Граници

Вървя в този хубавав неделен следобед и ям вегетариански сандвич. Почти без да забележа с небрежно движение на ръката смачквам мушичка, кацнала върху пръста ми. Вярно, че я помислих за комар, но в последния момент видях че е просто безобидна мушичка. Само че не беше чак толкова важно, за да се спра. Смачках я най-спокойно. Не мога да кажа че ми тежи на съвестта, макар че ме накара да се замисля. Аз съм вегетарианка. Не мога да си представя че някой ще убива животни, за да ги ям. Вижда ми се гнусно. А ето че убих животно, без да ми мигне окото. Да, има разлика от животно до животно. Добре, мушичката е маловажно животно...кое е важно? Зайченцето? Да, понеже прилича повече на нас. Значи ще се водим по биологична близост . Пиленцето е по-малко важно, рибката е още по-малко. Гъсеницата? Почти без значение. Значи възгледите са важно нещо, но всъщност по-важна е границата до която ги прилагаме. Всичко има граница. И нашите граници ни правят това което сме
Целият ни морал е една такава смешна хартиена къщурка, изградена от условности и крепяща се на допускания. Казваме:"аз никога не бих причнил това на приятел". Остава въпросът къде минава разделителната линия между приятелите и неприятелите ни. И никой не знае кога може да я престъпи, докато обикаля наоколо, така че да не подлежи вече на разпоредбите на морала ни. Казваме: "заслужава си го". Значи този човек е преминал отвъд. Той е в друга група.
Често съм отблъсквала с погнуса хора, които могат да размажат с крак птиче паднало от дървото. Това са изроди. А сега виждам че те имат същият морал като мен, просто птичетата са извън техните граници. Те са маловажни. Аз също така непоколебиво смачквам насекоми и даже не се замислям. Сигурно е същото да убиваш и хора...Зависи от границите.
Граничен преход. Учила съм го едно време по математика. (Добрата стара математика, която знае всичко за нас, без даже да подозираме.) Моментът в който се минава границата. Когато нещата стават други. Когато е "различно".

Най-лесният начин да влияеш на отношението на хората към нещо, е не да променяш ценностната им система, а да ги убедиш че въпросното нещо е извън кръга на нещата за които тя се прилага. Например: "бийте циганите, те не са хора, мамка им..." или "тая пачавра ли, бе, какво ще я съжаляваш".

Защо пиша всичко това? Нямам идея. Може би за пореден път исках да споделя объркването си от прозрението как целият свят е продукт на договорености. Всичко подлежи на преразглеждане. И бебешката ми психика се плаши от това. Имам нужда от устои, от абсолютни истини. Сигурно още не съм порастнала. Спомних си пак една книга "Пътуване към Икстлан". Познанието прави хората тъжни. Най-малкото сами. Понеже разбират че промушвайки се през пластовете на настоящето могат да вървят все напред, но никога няма да стигнат до онзи единствен свят който са напуснали, уж за малко, търсейки истината.

Защо от мен не става графиня

Мотая се в кухнята, пържа соеви кюфтенца и се рея в мислите си. Пуснала съм си телевизора, върви някакъв филм. Виждам че съм разпиляла брашно по пода. Тананикам си. С половин ухо чувам реплики от филма: "Лукреция се омъжи за него, защото е съветник на краля, а аз...(съкрушено) аз съм най-обикновен...граф..."
При което изведнъж ми става толкова смешно, че ще си изпусна кюфтенцето от високо в олиото. Приисква ми се да направя реверанс, с вилица в едната ръка, обута в най-хубавите си домашни пантофи и много запазен анцунг, почти зелен. Няколко стъпки от менует, поклонче...А вие, графиньо, щастлива ли сте? Ах, не сте графиня? Бедното момиче. Да, да...всичката тази домакинска работа...и никаква възвишеност...Не ви пука? Но...кожата на ръцете ви,.. напуква се от миене на съдове. Не сте забелязала? А, простете какво ви прави щастлива? Мислите ви? Децата? Доста е клиширано. Нещо отвъд...Странно. Ама вие се усмихвате...Не виждам какво толкова хубаво намирате в живота си. И всичката тази миризма на лук...Полезен бил?!...Свободна сте? Що за възпитание! Че кой е свободен в днешно време...И можетеда целувате дърветата? Пияна ли сте? Моля Ви, не се смейте така невъздържано...обидно е някак...Хората се стараят цял живот да се издигнат, правят толкова жертви...а вие...ами карате тези неща да изглеждат маловажни...Като че ли е без значение къде ще отидеш на почивка...Не почивате? Така си и знаех...Има нещо сбъркано във вас, ще ви кажа...Не ми е приятно, но ще се наложи да пеустановим всякакви контакти. Да, да, изглеждахте забавна, но...не сте от хората с които може да се води нормален разговор. Не, не искам кюфтенце. Благодаря. И...разбира се, детето ми не може повече да играе с вашето. Как какво общо имат децата...После задават неудобни въпроси. Научете се да се съобразявате, ако искате хората да ви приемат. Не ме изпращайте, моля. Сама ще намеря вратата. ...
Усмихвам се и си вея леко със салфетка, подпряна грациозно на печката. Навън през прозореца се виждат хълмовете - зелени и диви...И вятърът е нежен...Иска ми се да потанцувам с него.
А кюфтетата... без малко да изгорят:) Но са чудесни, както винаги:)

