сряда, 29 октомври 2008 г.

Blues Trottoir "Un soir de pluie"

Тази песен исках да я намеря много отдавна. Обичах я когато бях на 15. Тогава имаше само радио "Хоризонт". Спомням си сутрините, здрачни и хладни. Обличам престилката, внимавам да не събудя съквартирантката си, пия чай и тръгвам на училище. Студено е и обувките ми шляпат в локвите.

вторник, 28 октомври 2008 г.

"Колко музика"

Това е един сайт, в който се разказва за музика. Мен ме направи щастлива категорията "смях", както и "старите дни".
И сега...поздрав от наш'та маса за ваш'та маса....с Металика и "Нотинг елс метърс!"

понеделник, 27 октомври 2008 г.

Хомеопатична електротехника

Прелестната ми машинка за подстригване падна на земята. И замлъкна. Така я тръсках, онака я тръсках, нищо. Оставих я на рафта, докато намеря най-подходящия сервиз с най-добрия майстор за нея. Минаха няколко дни. Вчера докато бършех праха, заметнах кабела и тя пак падна на земята. Е, по-развалена от това няма да стане, казах си и по незнайна причина натиснах копчето. И тя проработи! Цъкам цъкам, работи си, все едно нищо не е било!

На това му викам аз хомеопатична* електротехника!

*Хомеопатията (от гръцки όμοιος, хомиос, означаващо подобен и πάθος, патос, болест) е метод от алтернативната медицина. В основата му е използването като лекарство на силно разредена форма на вещество, причиняващо симптомите на съответната болест.

Re: Ядосани размисли за емиграцията

По някаква причина на два пъти се опитвам да въведа коментар в блога си, но не се получава. Така че това е един вид коментар.
А това са резултатите на Гугъл на търсене "България икономическа криза емиграция" .
Ако някой наистина се интересува от въпроса, може да почете. Аз каквото имах да кажа, го казах. Разсъжденията ми бяха в икономически аспект.
А ако някой се интересува от аспектите на моята личност и по-конкретно дали съм алчна и завистлива кучка(lazy, за теб се отнася), може да напише статия по въпроса и да я представи за обсъждане в собствения си блог.

понеделник, 20 октомври 2008 г.

Ядосани размисли за емиграцията

Един мой клиент ми казва, да го подстрижа много късо, че утре заминават с жена му и детето. Закъде заминават, питам? За Ангия? На почивка? Не, завинаги. Нямах впечатление да са бедни, даже напротив, винаги са изглеждали добре финансово. Питам защо заминават, казва ми, заради ситуацията. Иска детето му да расте в нормална страна с нормални закони, с хуабви пътища, с човешки взаимотношения. Казва, че ако тук се оправят нещата, може и да се върнат.

Не е първият, не е и последният, който заминава. Пак заминават, масово.
А на мен в главата ми се кълбят мисли.

Първо, недоумявам, чак пък толкова да е зле ситуацията? Не сме ли ние българите самите, които се навиваме, че тук е ад, че всичко е "българска работа"...
Второ, ядосвам се. Значи, ако се оправят нещата, ще се върне и гордо ще се нарече българин, ще купи на безценица къщата на някоя баба на село и ще заживее в идилия в "родната си страна". А аз, която през това време съм работила за пенсията на същата тази баба и съм се борила, може би, да стане въпросното "по-добро" за България, ще живея още на квартира и ще се тревожа за бъдещето си. Не ми се вижда честно.
Не съм социологически анализатор, обаче ми се струва, че хората даже преди да са се опитали здраво тук, бързат да заминат, защото знаят че "там" е по-добре.
И си мисля, че здравомислещите и решителни хора, без много сантименти, логично хващат пътя за чужбина, защото това им се вижда по-добър избор. Ще се пробват и ако не стане, ще се върнат. Нямат какво да губят.

За да спрат да заминават, трябва да имат какво да губят. Трябва да заплащат някаква такса на година на държавата, за това че не са тук и не работят за България. И ако не я платят, да нямат право да влизат в страната. Колкото по-високо образование има някой, толкова по-висока трябва да е таксата. Колкото е по-млад, толкова по-висока. И тези пари да отиват за пенсии.

Звучи зловещо, ау, една държава никога не се отказва от собствените си граждани. Е, ако те се отказват с лека ръка от нея? Защото ситуацията уж на майтап, току виж станала катастрофална. Една държава на отчаяни бабички и дядовци и няколко балъци с децата им, които се опитват да живеят някак.

четвъртък, 16 октомври 2008 г.

Тостове:)

Душата има нужда от ягоди със шампанско, организмът - от водка!


