Вчера гледах волейболна среща между "Дунав" Русе и УНСС. Не бях гледала волейбол много отдавна. Освен нормалните запалянковски емоции, главата ми се напълни с размисли и поуки, които искам да разкажа. Аз отидох за да гледам УНСС, понеже си имам сантименти към тях:) А и те бяха по-интересният отбор, заради голямата амплитуда във възрастта и уменията на играчите. Някак, бяха като умален модел на общество. С опитните и неопитните, дръзките и предпазливите, можещите и неможещите.
Първото, което сякаш винаги съм знаела е колко е важен характерът на един играч. Понеже аз цъфнах в залата доста раничко, имах удоволствието да изгледам цялата загрявка на отборите. Когато загряват, хората са в спокойна, дружеска обстановка, отпочинали и ведри. Тогава се вижда техниката, физическите способности и силата на всеки. Веднага се откроиха двама играчи. Единият със много спокойно и уверено пипане на топката, здрави, решителни удари и покровителствено-бащинско отношение към по-малките. Другият със невероятно силни забиви с лявата ръка и пъргавината и отскока на дивата младост. Помислих си, а, ето това са двигателите отбора. Бях изненадана, че друг е капитанът, но в игрта разбрах защо.
По причина, която ще разкажа по-късно, УНСС губеха, въпреки, че имаха много добри играчи. Съдиите имаха няколко гадни отсъждания, което изостри напрежението в отбора до крайност. Всеки, който е играл, знае гадния вкус на това, да даваш всичко от себе си и да падаш. Е, те падаха и нервите им бяха опънати. Тогава видях спокойното и обединяващо присъствие на капитана. Той и още един възрастен(на фона на 18 годишните) играч запазиха присъствие на духа, въпреки, че бяха ядосани и имаха пререкания със съдиите, за което единият получи даже картон. Но играта им и поведението спрямо съотборниците не се повлия и не се промени. Техни бяха умелите вдигания, спокойните отигравания над мрежата, дружеското тупване по рамото на издънилите се. Те бяха източник на хармония и обединение, което прави отбора едно цяло. Те бяха истинските титуляри.
Двамата, които отбелязах в началото като много добри, всъщност в условията на игра бяха сравнително посредствени, защото не можаха да овладеят напрежението и да се отърсят от сковаността, която носи поражението. Младият се справяше доста по-зле и всъщност не игра много. Повечето му силни забиви бяха блокирани, понеже не оцени ръстовото превъзхоство на противника и не се промени, гордостта му не позволяваше просто да им пусне топката зад гърба, виждайки, че не може да ги надкочи.
Втората ми тема за размисъл и прозрения беше какво става, когато някой е много по-добър от останалите. В играта рязко се открои едно момче, което кой знае защо не забелязах на загрявката. Изключителна физическа сила, мощни забиви от втора линия, яростна и изненадваща атака. Почти всяка втора точка на отбора беше негова. Беше червенокос и в него имаше стихия. Губенето на точки, което в някаква степен вцепеняваше другите, в него предизвикваше ярост и стремителен порив да победи. Мога да кажа, че толкова помитащи забиви от втора линия не съм гледала, откакто исках да се оженя за Владо Николов:) .
НО! Гневът му беше неконтролируем, викаше и на собствените си съотборници, беше груб и игнориращ, опитваше се да играе вместо всички, вземаше топки, които не са за него, заради съзнанието му, че другите не се справят. Като цяло, не знам дали повече помогна, или повече попречи на отбора. Ако беше индивидуален състезател, вероятно щеше да бъде велик. Но когато играеш волейбол, колкото и да си силен, не можеш да надиграеш шестимата отсреща. Той разстройваше играта на собствения си отбор с арогантност, идваща закономерно от много по-високите му способности.
Силата на групата е в координацията и взаимодействието, а не в изключителсните способности на някого. Колкото и да не ни харесва, свръхизявените често повече пречат, отколкото помагат. Освен ако не са надарени с невероятната способност да дават всичко от себе си, само в правилния момент и никога да не демонстрират, че са нещо повече от другите. Което, драги зрители, сигурно е мнооого трудна работа...
Третото, ах, третото е много лично и се отнася за слабаците в отбора. Аз самата съм била такава и знам какво означава подкрепата и отношението на хората около теб. Когато играех (в отбора на УНСС) бях в компанията на бивши състезателки на професионални отбори, включително и на националния младежки и при цялото ми безумно старание и способности(както казаха), аз, селянчето играло в училищния си отбор, никога нямаше да прескоча дупките и да стигна нивото на съоборничките си. Те ценяха в мен безрезервното ми раздаване (и силните сервиси) но всички си знаехме, че играта ми не е стабилна. И често бях дупката, в която се целеха сервисите на противника, макар че често бях и тайното ръжие, което решаваше мача. И това, което знам, е че когато се съмняваш в себе си и си даваш сметка, че не си на нивото на останалите трябват две неща - да се организиратака играта, че да ти се дадат задачи, които са по твоите сили, и да ти се гласува пълно доверие за задълженията ти в твоя периметър. Въпреки грешките, доверието, гласувано на слабаците, може да направи от тях безценни играчи.
УНСС нямаха защита. Не знам защо и как, но либерото им беше просто привидение в полето. Топките падаха покрай него като дъжд, посрещанията му бяха рязки и коси, затрудняваше разпределителя, няколко пъти вдигна директно на противниците. Не знам по каква причина беше в игра и винаги ли играе така. Трябва да призная, че имаше и няколко много добри изваждания и удачни реакции, но като цяло беше голяма дупка в защитата. И тук видях, спокойното бащинско потупване от капитана и друг от играчите и в същото време яростното избутване встрани от червенокосия, за да не му се пречка като посреща. И въпреки, че на либерото се дължеше голяма част от провала на отбора, провалът беше за целия отбор. Поуката - често успехът зависи от това, как действате със слабаците сред вас. Перфектния вариант е звезден отбор без слаби места, но на практика това рядко се случва.
В крайна сметка УНСС паднаха с 3:0 въпреки, че имаха своите шансове и силни моменти. На мен ми бяха симпатични и ярко се открояваха на фона на сивата, но стабилна и резултатна игра на Дунав. Героите не винаги побеждават. Едва ли моето възхищение е кой знае каква утеха за загубата им. Никой не обича да губи. Но истинските победи са в едно друго измерение, във вътрешното израстване, което всеки - победител и победен отнася със себе си след всеки мач. И в очите на някои от тези победени видях колко много такива победи имат зад гърба си.
1 коментар:
Пишеш невероятно!
Публикуване на коментар