
[20:52:25] Jorjeta Kraleva: мда
[20:52:41] … хаха:))
[20:54:45] Калин Горанов: аз затова обичам да постя. Позволява ти да виждаш всичко по-добре. Не става дума само за храната. Но да не ме помислиш за дълбоко вярващ сега.

Никога не бях се сещала, че постите са упражнение за това да видиш как храната губи коварното си очарование. Да разбереш, че така виждаш всичко по-добре.

Meditate on this I will...

Освобождението, свободата и други размисли

Вчера беше Националният празник на България. Денят на Освобождението. Не знам доколко това са патриотични измислици, но все пак главата ми е пълна с образите на хора, борили се и загинали с мисълта техният народ, децата им и внуците, да са свободни. Да дишат свободно, да живеят волно и щастливо.
Отидохме до Търново, за да видим спектакъла "Светлина и звук" на Царевец. Градът жужеше като кошер. Имаше много хора, дошли като нас, отдалеч. Площадчето пред Царевец беше претъпкано с хора два часа преди събитието. И ние се свряхме сред тълпата и зачакахме търпеливо. Вечрта беше хладна и момичетата, които бяха с нас си зъзнеха. Небето беше обсипано със звезди и гледката на Царевец на фона на небето беше впечатляваща. Бях изпълнена с нетърпение, заради дългото чакане, но и заради особената атмосфера на мястото. Не знам дали има друго място в България, където да се усещаш така горд че си българин, че си част от нещо величествено, силно и красиво. Наоколо щракаха фотоапарати, телефони жужаха, двойки се снимаха, деца носеха балони. Чакахме...
И най-после започна. Онази магия от светлина и звук. Някой искаше да ни разкаже за гордостта и падението, за силата и смелостта, за отчаянието, за надеждата, за Освобождението. Някой искаше да ни разкаже...
Пред мен се видгнаха десетки фотоапарати, които снимаха и снимаха. Половината със светкавици!??? Още десетки телефони светеха на запис и всичко жужеше и бръмчеше и пискаше и щракаше. Почти нищо не се виждаше от спектакъла. Всеки се опитваше да щракне хубавото нещо пред нас, да покаже на приятелите, да си го има. Никой не гледаше. Бръмчене и пискане, светкавици и пак светкавици. Полудях. Отидох до най-близкия и го помолих да спре да снима. Той каза, ами.. то и без това нищо не излиза. Господи! Той спря, но другите отпред продължиха и още и още. Гледаха снимките и превъртаха, да видят хванали ли са хубаво нещото. Едно дете отзад светеше със фенерче по хората. Не издържах. Седнах на камъните и зареях поглед в звездите. Не исках да гледам повече. Чувах само музиката, заглушавана от пискане и щракане. Един телефон зазвъня с кръшна чалга. Най-после всичко свърши. Хората доволни си заприбираха джиесемите и гледаха какво са успели да вземат от красотата, която струеше пред тях. Най-вероятно нищо, некачествени жалки размазани образи. Но да има, там, да се занае че са били, иначе как ще усетят празника. Плачеше ми се, ама много. Хората от компанията малко ме упрекнаха за това че съм се скарала на човека. Все пак, свободна страна сме, всеки прави каквото си иска. Много шум вдигам за нищо. А аз си вървях сред натъркаляните по земята бутилки и опаковки и за пръв път в живота си си помислих нещо, за което съм упреквала другите неведнъж. Помислих си че се срамувам че съм българка, че това е една скапана страна със скапани хора, където не искам да бъда. Че тук никога нищо хубаво няма да се случи, защото сме прасета и идиоти.

Освобождението не е политически акт, то е промяна в сърцето. Да си свободен, означава, да гледаш с широко отворени очи красотата, да бъдеш силен и себе си. Може да се наричаш както си искаш и да вееш какъвто си искаш флаг, да пееш химна и да гледаш зарята, но това не те прави никой. Мисля си че хората днес са поробени повече от всякога. Телата им са свободни, но мислите им са поробени. Хората отчаяно се нуждат от свобода. Хората са уплашени до смърт, оградени със скъпите си вещи. Хората са загубили пътя и се лутат в тъмното, хищни и объркани, грабещи и разрушаващи, неосъзнаващи... Искам свобода за всички.

