Звездопад

Още не бях открила сезона на палатки и всяка топла вечер въздишах и си обещавах - утре. Пък те, вечерите, знаете - една топла, една студена...Дъжд, вятър...Вчера, обаче, все пак ми дойде музата, и събрах раницата да отида да погледам звездопада.
Мястото е любимото ми - на скалите на Басарбово. Открито, красиво, вълшебно...Надолу са стръмни скали и под тях има малко езеро, а напред се вижда каньонът на Русенски Лом. Беше новолуние, така че звездите сияеха - огромни.

Взех си палатка, естествено, и спомняйки си за патилата на Вельо, си взех не един, а два спални чувала. Единият е стандартен туристически, тип мумия, а другият за къмпинг, голям двоен. Като сложа единия в другия става нещо много, много топло и удобно, понеже мумията е с двоен цип и можеда се отвори откъм краката , така че ми е свободно и широко.
Като за първо ходене, не забравих почти нищо, с изключение на тапите за уши, което се оказа почти фатално. Взех си челника, пиратките, книга, за докато чакам автобуса, четка и паста за зъби, вода, празна торбичка за боклуци, тоалетна хартия, надуваема възглавничка, гребен.

За звездите , вече съм писала [url]http://nqmani6toslu4ajno.blogspot.com/2011/05/blog-post_23.html[/url]. Който го е изпитвал, знае...Желания за падащите не бях си намислила. Предполагам, че оня горе, ако го интересува, вече е разбрал какво искам и няма нужда да му досаждам все с едно и също:)
Облаци се позавъртяха по хоризонта, имаше и светкавици, но небето над мен остана чисто, само вятърът се усили. И когато дойде време за спане, си разбрах голямата грешка. Няма тапи за уши. Палатката ми е елементарна, еднослойна тип иглу и не си бях взела колчета, нито бях опънала въжета. Което не беше проблем за стабилността и, но вятърът плющеше в нея със страшна сила и на моменти я разклащаше много силно.
 Даже тапир като мен има проблеми със съня при периодично неравномерно разлюлаване и блъскане, виене и шумолене от което може да ти заглъхнат ушите. Поспах на пресекулки, като изпозлвах паузите да се подам извън палатката, увита в чувалите, и пак да се наслаждавам на небето. Не се оплаквам:)

Утрото дойде, огласяно от свистенето на вятъра и, с известна акробатичност, успях да си сгъна чувалите в лудуващата палатка, а после да сгъна и самата палатка, без да отлетя с нея в неизвестна посока. После по познатата пътека с бодра стъпка поех към спирката на автобуса.

Раницата не съм я разопаковала, смятам че скоро пак ще ми трябва:)