сряда, 31 август 2005 г.
Адът за мизерници
Салонът ми е под един голям блок в една малка уличка. Няма входове, само гаражи. Тук "Чистота" никога не минава. Всяка сутрин като дойда на работа хващам метлата, надувам си музиката и излизам навън да чистя. Фантазията ви е бедна за количеството и асортимента на боклуците, които тези хора успяват да избълват. Пълната лопатка с фасове, разбира се е задължителна. Мисля си че не само си хвърлят фасовете от терасата, а си изпразват и пепелниците през нея. От там нататък вече всеки път има нова изненада. Използвани клечки за уши, памучета за грим, остатъци от храна, разбит буркан с мухлясала лютеница, скъсани домашни чехли, щипки, листенца от цветя, изгнили букети, опаковки от какво ли не, развалени плодове и зеленчуци...Не съм от гнусливите, но понякога ми идва да пищя с пълно гърло. И всяка сутрин си пожелавам горещо, там някъде в отвъдното да има специален ад за мизерници. Където до края на вечността да се давят в собствените си лайна. И специални изчадия да им натъпкват дълбоко в гърлата всичките им фасове и гадости. Надявам се дъх да не могат да си поемат от миризмата на мухъл и изгнили картофи. И да закусват с клечки за уши с кафеви връхчета. Тук ще спра, не защото ми се е изчерпала фантазията, а защото чувствам че губя човешки облик. И ще отида да изхвърля чувала с боклука, който събрах. А после ще си пусна пак музика и ще си мисля за цъфнали вишни.
понеделник, 29 август 2005 г.
Камерата!
петък, 26 август 2005 г.
Все още лято
Понякога, изведнъж, имам чувството че лятото се изплъзва. Че си е отишло вече. Че така и съм го проспала, седнала пред монитора. Има време, през безкрайната дълга зима да се пилея в нета. А сега май е време да отида да поиграя на плажа. Хора, целувайте се под звездите, ходете боси, усмихвайте се на дърветата. Все още е лято.
неделя, 21 август 2005 г.
Кучета
Снощи, в тишината на нощта, изведнъж се чу жално кучеко скимтене. И после лай. И после пак скимтенето. Скимтене не е точната дума. Беше сърцераздирателен вопъл, като плач. Ужасяващ. Някакво куче пищеше... И още и още. Излязох на терасата. Пред блока има големи поляни и почти нищо не се вижда. Долу има строежи и работници. Кучета тичаха по пътя и лаеха. И пак онова скимтене. Първо помислих, че го е блъснала някоя кола. Но не чух звук от спирачки. А кучето пищеше. И други хора излязоха по балконите. Звучеше така, сякаш животното изпитва невероятна, ужасна болка, сякаш моли за пощада. През главата ми минаха какви ли не картини на садистични пиянски изпълнения. Представих си пребити, окървавени, ритани, стреляни животни. Представих си, как може някои хлапета да са го завързали, за да се души бавно. Все неща които съм виждала. Колебаех се дали да сляза долу. Дали ще мога да се намеся, или само ще видя нещо кошмарно и непоправимо. Кучета все така тичаха по пътя и лаеха. От далеч им отговаряха. Представях си как се разнася ужасът от това, което се е случило с един техен брат. Как лаят в тъмното, безпомощни срещу хората-чудовища. Изведнъж скимтенето спря и настана някакво раздвижване в тревата. Едно куче избяга от там, сподирено от няколко други, заплашително подлайващи. Разбрах какво се беше разиграло... Тривиално. Пазене на територия. Някое куче се е залутало в чужди места. Тукашната глутница го е сдъвкала. Хората нямаха нищо общо. Кученцата, които тичаха по пътя не се тревожеха, а просто патрулираха. И онези, дето им отговаряха в тъмното просто си уточняваха ситуацията. Както си стоях на терасата с извити решетки, в тази прекрасна пълнолунна нощ, се хванах за главата и се свих на кълбенце. И си помислих че понякога съм много, ама много, ама много тъпа.
Абонамент за:
Публикации (Atom)