Болести и рицарски битки

Последните две седмици за мен и сина ми минаха под знака на безкрайно боледуване и традиционното играене на "Battle knight" в нета.
Ето някои прозрения, които ме осениха, докато се опитвах да обяснявам на малкия как стоят нещата с болестите.

"Представи си, че си в разгара на битка с опасен враг - жестока и безпощадна. Той напада, ти се отбраняваш, ти нападаш, той се изплъзва. Имаш ли време тогава да мислиш, че мечът ти не е достатъчно красив, или че си целият покрит с прахоляк и не изглеждаш достатъчно изискано? Не. Биеш се с каквото имаш, със всички сили и мислиш само за победата. Не се олакваш, че ти стискали обувките, защото няма време за това. Затова пием чая, макар да понагарча, мажем се със смърдящия мехлем, ядем чесъна без да се оплакваме и се потим с компреси от мед. "

"Ако имаш замък, който е нападнат от врага, и не ти стигат силите да се защитиш сам, какво ти остава - да повикаш на помощ наемници. Те вероятно ще ти помогнат, но докато живеят в замъка, може да изпочупят мебелите, да потрошат съдовете, може да направят замъка ти на нищо, тези своенравни наемници, и накрая да съжаляваш горчиво, че си ги повикал. Затова е добре да укрепваш собствените си сили а да разчиташ на наемниците само в много критични ситуации. Това е положението с антибиотиците. Те са наемниците на нашето здраве - неприятни, разрушителни, но някой път необходими."

Смятай лесно...

Аз обичам математиката и ми се струва, че и детето ми има заложби за математика. Но образователната сиситема може да те откаже от всичко. Сега се учат да събират и изваждат трицифрени числа. Първото което не разбирам е защо ги карат да пишат числата едно до друго, вместо едно под друго, когато съвсем ясно се вижда кое с кое се събира и вади. И понеже сигурно и на авторите на учебниците им е ясно че е трудно да се смята така, ето следната простотия:

Смятай лесно!
367-229
______________

367-200=167
167-20=....
...-9=....
______________
367-200=.....

Синът ми, който спокойно може да си сметне горната разлика се пули и гризе химикала, какво да смята...Опитвам се да му обясня защо резултатът е същият, ако се смята така. Съвсем логично ме пита, кое му е лесното, тогава. Аз не знам, ама какво ли ми разбира на мен главата от педагогика.
А на вас, ако ви се наложи да си извадите две трицифрени числа, вече знаете един по-лесен начин. Успех!

Фотограф

На скалите на Басрбово сме с приятели. Гого, който е фотограф на най-големия русенски вестник и има, не съм сигурна една или две, награди от конкурси на Нешънъл Джиографик, снима ли снима. Снима и сина ми, докато се мъчи да се разтяга на тревата. После му показва снимката, Ники я поглежда одобрително, и му казва сърдечно. "Браво, бе, аз така като те гледам, някой ден ще стане фотограф от теб!"

Задачка с мравки

Синът ми чете какво ли не и обича да ми дава задачки, които е прочел. Понякога наистиан ме затруднява. Ето ви и на вас една задачка от неговите:
Три мравки вървят в колона една след друга. Едната мравка казала "След мен има две мравки". Другата мравка казала "Пред мен има една мравка и зад мен има една мравка". Третата мравка казала "Пред мен има две мравки и зад мен има две мравки". Как е възможно това?

Отговорът е в първия коментар.

No comment

Говоря си в салона с един клиент за турцизмите, останали в българския. За "таман", "анджък", "вересия" и какво означават. Синът ми се обажда:
- Мамо, а на турски "бир" е "едно", нали?
- Да, мамо, ама ти откъде знаеш?
- Как откъде. От Канал едно, новините в пет часа...
- !!!!

