Цял живот се тревожа и опасявам, като всяка жена, достатъчно красива ли съм, не съм ли дебела, изглеждам ли стара. Цякаш цялото щастие в живота ми зависи от обиколката на талията и дължината на миглите. Борила съм се със зъби и нокти с килограмите, избирала съм бижута и дрехи с часове, търсила съм подходящия за мен грим и стил, който да ме покаже в най-добрата ми светлина. И сега, като се обърна назад и потърся корелация между вида ми и щастието в живота ми, изненадано забелязвам, че зависимостта е обратно пропорционална. Колкото по-добре съм изглеждала и съм била забелязвана и харесвана, толкова по-малко съм била щастлива.
Ако се разровя във спомените, причните са били винаги различни, но мога да ги сведа до две.
Първата е, че в съвременния свят, да си хубава означава да си секси. По един, по друг начин, луксозно секси, спортно секси, бохемски секси, майчински секси, инфантилно секси, но СЕКСИ. И когато съм получавала внимание, обусловено съвсем логично от сексуален интерес, аз съм го бъркала с по-дълбоки чувства и съм оставала объркана и огорчена. А когато съм била обичана, защото "съм красива" съм се страхувала, че ако загубя нещо толкова мимолетно като красотата си, ще бъда отхвърлена.
Втората е, че когато съм полагала огромни услия да бъда слаба, стегната, с хубава коса, с интересни дрехи, с красиви, но неудобни обувки, съм го правила в името на някакви очаквания. А когато има очаквания, има и разочарование.
Сега, дали от мързел, или проста липса на мотивация, съм дебела, имам целулит, дрехите ми са удобни, но грозни, нося си косата вързана, често с пораснали бели корени. А не съм никак така нещастна, както може да се предположи. Даже се чувствам като цяло ведра,сияеща и умиротворена. Удоволствие е когато хората общуват и разговарят с мен, защото знам, че е чист интерес, внимание, или обич. Всякакви "консуматори" бягат презглава, защото никак не съм украшение за предната седалка:) Жените ме приемат като приятелка, понеже не съм заплаха за тях...
А по отношение на секса... хубаво е осъзнаването, че сексът няма нищо общо със сексапила. И ако не съм "кукличка" предизвиквам интереса само на хора, които са почувствали мен самата, привлякла съм ги аз, отвътре, под дрехите и кожата. А тогава усещането е .. прекрасно.
четвъртък, 20 декември 2012 г.
сряда, 28 ноември 2012 г.
Мъглата
Мъглата поглъща пътеката и се кълби около дърветата. Хладна, тиха, всеобятна, нежна... Стъпвам равномерно, прегърната през раменете от леката си раница. Далеч зад мен, невидим в мъглата, върви Миро. Съзнанието за присъствието му ме успокоява, дистанцията между нас ме прави свободна. Пристъпвам и вдишвам с наслаждение хладния въздух. Усещам как сетивата ми се отварят. Вдишвам пак дълбоко и усещам познатото изтръпване, особен гъдел в дланите и корема. Освобождавам си китките и дланите от ръкавите на якето, като ги запрятам. Неволно повдигам ръце, завъртам ги във въздуха, за да усетя по-пълно вълничките, които ме заливат. Дишам...дишам,... и то е тук. Усещането. Всичко наоколо се събира в дланите ми. Танцува и ме докосва. Завърта се, протяга се. Всичко наоколо ме обича. Опирам си дланите в стъбла, иглички, паяжини. Толкова любов... Не може иначе, прегръщам дърветата, заравям лице в мокрите клони, оставям капчици вода да паднат върху устните ми. Смея се. И плача, но то е от пренапрежение на нервната система. За миг си помислям, че може би ми коства голямо усилие, да се потапям така в любов. Опирам се плътно до едно дърво и се притискам в него. Лицето ми е гушнато в грубата кора и вдишвам дълбоко, това, което не е мирис, а присъствие. Искам да стоя така и да се къпя в сияещото му прегръщане.
Но Миро ме е настигнал и изръсва една-две простотии, с което ме измъква от щастливия свят и продължаваме по пътеката, обсъждайки екипировка, общи познати и близки планове. От срещата в мъглата ми е останала само широката усмивка, леката енергична походка и една особена пълнота, която издържа цели няколко часа след това.
Но Миро ме е настигнал и изръсва една-две простотии, с което ме измъква от щастливия свят и продължаваме по пътеката, обсъждайки екипировка, общи познати и близки планове. От срещата в мъглата ми е останала само широката усмивка, леката енергична походка и една особена пълнота, която издържа цели няколко часа след това.
сряда, 21 ноември 2012 г.
As seen ot TV...
Тя сияе, цялата в бяло, той се усмихва и я взема в прегръдките си. Дълга целувка, гостите аплодират, звучи нежна музика...Надписи...Край...
Уважаеми зрители, гледахте екранизация на приказката "Смелият рицар и принцесата от далечно царство". Следва сериалът "Женени с деца"... Приятно гледане.
Уважаеми зрители, гледахте екранизация на приказката "Смелият рицар и принцесата от далечно царство". Следва сериалът "Женени с деца"... Приятно гледане.
четвъртък, 15 ноември 2012 г.
История с умник
Случило се така, че един много умен човек се подхлъзнал и паднал от върха на Айфеловата кула. Той бил наистина много умен човек, могъл за секунди да изчисли скоростта, с която пада, понеже знаел точната височина от която е паднал, теглото си, земното ускорение...Можел дори да прецени, макар приблизително, с какво отклонение ще падне, поради скоростта на вятъра. Съвсем ясно си давал сметка за по каква причина е паднал - ъгълът, под който залитнал, намаленото триене между подметките му и пода, центърът на тежестта, който се оказал отвъд парапета...
И какво направил този умен човек? Размазал се долу съвсем като всеки тъпак, който би бил на неговото място.
Даааа, имайте го предвид. Понякога много акъл не трябва, трябват крила...
И какво направил този умен човек? Размазал се долу съвсем като всеки тъпак, който би бил на неговото място.
Даааа, имайте го предвид. Понякога много акъл не трябва, трябват крила...
вторник, 13 ноември 2012 г.
Квантовата физика и някои дребни домашни ремонти
Опитвам се да развия шибаните болтчета, за да си ремонтирам шибаната духалка. Те, разбира се, са завряни на майната си и са толкова много, сякаш ще удържат ревящ тигър. И понеже отвертката ми не е точно подходящата, поне едно престъргва и отказва да се развива. Имам пет отвертки, мамка му, колко трябва да имам, за да мога да развия болтчетата на печка за 15 лева! Дишам дълбоко, опитвам пак да постигна крехкото сцепление между неподходящата ми отвертка и безумно мекия метал на малката гад. Тц.
Ок, ще опитаме с квантова физика...Има безброй много състояния, в които болтчето е развито. Те съществуват, носят се в паралелните светове около мен. Моето съзнание ще определи кой от тях да материализира. Спокойно... Спокойно... Развих гооооо!
Не ви знам, драги зрители, вие в коя вселена останахте, но тук си е ебало майката! Даже имам чувство, че температурата в стаята стана 14 градуса, вместо предишните 13! Кеф!
Ей сега ще въздействам грубо класически на биметалната пластина и отивам в по-оттатъшната вселена, дето температурата в стаята ми клони към 20 градуса.
На вас, приятен ден, и... учете физика!
Ок, ще опитаме с квантова физика...Има безброй много състояния, в които болтчето е развито. Те съществуват, носят се в паралелните светове около мен. Моето съзнание ще определи кой от тях да материализира. Спокойно... Спокойно... Развих гооооо!
Не ви знам, драги зрители, вие в коя вселена останахте, но тук си е ебало майката! Даже имам чувство, че температурата в стаята стана 14 градуса, вместо предишните 13! Кеф!
Ей сега ще въздействам грубо класически на биметалната пластина и отивам в по-оттатъшната вселена, дето температурата в стаята ми клони към 20 градуса.
На вас, приятен ден, и... учете физика!
понеделник, 5 ноември 2012 г.
Мъдри мисли на бележки ...
Когато се отдаваш повече на спомени, отколкото на мечти, значи остаряваш...
четвъртък, 25 октомври 2012 г.
