четвъртък, 9 септември 2010 г.

Рибно масло

Купих на сина ми хапчета с рибно масло, за укрепване и да спре да забравя. Дойда да си ги вземе, поговорихме си и като си тръгна си забрави хапчетата. Значи, правилно съм ги купила:)

събота, 4 септември 2010 г.

Леден полъх

Синът ми се обади да се разберем кога се прибира от гостуването при баща си. Нещо се беше объркал, аз му казах, че във вторник имам работа във Варна и ще го взема тогава, а той разбрал неделя. Наложи се да уточни с баща си датата и си държа отворен телефона, така че чувах разговора. Баща му беше груб, попита го каква ми е точно работата във Варна и след като малкия не можа да каже, каза че съм го била баламосвала и съм си измисляла глупости. Веднъж съм била казала едно, после ми скимвало друго и той трябвало да разбере че съм голяма лъжкиня. Каква била тази работа, той не бил никакъв мъж, щом се оставял да го мотая така. И така нататък и така нататък, със леден нетърпящ възражение тон. Малкия се шашка и само вика, да, да.

Баси как ми се дорева. Много искам, ако можеше това гнусно влечуго да не припарва до детето ми.

Никога няма да разбера как се раждат такива хора. Какво му направих, че не говори с мен и е изпълнен с такава злобна омраза. Какво толкова не можа да ми прости? Господи как го мразя. И в същото време разбирам че буквално спасих живота си, избягвайки от това блато на мрак и студ.
Господи, в какво се превръщат мечтите...

петък, 3 септември 2010 г.

Рози през септември

Озовах се сред тях пак почти случайно, както първия път. Ей така, се появиха в тъмното. Подивели и уморени, преплетени в схватка с плевелите. Изоставени. Още цъфтят, с упорита, отчаяна красота. Листенцата им са опърлени от отминалото лято, но цветовете им ухаят по-хуабво от всякога. Предчувствието за есен разтърсва стъблата им, заедно с безпощадния леден вятър. Не са вече онези изящни подредени красавици, които събираха тълпи почитатели. Никой не разказва за тях, никой не се снима сред тях. Увехнали цветове се ронят навсякъде. Но те цъфтят.
Останах сред тях и дълго-дълго ги целувах.
Рози през септември. Моите цветя...

сряда, 1 септември 2010 г.

В тъмното

Алеите са пусти, вятърът е студен. Вървя със свито сърце, стиснала юмруци в джобовете. Страх ме е от кучета, страх ме е от хора. Лампите тук-там едва успяват да разредят неприветливия мрак. Няма никой в парка - лятото свърши още преди два дни. Само аз и страха ми. Тук съм, за да се уча да се боря с него. Стъпвам по пътеките, надничам в неосветените места. Пея си една детска песничка наум и си броя стъпките. Мракът може да бъде приветлив, ако не го гледаш с омраза. Търся ласката на заплашителните храсталаци, минавам покрай самотните дървета. Един нож в джоба ми ми разказва история за провали, приятелства и подкрепа...