вторник, 30 май 2006 г.

Приказка за любовта

И тази приказка, като всички приказаки е в минало свършено време. Дали е за деца, или възрастни.. не знам. Но нека я разкажа.
Имало едно време едно момиче. Нормално, хубаво. То не било чак толкова малко момиче. Знаело много неща за живота. Знаело, че любовта е измислица, че принцове на бял кон няма, че разумът и компромисите са основа на света. Момичето, както подобава, си имало приятел, с когото живеело. Нормално, разумно. Само че един ден...Един ден се слуичло нещо странно. Вятърът довял отнякъде, от далече, едно момче...Дали е бил невиждан красавец, или не, все още се спори. Някои казват, че бил толкова обикновен, че няма и да го погледнеш втори път. Но в секундата, в която очите и се спрели на него, тя забравила за всичко на света. Сякаш срещнала някого, когото е познавала много, много отдавна и искала само да го гледа до безкрай, да попива думите му, да го разпитва как е живял досега, какво дете е бил, какво се е случвало с него. Звукът на гласа му и усмивката му били единствената реалност. Как се нарича това чувство, момичето не знаело. Не било сексуално привличане, но тя можела да му бъде любовница, без да се поколебае. Не било интелектуален интерес, но тя можела да говори с него безкрай и на най-заплетени теми. Не било приятелство, но тя можела да съблече палтото си, за да го завие. Единственото, което знаела е, че иска да бъде до него. И това желание било по-силно от всичко. Когато той си тръгнал, тя не знаела даже името му, не го била докосвала дори, били разменили няколко думи. Но виждайки вратата да се затваря зад гърба му, тя сякаш се събудила след дълъг сън и разбрала, че светът никога няма да бъде същият. Дълго време разумът и я държал в плен. Но накрая тя повярвала на сънищата си. И прескочила морала, страховете и колебанията. Дълга история е как го намерила. Светът се изправял между тях с правилата си, разстоянията и задълженията. Тя оставила всичко, което има, и затваряйки очи запристъпвала по тънката нишка на чувствата си, над бездната на колебанията. Може би съдбата се смилила над нея, а може би така е било писано...Но тя го намерила. Какво изпитвал той към нея, ние не знаем. Но много по-късно бил казвал, че от първата си среща с нея си спомня, че имала красиви гърди и изглеждала много мила. Освен това, била необикновена. Но кой би устоял на толкова обич, насочена към него. Дали неговите чувства са били само отражение на нейните, или са се събудили във времето на тяхното познанство, кой може да каже? А и има ли значение. Те се обичали. Те се намерили и се вкопчили един в друг толкова здраво, че всичко изчезнало. Светът отвън напомнял за себе си от време навреме с някои досадни задължения. Някой и друг изпит за вземане, напускане на работа, преместване в нов град и нова квартира, обяснения пред родители и приятели какви ги вършат. Но те били ЗАЕДНО. И тя била толкова щастлива, че се срамувала да говори с приятелките си за това. Не знаела с какво е заслужила толкова щастие. Не знаела колко ще продължи, но и се струвало, че ще е вечно.
Казахме ли, че той бил моряк? Не? Ами, моряк бил. Тоест, щял да бъде, защото предстояло да замине за пръв път. Сянката на тръгването му висяла над крехкия им рай, но те затваряли очи и се прегръщали. И нямало обещания, нямало обяснения. Само надежди. И мечти. Понякога минавали покрай една детска градина и той се смеел и и казвал, как някой ден ще си имат едно малко щурче, едно малко бебче, което ще има нейните красиви очи. Тя го прегръщала и се усмихвала.
