Искам

Гълъби танцуват любовен танц върху покрива на сивия панелен блок отсреща. Синьото небе сияе зад ръждясалите тераси. Няма такова нещо като разруха. Има само вкопчване в неправилните неща. Винаги има за какво да се усмихнеш:)
Искам да съм лекокрила, силна, усмихната, мъдра. Много искам:))

Мисли...

Днес реших да постъпя разумно. Няма да отида сама на един лек преход в планината, за който вероятно нямам достатъчна екипировка и подготовка. По принцип правилно.
Но ми е криво и не мога да се освободя от чувството, че съм се предала без бой. Ей така.

И мисля ли мисля. Кога човек трябва да се откаже? Кога тряба да спре да приема предизивкателствата? Кога разбира, че не трябва да рискува? Вътрешното си чувство ли трябва да послуша в такива ситуации? Заплахата за живота ли е критерият? А тя реално ли съществува? А безопасността не е ли илюзия? Волята може ли да надмогне физическите недостатъци? Трябва ли да се подлагаме на изпитания, които не са наложителни?

Мисли, мисли...Когато човек започне повече да мисли и по-малко да действа, значи остарява. А това лошо ли е?

Аватар

Познахте ли ме:)
П.С. Създадено с GIMP!:))

Храни куче, да те лае...

Преди няколко дни ме нападнаха кварталните кучета. И преди са ме джафкали, но този път си приличаше на нападение. Естествено не мога да съм сигурна, но ми се стори, че се опитват да ме обградят и въпреки че вървях лекичко назад, се приближаваха и отстрани. Една кола спря и един човек слезе и ги изгони.
Аз се разревах:) Най-възмутена бях, че кучетата от едната група(защото се обединиха две групи от двете страни) съм ги хранила неведнъж. В големия студ ми беше жал да ги гледам премръзнали и винаги на връщане от работа им давах филии хляб.

Всъщност се разплаках освен от шока и от някакъв вид възмущение:) Негодувах срещу несправедливостта да бъда атакувана от някой, на когото не съм причинила нищо лошо и не съм изпитвала омраза, нито съм заплашвала. Впрочем, аз даже не ги бих видяла, докато минавах, така че не изпитвах нищо към тях в този момент.

Първата ми мисъл, срам ме е да го призная, беше да ги изтровя всичките. После осъзнах, че това е чудовищно. Те даже не бяха ме ухапали, аз исках да ги убивам. Осъзнах също, че меря с моите критерии мисленето на някакви животни, които явно не са ходили на детска градина и не са ги учили да бъдат добри с другарчетата. Осъзнах, че техните закони са други и мотивите им са други. За тях или си господар, или си потенциална жертва. Осъзнах, че за да сме приятели, трябва да им покажа, че аз съм по-силна. Това ми е толкова чуждо, аз искам някаква си хармония и равенство и любов между всички живи същества... Но малко съм се объркала. Нищо чудно това, че не се осъзнавам като господар, да е причина за всичките ми проблеми с кучета. Явно ме усещат слаба.

Нямам желание да подчинявам и плаша, но пък и нямам желание да ми треперят коленете и да не смея да се прибера и да изляза от в къщи. Затова:

1.Помолих Сашо да мине с мен в градинката право през тях, за да видят че имам силен покровител, а и на мен да ми мине малко страха от тях.

2.Вече не се разделям със спрея си, който бях позабравила в къщи. Минавам право през градинката и макар че сърцето ми ще се пръсне, и много искам да заобиколя, се насилвам да мина покрай тях. Опитвам се да се настроя на вълна да посрещна евентуална атака не със страх и отдръпване, а агресия. Впрочем, то има някакъв много дълбок механизъм, който ме кара да се озъбя и да изръмжа буквално, но аз го подтискам и на негово място идва страхът. Защото съм "цивилизована" и възпитана.

Може би като всяко лошо нещо, този епизод с нападението всъщност беше много хубаво нещо. Накара ме да се замисля и да взема някои решения за себе си. Да осъзная че животът е битка, на всички нива. Няма как да си осигуриш безопасност. Трябва да си в готовност да доказваш силата си и да защитаваш позициите си. И гаранция че ще спечелиш няма:)