вторник, 24 юли 2012 г.

Мъдри мисли на бележки...

Да унижиш жена е нещо ужасно...Не защото жените са крехки, а защото са безпощадни...

неделя, 22 юли 2012 г.

Защо обожавам мъже, които се наливат с бира

1. Имат страхотен възкисел дъх.
2. Бирата подтискала мъжките хормони, така че се чувствам в безопасност от сексуални предложения.
3. Обикновено са апатични и затъпели, така че няма нужда да проявявам оригиналност в разговорите.
4. Достатъчно е да кажеш "наздраве" и вече те харесват.
5. Към края на вечерта обикновено са си опикали панталоните, което им придава хлапашки чар.
6. Биреното шкембе е ужасно секси.

понеделник, 16 юли 2012 г.

От "Тъжа" до "Амбарица" - приключенията на една кифла, афтърпарти

Сложих си палатката обърната  на изток, за да гледам изгрева сутринта. Вечрта духаше ужасен вятър и евтината ми неукрепена палатка плющеше и се тресеше като побъркана. Както винаги, се страхувах от мечки и се замислих какви предпазни мерки мога да взема. "Never keep food in the tent!" казваше един американец, затова обрах всичката храна, включително и падналите трохички в джобовете на раницата и я занесох на около 100 метра, до един стълб. Закачих звънчето отвън на палатката, сложих си тапите в ушите, за да не ме буди звука и заспах.
Събудих се към 6 , отворих да погледна изгрева... но изгрев липсваше. Валеше и бяха надвиснали особени сиви облаци. Поне вятърът не беше силен и затова пак заспах сладко. От дългия ден сама и спането на открито бях започнала да ставам спокойната и жизнена животинка, която толкова обичам да бъда. Изчезнаха тревоги, желания, размисли. Остана простота и целесъобразност. Толкова успокояващо.
Поспах и към 8.30 дъждът спря и можах да се порадвам на слънцето, изплуващо над облаците. Никоя холивудска продукция не може да ме омагьоса така, както танцът на слънцето с облаците и хилядите цветове, които проблясват в него. Съзнанието ми се носеше като перце върху пълноводна река и се реех в омайващата светлина, още и още...
Оставих палатката да изсъхне хубаво, прострях по нея и дрехите, намокрени през нощта. Подредих всичко, хапнах без да прекалявам, събрах багажа и се отправих надолу. Трябваше да сляза покрай хижата и надолу към Черни Осъм. Не знаех колко време ще ми отнеме, но не бързах.
От хижата напълних вода, да има, и заслизах по пътеката надолу.
Ебаси пътеката, ебаси и чудото. Слизай, слизай, слизай... В Марианската падина сякаш се смъкнах, и малко отдолу, и все не свършва и не свършва. Отбелязах си наум НИКОГА да не избирам за пръв ден качване оттук. Стръмно, скучно, трудно. Малко ме разнообрази един голям смок, за който щях да се хвана, мислейки го за корен. Не се хванах и пак проявих завидна пъргавост и артистичност, като прелетях няколко метра встрани от него, слизайки там, дето мислех че не може да с слезе. Хубаво нещо са смоците, карат те да преоткриеш себе си.
Накрая се добрах до заветния асфалт, с паркинг и чешма на него. Полуцивилизация. Измих се цялата, изпрах си половината дрехи, прострях ги на оградата и се пльоснах да чакам хората от форума. Те закъсняха с 3 часа, което ми даде време за пренастройване и сбогуване с планината.
Здравей, сладолед.

От "Тъжа" до "Амбарица" - приключенията на една кифла, част 2

Хижарят на заслона ми показа пътеката и каза, че ще мина през Кръстците, Купена, Костенурката. Тези върхове само ги бях чувала, никога не бях минавала по билото. Все си представях билото като заоблени възвишения с утъпкана пътека по нея. Което не беше далче от истината в началото след заслон Ботев. Хванах си коловете пак и взех да се денивелирам кротко и да потъвам постепенно в размисъл и броене на дишането. В един момент пътеката свърши със самотен кол забит на нещо като скалист нос и отдолу ...нищо. Стръмни скали и треволяци. Повъртях се, размислих, видях че долу под скалите пътеката продължава и си викам, може би някак се спуска по камъните надолу. И се заспусках. Друга моя стара традиция на всяко ходене е освен да се загубя поне веднъж и поне веднъж да се хвърля нанякъде офроуд. Този офроуд си го биваше. Малките камъчета нестабилно се изтъркалваха под краката ми, туфите трева ми огъваха глезените, тежката раница ми нарушаваше равновесието и някъде по средата на слизането вече псувах и исках да се връщам, но хубавото на простотиите дето правя в планините е, че обикновено връщане назад няма и се налага да си ги изживея докрай. Като слязох до пътеката, видях че тя изобщо не слиза отгоре, а идва някъде отстрани. Явно съм изпуснала отклонението и съм продължила по зимната маркировка. Сефте.

