вторник, 30 май 2006 г.

Приказка за любовта

И тази приказка, като всички приказаки е в минало свършено време. Дали е за деца, или възрастни.. не знам. Но нека я разкажа.
Имало едно време едно момиче. Нормално, хубаво. То не било чак толкова малко момиче. Знаело много неща за живота. Знаело, че любовта е измислица, че принцове на бял кон няма, че разумът и компромисите са основа на света. Момичето, както подобава, си имало приятел, с когото живеело. Нормално, разумно. Само че един ден...Един ден се слуичло нещо странно. Вятърът довял отнякъде, от далече, едно момче...Дали е бил невиждан красавец, или не, все още се спори. Някои казват, че бил толкова обикновен, че няма и да го погледнеш втори път. Но в секундата, в която очите и се спрели на него, тя забравила за всичко на света. Сякаш срещнала някого, когото е познавала много, много отдавна и искала само да го гледа до безкрай, да попива думите му, да го разпитва как е живял досега, какво дете е бил, какво се е случвало с него. Звукът на гласа му и усмивката му били единствената реалност. Как се нарича това чувство, момичето не знаело. Не било сексуално привличане, но тя можела да му бъде любовница, без да се поколебае. Не било интелектуален интерес, но тя можела да говори с него безкрай и на най-заплетени теми. Не било приятелство, но тя можела да съблече палтото си, за да го завие. Единственото, което знаела е, че иска да бъде до него. И това желание било по-силно от всичко. Когато той си тръгнал, тя не знаела даже името му, не го била докосвала дори, били разменили няколко думи. Но виждайки вратата да се затваря зад гърба му, тя сякаш се събудила след дълъг сън и разбрала, че светът никога няма да бъде същият. Дълго време разумът и я държал в плен. Но накрая тя повярвала на сънищата си. И прескочила морала, страховете и колебанията. Дълга история е как го намерила. Светът се изправял между тях с правилата си, разстоянията и задълженията. Тя оставила всичко, което има, и затваряйки очи запристъпвала по тънката нишка на чувствата си, над бездната на колебанията. Може би съдбата се смилила над нея, а може би така е било писано...Но тя го намерила. Какво изпитвал той към нея, ние не знаем. Но много по-късно бил казвал, че от първата си среща с нея си спомня, че имала красиви гърди и изглеждала много мила. Освен това, била необикновена. Но кой би устоял на толкова обич, насочена към него. Дали неговите чувства са били само отражение на нейните, или са се събудили във времето на тяхното познанство, кой може да каже? А и има ли значение. Те се обичали. Те се намерили и се вкопчили един в друг толкова здраво, че всичко изчезнало. Светът отвън напомнял за себе си от време навреме с някои досадни задължения. Някой и друг изпит за вземане, напускане на работа, преместване в нов град и нова квартира, обяснения пред родители и приятели какви ги вършат. Но те били ЗАЕДНО. И тя била толкова щастлива, че се срамувала да говори с приятелките си за това. Не знаела с какво е заслужила толкова щастие. Не знаела колко ще продължи, но и се струвало, че ще е вечно.
Казахме ли, че той бил моряк? Не? Ами, моряк бил. Тоест, щял да бъде, защото предстояло да замине за пръв път. Сянката на тръгването му висяла над крехкия им рай, но те затваряли очи и се прегръщали. И нямало обещания, нямало обяснения. Само надежди. И мечти. Понякога минавали покрай една детска градина и той се смеел и и казвал, как някой ден ще си имат едно малко щурче, едно малко бебче, което ще има нейните красиви очи. Тя го прегръщала и се усмихвала.