После той заминал. За 7 месеца...Първите дни тя не спирала да плаче, но за щастие действителността тогава била доста трудна и и се налагало да оцелява, та имало какво да отвлича мислите и. И останали само сънищата. И писмата, напълнили стотици листи, изминали хиляди километри. Единствената нишка светлина водела към него. И кратките телефонни обаждания се превръщали във вселени. И малките редчета на радиограмите, със закодирани послания, ставали скъпоценни. И всеки ден, пишейки датата, тя брояла наобратно към деня, когато ще го види пак. Струвало и се че този ден никога няма да дойде. И понякога не можела да спре да плаче, но тогава излизала и вървяла сред дърветата, взирала се в тревичките и търсела покой. Знаела, че трябва да е силна.
А той прекосявал чужди морета, слизал на чужди пристанища, където единственото важно нещо бил някой прашен телефон и шарените чуждоземни телефонни карти, за да може да чуе гласа и. И гледал вълните, все същите вълни, които се плискали в краката и, само че далече, много много далече. И пиел бира в Бразилия, разглеждал търговски центрове в Щатите, висял на рейда в Казбланка. И броял обратно дните, които остават, за да я види. Защото не искал красотите на света, не искал чуждите залези. Искал нея и дома им, искал обич и покой.
Един ден, толкова обикновен, в началото на есента, той се върнал. Тя мислела, че никога няма да чуе това позвъняване на вратата... И пак били заедно. Само че не били съвсем същите. Борейки се с болката и самотата, всеки си бил измислил другия - съвършен, нереален. Страдайки и мечтаейки за единственото важно нещо-да са пак заедно всеки бил дал толкова много от себе си, че очаквал само наградата си, онова безмерно щастие, което ще се случи, когато отново, най-после и завинаги са пак заедно. Завинаги? Е, почти. За 5 месеца. Толкова е почивката на сушата за един моряк. Един миг. Една вечност... И за да не гледат към призраците на страховете, те се заели да строят своята крепост. Сгодили се, после се оженили. Купили си дом. И всеки, по свой собствен път се опитвал да сбъдне мечтите си. Но пътищата им били твърде различни. Тя си искала целувките под звездите, всички онези целувки, в отплата за безкрайните самотни нощи. Искала да го прегръща на всяка пейка в парка, на която била плакала, когато го нямало. А той търсел сигурност в стените на дома им, опитвал се във вещите да намери спасение от онова люлеене на кораба, което не спира и когато слезеш...А после животът им се завъртял главоломно... Болести и смърт сполетели неговото семейство. А тя разбрала, че е бременна...
И ден след ден, в трудности и изпитания, те ставали все по-малко той и тя, и все повече съпрузи. Светът им диктувал кои са, ролите били написани, репликите-готови. И все по-плътно прилягали костюмите, уж смешно-бутафорни в началото. Тя миела чинии, той гледал телевизия, тя готвела, той оправял колата. И безмълвните обвинения избухвали между тях,като опустошителни взривове. И той тръгвал на плаване и се връщал, връщал се и тръгвал. А тя плачела, когато го изпраща, но после решително стисвала устни, грабвала детето и се връщала към живота си.
И никой вече не дарявал любов на другия. Любов се изисквала. Студено и решително. Със всички средства. А после дошла омразата, в последен порив на самосъхранение...И те се ненаавиждали така пламенно, както се били обичали. А едно окорено малко човече стояло между крясъците и протягало ръце да ги сдобри. Защото любовта била останала само в него и то ги обичало и двамата. И когато разрушили докрай всичко в себе си и помежду си, те решили, че трябва да се разведат. Нали така се прави?
С фанатична страст се заели да разплитат нишките на съдбите си. Да си разделят спомени, вещи, минало. И когато бурята утихнала и те били пак двама - не съпрузи, а просто той и тя, вглеждайки се в познатите до болка черти, те разбрали колко много се обичат. Само че някои неща са непоправими...
Това е приказка за любовта. Нищо, че е с тъжен край. Нали заете, любовта не умира. Просто се преъвплъщава. В дете, в цвете...И тези, които е докоснала са щастливци, защото макар и да наранява, любовта е единственото доказателство, че сме живи.