Мартеници

Всичко е залято от червено-бялата стихия. Не останаха тротоари, не останаха градинки. Възхищавам се от въображението и сръчността на хилядите неизвестни автори на мартеници. Понякога чак се прехласвам. Но, както казвам и на сина ми, мартениците са два вида - едните са за украса, тях си ги купуваме. Другите са истински. Те са магически и дават сила, и носят добрите пожелания на този, който ги е правил с мисъл за теб и с чисто сърце. Предпочитам най-несръчно преплетените две кончета, които са направени от някого специално за мен, пред най-красивата и скъпа мартеница, купена отнякъде, която не е нищо повече от една цветна брошка.
За тези от вас, които ги влече, ето указания в картинки, които направихме миналата година със сина ми. Надявам се и тази година да помогнат на някого, който е забравил, или никога не е знаел как се прави мартеница:)
Поздрави на всички и най-добри пожелания!

Къде бил рая

Вървим със сина ми към спирката на автобуса. Нормален краен квартал. Боклуци по поляните, сиви блокове, паркинги, кал. Смеем се за нещо. Аз казвам, хм, то било много хуабво и топло времето днес. Той се оглежда, въздъхва и казва...да...ако имаше и тук-там цветенца, това щеше да бъде рая...

Български език за второкласници

Много пъти съм изказвала негодувание от малоумниия стил, в който е написно помагалото по български език за втори клас. И сега пак не мога да се сдържа. Представете си, значи, децата тъкмо са научили какво е мъжки, женски и среден род и какво е единствено и множествено число. И имат за домашно следната задача:

Напишете единственото число на съществителните, напишете от кой род са.

Пример:
хребети - хребет - м.р.

очила
въглища
поляни
панталони
и т. н.


Е, хубу, питам аз, като се учи нещо, първо с изключенията ли се почва, бе малоумници!
Иди че намери единственото число, че и рода, ако нямаш работа. И искам да кажа, че думите бяха подредени точно в този ред. Примера, после две изключения, после останалите. Достатъчно да обърка и обезкуражи всяко дете.

За и против военните бази

Живея във военна база. Всъщност, военната база живее у нас. Заела е цялата маса до леглото ми и част от пода. Сутрин, като отивам сънена да си мия зъбите, крача през джипове и хеликоптери, сред пластмасови храсти и укрепления. Опитвам се да проявявам разбиране. Все пак съм оповестила официално, че на третата ос от джип, която ми се забие в крака, базата се закрива. Засега всичко е под контрол.
Баааааааам! Бааааааамммм! Баааааааааамммм!!!!

Истината за Дядо Коледа

И тази година бях лъжкиня. Направо се мразя, че пак не събрах смелост да обясня на детето, че няма Дядо Коледа. Днес той седна и му написа писмо. Много старателно му обясни георгафското положение на Варна, както и оценките си в училище. Аз стоях отстрани и се усмихвах тъпо. Госпожата казала да напишат писмо, ок, написахме го. А тябваше да го взема на коленете си и да му обясня Голямата Истина. Да го въведа в света на възрастните. Но не събрах смелост. Не ме беше страх, че ще му отнема една мечта, а просто ме беше срам да му кажа, че толкова години съм го лъгала, че всички възрастни лъжат години наред, постоянно. Имам чувство, че ако му кажа, след всичките тези писма и измислици, повече никога няма да ми има доверие. Аз никога не го лъжа. Може понякога да му обяснявам нещата по-повърхностно, отколкото стоят в действителност, но никога не го лъжа. А сега...
И не ми казвайте, че така ще лиша детето от една мечта. Детето ми си има мечти и знае за вълшебствата и особените неща около нас много повече от възрастен. А Дядо Коледа не е никаква мечта, а плоска комерсиална измислица, макар и основана на стара история. Дядо Коледа е истерия и машина за правене на пари. "Подарете на детето си една незабравима вечер! Дядо Коледа по домовете! 50 лв. На 22-ри и 23-ти - 45лв." "Ако слушаш, Дядо Коледа ще ти донесе космическия кораб, дето искаш." Баси тъпотията.
Не, честно, мразя се. Синът ми е достатъчно умен да знае какво е Ефект на Кориолис и какви видове вулкани има, какво е браузър и каква е разликата между артериална и венозна кръв. Защо се държа с него като с олигофрен?
Сега, като написах това, може би все пак довечера ще събера смелост да поговоря с него за истините и лъжите. Стискайте палци.

