понеделник, 26 март 2007 г.

Приказки от гардероба : Дъждобранът и пуловерът

Живели някога заедно в един гардероб, един дъждобран и един пуловер. И понеже било времето на пролените дъждове, пуловерът се прибирал притеснен и уплашен и разказвал:
- Олеле, днес валеше дъжд. Толкова ужасно, целият прогизнах. Страх ме е от дъжда. Всяка капчица попива в мен и после толкова дълго се оправям... Съхнах цял ден, но още се чувствам мокър. Трябва ми сух въздух, слънце...
Дъждобранът повдигал вежди - какви ги приказваш? Всеки знае, че дъждът е безобиден. Капките се стичат по повърхността ти и толкова. После се изтръскваш и за две минути си сух. Мисля че това с мокренето само си го въобразяваш. Стегни се малко.
- Не,не - настоявал пуловерът - ти нищо е разбираш, мокър съм. Страхувам се, че някой път няма да успея да изсъхна. Какво ще стане с мен тогава? Ще хвана плесен, ще започна да мириша лошо и...просто ще ме изхвърлят...
- Нищо подобно няма да стане, казах ти. Толкова пъти съм излизал на дъжда. Знам чудесно за какво става въпрос. Няма никакво мокрене, никаква плесен. Всичко е във въображението ти. Просто мисли позитивно.
- Не знам. Ти наистина излизаш толкова често на дъжда и никога не си мокър. Защо с мен се случва това?
- Казах ти, само си въобразяваш, хайде заспивай!

И докато се се унасяли в сън, един до друг в стария гардероб, дъждобранът си помислил в просъница. "Ама че глезльо е този пуловер. Понякога такива си ги измисля...Но...както и да е. Това никога не ми е пречело да го обичам..."

петък, 23 март 2007 г.

Драмата на един хищник

Живеел някога някакъв си хищник. Хрупал месо, кости, сухожилия. Убивал си жертвите в равностойна схватка - зъби срещу копита. Но от много протеини в месото ли, от какво, взел че поумнял. Мозъкът му се увеличил, казват. И станал хитър. Започнал да ловува жертвите си с копия и стрели. Повече храна, повече мозък. После пък, се сетил, че може да не ги гони из горите, а да си ги отглежда направо в къщи. Готови за консумация. Безропотни, сочни. Кръв, месо, сухожилия. И от толкоз много кръв и месо, мозъкът му ставал все по-голям. И с такъв голям мозък, започнал да мисли по много. Култура се зародила, поезия, философия. И понеже вече не тичал из горите, взел да става изтънчен. И възвишен. И понеже вече не прегризвал гърла, за да живее, взело да му се струва, че това е чудовищно. Горките сладки животни!
И решил да не бъде хищник. Соя и мляко, ябълки и маруля. Прелестно. Стига варварство! После дошла анемията. Малко коприва ли ядял, що ли... Но той не искал да е хищник. Никога вече! Защото нещо в душата му се било променило. Но тялото му било същото. Тялото му искало месо, кръв, кости. А умът му се целувал със слънчевите лъчи.
Слаб, замаян, глупав, засрамен от желанията си, хищникът се влачел по това, което били някогашните му ловни полета и очаквал края на цялата тази глупост.

вторник, 20 март 2007 г.