Коленете ме боляха вече доста и краката ми леко започваха да се преплитат, когато намествайки си раницата и поглеждайки в "прекрасное далеко" осъзнах, че красивите назъбени върхове на които се любувах отгоре всъщност се падат на пътя ми и явно са част от прословутия международен маршрут "Е не знам си колко", известен в българската си част като Ком-Емине. А, викам си, сигурно има подсичащи пътеки, ще ги заобикалям и ще ахкам облизо на суровата им хубост. Колко наивно. От срещнат насрещен турист разбрах, че ми предстои да се видя с Кръстците и Купена. Човекът ми огледа голямата раница ( и мен) и ми каза, че е по-добре да се връщам, че на Купена било алпийско и сама няма да се справя, особено в тази посока. Имало страхотно слизане и без осигуровка било опасно. Ти да видиш.
Поразмислих се аз, обаче беше още към 4 часа, пък и както казах, не обичам да се връщам. Викам си, полекичка, полекичка все ще мина.

И тук се започна. Нагоре, надолу, камъчета, тревички. Вятърът беше много силен и ме люшваше на моменти, което съчетано със спъване в клек  е доста опасна комбинация. Вече бях уморена и доста изтощена от силния вятър и слънцето. Усещах как не си вдигам достатъчно краката и съм отнсена. Започнах да пия повечко вода да се свестя. По едно време не ми стигаше другото, ами вятърът ми отвя шапката и трябваше да си оставя раницата и да сляза по клека надолу с приплъзване и стискане за шибаните бодливи клонки, за да си взема обратно безценния артикул. Вързах я на раницатаи се озовах очи в очи с неласкавото превалило слънце. Айде, нищо. Мижай и върви. Тъкмо взех да стъпвам пак равномерно по пътеката и насреща ми - пепелянка. Дългичка, гадината, суче се и изобщо не смята да отбива. Вятърът ли беше силен, че не ме усети, не знам, но си пълзеше срещу мен по пътечката, а от двете страни по две педи място обрасло с клек и надолу - пропасти. Как се разсъних набързо да обяснявам ли. Като една балеринка притъпих леко в клека настрани и напред, подкочих, прескочих я и леко претичах следващите 5- метра нагоре. Знам, знам че не са опасни, знам че са безобидни нежни създания, защитени от Бернската конвенция и трябва аз да ги пазя и да се тревожа за благополучието и доброто им психическо здраве. Но признавам си, идеята да ме ухапе безобидната пепелянка сама на върха изобщо не ми допадна.

И така с попсувания и припълзявания минах Кръстците. Коленете ме боляха ужасно и на моменти отказваха на слизане, което беше леко притеснително, още повече, че пред мен стоеше горд и красив Купенът
 и виждах някакви метални въжета по маршрута горе, което хем ме успокояваше, хем ме тревожеше, понеже да сложиш метални въжета на майната си едва ли е без причина. Успокоявах се че са за зимата.

Реших все пак да се обадя на приятел да кажа къде съм и какво ще правя и ако до вечерта не звънна, да знае къде да прати спасителните екипи. (Thanks, "127 hours"! ). Нагоре се качих нормално, въжетата помагаха наистина. Имаше елементи на катерене и на избърсване на студена пот в топло време, но то беше заради гадния вятър, който ме блъскаше насам натам и тежката раница и болящите колене. Стигнах горе и даже не се огледах. Вятърът и слънцето ме побъркваха, исках просто да се движа, да се движа, да се махам. В главата ми плаваше една дума.. Откъде ги научавам тези думи, чак се чудя...
Слизането обаче беше ... гадничко. Опитах да поседна, че да ми минат коленете, но споменът за неебателната пеплянка и стръмните скали надолу ме правеха нервна. Не знам винаги ли е било такова слизането тук, или пръстта е била изровена от дъждове, но имаше едно място където просто две скали се допират под 90 градуса и металното въже се рее някъде горе, недостижимо за хващане, а по скалите се слиза само по малки стъпки и хватки и всяко погрешно движение може да те прати долу, което не е много долу, на 5-6 метра, колкото да не умреш, а да се начупиш хубаво. Раницата ми пречеше ужасно да се оглеждам под мен за стъпките. Това е гадното на слизането по скали, трябва да се въртиш, за да видиш стъпките под себе си и може да загубиш равновесие. Особено ако вятърът и слънцето не са на твоя страна.  Мислех да я хвърля долу и да сляза лека, но горчивият опит от Кръстеца малко преди това ми показа, че хвърлянето на раница дори от малка височина е рисковано и може да остана без нея или да си осигуря два-три часа пълзене по клек и скали, докато си я взема обратно. Нямах сили да поправям грешки, затова реших да не правя такива.
Един от приятните моменти като се навреш в дълбоки лайна е осъзнаването, че като искаш(и нямаш друг изход), можеш. Слязох концентрирана и лека без нито едно глупаво движене и започнах да си спомням защо, по дяволите, ги правя тези неща. Малките победи над себе си. Над болящите колене, над шибания вятър, над страха, над представата че съм смотана и едно свястно нещо не мога да направя. Тези малки победи са това, заради което живея.

