сряда, 12 юли 2006 г.

Китара

Тази китара не бях я докосвала от години. Как се получи така, не знам. Понякога нещата се огъват с времето. Толкова обичах да свиря, а се отказах. Китарата беше първото, от което се отказах в семейния живот. Някак неусетно. Мъжът ми искаше да го науча да свири. И после вече аз не свирех, бях все учителка. Важен беше той и неговото свирене. Ако вземех китарата ей така, той искаше да започна да го уча на това, или пък се цупеше, че съм искала да го комплексирам. Или не се цупеше, но знаех че му е гадно, понеже свиря по-добре от него. Не че ми е виновен някой. Човек отстоява важните за него неща. Аз не исках да се отстоявам. Бях учителка, докато имах сили. Научих го на всичко, което можех, търпеливо слушах несигурни акорди, тактувах. Възхищавах се на постиженията, ръкоплясках. Бях публика, когато от мен се очкаваше това, пеех, когато трябваше. Исках да е щастлив. Но намразих китарата. Не можех да я хвана и да свиря както преди, и да оставям акордите да се разливат в душата ми. За да сме щастливи, аз не трябваше да свиря добре. И ние бяхме щастливи. Приятели идваха на гости и той им свиреше. Пеехме и аз ужасно се гордеех с моя мъж. Всички му се радваха. Аз го хвалех.Веднъж пред една семейна позната казах нещо за китара и тя попита с огромна почуда "А, ама и ти ли свириш?" Да, и аз...
И днес сутринта я видях сякаш за пръв път тази китара. Толкова пъти я заобикалях. Прашна, стара. разстроена. Настроих я. Мазолите на пръстите ми отдавна са изчезнали. Малко болеше, докато натисках струните. Учудих се, че всичко си е там...Цялата музика...Без даже да се замисля. Не перфекно, но истинско. И сякаш за пръв път чувах тези звуци. Моля ви, нека никой не се обижда, но от днес няма да съм само публика. Ще се опитам да свиря пак. Не кой знае как и доколкото мога, но ще свиря. По малко.

вторник, 11 юли 2006 г.

***

Има неща, които са толкова скъпоценни, че даже те е страх да ги изречеш. Някои неща, които са толкова дълбоко в сърцето ти, че само полъхът от мисъл за тях те кара да изтръпваш...
Не трябва да се страхувам...

Утринна импресия

Вървя рано сутринта по пустите алеи на Морската градина. Небето е невероятно, нещо свръхестествено се разлива във въздуха...
Има няколко пейки на алеята, които са така сложени, че от тях се разкрива невероятна панорама към морето. Сега са празни. Само в далечината виждам, седнал на една от тях, млад мъж. В ръката си държи молив, и е подпрял ръка до устните си, гледайки вглъбено напред, към морето. После изведнъж драсва нещо с молива върху листите в скута си и пак се заглежда. Далеч съм, а облегалката на пейката ми пречи да виждам добре, но ми се струва ясно, че рисува морето. Той е млад, с дълга тъмна коса, някаква проста тениска и дънки. Нямам търпение да приближа, за да надникна през рамото му и да видя кое, от невероятната красота наоколо, е уловил. Какво го е грабнало. Дали извивката на брега, или красотата на облаците? Приближавам, и понеже съм си отклонила погледа преди това, сдържайки любопитството си, поглеждам изведнъж отблизо това, което е в ръцете му...
Мда...Познахте ли? Судоку. Пичът решаваше судоку!

Абе,... да се *** в романтичката!...

неделя, 9 юли 2006 г.

Малките самоубийства

Понякога нещо не е наред в света. Понякога нещо не е наред със мен. Често нищо не е наред. Задължения и зависимости ме оплитат в нежна паяжина, безпомощност и ярост клокочат, подтискани от навика и възпитанието. Ден след ден. И още дни. Но понякога нещо ме изважда от унеса на съществуването, и когато с широко отворени очи осъзная какво се случва с мен, света, живота, разбирам, че не мога да го понеса. Като пчела, която се блъска в стъкло. И за да намеря сили пак да вляза в черупката на битието си, имам нужда да умра.

Има много начини за това. Не съм измислила аз саморазрушението.

И тогава е времето на малките самоубийства. Да си направиш пиърсинг, да съсипеш косата си, да се нараниш, да се напиеш до безсъзнание(това не го мога, де), да скиташ сама в тъмното. Така умираш за малко, за съвсем малко, само с малка част от теб. И разкъсвайки тъканта на настоящето си, успяваш да си поемеш глътката въздух, достатъчна, за да намериш сили да живееш отново.
Някои хора изпитват презрение към малките самоубийства. Те може би са толкова съвършени в изграждането на живота си, че никога не оплитат конците. Сигурно може и така. Като операционна система, която никога не забива и няма нужда от рестарт.

Аз обаче съм от несъвършените.