Кошмар

Сънувах странен сън.
Нещо като площад в един полуразрушен град. Здрач и пушек някъде. На площада има много хора. Стичат се отвсякъде. Никой не докосва никого. Оглеждат се едни други. Знам, че е имало някаква катастрофа. Има някаква болест, която се предава чрез допир. Смъртоносна. Не се знае много за нея. Болните не си личат. Самите те не знаят. Навсякъде цари разруха. Кучетата са основна опасност. Те са слепи, но имат някакви особени сетива. Никога не нападат група от над трима души, които се държат за ръце. Смятат ги за голямо животно. Кучетата са навсякъде. Хората са разединени и уплашени заради болестта. Никой не общува с никого. Сега са се събрали на площада за някакъв особен ритуал. Знам, че е веднъж в годината. Всички идват в уречения час.
Някой се опитва да говори и да организира хората. Но идват кучетата. Това е ритуал за създаване на семейства. Кучетата влизат сред тълпата и хората преодоляват ужаса си от болестта и се хващат за ръце, тези които са най-близо. Бройката е от трима до пет. Така е по-безопасно. Прегръщат се и кучетат ги подминават. Някои ужасено тичат. Тези, които са допрели ръцете си вече са семейство. Ще живеят заедно, ще правят секс и ще се молят да не е имало болен в тяхната група. Хората са уплашени, тичат като обезумели животни насам-натам, но кучетата са навсякъде и накрая хората прегръщат най-близко стоящите до тях и се примиряват със съдбата си. Поне не са мъртви. Едно момиче, което познавам в реалния живот също е там. Крещи и плаче, казва, че има среща с приятеля си тук, че той е тук някъде, че ще го намери. Изплъзва се от ръцете, които се протягат към нея. Казва, че го обича и не иска други. Тича и плаче. Кучетата я събарят. Прегърнала съм сина си, примряла от ужас. Една кола спира и от нея слиза мъжът ми. Идва и ни прегръща. Вече сме трима. Няма страшно. Хората се разотиват на групи, но изведнъж в развалините виждаме тъмна сянка. Това не е куче, а Черният Вълк. Той вижда, знаем. Появява се много рядко и държането за ръце с него не помага. Трябва да бягаме. Виждам синът ми да тича и тичам след него, тичам с всички сили, нищо друго не ме интересува. Виждам тъмни сенки край стените. Нищо не ме интересува. Тичам.

Рядко сънувам кошмари, ама този си беше от класа.

Истината за Дядо Коледа

И тази година бях лъжкиня. Направо се мразя, че пак не събрах смелост да обясня на детето, че няма Дядо Коледа. Днес той седна и му написа писмо. Много старателно му обясни георгафското положение на Варна, както и оценките си в училище. Аз стоях отстрани и се усмихвах тъпо. Госпожата казала да напишат писмо, ок, написахме го. А тябваше да го взема на коленете си и да му обясня Голямата Истина. Да го въведа в света на възрастните. Но не събрах смелост. Не ме беше страх, че ще му отнема една мечта, а просто ме беше срам да му кажа, че толкова години съм го лъгала, че всички възрастни лъжат години наред, постоянно. Имам чувство, че ако му кажа, след всичките тези писма и измислици, повече никога няма да ми има доверие. Аз никога не го лъжа. Може понякога да му обяснявам нещата по-повърхностно, отколкото стоят в действителност, но никога не го лъжа. А сега...
И не ми казвайте, че така ще лиша детето от една мечта. Детето ми си има мечти и знае за вълшебствата и особените неща около нас много повече от възрастен. А Дядо Коледа не е никаква мечта, а плоска комерсиална измислица, макар и основана на стара история. Дядо Коледа е истерия и машина за правене на пари. "Подарете на детето си една незабравима вечер! Дядо Коледа по домовете! 50 лв. На 22-ри и 23-ти - 45лв." "Ако слушаш, Дядо Коледа ще ти донесе космическия кораб, дето искаш." Баси тъпотията.
Не, честно, мразя се. Синът ми е достатъчно умен да знае какво е Ефект на Кориолис и какви видове вулкани има, какво е браузър и каква е разликата между артериална и венозна кръв. Защо се държа с него като с олигофрен?
Сега, като написах това, може би все пак довечера ще събера смелост да поговоря с него за истините и лъжите. Стискайте палци.

Начини за празнуване

В редките случаи, когато съм на купон, все има по някой учуден поглед. "Какво ще пиеш? Минерална вода. Само? Поне газирана не искаш ли? Не. Някакъв алкохол? Не, не пия." Тук веднага ме взимат или за бивша алкохоличка, или за наркоманка."Поне кока-кола на искаш ли? Не, не пия кока-кола. Ами какво пиеш? Вода. Баси, как цял купон на вода!" Мислят че се правя на интересна, някаква. После идва следващото изпитание. Аз и месо не ям. Ами какво ще ядеш? Картофи. Ужас. И какво ще си разбереш от купона тогава? Ами стой и гледай.
Не знам по каква причина нямам нужда от алкохол, за да се забавлявам. Също така и от храна. Не разбирайте че не обичам да си хапвам, но просто това е удоволствие за друго време и място. Обичам да танцувам. И да си общувам с хората. Да говорим или да се смеем, да бълбука навсякъде около нас доброто ни настоение. Умирам да се лигавя и да правя глупости. Обичам предизвикателства, макар и само на шега. Винаги си изкарвам чудесно.
Както каза една приятелка някога "Жужа не пие, ама не и личи".

Вие по какъв начин обичате да празнувате? Как го правите в действителност и как бихте мечтали да го правите? Какво ви радва?

В омаята на преображението...

Те бяха едни обикновени, леко демодирани спортни обувки, в бежово и сребърно.Тя ги пренебрегваше постоянно. Не ги водеше да играят волейбол, вземайки вместо тях белите си "Найк"ове, не ходеше с тях на плаж, обувайки сандалите си. Те бяха удобни, но твърде сребърни за ежедневието и. Те бяха красиви, но твърде спортни за индийските и шалове. Те бяха едни нещастни обувки. Пефектни, а безполезни. Един ден тя се приближи решително с ножица в ръка и те разбраха изведнъж, че вече нищо няма да е същото. Тя внимателно свали връзките им и махна езиците. Те потрепериха от ужас, голи и беззащитни. После извади от джоба си бежово-сребърен ширит и го прекара през осиротелите дупчици. Върза го на кокетна панделка. Обу ги и те се размърдаха плахо в такт със стъпалата и. Едно-две-триии, едно-две-трииии...Валс?...Не бяха си даже представяли, че би могло да им се случи...
Те бяха едни обикновени, леко демодирани спортни обувки....а се превърнаха в пантофки!