Глутница кучета

Със всичките претенции и цивилизованост на обществото, хората не са нищо повече от глутница кучета. Освирепели, бити, огъвани, гладни. Взаимно се изяждат в клетките си. Знаят правилата, но понякога нервите им не издържат. Само им посочете плячката, обаче, и ги пуснете по петите и. Нищо не може да ги спре в дивия им устрем. Да бъде разкъсано, стъпкано, унищожено всичко, което със съществуването си обижда живота, който водят, е единственото, което ги движи. С пламнали очи и фанатична решителност те биха преследвали всяко нарушение, всяка стъпка встрани от собствения им път, изпълнен с отчаяние и злоба...
Да се засмееш звънко и силно в мрачна пещера, пълна с освирепели гладни кучета...Що за безразсъдство?...

Постоянството

Чудела съм се често що за черта е постоянството. Аз определено не я притежавам, затова и се чудя. Сигурно може да се формулира като "Полагане на целенасочени усилия в една посока, без оглед на минималните шансове за успех". Или може би "Следване на избраната последователност от стъпки, независимо от възникналите по-късно колебания и промени в ситуацията". Или просто "липса на въображение" :)) ( Така ми каза някога един случаен познат в IRC. Там, както знаете ник се избира при всяко влизане и аз винаги си го сменях според настроението, което ми се виждаше естетствено. А той винаги беше с един и същ. И на въпроса ми не му ли се вижда липса на въображение това да си все с един и същ ник, той отвърна:Е, някои го наричат постоянство:)
Сигурно не разбирам истинския смисъл на тази човешка черта. Или може би твърде лесно се примирявам с неща, които не стават така, както съм искала и затова не мога да оценя тържеството на постигането на нещо желано, въпреки всичко. Винаги когато съм постигала нещо, въпреки всичко, после съм оценявала че не си е струвало усилията(с малки изключения:))). Според мен хуабвите неща са като пеперуди. Колкото и да ги гониш, трудно ще ги уловиш. И дори да успееш, ще изпокъсаш крилата им, ще ги убиеш без да искаш и ще ги лишиш от всичко, заради което те привличат. А можеш просто да седнеш с лице към слънцето и да ги оставиш сами да дойдат при теб, ако искат...Нищо повече...
А може би има и трети начин? Някой знае ли как се ловят мечти?...

Перфектният суитчър

Напоследък съм се отдала на шиене, което ме изпълва с мисли по темата. Аз си умирам да ходя със суитчъри. Та как изглежда перфектният такъв? Аз вървя много и в повечето случаи съм с раница на гърба, така че определено не трябва да е прекалено дебел. Широк и удобен - да. Джобове - желателно. и тук стигаме до най-важното: качулката. Живея на ветровито място, така че е задължителна. Освен това имам досаден синузит, така че двупластова качулка е по-добре (меките и удобни трикотажни материи са доста пропускливи за вятъра). Обаче пък две двупластови качулки си е вече супер, понеже въздухът между тях пази чудесно от вятъра, а в същото време не е прекалени топло, пък и ако стане, може да се свали едната. Ярки и контрастни цветове, ама не много светли, че да не се убивам да го пера....Е, това е. Харесва ли ви? На мен много.

Съветите на мама

Когато синът ми беше малък и направеше някоя беля, без да иска, плачеше много от отчаяние, че е направил нещо ужасно и непоправимо. Винаги го успокоявах с едни и същи думи. Казвах:"Не се плаши, мамо, щом е станало вече и да плачем, няма смисъл, нали? А какво трябва да направим, като направим беличка?" И той понеже си знаеше урока, отговарше:"Да оправим нещата". "Точно така, продължавах аз, да оправим нещата. Вземаме и почистваме всичко, което може да се почисти, каквото може да се спаси го спасяваме. Каквото е за пране го перем и ето че всичко е почти както преди. Никога не се плашим, няма нищо страшно, няма нищо непоправимо. Винаги когато сбъркаме, първата ни работа е да оправим нещата." И той събираше с малки ръчички лютеницата от покривката, слагаше счупените чаши в коша, напишканите чаршафи за пране и успокено повтаряше :"оправяме нещата".
Толкова е лесно да поучаваш децата си и толкова трудно да следваш собствените си съвети...Иска ми се винаги да имах силата и куража да оправям нещата.