Литературно четене

Синът ми проявява невероятен интерес към атласи, енциклопедии, книги за географията и метеорологията и нулев към художествената литература:-/ Иска ми се да променя съотношението и все му купувам книжки за това и онова, но не успявам да го заинтригувам. Нито Емил от Льонеберя помогна, нито Джералд Даръл, нито Пипи, нито приказки на народите...Аз не се отказвам и за именния ден му купих "Стас и Нели". Мислех си, че понеже се разказва за приключения в екзотични места на Африка, може пък и да се зачете в нея. Той по неговия си мил и учтив начин ми каза, че май му се стува, че тази книжка няма да му допадне много. И си я прибра. Аз реших да хитрувам и да му я чета лично вечер, преди да заспи. Което той прие, защото обича да съм покрай него и да правим нещо заедно. Прочетох му цели две глави. Днес сутринта пак имахме време заедно и аз пак реших да почетем, като все се надявах да му стане интересно и да продължи четенето сам. Четох, четох, но забелязх, че той си гледа навън и си играе с някакъв лист. Казвам "Ники, ти изобщо слушаш ли какво ти чета?" "Да, мамо, слушам" "А разбра ли за какво се разказва?" "Амии, аз разбрах че това е някъде в Северозападна и Централна Африка, където са Судан и Египет, и Сини и Бели Нил се сливат, като продължава реката Нил, ...но, за какво се разказва, така и не разбрах..."
Аз избухнах в смях, напрегръщах го и оставих "Стас и Нели". Това дете, най-много да стане бъдещият Марко Поло, но няма да е бъдещият Хемингуей:)
Впрочем, това със Северозападна и Централна Африка го написах по спомени и може да е грешно. Аз самата хабер си нямам от география:) И не обичам да проверявам в енциклопедии:) А столицата на Еквадор знаете ли коя е:)))

важното

Вървим със сина ми към училище.
-Мамо, аз вчера така и не успях да си пусна лаптопа.
-Така ли, защо, нали ти казах как.
-Да, аз натиснах Fn и F4, обаче само светна една лампичка и аз помислих, че иска захранване и го включих, но пак не тръгна.
-Съжалявам, като се приберем довечера ще видим какво е станало.
-Е, нищо. В крайна сметка токът и забавленията не са най-важното нещо на този свят.
-??!! Ами, така е. А кое е най-важното?
- Е, как кое: здравето, чистият въздух и ...ъъъъ...душевното спокойствие.

Ахахаха! Вървим по мостче покрито с изгнили листа и кал, над понамирисващ канал покрай шумна улица, но аз изведнъж се почувствах като Червената шапчица, хванала за ръка любимото си мече, вървящи през уханна тиха гора.

Умаляемо, умалител, разлика...

Понякога в сборника на сина ми има задачи, които като че ли имат за цел да отсеят математическите гении сред тях. Задачи, които не биха могли да решат, опирайки се на знанията си досега, но които могат да решат, ако просто мислят образно и логично. За мое голямо разочарование, синът ми не се оказа математически гений. Това сигурно е добре, като се замисля. Но не това е важното. Беше интересно да се опитам да му обясня решението, използвайки неговите знания.

Ето задачата:
Умалителят е с 27 по-малък от умаляемото. Колко е разликата? (За който е забравил, в израза a-b=c, a е умаляемо, b е умалител, а c е разлика.)
Имайте предвид че те не са учили да използват константи вместо числа, нито са учили да разкриват скоби, пред които има минус. Знаят какво е умаляемо, какво е умалител, какво е разлика, и от текстовите задачи знаят какво отразява един такъв израз с изваждане.