Коафьори, коафьори и приятели

Замъкнах се до София да гледам първия конкурс за коафьори на списание "Coiffure and beauty". Едвам го издържах това величаво събитие, даже си тръгнах преди края. Панаирите на суетата и вземането твърде насериозно никога не са ми били по вкуса. Но от друга страна, винаги има какво да се научи. Фризьорските конкурси са като висшата мода в дрехите. Самоцел. Не че няма красота и майсторство в цялата работа, но някак не ми се вързват с моята представа за фризьорството. Прическата, като произведение само по себе си, е безсмислица.
Аз обичам другото, неуловимото в моята работа, дребният детайл, който прави косата част от личността на клиента, разговорът, настроението, доверието. Умереността и лекотата на прическите, незабележими и омайващи. Мразя прически, които трябва да се поддържат със сешоар и преса, за да приличат на нещо. Обичам рошавички, нежни, които застават едва ли не от само себе си.
Така или иначе ме заболя главата от силната музика, ароматизаторите за въздух и слабоумието на водещите. И се измъкнах с омекнали крака от залата. И понеже бях възрошавичка след нощта във влака, влязох в първия фризьорски салон, който ми се изпречи и попитах, може ли да изпозвам сешоара им за малко, за да си оправя бретона. Четка си имах в раницата. Очаквах да ме отрежат, но напротив, двамата пича, които работеха бяха толкова лъчезарни и мили, атмосферата беше толкова приятна и ненатрапчива, че след като си издухах бретона не ми се излизаше от там. Понечих да си платя, но ми отказаха категорично и ме изпратиха с усмивка и лъчезарност, така както и ме бяха посрещнали, въпреки че беше очевидно че едва ли ще вляза там пак. Толкова хубаво ми стана. Тези пичове си работеха и правеха хората щастливи, и им беше през оная работа за бляскавото събитие току до тях. Не ги интересуваше светлината на прожекторите и званията. Струва ми се, че това са истинските коафьори. Тези, които ме впечатляват и вдъхновяват.

Следващата част от този уикенд беше посветена на срещи с приятели, които никога не бях виждала:) Доста интересно занимание. Запознах се наживо с Енея, с която си говорех редовно в нета преди това. За съжаление, бях толкова убита и болна, че само можех да мълча и да слушам искрящите жизнерадостни разговри в компанията и да подпирам глава на рамото и. После у тях пихме чай и още чай и упсарин, което определено ми дойде добре. Сутринта успях да я подстрижа, като за съжаление се оказа че не съм си взела гребена, та беше доста странно подстригване. Но май се получи. Беше много приятно това гостуване у тях. Тя определено е една ужасно сладка малка дама, макар че едва ли го подозира:)
Другият човек, с който се запознах беше Ива. Също така много по-малка от мен, а такава една, грижовна и зряла:) Ядохме пици в "Дон Домат" и обсъждахме мъжете, живота и щастието.
И последната ми среща в София беше с Пейо, с когото също не се познавах. Той пък ме заведе на едно прелестно място, наречено Чаената къща, или.. Вегетарианската къща, така и не разбрах. Но пък изпих огромни количества чай и ядох една такава специална тортичка, с нерафинирана захар ли била, с какво ли. Мястото беше наистина прекрасно а чаят ароматен и много. Толкова бях уморена, че почти не помня за какво сме говорили. Сигурно приятните, неангажиращи неща, които могат да съпътстват едно дълго пиене на чай:)
После влакът ме отнесе в прегръдките на нощта, към обикновения ми живот във Варна. Хубаво беше.

сряда, 14 март 2007 г.

Гости

Ходенето на гости вече не е това, което беше. С носталгия си спомням студентските години, когато не се притеснявах да поканя приятелите си на гости. И ги черпех с чай, евентуално с бисквити:) Тогава да отидеш на гости и да ти дойдат на гости беше лесна работа. Нищо страшно.
А с годините нещата се промениха. Изпоженихме се, започнаха се едни тежки гостита...Едно правене на салати, мятане на пържоли, кексове..."имаш ли салфетки", "искате ли допълнително"...едно преяждане, препиване. И купища мръсни чинии, след като гостите си заминат. И...то да ти се отще. Е, ще кажете, ако ги цениш като приятели, няма да имаш нищо против да измиеш няколко чинии. Да ама не. Да не говорим, че като отворя хладилника и видя там малко сирене и малко масло и като си представя колко пари трябва да похарча, за "посрещна хората", съвсем ми се отщява. И става така, че много рядко каня гости и ми идват гости.
И ето че си говорих с едни мои клиенти, момче и момиче. За това как те си решават въпроса с гостите. И двамата са млади, вече завършили студенти и работещи, но все пак живеещи на квартира и така нататък. Казват, о, ние поне два пъти в седмицата се събираме с приятели в къщи. Идват, готвим заедно, после си разделяме парите за покупките, после всички си мият чиниите и си ходят. Преценили че така е много по-добре, отколкото да излизат по заведения да се виждат и да оставят там сума ти пари. Освен това, когато момичето очаква гости и се прибира от работа, това не означава че трябва да си счупи краката, че да успее да метне салатките и да изглади покривките и рошава, уморена и мръсна да се препира като първа прислужница, че да успее със всичко преди заветния звънец, когато дойдат гостите, а че се прибира, взема си душ, преоблича се и като дойдат гостите заедно запрятат ръкави и докато си дрънкат си готвят и после си хапват вкусно и пак без да се помайват раздигат масата и мият чинии. И после тя си ляга и сутринта е свежа и бодра за работа. Красота.