Уличните музиканти

Понякога, като ми говорят за свободна култура и изкуство, се пуля някак си и не мога да си го представя как ще стане това, да не съм длъжна да давам пари на някой, който създава музика, например, а да го направя.
Днес някак ми проветля по въпроса.
Вървях си по улицата, когато чух звук от гайда. Един такъв, кръшен, омайващ. Някакъв човек стоеше на тротоара и свиреше в хладната утрин. Свиреше от сърце. Бръкнах си в джоба и извадих всичките стотинки, които имах там. Спрях се и му ги оставих в кутията. Усмихнах се и се поклоних леко с глава. Исках да изразя уважението си. Музиката му ми харесваше. Постоях да го послушам. Не исках д аго притесянвам, затова не стоях много, но когато си тръгвах, той засвири някаква песен, която съм чувала сигурно отдавна. Някакво добруджанско хоро. Ама как свиреше. Музиката ме настигна и ако си представите хиляди стъклени камбанки които зазвъняват наведнъж, нещо такова почувствах. Все едно огнени спирали избликваха от всяко нещо, всичко звънеше и вибрираше, сякаш слънчеви лъчи ме заляха и ми се прииска да литна, а не литнах, само за да не притеснявам хората, не че не можех. И толкова хуабво ми стана, че ми идваше да разцелувам всички по улицата. Върнах се при този човек с гайдата и оставих още 2 лева. И мисля, че той разбра усмивката и преклонението ми. Парите бяха дар, не милостиня.
Впрочем, това бяха последните ми 2 лева. И после поседях да го послушам още...

Ядосано

Не знам защо, винаги побеснявам когато някой говори с погнуса и омерзение за България. Особено някой който не живее тук. Откачам направо. И на българите дето живеят тук и само плюят страната ни и всичко пак се дразня, ама те поне може да имат причина. Обаче куклички разни, достатъчно нафукани и ененргични да заминат и да успеят другаде(евала за което), които се вайкат за гадната страна ми идва да им откърпя по един шамар. Може би не разбирам драмата не един българин в чужбина. Нищо чудно. Това което тъпите патки не разбират е, че всичко е комплексно. Някои неща се съхраняват просто само в мизерията, във времената на глад, на несправедливост. Чистите улиции и социалният ред създават евнуси и невротички. Понякога е здарвословно да живееш на шибано място. Има една книга "Експериментът Досейди" на Франк Хърбърт, доста добре се разказва за инкубаторите за характери. А всички, дето са успели много някъде другаде, искам да кажа, преди да обърнат пълен с презрение поглед към страната си да се сетят, че можеше да са родени и порастнали другаде и да са тъпи заленчуци с дебели задници и празни умове. И ако не могат да понесат живота тук, или се смятат за твърде специални и не на място в тази ужасна действителност, да си тръгнат достойно и да забравят че са българи. Или поне да приемат че за момента не са.

Невидимости

Един сигурен начин някой да ми направи лошо впечатление е да е със статус в ICQ "Invisible". Въпреки че, като се замисля, би трябвало да съм поласкана, понеже щом виждам такъв статус, значи съм му в листата. Но не ми харесва. Хората са ми давали най-различни обяснения защо предпочитат този статус. За да не ги видят колегите/шефа, за да не ги безпокоят хора, които не са им приятни...И така нататък. Мога да го разбера, но въпреки това не ми харесва. Звучи ми като..."Аз сега си седя тук и като ми потрябваш ще дръпна перденцето и ще те погледна. Аз контролирам нещата и се забавлявам само с тези, с които реша." Не си падам по скрити неща. Може би все така не разбирам смисъла на живота...

"Морски вълк" offline

Ванката се върна от Германия и взехме че се събрахме пак в "Морски вълк", ама не канала а истинската кръчма. И Петя не беше бот, а си беше от плът и кръв, хубава както всякога. Явор пиеше традиционното вино с ябълки, Ванката папкаше дробчета, както и на заминаване. Аз за пореден път се опитах да си поръчам сладолед, и се сетих че тук НЯМА. Чаят е ок, благодаря. Много хора не познавах, както обикновено. С някои се запознах. Стана ми смешно, като седнах до едно момче и той ми каза "Ти си Случайна, нали?" Хм, ами аз съм. Приличам ли си:) Запознах се с Роси Димова - легендарна личност, за която само бях чела и слушала в нета. Седеше си кротко, с вид на 17 годишна и се усмихваше. И само ако я заговориш виждаш твърдостта в погледа и силата в начина и на говорене. Хареса ми много това момиче. Иска ми се да я познавам повече. Радвам се че пак е във Варна.
Може би пролетта наистина идва, щом нещата пак постепенно започват да стават offline...