Книги и компютърни игри
Спомням си времето, когато бях малка и книгите бяха единствените ми приятели, вълшебните врати за бягство в прекрасни, контролирани светове. Там намирах утеха, красота, възвишеност. Нямала съм сили да се изправя срещу истинския свят, да се боря, да отстоявам, да променям. Бягах и се криех сред страниците. Това прави ли ме добър човек?
Днес синът ми копнее да се скрие в измислените светове на някоя компютърна игра. Това ме вбесява. Обвинявам го, че не се изправя срещу реалността. А има ли той сили да го направи? Може би проблемът не е в компютърните игри изобщо, а в техния вид. Може би просто трябва да помагат, да учат, да карат децата да мислят, да ги подготвят за живота по някакъв мек, ненатрапчив начин. Може би има такива игри, но аз не ги знам. Някой да помогне?
Днес синът ми копнее да се скрие в измислените светове на някоя компютърна игра. Това ме вбесява. Обвинявам го, че не се изправя срещу реалността. А има ли той сили да го направи? Може би проблемът не е в компютърните игри изобщо, а в техния вид. Може би просто трябва да помагат, да учат, да карат децата да мислят, да ги подготвят за живота по някакъв мек, ненатрапчив начин. Може би има такива игри, но аз не ги знам. Някой да помогне?
петък, 19 октомври 2012 г.
Всяка вечер...
Всяка вечер, когато се прибирам в 19.15 от работа виждам отрязък небе, обагрено от залеза, притиснато между нашия и съседния блок. Виси някак точно над входа и неизменно вървя по разбития тротоар право към него, сякаш ей сега ще продължа нагоре, ще се изкача по облаците и ще потъна в хилядоцветните отблясъци...
Но в последния момент свивам наляво и влизам във входа, покрай съседа, който винаги седи на стълбите и пие, покрай напуканите стени, по тъмните коридори...
Понякога си мечтая да сменя квартирата си с по-хубава. Но не знам дали ще помогне...
Но в последния момент свивам наляво и влизам във входа, покрай съседа, който винаги седи на стълбите и пие, покрай напуканите стени, по тъмните коридори...
Понякога си мечтая да сменя квартирата си с по-хубава. Но не знам дали ще помогне...
четвъртък, 4 октомври 2012 г.
***
Имам нужда от няколко почивни дни. Първите два просто ще плача. А после ще спя. И няма да се събуждам за нищо. Ще спя и ще си измислям сънища. Прекрасни, лекокрили сънища. Нищичко няма да може да ме достигне в сънищата ми. А после ще се събудя и ще започна да подреждам, да майсторя красиви неща, да помагам, да се боря. Не е толкова сложно. Искам само няколко почивни дни...
понеделник, 17 септември 2012 г.
Осмият първи учебен ден
"Айде, да ти върви по вода!"
"Чао, Жу"
"И... нали се сещаш, че вече учиш в Математическата..."
"Оф, верно"
Кога порасна по-висок от мен...Тъничък като вейка, с боботещ глас, лъчезарен, арогантен, беззащитен, интелигентен, заблеян. Синът ми.
"Чао, Жу"
"И... нали се сещаш, че вече учиш в Математическата..."
"Оф, верно"
Кога порасна по-висок от мен...Тъничък като вейка, с боботещ глас, лъчезарен, арогантен, беззащитен, интелигентен, заблеян. Синът ми.
неделя, 16 септември 2012 г.
Чакални
Избирам от будката списания, които да четат клиентите, докато чакат е салона ми. Гледам да взема автомобилни списания за мъжете, модни за жените и научнопопулярни за ...всички. Иска ми се да им е комфортно и забавно докато чакат. Нормално.
Изведнъж се сещам, че никога, в чакалнята на никой лекарски кабинет, не съм виждала списания, нито дори вестници. Само разни брошури за лекарства.
Аз печеля значително по-малко от един лекар и все пак отделям пари и време за да осигуря комфорт на хората, които идват при мен. Защо лекарите не го правят? Може би знаят, че пациентите няма къде да мърдат и ще чакат, така или иначе? Може би изобщо не ги интересува дали хората се чувстват добре?
Изведнъж се сещам, че никога, в чакалнята на никой лекарски кабинет, не съм виждала списания, нито дори вестници. Само разни брошури за лекарства.
Аз печеля значително по-малко от един лекар и все пак отделям пари и време за да осигуря комфорт на хората, които идват при мен. Защо лекарите не го правят? Може би знаят, че пациентите няма къде да мърдат и ще чакат, така или иначе? Може би изобщо не ги интересува дали хората се чувстват добре?
петък, 7 септември 2012 г.
Чешмата
И в нашето село дойде Европа. Имаме една историческа чешма - Голямата чешма, където е сключен мирен договор между Русия и Турция. Тази чешма е наистина голяма, с пет-шест чучура и десетина олука. От нея водата се стича надолу по нещо като малка рекичка, сред диви храсталаци и камъни, вие се по надолнището и преди да се влее в големия селски канал, се спира в голямо каменно корито с широка каменна плоча пред него. Там цялото село переше вълна, килими и черги. Но Европа ни намери, или ние намерихме нея... И сега сред треволяците по сколоновете до чешмата се строи Информационен център, храстите са изсечени, разчистено е, облагородено някак, построена е сцена с пейки за зрителите. Парите са по някакъв европейски проект. На мястото на некултивираната дива вадичка и каменното корито е направена водна каскада.
Само дето хората не разбраха на кого пречеха храстите и защо трябваше да им разбият каменното корито, че да изливат от бетон водопадчета. Сега няма къде да си перат чергите и вълната, а водата се лее чиста и неизползваема. Но връщане назад няма. Намери ни и нас цивилизацията, а тя, знаете, не прощава....
Само дето хората не разбраха на кого пречеха храстите и защо трябваше да им разбият каменното корито, че да изливат от бетон водопадчета. Сега няма къде да си перат чергите и вълната, а водата се лее чиста и неизползваема. Но връщане назад няма. Намери ни и нас цивилизацията, а тя, знаете, не прощава....
четвъртък, 6 септември 2012 г.
Вкусът на живота
Загубила съм вкуса на живота напоследък. Нищо не ме радва. Даже колосални количества сладолед помагат само за няколко минути. Мислех си, че трябва да се приучавам да живея без да търся удоволствие. Но се нося през дните си безразлична и уморена. Явно няма да стане без ендорфин.
А ендорфин - откъде?
Ударна доза захар...шоколад...люти чушки...физическо свръхнатоварване...любов...
От кое да почна....
А ендорфин - откъде?
Ударна доза захар...шоколад...люти чушки...физическо свръхнатоварване...любов...
От кое да почна....
понеделник, 13 август 2012 г.
***
Вървим с Рада по пътеката от Карлово към хижа "Левски".
– Оле, какво красиво място - казвам аз - пу, да не му е уроки!
– Пу-пу, да не му мине някой спа-център път! - добавя Рада:)
неделя, 12 август 2012 г.
Outdoor
Да спиш под ромона да дъжда, да се събудиш сутринта и дълго да гледаш гонещите се капчици по финия плат над главата ти...безценно!
Двата пръста вода в палатката? Еб**а съм ги!
Двата пръста вода в палатката? Еб**а съм ги!
вторник, 24 юли 2012 г.
Мъдри мисли на бележки...
Да унижиш жена е нещо ужасно...Не защото жените са крехки, а защото са безпощадни...
неделя, 22 юли 2012 г.
Защо обожавам мъже, които се наливат с бира
1. Имат страхотен възкисел дъх.
2. Бирата подтискала мъжките хормони, така че се чувствам в безопасност от сексуални предложения.
3. Обикновено са апатични и затъпели, така че няма нужда да проявявам оригиналност в разговорите.
4. Достатъчно е да кажеш "наздраве" и вече те харесват.
5. Към края на вечерта обикновено са си опикали панталоните, което им придава хлапашки чар.
6. Биреното шкембе е ужасно секси.
2. Бирата подтискала мъжките хормони, така че се чувствам в безопасност от сексуални предложения.
3. Обикновено са апатични и затъпели, така че няма нужда да проявявам оригиналност в разговорите.
