вторник, 26 май 2009 г.

...като капване на капка дъжд върху листо...

Понякога приказките навлизат в света, ей така, неочаквано. Промъкват се и ни срещат на някой кръстопът. Материализират се в реалността ненадейно,  като капване на капка дъжд върху листо. И да се размишлява върху това няма смисъл. Трябва само да се вдишва дълбоко аромата на нереалност. 

Карах си колелото в хладната сутрин, малко объркана, малко сънена, малко тъжна, малко забъзана. Минах през парка, макар че нямах много време. Този парк не е голям, малко е започнал да ми омръзва, но все пак е по-добре от улиците. И докато си гледах в педалите, да не се пребия в някоя неравност, се озовах сред градина от рози...! Една такава градина от рози, за каквато даже не съм мечтала. С пътечки и беседки. Много рози. Червени, розови, бели, бледожълти. Разцъфнали като за последно, сякаш са искали да излеят всичката си красота върху света, да го потопят, да го покрият...Аз почти се разплаках и поседях сред тях, целувайки листенцата им и вдъхвайки аромата. Не намирах как да изразя щастието, което ме заливаше, освен да мълча и да ги докосвам. И да се усмихвам. После трябваше да тръгвам. 
Разказах на хората, а те ми казваха, ама ти не знаеш ли, тя си е там тази градина, винаги е била там. Не си ли спомняш като минавахме. ..Струва ми се, че се заблуждават, защото тази градина се появи от някоя приказка, така ненадейно, като капване на капка дъжд върху листо. Дойде, за да ме срещне, в цялата си красота и да ме отведе далеч-далеч и все пак тук. Да ми напомни, че приказките, макар и недосегаеми, са на един дъх разстояние, винаги някъде наоколо...