Всеки рибар мечтае да види в мрежата си Златната рибка;
всяка девойка мечтае да види Принца от мечтите си;
всеки младеж мечтае да види в леглото си Анджелина Джоли.
Да пием за морковите! Те подобряват зрението!


- Ще ви разкажа еднаприказка... Имало едно време една далечна страна. В нея имали такъвобичай - колкото по-дълга била оная работа на мъжа, толкова по-късиръкави носел той. Всъщност... това е дълга приказка и няма да ви яразказвам сега, а ще произнеса следния тост:
Да пием за мъжете по потници!


Четирима мъже били на някакъв кораб, станала буря и корабът започнал да потъва. Първият мъж се чудил какво да прави и накрая рекъл ще се помоли:
Господи, колкото пъти ми е изневерявала жената толкова дървета да паднат от небето че да мога да се спася!
Паднала 1 горичка.Той си построил нов кораб и се спасил.
Вторият видял какво станало и решил и той да пробва същата молитва. Паднали 10 на дръвчета, направил си сал и се спасил.
Третият по същия начин. Паднало 1 дръвче, прегърнал го той и издрапал до сушата.
Четвъртият видял всичко и си пробвал и той късмета, обаче викал, молил се: нищо не паднало и се удавил.
Та, да пием за жените, които никога няма да ни оставят да загинем!



Един човек си вървял през гората и намерил костенурка. А костенурката заговорила с човешки глас: "Не ме убивай и ще ти се отблагодаря!" Човекът я взел, занесъл я в къщи, нахранил я и си легнал. "Пусни ме в леглото ти!" примолила му се костенурката. Сложил я той до себе си и в този миг костенурката се превърнала в прекрасна девойка. Тогава дошла жената на човека. "Какво става тук? - развикала се тя. Човекът й разказал всичко и тя се успокоила.
Да пием за нашите жени, които вярват на всички истории, които им разказваме!


Первый тост: До свидания! Трезвыми мы с вами сегодня не увидимся!


Стоял си Адам на една висока планина и се любувал на прекрасния свят само с една шапка на главата. Изведнъж се появила Ева. Адам се засрамил и сложил шапката си отпред. Ева го хванала за едната ръка, после за другата.
Да пием за силата, която държи шапката!

сряда, 15 октомври 2008 г.

Един закъснял пътепис...

Още сънувам планината. По-рядко, разбира се. Какво толкова имаше в тези полянки и гори, че ме държат още? Покой? Красота? Чистота? Да. А мечки? И мечки имаше. И страх, умора, глад:) И боровинки:) И мечки.

Тръгнах сама в планината. Казват че не се прави така. Беше след края на лятото и не през уикенда. Не бях сигурна къде отивам, имах няколко телефона на хижи, но повечето не отговаряха. Разчитах на маркировката. Не бях ходила по тези места, не бях ходила в планината изобщо от 10 години. Не търсех предизвиикателство. Просто нямаше с кого и тръгнах сама.
В първата хижа в която спах, нямаше даже хижар. По телефона ми каза, че е отключено, да си взема чаршафи от офиса и да си избирам легло. Не беше толкова страшно. Просто тъмно и тихо. Къпините в корема ми ме приспаха.
За другия ден си оставих две ябълки и пакетче солети.
Не знаех колко ще е уморително. После, почивайки, сметнах че все едно съм изкачила 300 етажна сграда. Странно е да няма път назад. Разбираш че можеш още. Тогава не бях Тази,-дето-не-изглежда-никак-добре-с-този-анцуг, бях Тази-която-се-справи. После намерих хижата и разбрах, че няма никой. Бях гладна. Починах и продължих.
Не бях сигурна ще намеря ли някого в следващата хижа. Но там щях да нощувам, със сигурност. Красотата през която минавах беше поразяваща, но тревогата дали ще намеря нещо за ядене, дали няма да се загубя, дали няма да завали от облаците, които се кълбяха не ме оставяше да се слея без остатък със света наоколо. Но по особен начин се чувствах истинска. Бях далеч от всяка своя роля - само аз и камъчетата под краката ми. Аз-неопитна, камъчетата- лукави. Подхлъзнах се. Паднах и се хванах за тревата, провиснала до кръста надолу от пътеката в стръмна урва. Хм. Разбрах че съм щастливка. Камъчетата само си поиграха с мен, предупредиха ме. Седнах и благодарих на планината, че само ми напомни за могъществото си, без да ме нарани. Без изкълчени глезени и счупени ръце. После продължих по-внимателна и изпълнена със страхопочитание. Имаше тъмна гора, имаше пътеки по билото, имаше поляни с къпини, имаше шубраци от папрат. Имаше жълта трева, мека като коприна, имаше камъни. Слънцето отиваше към залез, а аз не знаех къде съм, не знах колко има още и какво ме чака, като стигна. Страхът ме превземаше. След пет минути видях хижата:) И имаше бобена чорба и боровинки и легло, светлината на челника ми, докато си подреждам багажа, разговори с хижаря и звездите през прозореца преди да заспя. А, и тук дойдоха мечките. Не по поляните, в главата ми. Попитах хижаря защо конете са със звънци, а той каза "Заради мечките". Мислех че мечки има само в приказките. А те вървяли по същите пътеки, по които аз, хапвали от същите боровинки. Срещали ги често, безобидни са. Те не ловуват хора. Само трябва да не я раздразниш. Самотните туристи ги срещат по-често, защото не вдигат достатъчно шум. Най-вероятно е да срещнеш мечка на завой, когато не те е видяла... А звездите тук ми харесваха и се чудех дали да не остана, докато дойде някой, който да върви в моята посока. Не исках да си помисля даже, че на сутринта ще се отдалеча от хижата през една дива планина, пълна с мечки, на 6 часа преход до следващата хижа. Сънувах мечки.
И сутринта тръгнах, уплашена до смърт, изяла като за последно филия със сладко от боровинки, завързала на раницата си звънче и стегнала връзките на обувките си. И пак онези папрати, като в кошмар, обгръщащи отвсякъде. И пак страха и моята битка със него. И две вафли за из път, макар че всъщност изобщо не ми се ядяха вафли. Просто ме успокояваше присъствието им:)