Сбогом, моя любов...

неделя, 28 май 2006 г.

Осем

Синът ми става на осем. Днес това е рожден ден с балони, торта, много сок (разлян половината) и весли подаръци. Преди осем години беше малко по-страшничко. Бабите казват, че родилката е с единия крак в гроба. Но аз си мисля, че това не е защото може да умре. Просто когато ставаш майка, трябва да отидеш в отвъдното, за да доведеш детето си. Иначе не става. Моето дете оживя тогава. Оживяхме и двамата. Върнахме се заедно от големия светъл път, по който бяхме поели. За добро или за лошо. Пътят си е все там, няма да избяга. Макар че понякога ме привлича неудържимо.
Кога едно дете е достатъчно голямо? Никога.

събота, 27 май 2006 г.

Ягодите-начин на употреба

Ягодите са едно от хубавите неща в живота.Чудесни и нетрайни. Но как се ядат ягоди?
Аз имам един голям проблем като за начало. Имам чувството, че като ги измия си губят вкуса и аромата. И винаги се колабея, дали да рискувам и да ги изям неизмити, или да прежаля малко удоволствие в интерес на хигиената. Днес специално, ги измих, понеже синът ми беше с мен, да не давам лош пример, ама тайничко си хапнах няколко от торбичката, неизмити:) Това май е тъпо:)
Някога ядях ягоди със захар, но сега ми се вижда детинско това. Или поне кощунствено. Дет се вика, язък за здравословния ефект от плода, ако го нагъваш със захар.
Ягоди със сметана също е класика, но това пък никога не съм го обичала. Уж трябва да е секси, ли какво. Да не говорим за разни филмчета, дето спекулират с темата и работата се обръща от ядене, на размазване тук и там на безцените плодове. Ебаси разхищението. Възмутена съм. На който му се яде, да яде, на който му се...там каквото...да... там каквото.
Ягоди с шампанско също е уж някаква класика, ама аз освен че не пия, го намирам за толкова префърцунено и клиширано, че по-скоро бих яла ягоди с бира(да пази господ, де).
А иначе.. най-добрият начин за ядене на ягоди е в къщи, в моето село. В градината пред къщата, разгръщат се нежно листата, намира се червеничкото съкровище, леко се почиства от прашинки, сяда се леко на горещата пръст и се оставя да се разтопи в устата. Бавничко.

петък, 26 май 2006 г.

Копринени шалове

Казвала ли съм колко обичам копринени шалове? Коприненият шал може да бъде топъл, ако ти е студено, може да е прохледен, ако е горещо. Може да те обвие в най-нежна милувка, но може и да се стегне около теб безмилостно. Проблясва така омайващо на слънцето, но блясъкът му е мек, потаен.
Вие харесвате ли копринени шалове?

сряда, 24 май 2006 г.

Down, down, down, down...

Преуморена съм. Сенките под очите ми са станали кръгове. Сънувам кошмари, а като се събудя не искам да отворя очи. Плаче ми се постоянно... Ебахти и депресията... А то още не се е почнало. Глезя ли се, какво ли?

вторник, 23 май 2006 г.