Пътят обратно, фарове на коли и музика. Една хладна ръка в моята. Въпреки всичко. Осъзнавам, че съм оставила тъмнината да нахлуе в мен. Оставила съм я да разрушава , да блика от мен. За малко, но съм я оставила. Съжалявам. Осъзнавам, че аз съм тази, която трябва да се промени. Моята свобода и сила зависят от мен. Другото са глупости. И фаровете осветяват пътя напред. Понякога са дълги, понякога са къси, понякога ни заслепяват насрещни фарове. Но продължаваме да се движим, напред, към края на нашето пътуване в нощта. Там няма нищо особено. Прегръдка и покоя на споделената топлина. До другата сутрин.

Храната

Храната е моят най-добър приятел... Храната е моят най-голям враг.
Дебелея не защото "натурата ми е такава", а защото системно чудовищно злоупотребявам с храна. Ако бях алкохоличка, щях да съм в болница и на лечение. Какво е лечението за пристрастените към храненето? Глад? Това го мога. Мога да спра да се храня почти напълно. Трудно ми е да ям УМЕРЕНО.
Преборих се с толкова неща в живота си. Даже със зависимостта от сладкото. Но сладкото е друго нещо. Можеш да го разграничиш. Това е сладко-това не. И си програмираш ума на всяка цена, за нищо на света да не хапваш онези неща от списъка. Но другото...
Никога няма да разбера защо вкусните неща са вредни. Да дойде някой да ми каже, че наистина не харесва пържени картофи:)

Този пост беше провокиран от днешното ми качване на кантара, разбира се. Сега ще отида да правя закуска и ще се опитвам да не изпадам в паника и лошо настроение. Ще се опитвам да се убедя че е по-важна ЛИЧНОСТТА в мен. Но ще си знам, че това са глупости. Никаква личност не съм, докато нямам сили да живея без патерици. Някой ден се надявам да намеря пътя, който ще ми помогне да затворя онази празнина в себе си, която се опитвам да запълня с храна.

Вие как се справяте с храната?

Предпролет

Странно време е предпролетта. Мен ме изпълва със странна тъга и коремът ми се свива, както преди да скоча. Слънцето ме съживява и искам да подскачам, а нещо в мен потрепва и съжалява за студа на зимата, когато топлината е оскъдна и разбираш смисъла на гушкането и колко скъпоценно е то.
Но пролетта е неумолима. Ще дойде и ще ни извади от черупките ни, ще ни пръсне по улиците, ще развява косите ни и ще се завира в деколтетата. И дърветата ще позеленеят, и бебета ще пъплят по градинките, и ще звучи музика през отворени прозорци. Нямаш право да не участваш.


Но дотогава има още малко време. Още малко безвремие. Секундата преди да се пукне първия цвят на дръвче. Искам да остана заслушана в тишината на това предчувствие. Страх и надежда вплетени в смъртоносна схватка. Като двата вълка от онази индианска приказка. Когото нахраниш, той ще победи.


Но дотогава има още малко време. Още малко безвремие...

Шах и мат!

Шах не съм можела да играя никога. От малка знам как се местят фигурите, но никога съм си нямала и най-малка прадстава за стратегията на играта. В комплекта игри на Убунту-то ми има шах. Оказа се че на easy ме пребива от бой. Синът ми също се интересува и сега двамата се учим да играем. Искам да кажа, че това easy хич не е много изи. Но, о чудо! Настъпи денят за разплата и двамата с Ники матирахме гнусния му GnuChess! Ники много ми помага със съвети и вижда коварни замисли, които аз съм щяла да пропусна. Е, не е рядкост и да ми вземат царицата с пешка след някой негов съвет, тогава казва, "съжалявам мамо" и продължаваме. Успяхме да матираме компютъра още два пъти. Сашо смята че слънцето е огряло в кучия гъз по случайност три пъти. Аз не знам какво да кажа по въпроса. Едва ли съм се научила да играя добре за един месец. Мисля че просто съм му усетила стила на игра, на компютъра ни. Нали е машина, горкото. Толкова е уязвимо. Мисли по схеми. В известен смисъл е по-лесно да играеш срещу компютър. Той, разбира се, намира начини да си го върне. Днес го бях приклещила и жертвах сума ти фигури, за да докарам една пешка до края и да стане царица и...бам.. тя стана на кон. Айсиктир! Гледам аз горе в опциите, някой си с играл и може би без да иска на "Promotion type" е сменил "Queen" с "Knight". А, честито! Дали заради срива от разочарованието, или защото наистина ми трябваше царица, паднах.
Вие обичате ли шах?

