Някой спомня ли си как се прави секс? Не онова стерилно взаимодействие между телата, когато сте коректни и учтиви партньори, разделени от плътната пелена на скуката и безразличието. Не и вълшебната приказака на влюбването, когато си издигнал другия на пиедестал, та чак те е страх да го докоснеш истински и ти стига само да се взираш в очите му. Не вулгарната псевдоразкрепостеност на отчаяната самота, когато срещайки някого се страхуваш от него и с погнуса прибираш в класьора на спомените си "екзотични изживявания", единствената полза от които е, че стават за фукане пред приятелите.
Непостижимо ли е онова междинно състояние, когато телата са искрени в порива си, без непременно да бъдат водени от романтична любов? Когато получаваш и даваш в кипежа на искрящо удоволствие, без да размишляваш как точно се казва това което правиш в момента. Когато не се страхуваш, и хващайки другия за ръка отивате далеч-далеч, за да се срещнете с дъгата. И после можеш да го целунеш и да си тръгнеш без никога да се върнеш, но пък винаги като си спомниш за това да се усмихваш...
Без вулгарност и без свян, без страх и без обещания, физическо и емоционално...
Възможно ли е?
четвъртък, 30 юни 2005 г.
понеделник, 27 юни 2005 г.
Свободата и обвързаността...
Да дадеш свобода, да получиш свобода...най хубавото нещо. Трудно и колебливо. Уплашено и невярващо. Свободата...Подарък, откъснат с парченца плът от сърцето на друг човек. Безценен. Свободата...плашещ вакуум около теб, когато веригите които са те привързвали, но и подкрепяли изчезват. Да похабиш свободата си от слабост, да предадеш доверието и щедростта на този, който ти я е подарил...най-достойното за презрение нещо.
Да намериш пътя през нищото и научил се да вървиш на краката си да се върнеш, за да подадеш ръка на този който е рискувал да падне за да те подкрепи...може би тогава може да се наречеш истински човек. Макар че едва ли ще те интересуват етикетите, защото те имат сила там, където властват самотата и страха. Когато сте заедно всичко е ясно.
Да намериш пътя през нищото и научил се да вървиш на краката си да се върнеш, за да подадеш ръка на този който е рискувал да падне за да те подкрепи...може би тогава може да се наречеш истински човек. Макар че едва ли ще те интересуват етикетите, защото те имат сила там, където властват самотата и страха. Когато сте заедно всичко е ясно.
четвъртък, 23 юни 2005 г.
Менса на Мадара
Мислех да не пиша за това, понеже по принцип мразя пътеписи. Но преди малко един приятел ми показа снимките които е сложил в нета и...изведнъж си спомних за този щур уикенд и ми се прииска да го споделя:)
Беше запланувано като двудневен излет за сплотяване на членската маса на Менса-Варна. Аз се записах съвестно, понеже без това почти не се вясвам на сбирките. И без да разбера се оказах в организационния комитет. А като позвънихме на всички и се изясни кой ще дойде всъщност направо лошичко ми стана. Понеже бяха все хора които почти не познавам и мислех че ще е голяма скука. Е, оставаха скалите, в крайна сметка. За щастие успях да убедя Жоро да дойде, с което се оказахме с две коли и оттървахме влака, който вече щеше да ми дойде в повече.
После...после се оказа че с една банда умници на произволни възрасти няма как да е скучно. Беше направо като брейнсторм:) Ако не внимаваш, няма да разбереш смешното:)
Когато се загубихме в едни храсталаци и съвсем непристойно се запровирахме на колене и лакти, за да излезем, изведнъж се сетих за една моя любима книга "Отбой в полунощ". Няма да я разказвам, но ако някой я е чел, вероятно ще разбере какво имам предвид:) То не беше философтсване, то не бяха нестандартни гледни точки. Разгеле, изпълзяхме.
Конника го знаете. Красоти, покой, няма да се разпростирам. Светулки през нощта. Паралелен купон на шуменски ученици в хижата. Докато си режехме кротко салатката имаше концептуални включвания със "Обичам шопската салата..."(древен чалга хит, за незапознатите), а на една малко рязка реплика на Ивайла веднага бяхме поздравени с "Тази кака мамата си трака..." Дечурлига, какво да ги прайш. Мен лично ме изкефиха. Като реших да завърша вечерта на техния купон само дето не ме изключиха от Менса:)
Ами това беше в общи линии.