4. Достатъчно е да кажеш "наздраве" и вече те харесват.
5. Към края на вечерта обикновено са си опикали панталоните, което им придава хлапашки чар.
6. Биреното шкембе е ужасно секси.
понеделник, 16 юли 2012 г.
От "Тъжа" до "Амбарица" - приключенията на една кифла, афтърпарти
Сложих си палатката обърната на изток, за да гледам изгрева сутринта. Вечрта духаше ужасен вятър и евтината ми неукрепена палатка плющеше и се тресеше като побъркана. Както винаги, се страхувах от мечки и се замислих какви предпазни мерки мога да взема. "Never keep food in the tent!" казваше един американец, затова обрах всичката храна, включително и падналите трохички в джобовете на раницата и я занесох на около 100 метра, до един стълб. Закачих звънчето отвън на палатката, сложих си тапите в ушите, за да не ме буди звука и заспах.
Събудих се към 6 , отворих да погледна изгрева... но изгрев липсваше. Валеше и бяха надвиснали особени сиви облаци. Поне вятърът не беше силен и затова пак заспах сладко. От дългия ден сама и спането на открито бях започнала да ставам спокойната и жизнена животинка, която толкова обичам да бъда. Изчезнаха тревоги, желания, размисли. Остана простота и целесъобразност. Толкова успокояващо.
Поспах и към 8.30 дъждът спря и можах да се порадвам на слънцето, изплуващо над облаците. Никоя холивудска продукция не може да ме омагьоса така, както танцът на слънцето с облаците и хилядите цветове, които проблясват в него. Съзнанието ми се носеше като перце върху пълноводна река и се реех в омайващата светлина, още и още...
Оставих палатката да изсъхне хубаво, прострях по нея и дрехите, намокрени през нощта. Подредих всичко, хапнах без да прекалявам, събрах багажа и се отправих надолу. Трябваше да сляза покрай хижата и надолу към Черни Осъм. Не знаех колко време ще ми отнеме, но не бързах.
От хижата напълних вода, да има, и заслизах по пътеката надолу.
Ебаси пътеката, ебаси и чудото. Слизай, слизай, слизай... В Марианската падина сякаш се смъкнах, и малко отдолу, и все не свършва и не свършва. Отбелязах си наум НИКОГА да не избирам за пръв ден качване оттук. Стръмно, скучно, трудно. Малко ме разнообрази един голям смок, за който щях да се хвана, мислейки го за корен. Не се хванах и пак проявих завидна пъргавост и артистичност, като прелетях няколко метра встрани от него, слизайки там, дето мислех че не може да с слезе. Хубаво нещо са смоците, карат те да преоткриеш себе си.
Накрая се добрах до заветния асфалт, с паркинг и чешма на него. Полуцивилизация. Измих се цялата, изпрах си половината дрехи, прострях ги на оградата и се пльоснах да чакам хората от форума. Те закъсняха с 3 часа, което ми даде време за пренастройване и сбогуване с планината.
Здравей, сладолед.
Събудих се към 6 , отворих да погледна изгрева... но изгрев липсваше. Валеше и бяха надвиснали особени сиви облаци. Поне вятърът не беше силен и затова пак заспах сладко. От дългия ден сама и спането на открито бях започнала да ставам спокойната и жизнена животинка, която толкова обичам да бъда. Изчезнаха тревоги, желания, размисли. Остана простота и целесъобразност. Толкова успокояващо.
Поспах и към 8.30 дъждът спря и можах да се порадвам на слънцето, изплуващо над облаците. Никоя холивудска продукция не може да ме омагьоса така, както танцът на слънцето с облаците и хилядите цветове, които проблясват в него. Съзнанието ми се носеше като перце върху пълноводна река и се реех в омайващата светлина, още и още...
Оставих палатката да изсъхне хубаво, прострях по нея и дрехите, намокрени през нощта. Подредих всичко, хапнах без да прекалявам, събрах багажа и се отправих надолу. Трябваше да сляза покрай хижата и надолу към Черни Осъм. Не знаех колко време ще ми отнеме, но не бързах.
От хижата напълних вода, да има, и заслизах по пътеката надолу.
Ебаси пътеката, ебаси и чудото. Слизай, слизай, слизай... В Марианската падина сякаш се смъкнах, и малко отдолу, и все не свършва и не свършва. Отбелязах си наум НИКОГА да не избирам за пръв ден качване оттук. Стръмно, скучно, трудно. Малко ме разнообрази един голям смок, за който щях да се хвана, мислейки го за корен. Не се хванах и пак проявих завидна пъргавост и артистичност, като прелетях няколко метра встрани от него, слизайки там, дето мислех че не може да с слезе. Хубаво нещо са смоците, карат те да преоткриеш себе си.
Накрая се добрах до заветния асфалт, с паркинг и чешма на него. Полуцивилизация. Измих се цялата, изпрах си половината дрехи, прострях ги на оградата и се пльоснах да чакам хората от форума. Те закъсняха с 3 часа, което ми даде време за пренастройване и сбогуване с планината.
Здравей, сладолед.
От "Тъжа" до "Амбарица" - приключенията на една кифла, част 2
Хижарят на заслона ми показа пътеката и каза, че ще мина през Кръстците, Купена, Костенурката. Тези върхове само ги бях чувала, никога не бях минавала по билото. Все си представях билото като заоблени възвишения с утъпкана пътека по нея. Което не беше далче от истината в началото след заслон Ботев. Хванах си коловете пак и взех да се денивелирам кротко и да потъвам постепенно в размисъл и броене на дишането. В един момент пътеката свърши със самотен кол забит на нещо като скалист нос и отдолу ...нищо. Стръмни скали и треволяци. Повъртях се, размислих, видях че долу под скалите пътеката продължава и си викам, може би някак се спуска по камъните надолу. И се заспусках. Друга моя стара традиция на всяко ходене е освен да се загубя поне веднъж и поне веднъж да се хвърля нанякъде офроуд. Този офроуд си го биваше. Малките камъчета нестабилно се изтъркалваха под краката ми, туфите трева ми огъваха глезените, тежката раница ми нарушаваше равновесието и някъде по средата на слизането вече псувах и исках да се връщам, но хубавото на простотиите дето правя в планините е, че обикновено връщане назад няма и се налага да си ги изживея докрай. Като слязох до пътеката, видях че тя изобщо не слиза отгоре, а идва някъде отстрани. Явно съм изпуснала отклонението и съм продължила по зимната маркировка. Сефте.
Коленете ме боляха вече доста и краката ми леко започваха да се преплитат, когато намествайки си раницата и поглеждайки в "прекрасное далеко" осъзнах, че красивите назъбени върхове на които се любувах отгоре всъщност се падат на пътя ми и явно са част от прословутия международен маршрут "Е не знам си колко", известен в българската си част като Ком-Емине. А, викам си, сигурно има подсичащи пътеки, ще ги заобикалям и ще ахкам облизо на суровата им хубост. Колко наивно. От срещнат насрещен турист разбрах, че ми предстои да се видя с Кръстците и Купена. Човекът ми огледа голямата раница ( и мен) и ми каза, че е по-добре да се връщам, че на Купена било алпийско и сама няма да се справя, особено в тази посока. Имало страхотно слизане и без осигуровка било опасно. Ти да видиш.
Поразмислих се аз, обаче беше още към 4 часа, пък и както казах, не обичам да се връщам. Викам си, полекичка, полекичка все ще мина.
И тук се започна. Нагоре, надолу, камъчета, тревички. Вятърът беше много силен и ме люшваше на моменти, което съчетано със спъване в клек е доста опасна комбинация. Вече бях уморена и доста изтощена от силния вятър и слънцето. Усещах как не си вдигам достатъчно краката и съм отнсена. Започнах да пия повечко вода да се свестя. По едно време не ми стигаше другото, ами вятърът ми отвя шапката и трябваше да си оставя раницата и да сляза по клека надолу с приплъзване и стискане за шибаните бодливи клонки, за да си взема обратно безценния артикул. Вързах я на раницатаи се озовах очи в очи с неласкавото превалило слънце. Айде, нищо. Мижай и върви. Тъкмо взех да стъпвам пак равномерно по пътеката и насреща ми - пепелянка. Дългичка, гадината, суче се и изобщо не смята да отбива. Вятърът ли беше силен, че не ме усети, не знам, но си пълзеше срещу мен по пътечката, а от двете страни по две педи място обрасло с клек и надолу - пропасти. Как се разсъних набързо да обяснявам ли. Като една балеринка притъпих леко в клека настрани и напред, подкочих, прескочих я и леко претичах следващите 5- метра нагоре. Знам, знам че не са опасни, знам че са безобидни нежни създания, защитени от Бернската конвенция и трябва аз да ги пазя и да се тревожа за благополучието и доброто им психическо здраве. Но признавам си, идеята да ме ухапе безобидната пепелянка сама на върха изобщо не ми допадна.