Съвети на майки и баби за щастлив брак

Знаем за легендарните стабилни, дълготрайни и щастливи бракове на бабите и майките ни. Те никога не са пропускали да ни съветват как да съхраним семейнотоо си щастие. Колко сме слушали е друг въпрос. Тук съм събрала съветите които съм чувала от първа ръка, или са ми били препредавани от приятелки и колежки.

1. Мъжа ти да те знае от кръста надолу. Сърцето и главата са си твойте. (Майката на една колежка)
2. Научи се да търпиш. Преглъщай и мълчи,един ден всичко ще ти се върне. (Майката на една моя приятелка с много стабилно семейство)
3. Като се ядосаш, не крещи, а чисти и пери. Така и така ще ти мине, хем работа ще свършиш, хем няма да се карате.(Същата)
4. Мъжът ти никога да не те вижда като слугиня. Като го няма, чисти, готви, но като се върне да те завари червисана, усмихната и да седнеш с него на масата. Само така ще те уважава. (Една моя стара хазяйка софиянка, жена и половина:))
5. Като ти се върне мъртвопиян сутринта, не викай, сложи го да си легне. Като се събуди гузен и с тежка глава, тогава викай. (Ако щете вярвайте, учителката ми по физика от Математическата гимназия)
6. С мъж когато не е наспан, нахранен и на***н, не се говори за сериозни неща. (Майката на една миоя съквартирантка)
7. Жената и мъжа Господ ги събира, на когото се е паднал лош мъж, трябва да търпи.(баба ми)
8. Пред хората да сте винаги добре. С новите дрехи, под ръка. Хората и да знаят че сте зле, няма да ви оправят, само ще ви приказват.(Бабата на една приятелка)
9. Мъж, дете и прасе, както го научиш първите три месеца, така ще е до края. (Една възрастна клиентка)

Чудя се дали бащите дават съвети на синовете си за щастливо семейство, или поне каквито и да е съвети за семейния живот. Аз се сетих за един виц..."Ни уляа, ва тате...", ама това са простотии:)

"...тънки пръсти имам, мамо ма,
пръсти на артистка,
тънки пръсти имам, мамо ма,
пръсти на машинописка..."

Това се пееше в една стара кръчмарска песен в далечното минало, когато имаше ТКЗС-та и нямаше компютри. Тогава работата на машинописка беше върха на сладоледа за всяка млада кокошчица. ИнтелЕгентна работа, топличко, културно. Кой не си спомня кръшните наконтени девойчета по канцелариите с маникючрчетата и цигаките. Ех...