Ето малко снимки с коментар от мероприятието.
Тук сме изпълзяли през една пещера, дето можели да минат само тези дето нямат грехове. Който го е измислил явно е смятал за основен грях яденето. Е, ако някой пита, безгрешни сме всички. Макар че на връщане мен почти трябваше да ме влачат. Клаустрофобичка съм, бе. Ако ми бяха казали че пътят за нагоре не минава от там, а просто ще пропълзим, ще погледнем отвисоко и ще се върнем, хич нямаше да се вра. Ама ми го спестиха. Та ето ни на фона на панорамата, заради която беше драпането. Почти бих могла да кажа че си струваше.
Тук сме на една чудна полянка с горски ягдоги. Докато една част от нас най-безразсъдно се занимават със снимане, другите им набрахме ягоди в шепичка. Хора сме, все пак. Малко по-напрад се виждат пустите му храсталаци в които се загубихме, докато търсехме път към крепостта. И всичко заради ягодките. Със сигурност мога да кажа че си струваше.
Ето я заветната крепост. Хора, чувството е невероятно! Някои твърдят че имало положителни геомагнитни излъчания, други говорят за космически енергии. Не знам от какво е, но определено имах чувството, че мога да полетя, даже много ми се искаше. Добре че вятърът беше насрещен.
За добро или за лошо снимки от купона вечерта няма. Жалко само че никой не се е сетил да снима светулките. По едно време в тъмното на беседката изглеждахме като обкръжени от банда летящи GSM-и с мигащи зелено-жълти светлинки.За миг си представих апокалиптичен сценарий за бунт на машините: "...и те до последния момент ги мислеха за светулки..." муахахаха! Но после се сетих че това вече не е модерно. Така че, се върнах на еко-романтиката.
Тук вече е на сутринта. Хората закусват, а аз показвам на Люся какво ни учеха на тае-бо-то. Това като част от сутрешната гимнастика. При тази красота наоколо не може просто да седнеш и да се натъпчеш със салам. Странните ми одежди са плод на студената сутрин и на механичен сбор от мои и на добричкия Жоро дрехи. А Люся е невероятна ентусиастка.
Тук сме вече на Плиска. Да си призная, интересът ми към забележителностите вече се беше изчерпал, но така или иначе ми се видя проблемно да се прибирам от Мадара на стоп. А освен мен в колата имаше още двама шофьори. Така че даже и да бях удушила Людмил, което много ми се прииска да направя, шансът да се прибера направо във Варна ми се видя пренебрежимо малък. Затова, макар и с кисела физиономия се наложи да се правя на антична статуя. Проблемът да си част от нещо като голямо семейство е че искаш-не искаш те мъкнат със себе си навсякъде под жаркото неделно слънце.
А сега....Внимание момичета...Той е готин, млад и доколкото знам неангажиран. IQ 164 и продължава да се покачва:Р Менса-Варна рулззззззззз!!!
П.С.Повече снимки можете да видите тук.
Беше запланувано като двудневен излет за сплотяване на членската маса на Менса-Варна. Аз се записах съвестно, понеже без това почти не се вясвам на сбирките. И без да разбера се оказах в организационния комитет. А като позвънихме на всички и се изясни кой ще дойде всъщност направо лошичко ми стана. Понеже бяха все хора които почти не познавам и мислех че ще е голяма скука. Е, оставаха скалите, в крайна сметка. За щастие успях да убедя Жоро да дойде, с което се оказахме с две коли и оттървахме влака, който вече щеше да ми дойде в повече.
После...после се оказа че с една банда умници на произволни възрасти няма как да е скучно. Беше направо като брейнсторм:) Ако не внимаваш, няма да разбереш смешното:)
Когато се загубихме в едни храсталаци и съвсем непристойно се запровирахме на колене и лакти, за да излезем, изведнъж се сетих за една моя любима книга "Отбой в полунощ". Няма да я разказвам, но ако някой я е чел, вероятно ще разбере какво имам предвид:) То не беше философтсване, то не бяха нестандартни гледни точки. Разгеле, изпълзяхме.