И така с попсувания и припълзявания минах Кръстците. Коленете ме боляха ужасно и на моменти отказваха на слизане, което беше леко притеснително, още повече, че пред мен стоеше горд и красив Купенът
и виждах някакви метални въжета по маршрута горе, което хем ме успокояваше, хем ме тревожеше, понеже да сложиш метални въжета на майната си едва ли е без причина. Успокоявах се че са за зимата.
Реших все пак да се обадя на приятел да кажа къде съм и какво ще правя и ако до вечерта не звънна, да знае къде да прати спасителните екипи. (Thanks, "127 hours"! ). Нагоре се качих нормално, въжетата помагаха наистина. Имаше елементи на катерене и на избърсване на студена пот в топло време, но то беше заради гадния вятър, който ме блъскаше насам натам и тежката раница и болящите колене. Стигнах горе и даже не се огледах. Вятърът и слънцето ме побъркваха, исках просто да се движа, да се движа, да се махам. В главата ми плаваше една дума.. Откъде ги научавам тези думи, чак се чудя...
Слизането обаче беше ... гадничко. Опитах да поседна, че да ми минат коленете, но споменът за неебателната пеплянка и стръмните скали надолу ме правеха нервна. Не знам винаги ли е било такова слизането тук, или пръстта е била изровена от дъждове, но имаше едно място където просто две скали се допират под 90 градуса и металното въже се рее някъде горе, недостижимо за хващане, а по скалите се слиза само по малки стъпки и хватки и всяко погрешно движение може да те прати долу, което не е много долу, на 5-6 метра, колкото да не умреш, а да се начупиш хубаво. Раницата ми пречеше ужасно да се оглеждам под мен за стъпките. Това е гадното на слизането по скали, трябва да се въртиш, за да видиш стъпките под себе си и може да загубиш равновесие. Особено ако вятърът и слънцето не са на твоя страна. Мислех да я хвърля долу и да сляза лека, но горчивият опит от Кръстеца малко преди това ми показа, че хвърлянето на раница дори от малка височина е рисковано и може да остана без нея или да си осигуря два-три часа пълзене по клек и скали, докато си я взема обратно. Нямах сили да поправям грешки, затова реших да не правя такива.
Един от приятните моменти като се навреш в дълбоки лайна е осъзнаването, че като искаш(и нямаш друг изход), можеш. Слязох концентрирана и лека без нито едно глупаво движене и започнах да си спомням защо, по дяволите, ги правя тези неща. Малките победи над себе си. Над болящите колене, над шибания вятър, над страха, над представата че съм смотана и едно свястно нещо не мога да направя. Тези малки победи са това, заради което живея.
Надолу вече бях толкова изтръпнала и уморена, но и вдъхновена от преживяното, че вървях като машина и се спрях малко над "Амбарица" само за да не отида в хижата и да се ядосвам с тъпия и хижар. Опънах си палатката на брулещия вятър и се отдадох на зяпане на небето, ядене и приготвяне за сън.
Бяха изминали точно 14 часа от тръгването ми от "Тъжа".
Коленете ме боляха вече доста и краката ми леко започваха да се преплитат, когато намествайки си раницата и поглеждайки в "прекрасное далеко" осъзнах, че красивите назъбени върхове на които се любувах отгоре всъщност се падат на пътя ми и явно са част от прословутия международен маршрут "Е не знам си колко", известен в българската си част като Ком-Емине. А, викам си, сигурно има подсичащи пътеки, ще ги заобикалям и ще ахкам облизо на суровата им хубост. Колко наивно. От срещнат насрещен турист разбрах, че ми предстои да се видя с Кръстците и Купена. Човекът ми огледа голямата раница ( и мен) и ми каза, че е по-добре да се връщам, че на Купена било алпийско и сама няма да се справя, особено в тази посока. Имало страхотно слизане и без осигуровка било опасно. Ти да видиш.
Поразмислих се аз, обаче беше още към 4 часа, пък и както казах, не обичам да се връщам. Викам си, полекичка, полекичка все ще мина.
И тук се започна. Нагоре, надолу, камъчета, тревички. Вятърът беше много силен и ме люшваше на моменти, което съчетано със спъване в клек е доста опасна комбинация. Вече бях уморена и доста изтощена от силния вятър и слънцето. Усещах как не си вдигам достатъчно краката и съм отнсена. Започнах да пия повечко вода да се свестя. По едно време не ми стигаше другото, ами вятърът ми отвя шапката и трябваше да си оставя раницата и да сляза по клека надолу с приплъзване и стискане за шибаните бодливи клонки, за да си взема обратно безценния артикул. Вързах я на раницатаи се озовах очи в очи с неласкавото превалило слънце. Айде, нищо. Мижай и върви. Тъкмо взех да стъпвам пак равномерно по пътеката и насреща ми - пепелянка. Дългичка, гадината, суче се и изобщо не смята да отбива. Вятърът ли беше силен, че не ме усети, не знам, но си пълзеше срещу мен по пътечката, а от двете страни по две педи място обрасло с клек и надолу - пропасти. Как се разсъних набързо да обяснявам ли. Като една балеринка притъпих леко в клека настрани и напред, подкочих, прескочих я и леко претичах следващите 5- метра нагоре. Знам, знам че не са опасни, знам че са безобидни нежни създания, защитени от Бернската конвенция и трябва аз да ги пазя и да се тревожа за благополучието и доброто им психическо здраве. Но признавам си, идеята да ме ухапе безобидната пепелянка сама на върха изобщо не ми допадна.
И така с попсувания и припълзявания минах Кръстците. Коленете ме боляха ужасно и на моменти отказваха на слизане, което беше леко притеснително, още повече, че пред мен стоеше горд и красив Купенът
Реших все пак да се обадя на приятел да кажа къде съм и какво ще правя и ако до вечерта не звънна, да знае къде да прати спасителните екипи. (Thanks, "127 hours"! ). Нагоре се качих нормално, въжетата помагаха наистина. Имаше елементи на катерене и на избърсване на студена пот в топло време, но то беше заради гадния вятър, който ме блъскаше насам натам и тежката раница и болящите колене. Стигнах горе и даже не се огледах. Вятърът и слънцето ме побъркваха, исках просто да се движа, да се движа, да се махам. В главата ми плаваше една дума.. Откъде ги научавам тези думи, чак се чудя...
Слизането обаче беше ... гадничко. Опитах да поседна, че да ми минат коленете, но споменът за неебателната пеплянка и стръмните скали надолу ме правеха нервна. Не знам винаги ли е било такова слизането тук, или пръстта е била изровена от дъждове, но имаше едно място където просто две скали се допират под 90 градуса и металното въже се рее някъде горе, недостижимо за хващане, а по скалите се слиза само по малки стъпки и хватки и всяко погрешно движение може да те прати долу, което не е много долу, на 5-6 метра, колкото да не умреш, а да се начупиш хубаво. Раницата ми пречеше ужасно да се оглеждам под мен за стъпките. Това е гадното на слизането по скали, трябва да се въртиш, за да видиш стъпките под себе си и може да загубиш равновесие. Особено ако вятърът и слънцето не са на твоя страна. Мислех да я хвърля долу и да сляза лека, но горчивият опит от Кръстеца малко преди това ми показа, че хвърлянето на раница дори от малка височина е рисковано и може да остана без нея или да си осигуря два-три часа пълзене по клек и скали, докато си я взема обратно. Нямах сили да поправям грешки, затова реших да не правя такива.