Точно за тях се сетих днес, докато се опитвах отчаяно да си платя една държавна такса в ОББ. Времената са други. Кифлите не искат да са машинописки. Искат в офис. Най-добре на банка. Причесчица, гримче, коя колежка има нова блузка. Уф, и тез досадни клиенти!...
Моето прегрешение се състоеше в това, че в рамките на 20 минути чаках търпеливо да внеса 10 лв , за която колосална услуга банката ми удържа 3 лв такса. За тези скромнии 3 лева имах възможност да се насладя на намусения поглед на една тъмнокоса хубавица, която на въпроса ми мога ли през тяхната банка да платя на бюджета само се фръцна и ми посочи с поглед касата. Там една друга кифла вършеше някаква много важна работа, докато третата се опитваше да обслужи 20 човека опашка. На въпроса ми дали трябва да попълня нещо, докато чакам, отегчено русото ме погледна с безупречния си грим и каза "изчакайте си реда". Като си изчаках реда се оказа че трябвало. Ама те всички попълвали, не съм ли видяла. Да е** мама му, видях, ама то има разни видове бележки и аз не знам коя точно трябва. Как да му го побере русата главица. После компютъра се развалиииии... И докато се обадим...то закъде ли да бързаме. Да чакат кат' са тъпи. Пък ако си тръгнат, още по-добре. На нас ни плащат на работно време, не на брой клиенти, нали така... Леко разговорче с колежката, докато чакаме....
На тез' от опашката някой да им се извини, да им каже какво става.. няма братче.
Тръшнах колкото можах вратата на излизане, не защото е много конструктивно, а защото бях толкова издивяла, че иначе щях да се нахвърля на някой невинен минувач.

За съпоставка искам да кажа, че после имах работа в Централна Кооперативна Банка. Направо останах поразена от вниманието, компетентността и професионализма на служителките. Едната от тях си загуби половин час да уточни един проблем, който аз имах с клона във Варна, въртя телефони, настоява и ми реши проблема. С усмивка ми се извини за създаденото неудобство, благодари ми и ми каза довиждане. И преди съм ходила там, и от една друга служителка имам същите прекрасни впечатления.

Та така. Не винаги в банките работят кифли.
Но със сигурност кифлите си умират да работят в банка.

"Луд умора няма"

Снощи за пръв път отидох на курс по танци, на който му се канех от много време:) Хайде днес, хайде утре, а то станало Нова година. Сложих си клинчето и маратонките в раницата и...в Младежкия дом. Само че какво се оказа.. тя тази вечер била групата за напреднали. Посъветваха ме да отида във вторник, тогава били начинаещи. А, хубава работа, какви начинаещи, какви пет лева! Те не знаят ли че аз съм се родила танцувайки. И само 20-тина килограма в повече са ме спрели да стана новата Мая Плисецкая. Успях да ги убедя да ме пуснат, платих си под скептичните им физиономии и влязох:) Урааааа!!! Аз съм на танци!!! Танци... вълшебната дума. Чак се разтреперих от вълнение.
А този курс е малко особен. Смесено е обучение по народни танци, салса и меренге и латиноамерикански танци, от състезателните. Супер! И надойдоха хората и започнахме...

В началото бавно обясняват стъпките на някои нови хора, които са взели. И аз се запрепъвах на нещо, което така и забравих как се казваше. Нормални стъпки, обаче на един полукръг със стъпалото маратонката ми се опря в пода и понеже подметките са специални да не се хлъзгат, стъпалото ми си остана на място, кракът продължи, докато се усетя си бях пренесла тежестта и... се чу едно "Хрус!" и аз се строполих на земята с писъци. Глезенът ми! Опитах се да стана и болката беше неописуема, чак до коляното. Пак се опитах да стъпя на крака си, за да стигна до пейките и пак изпищях. Малеееее. Направо ми се дорева. Сложих си босия крак на хладния под да огледам пораженията. На пръв поглед нищо особено. Нямаше ни синьо ни червено. Обадих се на Сашо да мине да ме закара в къщи, ако може и си зарових в раницата за дрехите. А в този момет пуснаха музиката и хората се подредиха...Олеле! Танцува ми се! Искаааммм!!! Пробвах се аз да стъпя, не боли толкова. Стъпих пак,...става. Хм. Обадих се пак на Сашо и с много извинения му казах да не идва. Ще танцувам, точка! Обух си пак маратонката и я стегнах. В началото малко повече болеше, но после сякаш кракът ми загря и не усещах почти никаква болка ....
А хорАта...ах...научих няколко нови, танцувах и такива, които знаех. Няма друга такава магия като танца. Хорото е нещо страхотно, стига хората да танцуват в синхрон и от сърце. Стъпките, вихърът който обзема всичко, сякаш се надига някаква вълна. Ръце в ръцете ти, всички са едно цяло...И ритъмът, който минава през вените ти. Главата ти се изправя, тялото намира най-правилния път в пространството, сякаш създава вселени с всяка стъпка. И още и още. Тъга и безгрижие се сменят със съблазън и копнеж. Лекота, ярост, всичко е там. Стъпка след стъпка.
Някои хора от групата, разбира се, макар и напреднали просто стъпваха правилно, а не танцуваха. Това е понякога рискът с твърде заплетените комбинации. Толкова внимаваш да не ги объркаш, че забравяш да танцуваш. Аз не знам как е с другите, но когато на мен ми показват някое заплетено хоро бавно и на части, някак аналитично разделено на раз-два-три...нищо не разбирам. А ако пуснат музика и го затанцуват...гледам, гледам и го усещам. То има някакъв вътрешен смисъл в движението, някаква логика, полет. Излишно е да се каже накъде да се наведа, къде да се стъпи с другия крак, то идва от самосебе си. И като се поупражняваш, тези стъпки се запечетват в главата ти и после вече няма нужда да ги мислиш, те идват сами с музиката, може само да се отпуснеш и да полетиш...
Полетях си аз. Имаше едни особени шопски хора, дето вибрираш целия. Едно подтичване, поспиране, хоооп! Скачах и се въртях като дете в лунапарк.
Днес кракът ми е подут и едвам ходя. Трудно ми е да си обуя даже обувките. И чак се чудя какво беше това снощи, как танцувах, като днес не мога да стъпя .
Но те хората са го казали простичко и хубаво. "Луд умора няма".