Абитуриентки

Да ви кажа честно, понякога ме изпълва голям оптимизъм за бъдещето. Ето и днес, тези хубави деца, дето ги правих, ме карат да си мисля че не са свършили готините хора по земята. Е, поне половина са супер, ако ми е представителна извадката. Не знам дали съм старомодна, или не съм достатъчно професионалистка, но за мен общуването между фризьора и клиента е много важно. Не ми харесва, когато някоя клиентка седи на стола ми и прелиства маниерно някое от модните списания. Аз постоянно трябва да и повдигам лицето, че да го видя с прическата. Не мога да я усетя така. Не знам какво правя. Прическата, особено официалната, е нещо живо, изменчиво. Моделира се в момента. Нали ви се е случвало както сте в банята да си повдигнете небрежно косата и да изглеждате страхотно, а при фризьора уж пак така повдигната коса да изглежда тромава, грозна и изкуствена. Заради лака е, обикновено. То без фиксиране не може, Но е важно да уловиш полета на косата и тогава да я фиксираш. А не да си намислиш от преди това какво ще бъде и да го гипсираш като чужда маска.
Та исках да кажа, че едната абитуриентка ме ядоса малко, понеже закъсня с половин час и после гледаше списания, докато се мъчех на скорост да и навия буклите. Стана добре, но не перфектно. А другата, о другата...Освен че дойде с 5 мин по-рано, както се прави, по дяволите, тя беше невероятна компания и съучастник в цялата работа. В крайна сметка направихме различна от пробната и прическа. Пофантазирахме заедно, тя ми се довери. Аз и се доверих. Побъбрихме си, посмяхме се заедно, и в крайна сметка, най-важното, усещането за това каква трябва да е косата и беше постигнато. Не беше много лесно, поенже косата и е тънка и освен това модерно филирана, а трябваше да изглежда като ренесансова прическа. Но мисля че се получи по-добре от всички очаквания. И си мисля, че това дете ще стигне далеч, понеже въпреки баща и е човек с много пари, тя не е малка фръцла, а сериозна, уравновесена и мила малка жена.
В крайна сметка, обичам ги всички и им пожелавам успех, защото животът им предстои.
А аз отивам да си купя сладолед и да се поразходя, че после пак имам работа.
Поздрави!

неделя, 21 май 2006 г.

Травмите

Сергей е на 17 и е футболист. Винаги ме е поразявал с ужасната си сериозност. Говорим си понякога докато го подстригвам, и аз си говоря с него, както бих си говорила с всяко друго 17 годишно момче. Но той е сякаш по-зрял. Казва например, че няма време за дискотеки, трябва да тренира. Казва че се възхищава от 50cent защото той не спирал да работи, непрекъснато имал нови проекти. Аз бих казала за Сергей, че е от онези, които ще стигнат далеч. Не е в националния, защото е бесарабски българин и имат още проблеми с документите. Но е въпрос на време. Обаче...
Последният път каза че отива в София за преглед. Имал травма и се колебаят дали да го оперират. Беше подтиснат. Днес ми каза, че няма да му правят операция, но още не тренира. Изглеждаше объркан и тъжен. Досега животът му е бил ясен. Само футбол. Даваш всичко от себе си и получаваш резултати. А сега не знае какво ще се случи. Губи ценни месеци за развитието си. Може да се окаже и по-страшно. Той го знае. Много са спрели, преди още да изгреят, заради едно стъпване накриво...
Травмите са особена лотария. За една секунда се случва нещо, и първо е болката. После тя се преодолява, ставаш и продължаваш, но може да се окаже, че цялата ти воля няма да ти помогне. Просто си повреден непоправимо. Невнимание, или лош късмет... Какво значение има? Тогава просто трябва да потърсиш себе си другаде и да забравиш за отрязъка от живота си, изминат в тази посока.
Някога познавах едно момиче, което беше приключило с кариерата си на волейболистка, заради травма в коляното. Тя казваше. "Фаталната травма е само въпрос на време. Рано или късно, играеш ли ще се нараниш." Но Росина играеше въпреки това. Не играеше вече в националния, а в отбора на УНСС. И на състезания коляното я болеше ужасно. Но се раздаваше като луда, въпреки нулевите ни шансове да победим. И падахме, но тя никога не спираше. Може би в себе си тя никога не спря да се сражава с мисълта че трябва да се откаже. И не се отказа. Беше най-търпеливата и отдадена уичтелка за зайци като мен, беше капитан, беше, в крайна сметка, най-надеждния и сигурен играч на отбора ни в тези аматьорска мачове. Безполезно доказване, може би?
Животът сякаш е един безкраен път, където понасяш травми и някои заздравяват, други по-малко. Някои остават, но ги преодоляваш. Малко по-трудно, но продължаваш. Понякога спираш за дълго. И докато можеш да се изправиш и да продължиш, преодоляваш и компенсираш болка, слабост, липса. Докато дойде един удар, който не можеш да компенсираш.
"Нараняват всички, последният убива"

събота, 20 май 2006 г.