Аз, разбира се, като триизмерно мислещ човек, такива дивотии сътворих.. То не бяха армии от мравки, то не бяха тестета с карти за юги-йо, то не бяха чували с лимки. Опитах се да му обясня че ако от нещо голямо, като армия с мравки, поискам да си взема нещо също толкова голямо, но все пак с 27 по-малко, значи просто ще взема цялата армия, без въпросните 27 мравки. И в този дух. Не се получи много добре. Не ме разбра. В крайна сметка, седнах и му обясних как заместваме числа, които не знаем, с буквички и на еднаквите числа отговарят еднакви буквички. И как се разкриват скоби, то не е толкова сложно. Сега вече разбра.
А аз се замислих пак за разни неща. Вечният въпрос, как да науча детето си да се възпозлва от постиженията на другите преди него, такива като таблицата за умножение, например:), и в същото време да не ограничавам ума му. Защото аз съм тази, която го учи да не пише отговорите на задачите направо, защото е преценил по негови си начини какви са, а да ги пише, така както се иска, по правилата. И вечният отговор. Детето трябва да има много учители. За да разбере в многообразието на уроците им, някъде в полусенките , едва доловима, истината за нещата.

Училище любимо

Както си седите в офиса, (защото, знам ви, че четете блогове в работно време!!), опитайте си силите в две задачки за второкласници, които са от контролните за оценяване на входното им ниво, демек, с какви знания влизат във втори клас.

1. Напишете звуковия модел на думата (това означава, да напишете за всеки съгласен звук С и за всеки гласен звук Г):
Юлия

2. Как трябва да изглежда последната плочка домино?



Отговорите са в първия коментар.
И...да ви кажа, ибахти! , то не било лесно във втори клас, ве!
И.. да ви кажа, мойто дете има две шестици на тези тестове, така че не злобея, просто ми се сториха трудни. Вие как мислите?

Части на тялото

Стоим пред огледалото в коридора. Аз слагам вакса в косата на сина ми, той се оглежда критично.
-Мамо, така като ме гледаш, смяташ ли че ушите ми малко, така, приличат на магарешки?
-Не, мамо.
-Е, имам предвид, че са малко големички.
-Да, големички са, но са ти хубави. Знаеш ли, в една книжка четох, че хората с големи уши са добри и силни.
-Така ли? Каква е тази книжка?
-Една книжка за науката, да се познават хората по частите на тялото им. Китайците са я открили тази наука. Например хората с големи уши са добри и силни, хората с големи устни са .. любвеобилни, значи ги харесват гаджетата. Също има за формата на ръцете, носовете и така нататък...
-Ахааааа, сега разбирам откъде идва изразът "На лъжата краката са къси"...

40,3

Това е температурата на сина ми. Не постоянно, де, сваляме я . Един лекар казваше едно време, че парацетамолът не е за децата, а за майките, за да могат да спят сокойно. Казваше, че истинската майка ще остане цяла нощ да слага оцетени кърпички на челото на детето си, а няма да разбива механизмите на борба на организма му, като го тъпче с химия. Аз също мисля така. А не издържах. Иска ми се да се оправдавам. Не бах спала предната вечер, бах работила 11 часа, бях уморена...толкова ми се спеше, че виждах двойно. И счупих кокетната малка ампулка с течен аналгин и му я дадох. Преди това му давах малките бели хапченца антибиотик, опаковани изящно в лъскаво фолио. Лъжички, кутийки... Те ще поемат моята отговорност, ще облекчат бремето на тревогите ми. Предадох се. Опитвам се да мисля, че бях разумна. Знам си, че можеше иначе. Ставало е иначе. Силата в нас може всичко. Но изгубих сили. Може би и вяра. Поисках някой друг да реши вместо мен. Не си прибрах рецептат с антибиотика, както правя друг път и не поех отговорността да го оставя да се бори сам докрай. Купих хубавите скъпи хапченца. Така правят добрите майки. Не гледате ли реклами?