Струва ми се че бих искала точно така да ходя и да ми идват на гости. А вие какво мислите?

събота, 10 март 2007 г.

За щастливите връзки...

Днес с Пешо обсъждахме живота и шансa да намериш подходящия човек. На моите отвлечени философски и емоционални аргументи той извади чиста математика. Не съм му проверявала изчисленията, но някак, ми се струват верни:)

четвъртък, 8 март 2007 г.

Слонът, моят приятел

Има някои неща, които, не че не мога да си купя сама, но ми се иска някой да ми подари. Просто защото най-хубавите неща се получават като подарък. Така беше с една зелена жаба, която седмици наред гледах на витрината на едно магазинче. Никой не ми я подари, сигурно защото никой не предполагаше че я искам. Тя си беше една съвсем обикновена жаба, в края на краищата. Купих си я сама. И сега си я обичам, но някак е различно.

Днес си купих поредното нещо, което ми се искаше някой да ми подари. Един стар индийски филм. От преди повече от месец знаех, че излиза на 7 март. Чаках го с нетърпение. Ще кажете, ами как да се сетят хората, бе мацко? Ясно че няма как. Затова, този път казах на някого за този мечтан подарък. Даже съвсем конкретно казах. Ей така, почти на майтап. Но...сбърках. Мисля, че само му досадих. И се почувствах унизена. Няма вече.

Вече ще си купувам сама подаръците. Нужни, ненужни, романтични, прагматични...Да очакваш да бъдеш обичан е глупост. Да обичаш сам себе си е изкуство. Както вика Наталия Симеонова "Обичайте се и вие!"

вторник, 6 март 2007 г.

Въпроси по време на пости

Винаги ми е интересно отношението на тези, които считат себе си за християни, към постите. Постите религиозен акт ли са, или по-скоро здравословен? Как се чувстват хората, които го правят? А християните, които не постят, как се оправдават? А знаете ли, че постите включвали и сексуално въздържание? Това, за да няма излагации заради слабата храна, или от по-висши подбуди? Разкажете ми!

неделя, 4 март 2007 г.

Цивилизации

В къщи има мравки. Когато майка ми дойде на гости, изпада в истерия. И започва едно изтребление... Напълно безполезно, като гледам. Не че и на мен ми е много приятно, като ми налазят оставените без надзор курабийки, ама просто ги изтръсквам и си изяждам курабийките.

Понякога нарочно им оставям храничка. Не че са ми домашни любимци, но не виждам защо трябва да изпитвам ненавист към тях. Те са просто една паралелна цивилизация. Оцеляват както могат, борят се за прехраната си и не виждам защо в дома ми да няма място за тях. Понякога съм жестока, размазвам ги, като трябва да си изчистя кухненския плот, ама това е неизбежно. Не го правя от лоши чувства. Понякога се изпълвам с възхищение към тези смели червени мъници, които са толкова неуморни, толкова отдадени на общността си. Но си давам сметка, че те нямат моите мисли и чувства. Едва ли осъзнават какво правят. Просто за тях няма друг начин.

Аз съм толкова голяма, мога да ги размажа, да разруша поселището им, да ги изтровя с препарати, но едва ли ще ги надвия. Пък и защо ми е да го правя? Стига битки. А какво би станало, ако цивилизациите ни се обединят? Хора и мравки за едно по-добро бъдеще!

Довечера ще им дам бисквитка и ще пратя много поздрави на царицата. Така де, не се знае кога ще се наложи да отделя просото от овеса, за да отида по-скоро на бала...

събота, 3 март 2007 г.

***

Денят беше работен и уморителен. Приятно уморителен, но дълъг. Седя с празна глава и разбирам, че нищо няма значение. Пръстът ми е порязан от бъснача. Червена резка върху бледата кожа - животът в мен. Животът винаги е кървав.
Рано или късно.