Щастието

Мислим, че щастието трябва да определя целия ни живот. Мислим, че то е нормалното състояние...

А щастието е като полъх на вятъра, като слънчев лъч през клоните на дърветата...Мимолетно, неочаквано...Един мъничък антракт. Глътка въздух. Може би ние сами си го измисляме, когато не можем повече да сме нещастни. Кой знае...

четвъртък, 18 май 2006 г.

40,3

Това е температурата на сина ми. Не постоянно, де, сваляме я . Един лекар казваше едно време, че парацетамолът не е за децата, а за майките, за да могат да спят сокойно. Казваше, че истинската майка ще остане цяла нощ да слага оцетени кърпички на челото на детето си, а няма да разбива механизмите на борба на организма му, като го тъпче с химия. Аз също мисля така. А не издържах. Иска ми се да се оправдавам. Не бах спала предната вечер, бах работила 11 часа, бях уморена...толкова ми се спеше, че виждах двойно. И счупих кокетната малка ампулка с течен аналгин и му я дадох. Преди това му давах малките бели хапченца антибиотик, опаковани изящно в лъскаво фолио. Лъжички, кутийки... Те ще поемат моята отговорност, ще облекчат бремето на тревогите ми. Предадох се. Опитвам се да мисля, че бях разумна. Знам си, че можеше иначе. Ставало е иначе. Силата в нас може всичко. Но изгубих сили. Може би и вяра. Поисках някой друг да реши вместо мен. Не си прибрах рецептат с антибиотика, както правя друг път и не поех отговорността да го оставя да се бори сам докрай. Купих хубавите скъпи хапченца. Така правят добрите майки. Не гледате ли реклами?

вторник, 16 май 2006 г.

Que Sera Sera

Тези дни (а и месеци) имам основания често да си мисля какво ли ще ми поднесе бъдещето...Днес тази песничка ми се е забила в главата..."Que Sera Sera"..."Каквото - такова"...


Que Sera Sera

When I was just a little girl
I asked my mother, what will I be
Will I be pretty, will I be rich
Here's what she said to me.

Que Sera, Sera,
Whatever will be, will be
The future's not ours, to see
Que Sera, Sera
What will be, will be.

When I was young, I fell in love
I asked my sweetheart what lies ahead
Will we have rainbows, day after day
Here's what my sweetheart said.

Que Sera, Sera,
Whatever will be, will be
The future's not ours, to see
Que Sera, Sera
What will be, will be.

Now I have children of my own
They ask their mother, what will I be
Will I be handsome, will I be rich
I tell them tenderly.

Que Sera, Sera,
Whatever will be, will be
The future's not ours, to see
Que Sera, Sera
What will be, will be.

четвъртък, 11 май 2006 г.

Кино и целувки

Напоследък рядко ходя на кино. Не ми харесват все по-новите и по-модерни киносалони. Нещо ме подтиска в тези долби стерео съраунд системи. И в лошия въздух в салоните. И в пуканките, които се продават. В повечето случаи не ми харесват и самите филми. Толкова реклами съм изгледала и чула за някой нов филм, че няма с какво да ме изненада. Никакъв шанс не е оставен на сценариста и режисьора да ме хаванат за ръка и да ме поведат по пътеките на мислите си, да ме омаят, стъписат, разсмеят. Всичко е продадено предварително, всичко е на показ, натрапчиво ме атакуват да отида да дам парите си за филма им. Ефектите са още по, звездите още по, като един безкраен панаирджийски търг. Не ми харесва.
Не знам защо си спомням натрапчиво напоследък за един филм, който съм гледала през пролетта на 1990. Тогава бях влюбена в първото си гадже, малко преди да разбера за пръв път, че любовта, като всяко нещо, има край. Филмът се казваше "Ново кино Парадизо". Почти не си го спомням. Спомням си само края му. Много много целувки. Филмови и други. Всичките целувки на света. Сияещи късчета илюзии, дошли в тихите , забутани, провинциални домове и озарили нощите с копнеж по нещо недосегаемо, но близко. Такива ми ти неща. Дали някой си спомня този филм?

