Отварям сутринта вратата на хижата и гледам - снегът е натрупал една педя над прага. Отпред - бяло поле. Слушах вятъра цяла нощ и си мислех какво ли ще е да се прибираме в такова време. Е, след малко ще разберем. Някак не мога да се уплаша истински. С мен са още четирима души, на които знам, че мога да разчитам. Освен това Пламен обеща да ни изпрати до някъде и да ни прави пъртина. И последно, имам застраховка и телефоните на ПСС! Безсмъртна, казвам ви!
Мием си зъбите, събираме багажа, ядем пъжени филии. Опитвам се да се облека правилно, но всъщност идея си нямам какво е да вървиш в планинината в сняг и силен вятър. Якето ще ме запарва ли, или без него ще замръзна? Шапка ли да сложа, или качулката на якето? Да обуя ли клин под панталона? Кои ръкавици да сложа?
Най-накрая сме готови за тръгване.Оказва се че с нас ще дойдат още трима души, единият от които е от тези места и е опитен планинар. Вече съм съвсем спокойна. Просто нямам търпение да излезем навън и да видя до къде ще затъна. От топлата трапзария на хижата, бурният вятър, който вее сняг навън, ми се струва приятно предизвикателен. Не мога да си представя че ще ми е трудно.
Излизаме и леденият вятър ни подхваща. Още първите няколко крачки ни показват, че работата е сериозна. Снегът е пухкав и някак сух. Вятърът е ужасно силен, страничен. На моменти поваля някого на земята. Аз вървя почти последна в колоната и започвам да усещам как нещо примитивно се надига в мен. Тялото ми усеща заплахата на студа и вятъра и се мобилизира на сто процента. Спирам да усещам студ, не усещам да се задъхвам и уморявам, ставам някак много ефективна, пазя си силите и бързам в същото време. Копирам действията на тези пред мен. Уча се с всяка минута, как да излизам като затъна, как да се навеждам, за да не ме събори вятъра, как да пълзя когато снегът е прекалено дълбок, за да се върви. Осъзнавам, че ако не мога да се справя, хората с мен трудно ще намерят ресурс да ми помогнат. И в същото време знам, че няма да ме оставят. Това е едно такова усещане, което няма как да се обясни.
Любо и Пламен спират да обсъдят нещо и ни казват, че няма да стигнем до Узана. Вятърът е прекалено силен по билото, а снегът - прекалено дълбок. Решават да слезам по стръмното през гората до Стоките. Тук Пламен ни оставя и се връща в хижата, а ние продължаваме водени от Любо.
В гората е по-тихо, дебелият сняг прави падането по задник безобидно, а надолу се върви по-лесно отколкото нагоре:) Въпреки всичко е уморително. Мъжете се сменят кой да върви пръв и да прави пъртина. Снегът е над коленете. Гледам пред мен фигурите на Сашо, Любо, Тишо, Вельо и осъзнавам, че физическата им сила и издържливост е това, което ни проправя път през вятъра и преспите. Изпитвам признателност и загрижененост. Иска ми се да мога да направя и аз нещо за тях. Изведъж осъзнавам как някога се е утвърдил моделът мъжът да седи до огъня, а жената да готви и шета около него. Имало е преспи преди това:)
Почти сме стигнали до селото, когато коляното вече ме боли ужасно и почти не мога да ходя. Може би близостта на цивилизацията ме кара да се отпусна. Куцам последна от групата и им казвам да не ме изчакват. Една от причините е че пея, за да не охкам, а знам, че Вельо не понася руски песни:) Докуцуквам до мястото на срещата и изобщо не се шегувам, когато казвам на Жоро, че ужасно се радвам да го видя. Той успява да ни натъпче осмината заедно с раниците в джипа си и през непроходими пътища и паднали далекопроводи ни понася към цивилизацията!
П.С. Специални благодарности на Жоро, който болен от пневмония дойде да ни прибере, на Пламен, който го помоли за това и дойде да ни помогне за началото на прехода, на Любо, който вървеше като машина през преспите, на Сашо, Тишо и Вельо, които се показаха като истински мъже, на Деси за героизма да върви с мокър леден панталон часове без да гъкне. И на Марто - един от хижарите на Мазалат, за търпението, ведростта, дружелюбността и страхотните кюфтета:)
Няма коментари:
Публикуване на коментар