Иронично е, че нахранихме застрашен от изчезване вид птица с пилешки дробчета.
Прекрасно отражение на безумието и лицемерието, което владее света.
Защо за живота на една единствена птица се тревожат, грижат и плащат купища хора, а хилядите пилета в хладилните витрини сякаш никога не са били живи. Те били отгледани, за да бъдат убити, казват...
Някой помислял ли си е за какво е роден той? Дали случайно не му е отредена участта на бройлер?
Дали в смешната сантименталност към един изчезващ вид не се опитваме да притъпим смътния страх, че сме развъждани и употребявани така спокойно и безскрупулно, както развъждаме и употребяваме и ние.
Дали някой ще има милост към нас? Само когато станем изчезващ вид...
понеделник, 12 септември 2011 г.
петък, 9 септември 2011 г.
"...о, шумен и разблуден град..."
Имахме няколко часа за убиване в София докато чакаме влака. Разходихме се до ЦУМ и Славейков. Някои неща са същите, както преди 20 години. Бях със сина ми и един негов приятел и докато им показвах това и онова си спомних ококореното хлапе, което бях някога. Объркана, самотна, смела. Огромният град ми предлагаше свобода, анонимност, възможности, идеи. Утешаваше ме в неизречените ми болки, омагьосваше ме с пространствата си. Аз бях готова да се променя, да се науча да живея там, да приема правилата. Свиквах с трамваите, с характерния твърд говор, с хладното държане. Тъжна бях, но не се страхувах. Животът ме очакваше.
Сега погледнах града с други очи - критични, зрели, уморени може би. В девойките по улиците виждах изгубените си мечти. Неосъзната нежна безнадеждност. Крехкост и сила, отдадени да нахранят чудовището наречено голям град. Малки, прекрасни капчици роса върху уродливите бетонни улици.
Аз избягах някога. И продължих да бягам от големите градове.
Сега, на връщане от Пирин, с мръсна коса на плитка, раздърпана рокля, клин,туристически гети на глезените и раница се разхождах между лъскавите магазини и се опитвах да разбера живота на другите хора - на тези, които носят Тисо и диамантени обеци, които стъпват с елегантни токчета и ухаят на парфюм. Щастливи ли са? Кое ги кара да се чувстват живи? Кое ги кара да се смеят? Не можах да разбера.
Влакът ме отнесе далеч от спомените и размислите. Сбогом, София. Една дива селянка с мръсни нокти по-малко:)
Сега погледнах града с други очи - критични, зрели, уморени може би. В девойките по улиците виждах изгубените си мечти. Неосъзната нежна безнадеждност. Крехкост и сила, отдадени да нахранят чудовището наречено голям град. Малки, прекрасни капчици роса върху уродливите бетонни улици.
Аз избягах някога. И продължих да бягам от големите градове.
Сега, на връщане от Пирин, с мръсна коса на плитка, раздърпана рокля, клин,туристически гети на глезените и раница се разхождах между лъскавите магазини и се опитвах да разбера живота на другите хора - на тези, които носят Тисо и диамантени обеци, които стъпват с елегантни токчета и ухаят на парфюм. Щастливи ли са? Кое ги кара да се чувстват живи? Кое ги кара да се смеят? Не можах да разбера.
Влакът ме отнесе далеч от спомените и размислите. Сбогом, София. Една дива селянка с мръсни нокти по-малко:)
събота, 3 септември 2011 г.
Момченца и момиченца
Говорим си с една клиентка за възпитанието на момчетата и момичетата. Стигаме до извода, че мъжете ги учат да бъдат смели и решителни, понеже те природа не са. А жените ги учат да са кротки и послушни, понеже по природа са диви и ако не ги възпитават от малки във послушание, после не може да се излезе на глава с тях:)
сряда, 31 август 2011 г.
Русенски Лом
Поляни, огрени от слънцето, скали и дървета. Тревата, приличаща на бледо кадифе. Биволи и овце. Чакали и черни щъркели. Една река - малка и незабележима сред приказния свят, който носи със себе си. Легенди, манастири, туристи, комари, телескопи, защитени видове...
Раницата ми, прашна от пътя, бутилката с вода, палатка и спален чувал...
Една вълшебна среща...
Раницата ми, прашна от пътя, бутилката с вода, палатка и спален чувал...
Една вълшебна среща...
Абонамент за:
Публикации (Atom)