сряда, 31 август 2005 г.

Адът за мизерници

Салонът ми е под един голям блок в една малка уличка. Няма входове, само гаражи. Тук "Чистота" никога не минава. Всяка сутрин като дойда на работа хващам метлата, надувам си музиката и излизам навън да чистя. Фантазията ви е бедна за количеството и асортимента на боклуците, които тези хора успяват да избълват. Пълната лопатка с фасове, разбира се е задължителна. Мисля си че не само си хвърлят фасовете от терасата, а си изпразват и пепелниците през нея. От там нататък вече всеки път има нова изненада. Използвани клечки за уши, памучета за грим, остатъци от храна, разбит буркан с мухлясала лютеница, скъсани домашни чехли, щипки, листенца от цветя, изгнили букети, опаковки от какво ли не, развалени плодове и зеленчуци...Не съм от гнусливите, но понякога ми идва да пищя с пълно гърло. И всяка сутрин си пожелавам горещо, там някъде в отвъдното да има специален ад за мизерници. Където до края на вечността да се давят в собствените си лайна. И специални изчадия да им натъпкват дълбоко в гърлата всичките им фасове и гадости. Надявам се дъх да не могат да си поемат от миризмата на мухъл и изгнили картофи. И да закусват с клечки за уши с кафеви връхчета. Тук ще спра, не защото ми се е изчерпала фантазията, а защото чувствам че губя човешки облик. И ще отида да изхвърля чувала с боклука, който събрах. А после ще си пусна пак музика и ще си мисля за цъфнали вишни.

понеделник, 29 август 2005 г.

Камерата!

Синът ми има воден пистолет. Всъщност воден бластер-помпа, така пише на опаковката. Среля на 8 метра. Страшна работа! Един ден виждам че го държи наобратно. Обръщам му внимание върху това, а той ме открехва, че така не е пушка, а камера. Хм, питам, а на теб как ти харесва повече, като пушка, или като камера?... И тук, дали защото знае кой купува сладоледа, или просто иска да ме зарадва, той отговаря непоколебимо: "Камерата, разбира се...!" Камерата!...Идва ми да го хвана и да го завъртя, и да го нацелувам, но... той вече е мъж... Затова със спокойна стъпка отивам да взема два сладоледа...

петък, 26 август 2005 г.

Все още лято

Понякога, изведнъж, имам чувството че лятото се изплъзва. Че си е отишло вече. Че така и съм го проспала, седнала пред монитора. Има време, през безкрайната дълга зима да се пилея в нета. А сега май е време да отида да поиграя на плажа. Хора, целувайте се под звездите, ходете боси, усмихвайте се на дърветата. Все още е лято.

неделя, 21 август 2005 г.

Кучета

Снощи, в тишината на нощта, изведнъж се чу жално кучеко скимтене. И после лай. И после пак скимтенето. Скимтене не е точната дума. Беше сърцераздирателен вопъл, като плач. Ужасяващ. Някакво куче пищеше... И още и още. Излязох на терасата. Пред блока има големи поляни и почти нищо не се вижда. Долу има строежи и работници. Кучета тичаха по пътя и лаеха. И пак онова скимтене. Първо помислих, че го е блъснала някоя кола. Но не чух звук от спирачки. А кучето пищеше. И други хора излязоха по балконите. Звучеше така, сякаш животното изпитва невероятна, ужасна болка, сякаш моли за пощада. През главата ми минаха какви ли не картини на садистични пиянски изпълнения. Представих си пребити, окървавени, ритани, стреляни животни. Представих си, как може някои хлапета да са го завързали, за да се души бавно. Все неща които съм виждала. Колебаех се дали да сляза долу. Дали ще мога да се намеся, или само ще видя нещо кошмарно и непоправимо. Кучета все така тичаха по пътя и лаеха. От далеч им отговаряха. Представях си как се разнася ужасът от това, което се е случило с един техен брат. Как лаят в тъмното, безпомощни срещу хората-чудовища. Изведнъж скимтенето спря и настана някакво раздвижване в тревата. Едно куче избяга от там, сподирено от няколко други, заплашително подлайващи. Разбрах какво се беше разиграло... Тривиално. Пазене на територия. Някое куче се е залутало в чужди места. Тукашната глутница го е сдъвкала. Хората нямаха нищо общо. Кученцата, които тичаха по пътя не се тревожеха, а просто патрулираха. И онези, дето им отговаряха в тъмното просто си уточняваха ситуацията. Както си стоях на терасата с извити решетки, в тази прекрасна пълнолунна нощ, се хванах за главата и се свих на кълбенце. И си помислих че понякога съм много, ама много, ама много тъпа.

четвъртък, 18 август 2005 г.

