Въх!

Кави съм ги вършила снощи в 3 през нощта, какво съм натискала по клавиатурата, какво е било сбозено, идея нямам. Но похвалното ми намерение да сложа просто два нови линка в списъка с блоговете се реализира в изцяло затрит код на блога. Ма всичко! Така де, съдържанието си е там. Само ги няма ненагледните ми темички. Тоест, те и темичките са си някъде там, сладки малки .css -чета. Ама оформлението на html-а, за да тръгнат е затрито. Ще ми трябва сигурно ден или два да седна и да се ровя ли ровя, докато успея да повъзстановя нещата и то ако реша че искам, де. Сега съм с една от стандартните теми на blogger , която си бях харесала още в началото.

Всъщност, мисля си за нещо друго. Нали няма нищо случайно. Каво ли означава този знак на съдбата? Дали е време да спра да се правя на уникална и да приема стандартните неща, които могат да се окажат и по-добри и по-удобни? Дали е време да оставя зад гърба си един период от живота си, изпълнен с търсения, емоции, надежди, грешки, щастие, осъществени желания и неосъществими такива и да насоча вниманието си към нещо друго. Или просто да разбера, че ако държиш на нещо, backup-ът е много важен.

Темата с която съм сега е първата тема, която имаше блогът ми, когато го започнах. После все повече повече си играех с кода, опитвайки се да му дам формата на емоциите си и настроенията си в момента. Разпънах го, натъпках го с JavaScript и алатернативни CSS. И после го изтрих по невнимание. Някой тук да умее да тълкува знаците на съдбата?

Храмът

Вървя сутринта към работа. Облечена съм с къса пола. Ама доста къса. Минавам покрай една църква. Днес е някакъв религиозен празник и има много хора. Площадчето е пълно. Всички са заети с някаква тиха суетня, каквато има покрай църквите по празници. Виждам как много хора ме гледат неодобрително. Твърде разголена съм. Идва ми да наведа очи и да мина бързо. Но вместо това се заглеждам във вътрешността на църквата, която се вижда през отворента врата. Полумрак е и има много запалени свещи. Приисква ми се да вляза, но предполагам няма да ме пуснат, или поне ще ме изгледат с презрение. Замислям се за разни неща. Нали бог ме е създал гола? Какво толкова страшно има в това мое тяло, че да трябва да го крия така усърдно. С какво обиждам божествеността, когато краката ми са голи? И какво ако не бяха само краката? Сексуално? Защо нашата религия е така скарана със сексуалността? Защо сексът е натикан в ъгъла, оплют, принизен? Малко неща могат да заведат човек така близо до бога, както сексът. Защо хората се подсмихват като има кажеш това?
Няма да вляза в този храм. Няма да запаля свещ. Ще намеря бог на друго място. В песъчнките на плажа, в тревичките, полюшвани от вятъра, в тишината на скалите, в покоя на дърветата, в допира на пръстта, в целувката на слънцето. Там ще съм желана. И ако храмът е в сърцето ми, любовта винаги ще бъде с мен...Поне така ми се иска да вярвам.

Bonjour, tristesse...

Тъга лииии...???? Как да се борим с тъгата? Щото ако и се оставяме е голяма тъпотия, нали? Аз почвам с един сладолед. Винаги е добра идея. Ако не се окаже чак толкова добра, пробвам с още един. "Ескимо Класик", за предпочитане. Голямо ходене в Морската е друга добра идея. Може бавничко, може и бързо, зависи от настроението. После - хайде в книжарницата. Даже да не си купя нищо, присъствието на книгите ме успокоява. Музиката също е безценна. И приятелите. Макар, че не трябва да се злоупотребява с тях. И после.. танци. Ама много и от лудите. Та така...
...Добър ден, тъга,...какво ще кажеш за едно сладоледче?:Р

Да оцеляваш

Да оцеляваш е основното изкуство, което трябва да усвои всяко живо същество. Дали ще прегризеш няколко гърла, дали ще успееш да запалиш огън в гората, или ще си сложиш слушалките в ушите, ще усилиш музиката и ще вървиш, докато забравиш откъде идваш и къде отиваш...Да оцелееш е важно изкуство. Всичко останало са подробности. Вие как оцелявате?