Undo

Смях се на глас на ей този пост на Иво. Никога не бях се замисляла за нещата от този ракурс. Но сега....Мисля да прекарам поне половин час в мечти и размишления:)) А вие какво бихте направили с вълшебното "дистанционно":)))

Снимки на щастливи семейства

Семейство първо:Тя го е обичала някога. Бил е първият мъж в живота и. След него няма друг. Той е спал с всичките и приятелки. Тя е плакала, но е прагматична. Трябва да се върви напред. Имат добро обществено положение и връзки. Зависят един от друг. Тя се радва когато той закъснява вечер. Така си осигурява малко спокойствие. Когато е родила, за пръв път е разбрала какво означава някой да те обича и да ти принадлежи. Когато детето е порастнало, е искала пак бебе. Сега имат три деца. Той щипе секретарките по задниците, в къщи се държи като патриарх и се оплаква над чаша марково уиски колко лош е станал този свят. Спят отделно. Това със секса са детинщини. Купуват си нови коли. Смятат, че имат едно добро, стабилно семейство.

Семейство второ:Тя е хубава, умна, има добре професия и получава повече от него. Той е настоявал за второ дете. Тя го е родила, защото не е можала да избяга от традицията. Той не и помага за децата, изобщо. Тя готви, чисти, грижи се за малките и ходи на работа. Иска да избяга от живота, които и се налага да води. Търпи го, за да имат децата баща. Единственото, която я спасява от полудяване са многобройните и сексуални авантюри. Това е единственото, което и помага да понесе живота си. Ужасява се от края на работния ден, защото трябва да се върне в къщи, където я чака само умора и апатия.

Семейство трето:Тя е била разведена, има едно дете. Търси си усилено втори съпруг. Намира човек с подходящо положение и заживява с него. Иска да му роди дете, за да го обвърже. Прави секс с колегата си. Бременна е но не знае от кого. Ражда детето и малко преди това се омъжва за човека с когото живее. От родилния дом излиза една щастлива достопочтенна съпруга, гушнала малко вързопче, под ръка със щастливия си достопочтен съпруг. Всички преливат от умиление.

Семейство четвърто:Заедно са от 8 години. Той винаги и е изневерявал и тя винаги е знаела. Имат дете. Той я обича много. Непрекъснато се среща и прави секс с различни жени. Експериментира с други двойки, тройки. Опитва се да я убеди да участва и тя. Тя е консервативна, но приема. Тя не му звъни през деня, защото знае, че тогава прави секс с различни жени. Вечерите са за семейството му, когато прегръща малката си дъщеря. Той казва, че сексът с жена му е страхотен. Тя изглежда щастлива с него.

