Играя шах. Губя, губя. Мразя да се предавам, играя до края. Колко безнадеждност има в това да се опитваш да вървиш с вдигната глава, докато врагът отхапва от всички страни последните залъци от силите ти. Глупост, казват. Преди намирах красота и достойнство в борбата до край, за последното квадратче дъска, за още един ход, за глътка въздух...Сега ми се струва унизително и жалко. Знам какво се е променило. Сега се мисля за много добра и смятам, че трябва да печеля. Удивително, как фактът, че се мисля за нещо повече, ме прави нещо по-малко. И ми отнема щастието от малките победи, защото очаквам големи, а и за големите изгубвам хъс.
Осъзнавали ли сте някога огромната разлика между това, да вярваш в себе си и това, да се мислиш за много важен?...
Няма коментари:
Публикуване на коментар