Една клиентка ми разказва за сина на приятелката си. Голяма драма. Момчето учело в много престижен университет в чужбина. От две години. Но изведнъж заявил на майка си че не може повече да издържа там. И сега ще продължи следването си в подобна специалност в България. Далеч по-лошо ниво и нисък престиж. Как може, родителите му са такива интелигентни хора, трепят се тук, за да му осигурят бъдещето, което не са могли да имат. А всички знаят истинската причина да се върне. Новото му гадже. Тя учи тук. От няколко месеца са заедно и той заради нея иска да се връща. Майка му ако можеше, щеше да и издере очите. Така да обърква живота на детето и. А тя да беше някоя кой знае каква...Нито му е на нивото, нито нищо. Да, верно, много е лъчезарна и усмихната, хубавичка е, ама толкова ли няма други хубави момичета. Утре ще се разделят и ще я забрави, ама живота му никой няма да върне.
Тук, аз да си призная, казах нещо, което всъщност е вярно. Казах, че да, любовта идва и си отива, а професията и това какво си постигнал в живота си остава. Казах го и кимах съчувствено в огледалото, защото не ми е работа да се конфронтирам с клиентите си.
Обачеееееее!!!!! Обаче някаква особена дива радост избухна в гърдите ми. И на тоя пич ако можех, щях да му стисна ръката. И не да я стисна, а да я разтърся. И автограф щях да му искам. И снимка с него. И да му кажа, че за мен той е щастливец и герой. Даже и да се раздели с момичето си. Каквото и да стане. Защото не може на 20 да предаваш любовта. Защото любовта е най-важното нещо. Защото смисълът на света е в една усмивка. И понякога светът се срива, до основи. Но силата на живота неумолимо се прокрадва между руините, нагоре, и избуява в диви цветя. Нови, различни и все така прекрасни. И за да чуеш песента на времето, трябва просто да се оставиш да обичаш.
1 коментар:
Хем съм съгласна с теб, хем не напълно. Прав си, доколкото човек трябва да е самостоятелен и добре платен, за да има семейство, разбирай деца. А път към доброто заплащане безспорно е добрата работа, получена с добро образование. Обаче ако цял живот вървиш по пътеките на правилното и винаги подтискаш чувствата си, за сметка на образованието и кариерата, няма ли да стигнеш до там да станеш студен и циничен. Ако винаги слагаш нещата на кантара, ще се ожениш ли изобщо, ще намериш ли онази, най-удачната, най-съвършената, която да дойде в подходящия момент? Това което пиша не е в никакъв случай упрек към това което ти би избрал. И аз самата не знам ако бях на негово място какво бих избрала, макар че имам основания да предполагам. Но все пак не мога да не му се възхищавам.
Публикуване на коментар