Семейство пето:Постоянно са заедно, ходят по малки екскурзии, по клубове. Женени са от 10 години. Имат две деца. Допреди две години той се е държал ужасно с нея, тормозел я, обиждал я, имал любовници. Тя казала край, отишла с децата при майка си и започнала да се среща с друг човек. Влюбила се в него. Дълбоко и безрезервно. Мъжът и се разкаял и дошъл да я моли да се върне с децата. Децата го обичали. Тя приела. Сега мъжът и се държи като ученик и се опитва да и създава чувство че е обичана, защото се страхува да не загуби пак децата си. Тя се прави на щастлива, за да не го обиди и да не развали всичко. Вечер плаче за другия. Мисли за самоубийство.

Е, стига ли толкова?

Блоговете

Чух думата "блог" за пръв път от Калоян, някъде през 2003 година. Бях много озадачена и изненадана, защо някой би искал да публикува нещо като личен дневник в Интернет. Зачетох се постепенно в неговия и бях грабната от магията да надзърнеш право в душата на някого. Във всеки блог по традиция имаше връзки към блогове на хора, които той харесва и чете. И по тази нестройна нишка попадах на блогове на хора, които не познавах, а знаех за тях много, всичко, което бяха поверили на Мрежата. Мисли, емоции, идеи, професионални съвети, смешки. В тази верига от приятели, хора с общи интереси и най-вече ИТ специалисти(тогава) се чувствах случайна гостенка. Рядко се осмялявах дори да коментирам, а коментарите си подписвах със "случайна". По-късно, искайки да кажа все повече и повече неща на света, си направих блог. Прескачайки от линк на линк в онези "тъмни" времена се запознах и общувах с много хора. Техните блогове ме срещнаха с тях. Четейки за дните им, аз ги опознавах и с някои исках да общувам, с други не. Намерих много приятели, близки хора, намерих съвети, подкрепа.
Не мога да си представя, че ако не бяха блоговете нямаше да познавам Енея, Григор, Пешо, Елена, Сашо, Ники, se7en...

Но по някое време нещата се промениха. Популярността на тези независими сайтове растеше, заради искреността и неподправените емоции, които се изливаха на страниците им. Хората ги обичаха, вълнуваха се с тях, коментираха. Рейтингите в Гугъл растяха. Изказаните позиции и мнения получаваха широка популярност. Много по-лесно е да подкрепиш човек, с когото си страдал за нещастната му любов, смял си се на снимките на кучето му и си се събуждал в махмурлийските му сутрини, макар че не си го виждал никога. И някой осъзна, че блоговете са сила. Че там някъде дремят потенциални възможности, които е срамота да не бъдат използвани. Освен всичко друго, блоговете станаха и мода. Хората вече не пишеха, защото не биха могли да не пишат, а защото искаха да са известни. Появиха се какви ли не ръководства как да пишем блог, за да сме популярни!? Спомням си че бях дадена за пример как не се пише блог и си позволих да се пошегувам малко с тези, дето се вземат твърде насериозно.
И днес вече блоговете са други. Все повече заприличват на вестници и списания, отколкото на лични дневници. Има го и онова чудо Блогосфера, и всякакви агрегатори. Има AdSense, има и NonSense, за щастие:))
Все по-популярна става думата "блогър". Аз като смисъл я разбирам, ама като родово понятие - трудно.
Но така или иначе едва ли ще спра да пиша тук. Старомодно, без картинки, лично и неуместно, политически неангажирано и хаотично. Защото ...исках да ви кажа...

Тристан и Изолда

Гледах го все пак този филм. Повечето хора казват, че е сладникав и тъп. История за любовта. Смешна работа. А пък аз се скъсах да рева.
Да обичаш някого толкова, че една целувка да събира целия свят...Да откриеш топлината, която си търсил винаги и да я загубиш, защото не и е там мястото.
Тази история се повтаря откакто свят светува. Царства се издигат и рухват. Война и мир се редуват. Сезоните се сменят, моретата променят очертанията си. А любовта е все тук, опитва се да си проправи място на този свят - неуместна, могъща, разрушаваща и изтръгваща цветовете на самия живот, за да ги хвърли по вятъра. Любовта е като зараза, като ненадйно пробляснал лъч светлина в най-тъмната пещера...
Изправете се и застанете на пътя и...