Един от приятните моменти като се навреш в дълбоки лайна е осъзнаването, че като искаш(и нямаш друг изход), можеш. Слязох концентрирана и лека без нито едно глупаво движене и започнах да си спомням защо, по дяволите, ги правя тези неща. Малките победи над себе си. Над болящите колене, над шибания вятър, над страха, над представата че съм смотана и едно свястно нещо не мога да направя. Тези малки победи са това, заради което живея.
Надолу вече бях толкова изтръпнала и уморена, но и вдъхновена от преживяното, че вървях като машина и се спрях малко над "Амбарица" само за да не отида в хижата и да се ядосвам с тъпия и хижар. Опънах си палатката на брулещия вятър и се отдадох на зяпане на небето, ядене и приготвяне за сън.
Бяха изминали точно 14 часа от тръгването ми от "Тъжа".
От "Тъжа" до "Амбарица" - приключенията на една кифла, част 1
Винаги съм казвала, че всяко хубаво нещо започва с едно голямо наспиване. И тук стана така. След като едва се домъкнах до "Тъжа" в ранния следобед, крива, уморена и демотивирана, и спах до 9 вечерта, се почувствах доста по-добре и си направих смелите планове за следващия ден.
Тръгване към Ботев, вървене докато настъпи едно от следните събития: заболят ме ужасно краката, уморя се до смърт или се стъмни. Опъване на палатка на първото сгодно място и на сутринта - нататък. Тук е моментът да поясня, че моята форма никога не е била брилянтна, а сега ми се струваше катастрофална, след като преходът от "Мазлат" до "Тъжа" ме изцеди, съсипа, обезкости, до степен да започна да мечтая да сляза и да ям сладолед в къщи няколко дни. Но това беше преди да се наспя. След това...
Станах в 5.30 и към 6.30 благополучно се запътих по баира. Времето беше приказно. Прохладно и свежо, както е винаги малко след изгрев. Въздухът ми стигаше, за разлика от предния ден, и си намерих ритъма на крачките, така че изкачването вместо агония се превъна в един особен транс, в който размишлявах за мои си неща и в същото време си броях вдишванията. За храната имах особен подход този ден. Сложих овесени ядки в малкото шише и го допълних с вода, така че хем отпивах, хем всмуквах по малко накиснати ядки на всяко надигане на бутилката. Раницата ми тежеше, понеже нещо се олях с багажа, без да разбера как, а и носех много вода. Опитвах се да не и обръщам внимание.
Хубаво ми е да вървя сама. Усещам всичко, поглъщам всичко, сливам се, летя, пея, докосвам се до света.
Ботев се оказа по-близо отколкото го мислех. Времето беше ясно, така че се виждаше, за разлика от предния път. Вървях си по коловете и по едно време те се разделиха. Едните право нагоре по едно стръмно възвишение, другите - заобикаляйки го. Ахам, викам си, кака ви Жужа не е проста, няма да си троша краката нагоре, че после да слизам надолу с тези болни колене, а ще заобиколя лежерно, малко по-дългичко, но пък аз не бързам.
Речено-сторено. Заобиколих. После моите колове се срещнаха с другите колове и продължих нататък. Все така си мислех за мои си неща и си дишах и си гледах в краката за змии, когато по едно време усетих, че нещо много взех да слизам. Погледнах нагоре - хм, върхът взел да се отдалечава....Дълбоко в себе си почувствах, че пак съм объркала пътя...Това ми се случва редовно, поне по веднъж на ходене, и може да се каже, че е едно от малкото неща с които съм широко известна...Върнах се, изкачих си възвишението и горе видях, че съм била поела към Калофер. След като влязох в правия път, вече беше само въпрос на време и на няколко хиляди вдишвания да се замъкна догоре. Не ме кефи тоя връх и това е. Нищо върховно няма в него, освен обхвата на Виваком. Батерията ми вече застрашително падаше, така че звъннах само на Владо и Уинд за жизненоважни уговорки за срещата на форума няколко дни по-късно и го изключих, хайванчето.
Минах през заслон Ботев, където хапнах бобена чорба,напълних си три литра и половина вода и се запътих към билото на Стара планина.
Тръгване към Ботев, вървене докато настъпи едно от следните събития: заболят ме ужасно краката, уморя се до смърт или се стъмни. Опъване на палатка на първото сгодно място и на сутринта - нататък. Тук е моментът да поясня, че моята форма никога не е била брилянтна, а сега ми се струваше катастрофална, след като преходът от "Мазлат" до "Тъжа" ме изцеди, съсипа, обезкости, до степен да започна да мечтая да сляза и да ям сладолед в къщи няколко дни. Но това беше преди да се наспя. След това...
Станах в 5.30 и към 6.30 благополучно се запътих по баира. Времето беше приказно. Прохладно и свежо, както е винаги малко след изгрев. Въздухът ми стигаше, за разлика от предния ден, и си намерих ритъма на крачките, така че изкачването вместо агония се превъна в един особен транс, в който размишлявах за мои си неща и в същото време си броях вдишванията. За храната имах особен подход този ден. Сложих овесени ядки в малкото шише и го допълних с вода, така че хем отпивах, хем всмуквах по малко накиснати ядки на всяко надигане на бутилката. Раницата ми тежеше, понеже нещо се олях с багажа, без да разбера как, а и носех много вода. Опитвах се да не и обръщам внимание.
Хубаво ми е да вървя сама. Усещам всичко, поглъщам всичко, сливам се, летя, пея, докосвам се до света.
Ботев се оказа по-близо отколкото го мислех. Времето беше ясно, така че се виждаше, за разлика от предния път. Вървях си по коловете и по едно време те се разделиха. Едните право нагоре по едно стръмно възвишение, другите - заобикаляйки го. Ахам, викам си, кака ви Жужа не е проста, няма да си троша краката нагоре, че после да слизам надолу с тези болни колене, а ще заобиколя лежерно, малко по-дългичко, но пък аз не бързам.
Речено-сторено. Заобиколих. После моите колове се срещнаха с другите колове и продължих нататък. Все така си мислех за мои си неща и си дишах и си гледах в краката за змии, когато по едно време усетих, че нещо много взех да слизам. Погледнах нагоре - хм, върхът взел да се отдалечава....Дълбоко в себе си почувствах, че пак съм объркала пътя...Това ми се случва редовно, поне по веднъж на ходене, и може да се каже, че е едно от малкото неща с които съм широко известна...Върнах се, изкачих си възвишението и горе видях, че съм била поела към Калофер. След като влязох в правия път, вече беше само въпрос на време и на няколко хиляди вдишвания да се замъкна догоре. Не ме кефи тоя връх и това е. Нищо върховно няма в него, освен обхвата на Виваком. Батерията ми вече застрашително падаше, така че звъннах само на Владо и Уинд за жизненоважни уговорки за срещата на форума няколко дни по-късно и го изключих, хайванчето.
Минах през заслон Ботев, където хапнах бобена чорба,напълних си три литра и половина вода и се запътих към билото на Стара планина.
петък, 6 юли 2012 г.
Истинските неща
Истинските неща са понякога така незабележими в потока на живота...Смесени са накуп заедно с глупостите, заблудите, лошите навици, пороците. Как може да ги различиш? Просто са истински. За кратко време издълбават в теб следи, прекрояват те, променят те. Истинските неща са така неустоимо привлекателни, че си готов да рискуваш да прекрачиш в пропастта, само за да се докоснеш за миг до тях. Има само един начин да оцелееш - да станеш и ти истински.
събота, 30 юни 2012 г.
"Женени с деца"
Никога не съм можела да разбера защо хората харесват "Женени с деца". Според мен това е един ужасно тъжен филм. Глупави, нещастни хора, цамбуркат в помията на жалкото си съществуване.
Може би смеейки им се, хората се разтоварват от ужаса на собственото си жалко съществуване? И виждайки гротескен образ на живота си, успяват да се посмеят и да го понесат по-лесно.
Колко е тъжен този свят.
Може би смеейки им се, хората се разтоварват от ужаса на собственото си жалко съществуване? И виждайки гротескен образ на живота си, успяват да се посмеят и да го понесат по-лесно.
Колко е тъжен този свят.
вторник, 26 юни 2012 г.