Надолу вече бях толкова изтръпнала и уморена, но и вдъхновена от преживяното, че вървях като машина и се спрях малко над "Амбарица" само за да не отида в хижата и да се ядосвам с тъпия и хижар. Опънах си палатката на брулещия вятър и се отдадох на зяпане на небето, ядене и приготвяне за сън.
Бяха изминали точно 14 часа от тръгването ми от "Тъжа".

От "Тъжа" до "Амбарица" - приключенията на една кифла, част 1

  Винаги съм казвала, че всяко хубаво нещо започва с едно голямо наспиване. И тук стана така. След като едва се домъкнах до "Тъжа" в ранния следобед, крива, уморена и демотивирана, и спах до 9 вечерта, се почувствах доста по-добре и си направих смелите планове за следващия ден.
Тръгване към Ботев, вървене докато настъпи едно от следните събития: заболят ме ужасно краката, уморя се до смърт или се стъмни. Опъване на палатка на първото сгодно място и на сутринта - нататък. Тук е моментът да поясня, че моята форма никога не е била брилянтна, а сега ми се струваше катастрофална, след като преходът от "Мазлат" до "Тъжа" ме изцеди, съсипа, обезкости, до степен да започна да мечтая да сляза и да ям сладолед в къщи няколко дни. Но това беше преди да се наспя. След това...

Станах в 5.30 и към 6.30 благополучно се запътих по баира. Времето беше приказно. Прохладно и свежо, както е винаги малко след изгрев. Въздухът ми стигаше, за разлика от предния ден, и си намерих ритъма на крачките, така че изкачването вместо агония се превъна в един особен транс, в който размишлявах за мои си неща и в същото време си броях вдишванията. За храната имах особен подход този ден. Сложих овесени ядки в малкото шише и го допълних с вода, така че хем отпивах, хем всмуквах по малко накиснати ядки на всяко надигане на бутилката. Раницата ми тежеше, понеже нещо се олях с багажа, без да разбера как, а и носех много вода. Опитвах се да не и обръщам внимание.
Хубаво ми е да вървя сама. Усещам всичко, поглъщам всичко, сливам се, летя, пея, докосвам се до света.
Ботев се оказа по-близо отколкото го мислех. Времето беше ясно, така че се виждаше, за разлика от предния път. Вървях си по коловете и по едно време те се разделиха. Едните право нагоре по едно стръмно възвишение, другите - заобикаляйки го. Ахам, викам си, кака ви Жужа не е проста, няма да си троша краката нагоре, че после да слизам надолу с тези болни колене, а ще заобиколя лежерно, малко по-дългичко, но пък аз не бързам.
Речено-сторено. Заобиколих. После моите колове се срещнаха с другите колове и продължих нататък.  Все така си мислех за мои си неща и си дишах и си гледах в краката за змии, когато по едно време усетих, че нещо много взех да слизам. Погледнах нагоре - хм, върхът взел да се отдалечава....Дълбоко в себе си почувствах, че пак съм объркала пътя...Това ми се случва редовно, поне по веднъж на ходене, и може да се каже, че е едно от малкото неща с които съм широко известна...Върнах се, изкачих си възвишението и горе видях, че съм била поела към Калофер. След като влязох в правия път, вече беше само въпрос на време и на няколко хиляди вдишвания да се замъкна догоре. Не ме кефи тоя връх и това е. Нищо върховно няма в него, освен обхвата на Виваком. Батерията ми вече застрашително падаше, така че звъннах само на Владо и Уинд за жизненоважни уговорки за срещата на форума няколко дни по-късно и го изключих, хайванчето.
Минах през заслон Ботев, където хапнах бобена чорба,напълних си три литра и половина вода и се запътих към билото на Стара планина.






петък, 6 юли 2012 г.

Истинските неща

Истинските неща са понякога така незабележими в потока на живота...Смесени са накуп заедно с глупостите, заблудите, лошите навици, пороците. Как може да ги различиш? Просто са истински. За кратко време издълбават в теб следи, прекрояват те, променят те. Истинските неща са така неустоимо привлекателни, че си готов да рискуваш  да прекрачиш в пропастта, само за да се докоснеш за миг до тях. Има само един начин да оцелееш - да станеш и ти истински.