Да се предадеш или не

Синът ми и мъжът ми се боричкат нещо на леглото. По някое време мъжът ми хваща малкия, стисва му китките, така че той ен може да се измъкне и му казва:"Победен си, кажи 'предавам се' и ще те пусна". Стандартно в момчешките игри. Ама тук започва сложното. Синът ми си мълчи. В сравнително неудобна поза е, с главата малко по-надолу от тялото и по гръб, със хванати ръце. Постоява така малко да събере сили и се опитва пак да се измъкне. Не че има шанс. Рита като буболечка по гръб. После пак седи така. Минава много време. Баща му все го приканва да каже "Предавам се", но той си мъчи. Баща му чак почва да го убеждава, че ще е по-хубаво да го каже. Опитва с увещания и със заплахи, на ужким, разбира се. Но малкия не мърда и не казва нищо. От време навреме пак се опитва да се бори и да се измъкне. Минава наистина много време. На мен чак ми писва да ги гледам. Пък и смятам че ситуацията е патова. Очевидно няма да каже че се предава, а и няма да успее да се освободи, освен ако мъжа ми не се направи на гръмнат и не си отпусне хватката. Което той не прави. Аз, вероятно погрешно, се опитвам да разсея ситуацията и да кажа, че и двамата са победители и е време да си лягаме. Но пак никаъв резултат. Минава още време. Накрая мъжа ми се ядосва, поразвиква се на малкия и го метва грубо на леглото, като го пуска. И започва да се кара, че трябвало да каже "предавам се" и да се научи, че когато е победен трябва да си признае. Малкия лежи малко като захвърлен парцал на леглото и не отговаря и не се движи много. После отива да си мие зъбите. Аз, вероятно пак погрешно вметвам, че има разлика между това да признаеш, че някой те е победил и това да се предадеш. И казвам, че се радвам, че детето не се предава. И че това е важно качество. Мъжа ми казва, че да оцениш кога си победен и да умееш да се предадеш е нещо, което е много важно. Аз пък смятам , че да не се предадеш, докато можеш да изтърпиш положението, въпреки че нямаш много шансове и да се бориш, докато можеш, е много хуабво качество. И не виждам защо трябва да се стъпква. Мъжът ми смята, че това е безсмислен инат и хабене на сили... Семейният скандал от там нататък и последвалите персонализации ще ви ги спестя...
Но се чудя, вие тук сте все умни хора, бихте ли ми казали вашето мнение по този въпрос? За това кога да се предадеш и дали изобщо...

Камерата!

Синът ми има воден пистолет. Всъщност воден бластер-помпа, така пише на опаковката. Среля на 8 метра. Страшна работа! Един ден виждам че го държи наобратно. Обръщам му внимание върху това, а той ме открехва, че така не е пушка, а камера. Хм, питам, а на теб как ти харесва повече, като пушка, или като камера?... И тук, дали защото знае кой купува сладоледа, или просто иска да ме зарадва, той отговаря непоколебимо: "Камерата, разбира се...!" Камерата!...Идва ми да го хвана и да го завъртя, и да го нацелувам, но... той вече е мъж... Затова със спокойна стъпка отивам да взема два сладоледа...

"...с голубого ручейка начинается река...."

Днес се мъкнех към работата си в окаян вид - болна, с температура, рошава ,развлечена. Минах през пазара за ягоди, които се надявах да ме спасят, и ми се искаше да стана невидима докато стигна до салона. Там поне щях да си пооправя косата и да се натъпча с чай. И тогава едно дете ми се усмихна. Вървеше срещу мен, хванало майка си за ръка. Беше на не повече от 3 години. Малко момиченце с кестеняви къдрици, хванати с шарени шнолички. Усмихна ми се отдалеч, сякаш среща някой, когото отдавна е тъсило. Грейна цялото, и очичките му светеха. Сякаш наистина ужасно се зарадва да ме види. Като се разминавахме ми помаха с ръчичка. Сякаш изплувах от облаците на температурата и главоболието, усмихнах се и помахах. Връхлетяха ме купища мисли. Исках да се върна, да му подаря ягоди(невъзможно, такива неща не се правят), исках да поседна на някой бордюр и да си попея тихичко(и това неуместно), исках да отида на морето и да си поплача(няма как, имах записани часове). Мога само да пиша тук.

Случва ми се хората да ми се усмихват. Усмихват ми се момчета на улицата, когато съм с къса пола, усмихват ми се стари жени, когато им купувам кифли от закусвалнята наблизо, усмихват ми се служителките от банката, иззад хладните си гишета от изкуствен мрамор, това им е работата. Но да ти се усмихне, когато си някаква мъкнеща се развалина, може само дете. Само децата имат онова скрито чувство, да гледат под повърхността. Да не сравняват с шаблони, да не пресмятат. Онова бебче просто видя в очите ми. И знаеше, че може да съм друга, облечена иначе, с хубава коса, с хубави дрехи, но щях да съм си пак същата, онази която щеше да му подари ягоди, ако не се страхуваше, че майка му няма да разреши. И сякаш това беше един наш малък заговор, срещнахме се, помахахме си, разминахме се...И знам че някъде по света блещукат светлинки...И малки очички примижват с усмивка срещу слънцето...И няма начин светът да е лош:)...