Арда гидилим! Vol.2
Гребем по Арда и тук-там има бързеи. Марто се тревожи да не се обърне някой в бурната вода и постоянно ни наставлява, съветва и ни избира по-спокоен път за преминаване. По принцип гребе последен, за да ни спасява, ако се наложи. Но този път е минал пръв, за да огледа един завой. Реката е разделена от малко островче и отляво е спокойна, а отдясно завоят е остър, тясно е и е бурна. Реката го повлича и той няма как да се върне. Вика ни през рамо: "Всички да минат отлявоооо! Всички отлявооо! Греби отлявооооо!" и сам влиза в десния ръкав.
Марто много подценява нашия авантюризъм. Аз съм последна от 5 лодки и виждам как за секунди, без дума да са казали помежду си, всички тихомълком се престрояват да минат отдясно. Обичам ги тези хора:)
Арда гидилим! Vol.1
С Рада гребем по язовир Студен кладенец. Вятърът е насрещен, много силен, и вълните са около метър високи. Гребем здраво, но едвам помръдваме, от сума ти време. На мен започва да ми писва и казвам ядосано:
– Оф, туй време вече прекали!
В този момент една вълна измива очите на Рада и тя просъсква, изплювайки вода:
– Направо се оля!
– Оф, туй време вече прекали!
В този момент една вълна измива очите на Рада и тя просъсква, изплювайки вода:
– Направо се оля!
понеделник, 4 юни 2012 г.
Обичам!
Обичам целия свят!
Обичам Ванката, защото ме взе на скалите, и Дидко, защото ме поощряваше да правя глупости без осигуровка!
Обичам и Тоньо, защото дойде да ме свали, като не можах да сляза(докато правех глупости без осигуровка)!
Обичам всички жаби в езерцето на Басарбово!
Обичам и луната, задето е толкова кръгла!
Обичам светулките в топлия мрак сред храстите!
Обичам, обичам...!
П.С. Малко извън темата, но...много обичам и черници!
Обичам Ванката, защото ме взе на скалите, и Дидко, защото ме поощряваше да правя глупости без осигуровка!
Обичам и Тоньо, защото дойде да ме свали, като не можах да сляза(докато правех глупости без осигуровка)!
Обичам всички жаби в езерцето на Басарбово!
Обичам и луната, задето е толкова кръгла!
Обичам светулките в топлия мрак сред храстите!
Обичам, обичам...!
П.С. Малко извън темата, но...много обичам и черници!
петък, 1 юни 2012 г.
Блог
Сама съм в огромна каменна пустиня. Спя, събуждам се, лутам се. Копнея за допир с друго човешко същество. Но други няма. Пустотата е като мек пашкул и не знам изобщо дали съм жива. Миражи се сменят на хоризонта, но вече даже не поглеждам към тях, знам че са измамни.
Има едно място, мое място, където понякога оставям цвете, или камъче, или зрънце. И когато мина след дни и видя, че някой го е взел, някой го е докосвал също, някой е почувствал отпечатъците ми по него и го е харесал...Тогава всичко засиява, защото знам, че каквото и да ми се струва, светът не е пуст, искрицте на допир са редки и скъпоценни, но съществуват. Не съм сама...
Ето това е да имаш блог.
Има едно място, мое място, където понякога оставям цвете, или камъче, или зрънце. И когато мина след дни и видя, че някой го е взел, някой го е докосвал също, някой е почувствал отпечатъците ми по него и го е харесал...Тогава всичко засиява, защото знам, че каквото и да ми се струва, светът не е пуст, искрицте на допир са редки и скъпоценни, но съществуват. Не съм сама...
Ето това е да имаш блог.
събота, 26 май 2012 г.
хубав ли е светът
- Говорим си с един приятел, който доста пътува по работа по широкия свят. И аз го питам "хубав ли е светът?" , а той отговаря :"...зависи......има индийци, които са досадни,
- има американци, които са прости,
- има французи, които са надменни,има немци, които са ...немци,но има и един полякини, които са толкова сладки...същите сладурани като българките, но без тези излишните предразсъдъци..."
петък, 25 май 2012 г.
За секса и ракията
Една позната ми разправя как с гаджето и им било по-хуабво да си пият заедно ракията, вместо да правят секс. И тук аз се чудя, те ли нищо не разбират от правене на секс, или аз нищо не разбирам от пиене на ракия?
неделя, 20 май 2012 г.
Салата с печени тиквички
Неописуемата ми страст към тиквчики на скара се материализира в тази салата.
Продукти за 4 души:
4 тиквички(крехки)
1 голяма или 2 малки марули
1 голяма краставица
връзка копър
глава чесън
1 кутийка майонеза
4-5 супени лъжици олио или зехтин
Приготвяне:
Тиквичките се нарязват по дължина на плочки с дебелина около половин сантиметър и се пекат на скара от двете страни. Нарязват се и се поставят в купа заедно с нарязаните краставица и маруля.
Чесънът се смачква с преса и в купа се разбърква добре с олиото, майонезата и нарязания копър.
Залива се със сместа.
Чарът на салатата е в контраста между топлите тиквички и хладните краставици и маруля, както и в аромата на печени тиквички. Желателно е салатата да се консумира веднага с хубава компания:)
четвъртък, 17 май 2012 г.
Макове
Когато ме питат кои са любимите ми цветя, свивам рамене - няма такива. Почти се гордея че не залитам по разни женски глупости.
Но по това време на годината си спомням - имам любими цветя! Маковете! Изгарящата им, уязвима красота прониква в душата ми и ме кара да искам да тичам и или да ги целувам, да ги закрилям, да се смея. Кървави, смели, беззащитни. Може ли да не ги обичаш?
петък, 27 април 2012 г.
отново жива
Толкова уютно беше в безчувствието ми. Никой не ме докосваше и не исках да докосвам никого. Не тъгувах, не се страхувах, не копнеех, не преливах от щастие. Тлеех в равновесието си, щастлива, че съм се освободила от бурите. Нежна и спокойна. Умиротворяваща и недосегаема. Безплътна, безчувствена. Добронамерена и хладна.
Но днес отворих душата си за музика. Съвсем малко, после още малко. И после с грохот в мен нахлуха обич, болка, желания, съжаления...животът.
Не съм готова още за съвършенството...
Но днес отворих душата си за музика. Съвсем малко, после още малко. И после с грохот в мен нахлуха обич, болка, желания, съжаления...животът.
Не съм готова още за съвършенството...
неделя, 22 април 2012 г.
Звездопад
Още не бях открила сезона на палатки и всяка топла вечер въздишах и си обещавах - утре. Пък те, вечерите, знаете - една топла, една студена...Дъжд, вятър...Вчера, обаче, все пак ми дойде музата, и събрах раницата да отида да погледам звездопада.
Мястото е любимото ми - на скалите на Басарбово. Открито, красиво, вълшебно...Надолу са стръмни скали и под тях има малко езеро, а напред се вижда каньонът на Русенски Лом. Беше новолуние, така че звездите сияеха - огромни.
Взех си палатка, естествено, и спомняйки си за патилата на Вельо, си взех не един, а два спални чувала. Единият е стандартен туристически, тип мумия, а другият за къмпинг, голям двоен. Като сложа единия в другия става нещо много, много топло и удобно, понеже мумията е с двоен цип и можеда се отвори откъм краката , така че ми е свободно и широко.
Като за първо ходене, не забравих почти нищо, с изключение на тапите за уши, което се оказа почти фатално. Взех си челника, пиратките, книга, за докато чакам автобуса, четка и паста за зъби, вода, празна торбичка за боклуци, тоалетна хартия, надуваема възглавничка, гребен.
За звездите , вече съм писала [url]http://nqmani6toslu4ajno.blogspot.com/2011/05/blog-post_23.html[/url]. Който го е изпитвал, знае...Желания за падащите не бях си намислила. Предполагам, че оня горе, ако го интересува, вече е разбрал какво искам и няма нужда да му досаждам все с едно и също:)
Облаци се позавъртяха по хоризонта, имаше и светкавици, но небето над мен остана чисто, само вятърът се усили. И когато дойде време за спане, си разбрах голямата грешка. Няма тапи за уши. Палатката ми е елементарна, еднослойна тип иглу и не си бях взела колчета, нито бях опънала въжета. Което не беше проблем за стабилността и, но вятърът плющеше в нея със страшна сила и на моменти я разклащаше много силно.