Водата

Обичам водата. Обичам да докосвам вода, да гледам вода, да пия вода, да слушам шума на вода. Обичам водата топла, под душа. Обичам я и студена, пак под душа (но за малко). Обичам я минерална, в басейна, обичам да се стича по бузите ми, когато вали от небето, обичам да целува миглите ми, когато пада като сняг. Мисълта за вода ме прави щастлива. Даже мъглата обичам, и облаците.
И ако ви дойда на гости, не се колебайте. Предложете ми голяма чаша с вода!

дочуто

" Абе, имам една колежка, много готино момиче. Ама като започне да ми говори и веднага започвам да се прозявам. Ама много се прозявам, едвам гледам. И сега се чудя и не мога да разбера, тя отегчава ли ме, или ми диша въздуха?..."

казано от Ивчо в разгара на купон с много цигарен дим и пиене

През зимата

Прозорецът ми - вълшебна витрина с бижута. Всяка сутрин се събуждам и дърветата са различни. Студената мъгла ги е изваяла - прелестни. Толкова са съвършени, че ми идва да прекарам пръст по всяко кристалче, да целуна ледените връхчета. Искам да седна в снега сред тези мои замръзнали дървета и да се превърна в снежинка. Искам всяка капчица кръв, всяко туптене на сърцето ми да се превърне в лед - съвършен кристал. И нищо да не помръдва.

Не целувайте снежинките. Това само ще ги превърне в най-обикновена вода.

Лешоядите

Лешоядите са символ на нещо гадно, зло. Да наречеш някого лешояд е обидна дума. А какво им е лошото на тях? Убиват ли някого? Нараняват ли някого? Не. Изяждат мъртвите. Почистват след смъртта. Прехвалените лъвове и тигри убиват, прегризват гърла. Вълците, мечките. Животът им зависи от смъртта на други. Всяка крачка на могъщите им лапи е върху кости и гръкляни. Сигруно това е героично. Достойно.
На мен лешоядите ми харесват. А на вас?

Пороците

Опитвам се да откажа сладкото. Този безобиден наглед порок ме беше погълнал до такава степен, че беше заплаха за здравето ми. Случвало ми се е да изяждам два шоколада един след друг и после кутия с кексчета и да спра, само защото не е останало нищо друго сладко за ядене. За кутиите със сладолед да не говоря. Който е бил пристрастен някога, ще разбере за ужасното чувство, когато се предаваш и с омраза към себе си тръгваш по утъпканата пътека към нищото. Настаняваш се на крилете на моментното щастие и политаш, за да се блъснеш след секунди в стената и да си спомниш, че си нищожество.
Казват че има типове адиктивни личности. Може би е в гените, може би в детството. Може би е случайност.
Дали една зависимост замества друга? Аз не пия, не пуша, не се друсам, не пазарувам, не играя хазарт, не карам бързо, не пия даже кафе. Остават сексът и Интернет. Кое да си избера?:)))

Екстази

Някой ми разказва какво е чувството когато вземаш екстази. Казва, че искаш да докосваш всичко и всички. Никога не съм вземала екстази. а много често се чувствам така. Но не е хубаво. Мъчително е. Светът не е направен за обич. Светът е направен от стомана, от бетон, от ключалки, прегради. Толкова е трудно да срещнеш очите на хората. Толкова е трудно да усетиш допира с тях. Не с дрехите или кожата им, а със самите тях. Може да тичаш по коридорите, като дете с пижама на облачета. може да блъскаш по вратите. Никой няма да те нарани, няма и да ти се скарат. Просто ще си остане заключено. Примири се. Порастни. Има важни неща в този живот.
Искам да се науча да съм безчувствена. Уморих се и ръцете ми кървят от блъскане по стените. Може би трябва да се науча да обичам стените? Кой знае.