Конника го знаете. Красоти, покой, няма да се разпростирам. Светулки през нощта. Паралелен купон на шуменски ученици в хижата. Докато си режехме кротко салатката имаше концептуални включвания със "Обичам шопската салата..."(древен чалга хит, за незапознатите), а на една малко рязка реплика на Ивайла веднага бяхме поздравени с "Тази кака мамата си трака..." Дечурлига, какво да ги прайш. Мен лично ме изкефиха. Като реших да завърша вечерта на техния купон само дето не ме изключиха от Менса:)
Ами това беше в общи линии.
Ето малко снимки с коментар от мероприятието.
Тук сме изпълзяли през една пещера, дето можели да минат само тези дето нямат грехове. Който го е измислил явно е смятал за основен грях яденето. Е, ако някой пита, безгрешни сме всички. Макар че на връщане мен почти трябваше да ме влачат. Клаустрофобичка съм, бе. Ако ми бяха казали че пътят за нагоре не минава от там, а просто ще пропълзим, ще погледнем отвисоко и ще се върнем, хич нямаше да се вра. Ама ми го спестиха. Та ето ни на фона на панорамата, заради която беше драпането. Почти бих могла да кажа че си струваше.
Тук сме на една чудна полянка с горски ягдоги. Докато една част от нас най-безразсъдно се занимават със снимане, другите им набрахме ягоди в шепичка. Хора сме, все пак. Малко по-напрад се виждат пустите му храсталаци в които се загубихме, докато търсехме път към крепостта. И всичко заради ягодките. Със сигурност мога да кажа че си струваше.
Ето я заветната крепост. Хора, чувството е невероятно! Някои твърдят че имало положителни геомагнитни излъчания, други говорят за космически енергии. Не знам от какво е, но определено имах чувството, че мога да полетя, даже много ми се искаше. Добре че вятърът беше насрещен.
За добро или за лошо снимки от купона вечерта няма. Жалко само че никой не се е сетил да снима светулките. По едно време в тъмното на беседката изглеждахме като обкръжени от банда летящи GSM-и с мигащи зелено-жълти светлинки.За миг си представих апокалиптичен сценарий за бунт на машините: "...и те до последния момент ги мислеха за светулки..." муахахаха! Но после се сетих че това вече не е модерно. Така че, се върнах на еко-романтиката.
Тук вече е на сутринта. Хората закусват, а аз показвам на Люся какво ни учеха на тае-бо-то. Това като част от сутрешната гимнастика. При тази красота наоколо не може просто да седнеш и да се натъпчеш със салам. Странните ми одежди са плод на студената сутрин и на механичен сбор от мои и на добричкия Жоро дрехи. А Люся е невероятна ентусиастка.
Тук сме вече на Плиска. Да си призная, интересът ми към забележителностите вече се беше изчерпал, но така или иначе ми се видя проблемно да се прибирам от Мадара на стоп. А освен мен в колата имаше още двама шофьори. Така че даже и да бях удушила Людмил, което много ми се прииска да направя, шансът да се прибера направо във Варна ми се видя пренебрежимо малък. Затова, макар и с кисела физиономия се наложи да се правя на антична статуя. Проблемът да си част от нещо като голямо семейство е че искаш-не искаш те мъкнат със себе си навсякъде под жаркото неделно слънце.
А сега....Внимание момичета...Той е готин, млад и доколкото знам неангажиран. IQ 164 и продължава да се покачва:Р Менса-Варна рулззззззззз!!!
П.С.Повече снимки можете да видите тук.
неделя, 19 юни 2005 г.
Приятелите
Днес имах повод да се замисля за хората които наричам свои приятели. Какво очаквам от тях, в замяна на какво...И установих че никак нямам единен критерий за това. Казвам "един приятел", казвам "с една приятелка". И изобщо не се замислям за взаимоотношенията които стоят зад етикета. Хора, с които ми е приятно? Хора, на които мога да разчитам? Хора, които искам да закрилям? Хора, с които мога да разисквам интересни теми? Често наричам приятели просто най-близките до мен хора, които случайността е подхвърлила там. Готова съм на хиляди компромиси, защото не искам да прекарвам неделните си следобеди сама. "Едни приятели". Ужасяващо звучи, нали. Всички сме силни, самостоятелни, нуждаем се от забавно прекарване. А защо самотата понякога е по-пълна от глъчката на шумна компания?
А вие? Как разпознавате приятелите си? Как ги избирате? Как общувате с тях? Разкажете ми.
А вие? Как разпознавате приятелите си? Как ги избирате? Как общувате с тях? Разкажете ми.
Абонамент за:
Публикации (Atom)