Даже тапир като мен има проблеми със съня при периодично неравномерно разлюлаване и блъскане, виене и шумолене от което може да ти заглъхнат ушите. Поспах на пресекулки, като изпозлвах паузите да се подам извън палатката, увита в чувалите, и пак да се наслаждавам на небето. Не се оплаквам:)
Утрото дойде, огласяно от свистенето на вятъра и, с известна акробатичност, успях да си сгъна чувалите в лудуващата палатка, а после да сгъна и самата палатка, без да отлетя с нея в неизвестна посока. После по познатата пътека с бодра стъпка поех към спирката на автобуса.
Раницата не съм я разопаковала, смятам че скоро пак ще ми трябва:)
петък, 20 април 2012 г.
Бисквитена торта със стафиди
Моят принос във вселената на бисквитените торти:
Продукти:
1 опаковка бисквити за торта
500мл прясно мляко
2-3 с.л. захар
нишесте
100-150 гр стафиди
50-100 гр орехи (може и без тях)
Приготвяне:
Прясното мляко се слага да заври със захарта и се прибавя нужното количество нишесте, размито с вода, за да се получи рядък крем. Важно е кремът да е рядък, за да има достатъчно количество течност да се напоят бисквитите и стафидите.
В пластмасова кутия с подходяща големина (моята е от 2л сладолед) се нареждат пласт бисквити, заливат се с крем, поръсват се със стафиди и орехи. След това друг пласт бисквити, крем, стафиди и орехи и така докато свършат.
Важно е стафидите да са разпределени равномерно, понеже кремът не е сладък и те дават сладкия вкус на тортата. Може също да се сложат в горещия крем още докато се вари, но после трябва да се внимава в разпределянето им върху бисквитите. Може вместо стафиди да се използват други сушени плодове.
Може да се изпозлва и форма за кекс и бисквитите да се натрошат и да се объркат с крема и орехите и всичко да се изсипе във формата.
Така или иначе, заключителният етап е изстиване и престой в халадилника, колкото сили имате да чакате.
Аз лично после я ям с лъжица от кутията, но ако сте по-изискани можете да я обърнете, да режете и да поднасяте в малки чинийки с кокетни вилички:)
Приятен апетит!
Продукти:
1 опаковка бисквити за торта
500мл прясно мляко
2-3 с.л. захар
нишесте
100-150 гр стафиди
50-100 гр орехи (може и без тях)
Приготвяне:
Прясното мляко се слага да заври със захарта и се прибавя нужното количество нишесте, размито с вода, за да се получи рядък крем. Важно е кремът да е рядък, за да има достатъчно количество течност да се напоят бисквитите и стафидите.
В пластмасова кутия с подходяща големина (моята е от 2л сладолед) се нареждат пласт бисквити, заливат се с крем, поръсват се със стафиди и орехи. След това друг пласт бисквити, крем, стафиди и орехи и така докато свършат.
Важно е стафидите да са разпределени равномерно, понеже кремът не е сладък и те дават сладкия вкус на тортата. Може също да се сложат в горещия крем още докато се вари, но после трябва да се внимава в разпределянето им върху бисквитите. Може вместо стафиди да се използват други сушени плодове.
Може да се изпозлва и форма за кекс и бисквитите да се натрошат и да се объркат с крема и орехите и всичко да се изсипе във формата.
Така или иначе, заключителният етап е изстиване и престой в халадилника, колкото сили имате да чакате.
Аз лично после я ям с лъжица от кутията, но ако сте по-изискани можете да я обърнете, да режете и да поднасяте в малки чинийки с кокетни вилички:)
Приятен апетит!
понеделник, 9 април 2012 г.
неделя, 8 април 2012 г.
Понякога, незнайно защо, вместо да вървя напред се въртя в един омагьосан кръг. Тъпча в старите си грешки и се оставям да ме владеят жалки страсти и лоши навици. Иска ми се да се оправдая с безпаричието, с държавата...Но истината е, че всички тези неща биха могли със същия успех да ме стимулират да вървя напред, след като нямам друг избор, освен да се справя.
Забелязвам вързка между апатичните ми моменти и близостта на Интетнет и особено Фейсбук. Сякаш потъвам в голяма кална локва, която ме всмуква неумолимо. Мрежата, от приказна среда за неограничен обмен на информация и общуване, се превръща в дилър на посредственост, тъга и умора. Упоява ме с една измислена реалност на полуистини и полуприятелства.
Може пък Интернет да е новият носител на естествения подбор - поглъща слабите и безволевите.
Забелязвам вързка между апатичните ми моменти и близостта на Интетнет и особено Фейсбук. Сякаш потъвам в голяма кална локва, която ме всмуква неумолимо. Мрежата, от приказна среда за неограничен обмен на информация и общуване, се превръща в дилър на посредственост, тъга и умора. Упоява ме с една измислена реалност на полуистини и полуприятелства.
Може пък Интернет да е новият носител на естествения подбор - поглъща слабите и безволевите.
събота, 31 март 2012 г.
събота вечер
Понякога се радвам, че съм дебела, стара и уморена. Не очаквам нищо от пролетта, не искам нищо от живота си. Прибирам се в къщи с кутия сладолед, при книгата която започнах да чета. Няма да се тревожа в събота вечер дали ще изглеждам добре, дали ще бъда харесана, оценена, обичана. Една кутия сладолед няма как да те предаде. Книгите са винаги добри приятели.
петък, 23 март 2012 г.
Някои нетипични приложения на разговорите за чалга
Вече започвам да преценявам хората по отношението им към чалгата.
Когато някой твърди, че чалгата е основния проблем на България, веднага разбирам, че е ограничен, поддава се масови внушения и е лесен за манипулиране. Смешната война чалга-аничалга е за отклоняване на вниманието на хората и намиране на отдушник за агресията.
Когато някой смята, че трябва да се забрани чалгата, защото ТОЙ не я харесва, разбирам, че този човек е нетолерантен. Въобще, ако някога в България се зароди фашизъм, той ще има за основа античалгаджийството:) - "Просто мачкай гадните чалгари"
Когато някой каже, че и Лейди Гага е пошла, ама нейната музика поне е хубава, разбирам, че с този човек нямаме еднакви музикални вкусове.
Когато някой каже, че чалгата е цигания, ама не е като испанската, унгарската и руската цигания, а е гадна, понеже е българска циагния, разбирам, че този човек е дълбоко комплексиран и мазохистично настроен.
Когато някой каже, че Мерилин Менсън е по-приемлив от Азис, разбирам, че този човек не може да гледа обективно на нещата.
Когато някой слуша чалга и нищо друго, разбирам, че този човек е ограничен. (Същото се отнася и за тези, които слушат само симфонична музика, но не е по темата)
Когато някой твърди, че чалгата е основния проблем на България, веднага разбирам, че е ограничен, поддава се масови внушения и е лесен за манипулиране. Смешната война чалга-аничалга е за отклоняване на вниманието на хората и намиране на отдушник за агресията.
Когато някой смята, че трябва да се забрани чалгата, защото ТОЙ не я харесва, разбирам, че този човек е нетолерантен. Въобще, ако някога в България се зароди фашизъм, той ще има за основа античалгаджийството:) - "Просто мачкай гадните чалгари"
Когато някой каже, че и Лейди Гага е пошла, ама нейната музика поне е хубава, разбирам, че с този човек нямаме еднакви музикални вкусове.
Когато някой каже, че чалгата е цигания, ама не е като испанската, унгарската и руската цигания, а е гадна, понеже е българска циагния, разбирам, че този човек е дълбоко комплексиран и мазохистично настроен.
Когато някой каже, че Мерилин Менсън е по-приемлив от Азис, разбирам, че този човек не може да гледа обективно на нещата.
Когато някой слуша чалга и нищо друго, разбирам, че този човек е ограничен. (Същото се отнася и за тези, които слушат само симфонична музика, но не е по темата)
събота, 28 януари 2012 г.
сряда, 18 януари 2012 г.