Та така...Мечките не ме изядоха. Излязох от страшната гора, все така сама както влязох. И малко по-гладна:) Чак като се прибрах, осъзнах как една част от мен, която стоеше дълго време пуста, се е запълнила с нещо неуловимо, неизразимо. С папрати и облаци, и залези, и дървета, и тревички и скали...
А звънчето е закачено на една етажерка до компютъра ми. И като гледам простата връвчица с която е вързано, си спомням колко скъпоценна беше всяка нейна извивка. И съм щастлива, защото ми се струва че съм научила нещо наистина важно.

вторник, 14 октомври 2008 г.

Even hairdressers get the blues (или, и фризьорките понякога ги стяга канапа)

Понякога клиентките ми наистина ме подлудяват. Моята всеизвестна способност да правя чудеса с косите им (:)) довежда до представата, че аз вероятно мога всичко. Ето някои реплики, които обикновено отработвам с усмивка, но в по-уморените дни ми докарват лека истерия.

"Уф, искам да се промени нещо в косата ми, обаче не я скъсявай, и бретона не ми режи и не искам да я нося по друг начин, ама искам да я някаква напълно различна..." ( В този случай ми остава само да те среша грижливо:/)

"Косата ми е на никъде,като се изкъпя вечерта и сутринта като стана, изглежда ужасно..." ( Прическата, която изглежда нормално след къпане и преспиване с мокра коса е САМО нула номер..!)

"Боядисвам се черна от няколко години и сега мисля да стана руса. Ама да не е много скъпо и да не стане рижаво и няма да ми изгори косата, нали? ( Обикновено учтиво предлагам да и дам черната си тениска, че да я направи бяла, ама с белина и то от евтината, и да я погледне после на дупки ли е или не )

"Не, изобщо не се занимавам с косата си. Не изпозлвам балсам. Само я мия всеки ден с "Хед енд шолдърс" и после минавам с пресата. Ама тя ЗАЩО МИ ЦЪФТИ?" (Косата ти явно много те обича, щом е още с теб. А цъфти от щастие, то е ясно! )

"Аз така я сресвам назад, ама тя пак пада напред....А, не, не искам да я нося напред, подстрижи ми я така, че да застава назад.." (Готово! Остава да добавим само шепа пяна, четка и прoфесионален сешоар...)

"Ох, знам какво не искам, ама какво искам не знам" (Аз май знам, ама ми е неудобно да кажа)

Ама да не ме помислите за някоя проклетия. Аз в повечето случаи реагирам с обич и разбиране на всички тези женски капризи. Грижливо мия коси, изслушвам, утешавам и съчувствам. Убеждавам, търся компромисни варианти, усмихвам се и се шегувам. Ама има и дни като днешния, когато просто ме стяга канапа....

неделя, 12 октомври 2008 г.

Нашата неделна загадка

Две приятелки разговаряли:
- Мъжете са ужасни. На тях никога не може да се разчита. Винаги са ме предавали, винаги са ме изпозлвали.
- Какво говориш? - казала другата - Те са чудесни. Толкова са мили и всеотдайни, готови да помагат и сърдечни...

Познайте коя от двете била хубавата и коя - грозната.