От "Тъжа" до "Амбарица" - приключенията на една кифла, част 2

Хижарят на заслона ми показа пътеката и каза, че ще мина през Кръстците, Купена, Костенурката. Тези върхове само ги бях чувала, никога не бях минавала по билото. Все си представях билото като заоблени възвишения с утъпкана пътека по нея. Което не беше далче от истината в началото след заслон Ботев. Хванах си коловете пак и взех да се денивелирам кротко и да потъвам постепенно в размисъл и броене на дишането. В един момент пътеката свърши със самотен кол забит на нещо като скалист нос и отдолу ...нищо. Стръмни скали и треволяци. Повъртях се, размислих, видях че долу под скалите пътеката продължава и си викам, може би някак се спуска по камъните надолу. И се заспусках. Друга моя стара традиция на всяко ходене е освен да се загубя поне веднъж и поне веднъж да се хвърля нанякъде офроуд. Този офроуд си го биваше. Малките камъчета нестабилно се изтъркалваха под краката ми, туфите трева ми огъваха глезените, тежката раница ми нарушаваше равновесието и някъде по средата на слизането вече псувах и исках да се връщам, но хубавото на простотиите дето правя в планините е, че обикновено връщане назад няма и се налага да си ги изживея докрай. Като слязох до пътеката, видях че тя изобщо не слиза отгоре, а идва някъде отстрани. Явно съм изпуснала отклонението и съм продължила по зимната маркировка. Сефте.

Коленете ме боляха вече доста и краката ми леко започваха да се преплитат, когато намествайки си раницата и поглеждайки в "прекрасное далеко" осъзнах, че красивите назъбени върхове на които се любувах отгоре всъщност се падат на пътя ми и явно са част от прословутия международен маршрут "Е не знам си колко", известен в българската си част като Ком-Емине. А, викам си, сигурно има подсичащи пътеки, ще ги заобикалям и ще ахкам облизо на суровата им хубост. Колко наивно. От срещнат насрещен турист разбрах, че ми предстои да се видя с Кръстците и Купена. Човекът ми огледа голямата раница ( и мен) и ми каза, че е по-добре да се връщам, че на Купена било алпийско и сама няма да се справя, особено в тази посока. Имало страхотно слизане и без осигуровка било опасно. Ти да видиш.
Поразмислих се аз, обаче беше още към 4 часа, пък и както казах, не обичам да се връщам. Викам си, полекичка, полекичка все ще мина.

И тук се започна. Нагоре, надолу, камъчета, тревички. Вятърът беше много силен и ме люшваше на моменти, което съчетано със спъване в клек  е доста опасна комбинация. Вече бях уморена и доста изтощена от силния вятър и слънцето. Усещах как не си вдигам достатъчно краката и съм отнсена. Започнах да пия повечко вода да се свестя. По едно време не ми стигаше другото, ами вятърът ми отвя шапката и трябваше да си оставя раницата и да сляза по клека надолу с приплъзване и стискане за шибаните бодливи клонки, за да си взема обратно безценния артикул. Вързах я на раницатаи се озовах очи в очи с неласкавото превалило слънце. Айде, нищо. Мижай и върви. Тъкмо взех да стъпвам пак равномерно по пътеката и насреща ми - пепелянка. Дългичка, гадината, суче се и изобщо не смята да отбива. Вятърът ли беше силен, че не ме усети, не знам, но си пълзеше срещу мен по пътечката, а от двете страни по две педи място обрасло с клек и надолу - пропасти. Как се разсъних набързо да обяснявам ли. Като една балеринка притъпих леко в клека настрани и напред, подкочих, прескочих я и леко претичах следващите 5- метра нагоре. Знам, знам че не са опасни, знам че са безобидни нежни създания, защитени от Бернската конвенция и трябва аз да ги пазя и да се тревожа за благополучието и доброто им психическо здраве. Но признавам си, идеята да ме ухапе безобидната пепелянка сама на върха изобщо не ми допадна.

И така с попсувания и припълзявания минах Кръстците. Коленете ме боляха ужасно и на моменти отказваха на слизане, което беше леко притеснително, още повече, че пред мен стоеше горд и красив Купенът

 и виждах някакви метални въжета по маршрута горе, което хем ме успокояваше, хем ме тревожеше, понеже да сложиш метални въжета на майната си едва ли е без причина. Успокоявах се че са за зимата.

Реших все пак да се обадя на приятел да кажа къде съм и какво ще правя и ако до вечерта не звънна, да знае къде да прати спасителните екипи. (Thanks, "127 hours"! ). Нагоре се качих нормално, въжетата помагаха наистина. Имаше елементи на катерене и на избърсване на студена пот в топло време, но то беше заради гадния вятър, който ме блъскаше насам натам и тежката раница и болящите колене. Стигнах горе и даже не се огледах. Вятърът и слънцето ме побъркваха, исках просто да се движа, да се движа, да се махам. В главата ми плаваше една дума.. Откъде ги научавам тези думи, чак се чудя...
Слизането обаче беше ... гадничко. Опитах да поседна, че да ми минат коленете, но споменът за неебателната пеплянка и стръмните скали надолу ме правеха нервна. Не знам винаги ли е било такова слизането тук, или пръстта е била изровена от дъждове, но имаше едно място където просто две скали се допират под 90 градуса и металното въже се рее някъде горе, недостижимо за хващане, а по скалите се слиза само по малки стъпки и хватки и всяко погрешно движение може да те прати долу, което не е много долу, на 5-6 метра, колкото да не умреш, а да се начупиш хубаво. Раницата ми пречеше ужасно да се оглеждам под мен за стъпките. Това е гадното на слизането по скали, трябва да се въртиш, за да видиш стъпките под себе си и може да загубиш равновесие. Особено ако вятърът и слънцето не са на твоя страна.  Мислех да я хвърля долу и да сляза лека, но горчивият опит от Кръстеца малко преди това ми показа, че хвърлянето на раница дори от малка височина е рисковано и може да остана без нея или да си осигуря два-три часа пълзене по клек и скали, докато си я взема обратно. Нямах сили да поправям грешки, затова реших да не правя такива.
Един от приятните моменти като се навреш в дълбоки лайна е осъзнаването, че като искаш(и нямаш друг изход), можеш. Слязох концентрирана и лека без нито едно глупаво движене и започнах да си спомням защо, по дяволите, ги правя тези неща. Малките победи над себе си. Над болящите колене, над шибания вятър, над страха, над представата че съм смотана и едно свястно нещо не мога да направя. Тези малки победи са това, заради което живея.

Надолу вече бях толкова изтръпнала и уморена, но и вдъхновена от преживяното, че вървях като машина и се спрях малко над "Амбарица" само за да не отида в хижата и да се ядосвам с тъпия и хижар. Опънах си палатката на брулещия вятър и се отдадох на зяпане на небето, ядене и приготвяне за сън.
Бяха изминали точно 14 часа от тръгването ми от "Тъжа".