краят на една приказка...

...Девойката плачела безутешно, а старата вещица я гледала със смесица от досада, любопитство и леко съжаление.
- Е, кажи ми най-накрая какво стана. Не помогна ли и омайното биле което ти приготвих?
- Не. Не помогна. - хлипала девойката - дадох му всичкото, но той даже не ме забелязва. Обича нея и не вижда нищо друго на света. Аз бих направила всичко за него. Не мога да живея без него. Не мога да виждам как я гледа с обожание и възторг. Сърцето ми ще се пръсне. А той не ме иска, иска нея. Обича нея. Затова дойдох. Ще ти платя колкто трябва, направи ми отрова. Най-силната. Ще я убия, защото не мога повече да гледам тази тяхна любов, която разбива сърцето ми. Направи ми отрова. Искам той да я загуби. Може би тогава пак ще обича мен.
- Ха ха, отрова! Толкова ли си глупава! Няма по-сигурен начин да направиш любовта му вечна, от това да отровиш любимата му. Така ще издигнеш паметник пред който той да се кланя докато е жив. Ще я запазиш в сърцето му во веки веков. Ще я направиш легендарна.
- А какво да направя? Кажи ми моля те. Ще ти дам всичко което имам, само ми помогни да си отмъстя за болката.
Старата вещица я погледнала изпитателно. Очите и се присвили сякаш за да се взре в един спомен, много-много стар. Нещо замъглило очите и, но вещиците не плачат...сигурно е било омраза.
- Искаш ли любовта им да умре, но не изведнъж, не така лесно. А бавно и мъчително. Да агонизират ден след ден привързани един към друг, без да виждат изход. Любовта им да се разпада помежду им като разлагащ се труп, от който няма начин да се оттърват. Да се намразват за това което са, да намразват това което са обожавали в другия. Докато достигнат до точката, когато всеки би подал ръка на последния просяк, но не на човека когото някога е обичал. Няма ли това да е по-добро отмъщение?
- Да, да! Направи го. Искам да се случи точно това! Кажи ми колко ще струва. Кажи ми какво да направя. Готова съм на всичко.
Смехът на вещицата бил като грачене, когато се обърнала рязко и незнайно защо запокитила кристалната си топка в стената.
- Няма нужда да правиш нищо, мила ми глупачке. Няма нужда да си мръдваш даже пръста. Няма нужда да отравяш никого. И кинжал не е нужен. Отмъщението ти ще бъде сигурно и сладко.
И като се загледала през прозореца на порутената си къща, процедила през рамо :
- Просто ги остави да се оженят...

Волейбол!

Уж бях болна, уж кашлях, уж едва мърдах...А стана както винаги... Като видя топка и мрежа и.. нещо в корема ми се свива, тялото ми олеква, ръцете ми се отпускат с небрежната лекота на концентрацията. И започва онзи невероятен вълшебен танц...посрещане, ...вдигане,...забив...Не може да се сражаваш с топката. Трабва да я почувстваш, да я овладееш. Спокойствие когато посрещаш...в мислите си трябва да си навсякъде. Не тичаш, ти просто си там. Ръцете ти поемат агресията, усмиряват я. Ето. Мекотата в движенията на разпределителя. Като много нежна ласка. Силни китки, лек, но сигурен допир. Нагоре, нагоре. Бавно пристъпване, леко задържане, улавяш с мислите си топката, вече си част от нея, скачаш, просто се срещате и.....мекотата се превръща във взрив. Танцът между вас избухва в насочено желание. Сила и решителност. Целувка и удар. И после за секунда се връщаш пак на мястото си, защото всичко продължава....и още и още...
И освен това, невероятното усещане за отбора около теб. Плясването на ръцете, когато направите нещо хубаво. Някой те покрива когато скачаш. Смешките и глупостите, докато някой гони топката. Плясването на ръцете, когато се издъниш, но си дал всичко от себе си. И секундата тишина преди сервиса... "...ОК, хайде...."

ОК, хайде!!!!!!!