Следи

Снегът запечатва стъпките. Едни върху други, следите ни се пресичат. Толкова много зайци! Тук-там птички, лисици може би, или чакали, май и вълк. Стъпки от хора, стъпки от коне, следи от мечка с меченце, или въображението ми се е развихрило. Поляната с шипките е като лента, записала разходките ни. Някои отчаяно-гладни, други небрежно-весели. Всеки в своя свят. Аз се опитвам да надзърна извън безгрижния си свят, сама си търся малко неприятности, един вид, за почувствам други аспекти на съществуването. Искам да избягам от защитените пътеки, от закрилата на многбройната компания, искам да погледна в страшната гора, да се залутам. Искам да си представя какво е да нямаш сигурност за следващата секунда. Искам да изпитам себе си, или да намеря глътка усещане за реалност.

Знам че е смешно и глупаво, мъкна си дебелата тояга, която откърших от изсъхнало дърво и се препъвам със смешните си гети и обувки. Непохватна съм, нелепа, но вървя навътре в гората, промъквам се между дърветата и търся пътеката, която е трудна за намиране. Пътека, която през мъглата в ниското, ако не се загубя в старата изтрита маркировка, ще ме отведе до замръзнал водопад. Никога не съм виждала замръзнал водопад. Струва ми се, че ще е вълшебен.

Но така и не разбрах. Не намерих пътеката, а повикът на цивилизацията, материализиран в звън на телефон ме върна в реалността, където трябва да съм страхлива и разумна, вместо любопитна и безгрижна. Обясних с точност къде съм, кога ще се прибера. Фиксирах настоящето около мен и знаех, че пътеката изчезна завинаги. Може би някой ден ще се върна и ще намеря онзи водопад. Обичам да се залъгвам така.

Повървях още малко безцелно по снежните поляни, просто напук на пълната сигурност, макар и без надежда да върна усещането за вълшебство. Набрах шипки за чая и се окъпах със сняг. Ако не вълшебно, поне е здравословно. И по калния склон се прибрах в хижата, стъпвайки в следите на хората, минали преди мен. Няма начин, като се обърна назад, виждам че моите следи са като техните следи, не като вълчите, не като заешките. Значи мястото ми е там, до горящата камина и съхнещите обувки, с китарата и играта на карти. До следващия път, когато пак се осмеля да изляза извън пътеката...