После той заминал. За 7 месеца...Първите дни тя не спирала да плаче, но за щастие действителността тогава била доста трудна и и се налагало да оцелява, та имало какво да отвлича мислите и. И останали само сънищата. И писмата, напълнили стотици листи, изминали хиляди километри. Единствената нишка светлина водела към него. И кратките телефонни обаждания се превръщали във вселени. И малките редчета на радиограмите, със закодирани послания, ставали скъпоценни. И всеки ден, пишейки датата, тя брояла наобратно към деня, когато ще го види пак. Струвало и се че този ден никога няма да дойде. И понякога не можела да спре да плаче, но тогава излизала и вървяла сред дърветата, взирала се в тревичките и търсела покой. Знаела, че трябва да е силна.
А той прекосявал чужди морета, слизал на чужди пристанища, където единственото важно нещо бил някой прашен телефон и шарените чуждоземни телефонни карти, за да може да чуе гласа и. И гледал вълните, все същите вълни, които се плискали в краката и, само че далече, много много далече. И пиел бира в Бразилия, разглеждал търговски центрове в Щатите, висял на рейда в Казбланка. И броял обратно дните, които остават, за да я види. Защото не искал красотите на света, не искал чуждите залези. Искал нея и дома им, искал обич и покой.
Един ден, толкова обикновен, в началото на есента, той се върнал. Тя мислела, че никога няма да чуе това позвъняване на вратата... И пак били заедно. Само че не били съвсем същите. Борейки се с болката и самотата, всеки си бил измислил другия - съвършен, нереален. Страдайки и мечтаейки за единственото важно нещо-да са пак заедно всеки бил дал толкова много от себе си, че очаквал само наградата си, онова безмерно щастие, което ще се случи, когато отново, най-после и завинаги са пак заедно. Завинаги? Е, почти. За 5 месеца. Толкова е почивката на сушата за един моряк. Един миг. Една вечност... И за да не гледат към призраците на страховете, те се заели да строят своята крепост. Сгодили се, после се оженили. Купили си дом. И всеки, по свой собствен път се опитвал да сбъдне мечтите си. Но пътищата им били твърде различни. Тя си искала целувките под звездите, всички онези целувки, в отплата за безкрайните самотни нощи. Искала да го прегръща на всяка пейка в парка, на която била плакала, когато го нямало. А той търсел сигурност в стените на дома им, опитвал се във вещите да намери спасение от онова люлеене на кораба, което не спира и когато слезеш...А после животът им се завъртял главоломно... Болести и смърт сполетели неговото семейство. А тя разбрала, че е бременна...
И ден след ден, в трудности и изпитания, те ставали все по-малко той и тя, и все повече съпрузи. Светът им диктувал кои са, ролите били написани, репликите-готови. И все по-плътно прилягали костюмите, уж смешно-бутафорни в началото. Тя миела чинии, той гледал телевизия, тя готвела, той оправял колата. И безмълвните обвинения избухвали между тях,като опустошителни взривове. И той тръгвал на плаване и се връщал, връщал се и тръгвал. А тя плачела, когато го изпраща, но после решително стисвала устни, грабвала детето и се връщала към живота си.
И никой вече не дарявал любов на другия. Любов се изисквала. Студено и решително. Със всички средства. А после дошла омразата, в последен порив на самосъхранение...И те се ненаавиждали така пламенно, както се били обичали. А едно окорено малко човече стояло между крясъците и протягало ръце да ги сдобри. Защото любовта била останала само в него и то ги обичало и двамата. И когато разрушили докрай всичко в себе си и помежду си, те решили, че трябва да се разведат. Нали така се прави?
С фанатична страст се заели да разплитат нишките на съдбите си. Да си разделят спомени, вещи, минало. И когато бурята утихнала и те били пак двама - не съпрузи, а просто той и тя, вглеждайки се в познатите до болка черти, те разбрали колко много се обичат. Само че някои неща са непоправими...
Това е приказка за любовта. Нищо, че е с тъжен край. Нали заете, любовта не умира. Просто се преъвплъщава. В дете, в цвете...И тези, които е докоснала са щастливци, защото макар и да наранява, любовта е единственото доказателство, че сме живи.