шахматно-житейски прозрения
В живота е като в шаха. Ако си прекалено дързък, трябва да си и ужасно умен, защото иначе след ефектното начало, накрая те смазват съвсем тривиално.
понеделник, 9 януари 2012 г.
Бели сенки
Отварям сутринта вратата на хижата и гледам - снегът е натрупал една педя над прага. Отпред - бяло поле. Слушах вятъра цяла нощ и си мислех какво ли ще е да се прибираме в такова време. Е, след малко ще разберем. Някак не мога да се уплаша истински. С мен са още четирима души, на които знам, че мога да разчитам. Освен това Пламен обеща да ни изпрати до някъде и да ни прави пъртина. И последно, имам застраховка и телефоните на ПСС! Безсмъртна, казвам ви!
Мием си зъбите, събираме багажа, ядем пъжени филии. Опитвам се да се облека правилно, но всъщност идея си нямам какво е да вървиш в планинината в сняг и силен вятър. Якето ще ме запарва ли, или без него ще замръзна? Шапка ли да сложа, или качулката на якето? Да обуя ли клин под панталона? Кои ръкавици да сложа?
Най-накрая сме готови за тръгване.Оказва се че с нас ще дойдат още трима души, единият от които е от тези места и е опитен планинар. Вече съм съвсем спокойна. Просто нямам търпение да излезем навън и да видя до къде ще затъна. От топлата трапзария на хижата, бурният вятър, който вее сняг навън, ми се струва приятно предизвикателен. Не мога да си представя че ще ми е трудно.
Излизаме и леденият вятър ни подхваща. Още първите няколко крачки ни показват, че работата е сериозна. Снегът е пухкав и някак сух. Вятърът е ужасно силен, страничен. На моменти поваля някого на земята. Аз вървя почти последна в колоната и започвам да усещам как нещо примитивно се надига в мен. Тялото ми усеща заплахата на студа и вятъра и се мобилизира на сто процента. Спирам да усещам студ, не усещам да се задъхвам и уморявам, ставам някак много ефективна, пазя си силите и бързам в същото време. Копирам действията на тези пред мен. Уча се с всяка минута, как да излизам като затъна, как да се навеждам, за да не ме събори вятъра, как да пълзя когато снегът е прекалено дълбок, за да се върви. Осъзнавам, че ако не мога да се справя, хората с мен трудно ще намерят ресурс да ми помогнат. И в същото време знам, че няма да ме оставят. Това е едно такова усещане, което няма как да се обясни.
Любо и Пламен спират да обсъдят нещо и ни казват, че няма да стигнем до Узана. Вятърът е прекалено силен по билото, а снегът - прекалено дълбок. Решават да слезам по стръмното през гората до Стоките. Тук Пламен ни оставя и се връща в хижата, а ние продължаваме водени от Любо.
В гората е по-тихо, дебелият сняг прави падането по задник безобидно, а надолу се върви по-лесно отколкото нагоре:) Въпреки всичко е уморително. Мъжете се сменят кой да върви пръв и да прави пъртина. Снегът е над коленете. Гледам пред мен фигурите на Сашо, Любо, Тишо, Вельо и осъзнавам, че физическата им сила и издържливост е това, което ни проправя път през вятъра и преспите. Изпитвам признателност и загрижененост. Иска ми се да мога да направя и аз нещо за тях. Изведъж осъзнавам как някога се е утвърдил моделът мъжът да седи до огъня, а жената да готви и шета около него. Имало е преспи преди това:)
Почти сме стигнали до селото, когато коляното вече ме боли ужасно и почти не мога да ходя. Може би близостта на цивилизацията ме кара да се отпусна. Куцам последна от групата и им казвам да не ме изчакват. Една от причините е че пея, за да не охкам, а знам, че Вельо не понася руски песни:) Докуцуквам до мястото на срещата и изобщо не се шегувам, когато казвам на Жоро, че ужасно се радвам да го видя. Той успява да ни натъпче осмината заедно с раниците в джипа си и през непроходими пътища и паднали далекопроводи ни понася към цивилизацията!
П.С. Специални благодарности на Жоро, който болен от пневмония дойде да ни прибере, на Пламен, който го помоли за това и дойде да ни помогне за началото на прехода, на Любо, който вървеше като машина през преспите, на Сашо, Тишо и Вельо, които се показаха като истински мъже, на Деси за героизма да върви с мокър леден панталон часове без да гъкне. И на Марто - един от хижарите на Мазалат, за търпението, ведростта, дружелюбността и страхотните кюфтета:)
Мием си зъбите, събираме багажа, ядем пъжени филии. Опитвам се да се облека правилно, но всъщност идея си нямам какво е да вървиш в планинината в сняг и силен вятър. Якето ще ме запарва ли, или без него ще замръзна? Шапка ли да сложа, или качулката на якето? Да обуя ли клин под панталона? Кои ръкавици да сложа?
Най-накрая сме готови за тръгване.Оказва се че с нас ще дойдат още трима души, единият от които е от тези места и е опитен планинар. Вече съм съвсем спокойна. Просто нямам търпение да излезем навън и да видя до къде ще затъна. От топлата трапзария на хижата, бурният вятър, който вее сняг навън, ми се струва приятно предизвикателен. Не мога да си представя че ще ми е трудно.
Излизаме и леденият вятър ни подхваща. Още първите няколко крачки ни показват, че работата е сериозна. Снегът е пухкав и някак сух. Вятърът е ужасно силен, страничен. На моменти поваля някого на земята. Аз вървя почти последна в колоната и започвам да усещам как нещо примитивно се надига в мен. Тялото ми усеща заплахата на студа и вятъра и се мобилизира на сто процента. Спирам да усещам студ, не усещам да се задъхвам и уморявам, ставам някак много ефективна, пазя си силите и бързам в същото време. Копирам действията на тези пред мен. Уча се с всяка минута, как да излизам като затъна, как да се навеждам, за да не ме събори вятъра, как да пълзя когато снегът е прекалено дълбок, за да се върви. Осъзнавам, че ако не мога да се справя, хората с мен трудно ще намерят ресурс да ми помогнат. И в същото време знам, че няма да ме оставят. Това е едно такова усещане, което няма как да се обясни.
Любо и Пламен спират да обсъдят нещо и ни казват, че няма да стигнем до Узана. Вятърът е прекалено силен по билото, а снегът - прекалено дълбок. Решават да слезам по стръмното през гората до Стоките. Тук Пламен ни оставя и се връща в хижата, а ние продължаваме водени от Любо.
В гората е по-тихо, дебелият сняг прави падането по задник безобидно, а надолу се върви по-лесно отколкото нагоре:) Въпреки всичко е уморително. Мъжете се сменят кой да върви пръв и да прави пъртина. Снегът е над коленете. Гледам пред мен фигурите на Сашо, Любо, Тишо, Вельо и осъзнавам, че физическата им сила и издържливост е това, което ни проправя път през вятъра и преспите. Изпитвам признателност и загрижененост. Иска ми се да мога да направя и аз нещо за тях. Изведъж осъзнавам как някога се е утвърдил моделът мъжът да седи до огъня, а жената да готви и шета около него. Имало е преспи преди това:)
Почти сме стигнали до селото, когато коляното вече ме боли ужасно и почти не мога да ходя. Може би близостта на цивилизацията ме кара да се отпусна. Куцам последна от групата и им казвам да не ме изчакват. Една от причините е че пея, за да не охкам, а знам, че Вельо не понася руски песни:) Докуцуквам до мястото на срещата и изобщо не се шегувам, когато казвам на Жоро, че ужасно се радвам да го видя. Той успява да ни натъпче осмината заедно с раниците в джипа си и през непроходими пътища и паднали далекопроводи ни понася към цивилизацията!
П.С. Специални благодарности на Жоро, който болен от пневмония дойде да ни прибере, на Пламен, който го помоли за това и дойде да ни помогне за началото на прехода, на Любо, който вървеше като машина през преспите, на Сашо, Тишо и Вельо, които се показаха като истински мъже, на Деси за героизма да върви с мокър леден панталон часове без да гъкне. И на Марто - един от хижарите на Мазалат, за търпението, ведростта, дружелюбността и страхотните кюфтета:)
Абонамент за:
Публикации (Atom)