Една песничка ми звучи в главата..."...от ульйбки хмурьй ден светлей..."(извинета за правописа...) Усмихнете се на някого...

Же компри

-Мамо,мамо,може ли на компютъра?
Синът ми пак е болен, навън вали. Затворени сме в къщи. Ясно че без компютъра няма да минем.
- Мамо,знаеш ли че "Же компри"-то ми тук може по-малко неща отколкото на работата ти.
-Знам, мамо. Тук сме с Уиндоус, затова.
-А на работата ти какво е?
- Линукс. Играта ти е направена за Линукс, затова там има повече възможности.
- А какво е Линукс?
Ех, ясно че няма да мина лесно. Оставям си книгата и разтърквам чело с длани. Това е един такъв разговор, като онзи за птичките и пчеличките...все трябва да се проведе някога. Усмихвам се мъдро.
-Казва се операционна система. Това е нещо като.. душата на компютърчето. Разбираш ли?
Синът ми ме гледа с широко отворени очи.
-Сериозно? Значи твоето компютърче има душа? Затова ли там играта е по-хубава?
-Амииии, може да се каже:-/
-А нашето компютърче в къщи...то няма ли душа?
(Ха сега де!)
-Има, разбира се. Само че тя е малко по-различна. Казва се Уиндоус.
-И как е различна?
-Амии,да кажем че е друг вид...
-Ама каква е разликата?
-Ух, виж сега, представи си че нашето компютърче в къщи е малко по-недружелюбно. Не обича много да си играе с другите и не си дава нещата...
-Аааа, като Георги от моята група....
-Нещо такова.
(Ех, Ники, извинявай, маме, за смелите интерполации, ама как да ти го обясня свободния софтуер...)
След минута размисъл...
-Тогава купете друг компютър. С Линукс.
-Всъщност няма нужда се купува компютър. Може само да се смени операционната система. Онова там, нали ти казах...
-Да бе, душата. Ами сменете я!
Разтривам още по-силно челото си с длани..
-Не е толкова просто. Баща ти не иска, понеже е свикнал с Уиндоус. Пък и повечето хора имат Уиндоус, така че могат да ни посъветват ако имаме проблем.
-Защо повеечто хора имат Уиндоус?
-Не знам. Така се е случило. Някои не знаят че има и друго.
-Затова ли баба ми каза че има много лоши хора?
-Не зная защо ти го е казала.
-Ами заради компютритееееееее....
-Едва ли го е казала заради това.
-Аз като порастна ще съм от добрите и ще имам компютър с Линукс.
(Ах, на мама GNU-супермена:) Вземам го на коленете си. Дали знаят пичовете които са правили Gcopmris че благодарение на тяхната игра синът ми стана почитател на Линукс. Дали знаят колко съм им благодарна, че когато сяда на компютъра съм спокойна, че няма да стреля като замаян гадове, а щереди балони, ще рисува къщи, ще учи азбуката, ще се състезава в смятане, ще се учи дори да управлява подводница. Гушвам го.
-Ники, имената понякога се променят, но същността остава. Някои неща са ти приятели, а други се опитват да те ...поробят. Не гледай как се казват нещата, а винаги се опитвай да разбереш какво е вътре. Истината е винаги вътре, а не отвън. Когато се научиш да разбираш същността, ще си винаги силен.
(Ах, прекалих... Разбрах по очичките му че изтърва нишката...) Размърдва се и ме бутва ме да му стана от мястото пред компютъра.
-Мамо, а какво означава "же компри"?
-Означава "Аз разбирам":)
-Наистина ли!? - личицето му светва. Поглежда ме съзаклятнически и докато влиза в менютата на играта си чувам да казва замислено
-Дааа,... разбирам...