Помощ!

Неизбежните роднини на гости през лятото... Вчера, докато заспивах, някой минаваше през стаята ми да ходи да пуши. Сутринта ме събуди някой, отивайки да пуши. Някой нахълта в тоалетната, без да почука. Някак оцелях до закуската. Изпържих им филии. Изядоха ги с апетит. Измих чиниите. Никой не понечи да ми помогне. Пооправих и ме чакаше следвашото радостно изживяване, да ги развеждам по магазините. Успоредно течаха мъдри разговори за живота, с наставления, за семейството, за цените. Трябваше грижливо да поддържам образа си на скромна и "свястна" жена. Да слушам клюки за Гала и да осъждам разголени момичета. Преживях и това. Бързо в къщи, трябва да се обядва. Направих им яйца с лук. Трябваше да се бърза, че... са гладни. Салата, вилици, безалкохолни. Господи, днес ми беше почивния ден. Докато обядваха, аз понеже съм и болна от някакъв гаден грип и никак не бях гладна, започнах да готвя вечерята. Хапнаха и се оттеглиха да починат. Останах насаме с мръсната маса. Как пък никой поне не си взе чинията да я сложи в мивката. Изчистих, измих чиниите, изметох. Тръгнаха на плаж. С ужас си помислих че ще вземе да завали и ще се откажат. Слава богу, с нечовешко облекчение гледах от терасата как колата се отдалечава. Имам няколко часа, докато ужасът с ритуалите с ракийката и салатката довечера започне. То не са салтанати, то не са разпивки, то не е вечеряне. С празен поглед се добрах до най-близката зала. И си купих "Сникерс" по пътя. Сега си седя тук, едно малко островче на нералност. Сникърсът ми свърши, но остават приятелитев ICQ. Искам времето да спре. Нямам представа как ще преживея още 5 дни. Помощ!

сряда, 10 август 2005 г.

Новото аз

Пак се променям, променя се леко и видът на блога ми. Надявам се да ви хареса. Опитвам се да направя нещо с големия надпис с името на блога, но не мога да намеря правилния му вид:) Иска ми се да изглежда като ...засъхваща кръв, но не мога да си представя подходящата форма на буквите, която да е хем ненатрапчива, хем да има нужното внушение. Затова го оставих със шрифта по подразбиране:) И...този път на снимката по изключение съм аз:))
Отново моля за съвети и оценки:)

вторник, 9 август 2005 г.

:)

Има едно нещо, което ме удивлява всеки път, когато го осъзъзная: ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА. Чакал ме е търпеливо да се върна от разходката си в нищото. Всъщност даже не е забелязал че ме няма, защото той си е все там, пъстър или сив, искрящ или здрачен. И само от мен зависи накъде ще преместя слайдера за brightnes и contrast. Картинката си я правя сама. Всъщност винаги като си ровичкам снимките с Гимп си спомням за един пост на Йовко, който като че ли е най-точно казаното нещо по въпроса.
Ей, хора, виждали ли сте колко е красиво небето сутрин? И как преливат водопадите от зелено в Морската градина? И колко са смешни буболечките в бързането си за някъде, ако седнеш и ги погледаш? И как се усмихват бебетата в количките, ако има намигнеш:) Радвам се да бъда тук. Светът, както изглежда е едно много хубаво място:) ...

събота, 6 август 2005 г.

...

Майната им на архивите и на старите постове. Майната му на това коя съм и какво чета. Искам времето да спре. Вълните да спрат да се движат. Причиняват ми болка. Не мога да понеса даже звука от ударите на сърцето си. Искам в тази една секунда да усетя целия свят, замръзнал, пуст, като тишината в душата ми. Само за малко, разбира се. Но напълно...

петък, 5 август 2005 г.