понеделник, 8 май 2006 г.

Цветният воал

Това е една книга на Съмърсет Моъм, която бях чела много отдавна. Сега я препрочитам. Хубава е. Омайваща, унасяща. Утешаваща и много мъдра. Току-що прочетох следното:
" -Защо пожелахте да я видите?
Кити се поколеба преди да отговори.
-Търся нещо, без да знам какво точно. Зная обаче, че за мен е много важно да го намеря и че намеря ли го, ще се успокоя. Може би монахините го знаят; когато съм с тях, чувствам че пазят тайна, в която не желаят да ме посветят. Бях си втълпила, неизвестно защо, че като видя тази ваша дама, ще разбера какво търся. Ако можеше, тя сигурно щеше да ми го каже.
-А защо смятае че тя ще знае?
Кити го погледна косо, но не отвърна. Вместо това го запита:
-А вие знаете ли го?
Той се усмихна и сви рамене.
-Дао. Някои го търсят в опиума, други в бога, някои в уискито, трети в любовта. Но пътят е един и същ и наникъде не води. "

понеделник, 1 май 2006 г.

Да се предадеш или не

Синът ми и мъжът ми се боричкат нещо на леглото. По някое време мъжът ми хваща малкия, стисва му китките, така че той ен може да се измъкне и му казва:"Победен си, кажи 'предавам се' и ще те пусна". Стандартно в момчешките игри. Ама тук започва сложното. Синът ми си мълчи. В сравнително неудобна поза е, с главата малко по-надолу от тялото и по гръб, със хванати ръце. Постоява така малко да събере сили и се опитва пак да се измъкне. Не че има шанс. Рита като буболечка по гръб. После пак седи така. Минава много време. Баща му все го приканва да каже "Предавам се", но той си мъчи. Баща му чак почва да го убеждава, че ще е по-хубаво да го каже. Опитва с увещания и със заплахи, на ужким, разбира се. Но малкия не мърда и не казва нищо. От време навреме пак се опитва да се бори и да се измъкне. Минава наистина много време. На мен чак ми писва да ги гледам. Пък и смятам че ситуацията е патова. Очевидно няма да каже че се предава, а и няма да успее да се освободи, освен ако мъжа ми не се направи на гръмнат и не си отпусне хватката. Което той не прави. Аз, вероятно погрешно, се опитвам да разсея ситуацията и да кажа, че и двамата са победители и е време да си лягаме. Но пак никаъв резултат. Минава още време. Накрая мъжа ми се ядосва, поразвиква се на малкия и го метва грубо на леглото, като го пуска. И започва да се кара, че трябвало да каже "предавам се" и да се научи, че когато е победен трябва да си признае. Малкия лежи малко като захвърлен парцал на леглото и не отговаря и не се движи много. После отива да си мие зъбите. Аз, вероятно пак погрешно вметвам, че има разлика между това да признаеш, че някой те е победил и това да се предадеш. И казвам, че се радвам, че детето не се предава. И че това е важно качество. Мъжа ми казва, че да оцениш кога си победен и да умееш да се предадеш е нещо, което е много важно. Аз пък смятам , че да не се предадеш, докато можеш да изтърпиш положението, въпреки че нямаш много шансове и да се бориш, докато можеш, е много хуабво качество. И не виждам защо трябва да се стъпква. Мъжът ми смята, че това е безсмислен инат и хабене на сили... Семейният скандал от там нататък и последвалите персонализации ще ви ги спестя...
Но се чудя, вие тук сте все умни хора, бихте ли ми казали вашето мнение по този въпрос? За това кога да се предадеш и дали изобщо...