Сбогом, моя любов...

5 коментара:

Таня каза...

Понеже не си заключила коментарите реших да ти напиша един, въпреки сериозността на написаното.

Искам да ти дам един съвсем реален пример, не си го измислям и нищо не искам да ти кажа с това, а просто пример, че много неща са възможни. Ти понеже си емоционално свръх натоварена в момента, може да реагираш болезнено - ама предварително ме извини, ако те засегна - не е нарочно.

Та имах преди време една колежка. Тя имаше две деца от различни бракове, НО с един и същи мъж. Бяха се женили, направили дете - момче, развели се, после пак се събрали, пак се оженили - най-официално и си направили още едно дете - момиче :-)
Живеят си заедно съвсем нормално - и двамата са зодия Овен - буйни, емоционални,купонджии и т.н.

Така че, недей в себе си да слагаш бариери и да се заричаш - човек никога не знае - нито какво ще му се случи, нито на какво е способен той самият...

Nazareth каза...

Dream on
Though its hard to tell
Though youre foolin yourself
Dream on

You can hide away
There is nothing to say, so dream on
Dream on
Though its hard to tell
Though youre foolin yourself, dream on

You can laugh at me because Im crying
You can tell your friends how much
I begged you to stay
You can live your fantasy without me
But youll never know how much I needed you

Dream on
Its so easy for you
Though Im broken in two, dream on
Dream on
You can never see
What youre doing to me, so dream on

You can cross your heart and still be lyin
You can count the reasons why youve thrown it away
You can dream your life away without me
But youll never know how much I needed you

You can laugh at me because Im crying
You can tell your friends how much
I begged you to stay
You can live your fantasy without me
But youll never know how much I needed you

Dream on
Its so easy for you
Though Im broken in two, dream on
Dream on
You can never see
What youre doin to me, so dream on
Dream on
Though its hard to tell
Though youre foolin yourself,dream on
Dream on

itilien каза...

Много жалко, че така се получава накрая. Искерно съчувствам на болката ти!
За съжаление, в момента познавам няколко жени, които са на различни етапи в твоята история. Най-възрастната отдавна е разведена, една на наша възраст се разведе преди 2-3 години, защото не издържа на вечният самотен живот и на сблъсъка с реалността, който после настъпва. Една друга, по-млада жена, още е на етап рев и броене на дните, но твърди, че вече не издържа и нещо трябва да се направи.
Имам и колежка, която пък е съвсем в началото - сватба между две плавания.
Какво да кажа. Толкова е трудно да живееш по този начин. Не че и да живееш с другия всеки ден години наред е лесно, но морето, това прекрасно романтично клише, успява да удави толкова любови, че май трябва да забранят на момичетата да се влюбват в моряци.
Остава все пак надеждата, че светът продължава да съществува, че усмивката ти продължава да грее и че на любовта са всички възрасти подвластни.
Дано ти мине като на куче! Кураж!

Eneya каза...

Тъжна и затрогваща приказка. Всеки има по някаква подобна.
Една връзка се гради на компромисите и взаимното уважение. Не може просто да се изисква. Само изискване и недаването не води до нищо. Само ако нещо се даде доброволно е искрено, иначе е кражба...
Дано успеете да прелувате морето, в което сте се озовали, всеки на своят бряг, залгедан в бушуващите вълни.

Анонимен каза...

Доста отдавна е било...8 години. Сигурно вече нещата са съвсем различни. Детето вече не е дете...Исках да кажа само едно, което открих за себе си. Болката е част от живота. Но любовта не е болка, тя не наранява и никога няма да го прави. Нараняваме се сами. Друг човек може да ни нарани само физически. Но да кажем, че от любов боли е неистина. А че няма нищо случайно няма. Всъщност ние се учим да обичаме и това е един процес на промяна, на еволюция. А животът сам по себе си е толкова хубав.