Какво харесвам в жените

Понеже имаше пост "Какво харесвам в мъжете", редно е да напиша и какво харесвам в жените. Макар че това ми се вижда много по-сложна работа...Ако пак трябва да използвам популярни актриси за илюстрация, понеже всички са ги виждали и знаят как изглеждат, безспорно фаворитка ми е Анджелина Джоли. Та ето какво харесвам в жените:
1. Устните. Големи красиви устни. Че то кой ли не ги харесва:). Изабел Аджани, Моника Белучи.
2. Ръстът. Мож би защото самата аз съм сравнително висока, харесвам високи жени. Няма да забравя една клиентка, която сигурно беше 1.90 но беше най-пропорционално женственото нещо което съм виждала. Движеше се като амамзонка. Изглеждаше невероятно. Не знам защо(сигурно защото не съм мъж) миниатюрните женички, особено с генералски характер, извикват у мен желанието само да им откъпя един шамар.
3. Обувките. Сякаш нямам кой знае какво отношение към дрехите на една жена, стига да изппълняват основната си функция- да показват най-доброто в нея. Но обувките определено ми създават отношение. Направо ме втриса като видя някой да се чепи на високи тънки токченца. Не че не уважавам високите обувки, но...все си мисля че високите тънки токчета са най-вече за леглото. Бих могла да ги преживея, ако въпросната жена успява да върви с тях така сякаш се носи по въздуха, но си мисля че тези които го правят просто са усвоили левитацията. Иначе ме възхищават удобни ниски обувки, в които все пак има повей на артистичност и присъствие на индивидуалност. Освен това не знам защо ме грабват множество каишки преплетени през глезените, или върху крака. Има сега една такава вълна от обувки, сякаш вдъхновени от пантофките на балерина, съчетани с духа на спортни обувки. Направо съм влюбена в тях.
4. Гримът. Отношението ми е двойнствено. Общо взето мразя средното положение. Така нареченият ежедневен грим. Ако жената смята че моментът не е подходящ за ексцесии, нека си сложи един гланц за устни и да приключи с въпроса. Ако иска да е специална....Ах, тогава да е много. Яркочервено червило, много тъмно около очите. Есцентрични идеи, които подчертават нещо уникално в чертите също ме очароват. Едно от малкото неща които не мога да преживея е тъмно виолетово червило.
5. Ноктите. Харесвам чистички късо изрязани нокти. Колкото по-дълъг е маникюрът, толкова повече ме ужасява. А заострените дълги нокти, не дай си боже нарисувани с какво ли не, че и с камъчета...бррррр.
6. Чантата. Знам че раниците са демоде, но.. ах колко ги харесвам. Също големите, удобни, ярки чанти ми говорят че притежателката им има въображение и смелост. Онези смехотворни грозни продълговати неща с къси дръжки, дето се носеха под мишница, ама и с дръжките през рамо, ах, добре че вече ги няма.

Е, май говорих повече за аксесоари, отколкото за жени, но това е неизменна част от нас - украсата, камуфлажът...
А вие какви жени харесвате? :)))

вторник, 2 август 2005 г.

Силният пол

Аз, общо взето, винаги се дразня от това, че на жените се отрежда ролята на слаби и безпомощни същества. Че, едва ли не, биват възпитавани да не разбират от техника, от строителни работи, от дърводелство, от електричество. Сякаш това е последното поле, в което мъжете могат да опазят самодоволството си на "силен пол". Не ми харесва да бъда третирана като слаба и глупавичка сладурана, на която големите добри батковци помагат. Когато играя волейбол с момчетата, не искам да ми гонят топката и да внимават да не ме ударят. Когато излизам с някого си плащам сметките. Когато спукам гума си я сменям. Когато ми изгори радиатора си го поправям (макар и със съвети по телефона:). Когато се наложи цепя дърва.

Та ето какво се случи днес.
Колата не запали... Ни така, ни онака. И преди имаше проблеми, ама с малко молитви тръгваше. След кратка консултация по телефона се изясни че трябва да стигна до майстора. Ама преди това трябваше все някак да запаля. С бутане, естествено. Няма да се впускам в подробности за ландшафта на паркинга пред блока, само ще поясня, че има лек наклон надолу и после лек наклон нагоре и се излиза на улицата. Не ми се виждаше лесна работа, но понеже нямаше жив човек наоколо реших че се налага да се справя. За щастие, въпреки късата ролкичка, бях с удобни сандали. За по-интересно колата ни е дизел, така че да се запали с бутане не е много лесно. Лекия наклон надолу не свърши работа. А после вече беше много трудно. Ужасно е усещането да напрегнеш всиките си сили в опит да направиш нещо и да разбереш съвсем категорично че не са ти достатъчни. Не съм фръцла и наистина бях твърдо решена да се справя, но в крайна сметка колата се оказа наполовина препречила пътя без да мога да я мръдна нито напред нито назад. А аз бях почти мъртва от усилието. Почувствах се доста глупаво. Минаващата кола може би щеше да продължи по пътя си, ако не беше умолителният ми, безпомощно женствен, жест към щофьора. Мда...Голямата радетелка за равенство на жените и две здрави момчета, на които май хич не им се видях равна, защото ме посъветваха да се кача в колата и с лекота я побутнаха по пътя докато запали. Ех, лека и пръст на еманципацията , помислих си и слязох да поблагодаря на спасителите си - цялата пърхащи мигли, мили усмивки и възхищение от безспорната им сила. Колата сега е при майстора (мъж) а аз съм малко объркана.
Май ми е време или да ревизирам възгледите си, или да тръгна на фитнес...