понеделник, 26 септември 2011 г.

Двама души в една лодка

Прибираме се от каяци по Тунджа и Марто разказва как на каяците по двойки имало развалени семейства и разклатени дългогодишни приятелства.
Това, разбира се, е на шега, но истината е, че към третия ден в почти всички двойки се усети напрежение и се чуваха забележки, коментари и недоволство от партньора.
Представете си ситуацията, вие сте двама души, които нямат опит в гребането. Сядате заедно в своенравното нещо, хващате греблата и потегляте. Течението не ви чака да се учите, бързеите идват един след друг. Когато единият сгреши, във водата падат и двамата. Когато не управлявате добре, се завирате сред клони и листа до брега. Първият път е забавно, по после започва да писва от одрани ръце и коса пълна с клечки...
Всеки си мисли, че прави нещата добре и вината е в партньора му. Познато ли ви е? :)
Някои хора си мълчат, трупайки недоволство и раздразнение в себе си, други постоянно правят забележки, опитвайки се да оправят нещата. Някои предлагат на другия да не гребе и се мъчат сами да управляват тежката лодка, като, разбира се не се справят особено добре, но мъченически продължават,убедени че за пореден път без тях нищо не може да се получи. Някои гребат, опитвайки се да компенсират грешките на партньора си, което е трудна работа и в повечето случаи само пречи. Някой двойки след първия ден се разпадат и се сменят с други партньори, само за да разберат че и с тях имат проблеми.
Ей така, съвсем теоретично се чудех какви би трябвало да са идеалните взаимоотношения, които да доведат до синхрон и щастие. Вероятно, ако има трети човек - страничен авторитет, който да посочва грешките и на двамата и да ги наставлява и в същото време между двамата има постоянна комуникация и обратна връзка за всяко действие, може би ако много искат, и запазят позитивно мислене,може би и с малко късмет, биха могли да се сработят и да станат перфектен екип.
На мен си ми хареса да греба сама:)

неделя, 18 септември 2011 г.

Топли мисли, топли думи. Топло...

понеделник, 12 септември 2011 г.

Видове

Иронично е, че нахранихме застрашен от изчезване вид птица с пилешки дробчета.
Прекрасно отражение на безумието и лицемерието, което владее света.
Защо за живота на една единствена птица се тревожат, грижат и плащат купища хора, а хилядите пилета в хладилните витрини сякаш никога не са били живи. Те били отгледани, за да бъдат убити, казват...

Някой помислял ли си е за какво е роден той? Дали случайно не му е отредена участта на бройлер?
Дали в смешната сантименталност към един изчезващ вид не се опитваме да притъпим смътния страх, че сме развъждани и употребявани така спокойно и безскрупулно, както развъждаме и употребяваме и ние.
Дали някой ще има милост към нас? Само когато станем изчезващ вид...

петък, 9 септември 2011 г.

"...о, шумен и разблуден град..."

Имахме няколко часа за убиване в София докато чакаме влака. Разходихме се до ЦУМ и Славейков. Някои неща са същите, както преди 20 години. Бях със сина ми и един негов приятел и докато им показвах това и онова си спомних ококореното хлапе, което бях някога. Объркана, самотна, смела. Огромният град ми предлагаше свобода, анонимност, възможности, идеи. Утешаваше ме в неизречените ми болки, омагьосваше ме с пространствата си. Аз бях готова да се променя, да се науча да живея там, да приема правилата. Свиквах с трамваите, с характерния твърд говор, с хладното държане. Тъжна бях, но не се страхувах. Животът ме очакваше.

Сега погледнах града с други очи - критични, зрели, уморени може би. В девойките по улиците виждах изгубените си мечти. Неосъзната нежна безнадеждност. Крехкост и сила, отдадени да нахранят чудовището наречено голям град. Малки, прекрасни капчици роса върху уродливите бетонни улици.

Аз избягах някога. И продължих да бягам от големите градове.
Сега, на връщане от Пирин, с мръсна коса на плитка, раздърпана рокля, клин,туристически гети на глезените и раница се разхождах между лъскавите магазини и се опитвах да разбера живота на другите хора - на тези, които носят Тисо и диамантени обеци, които стъпват с елегантни токчета и ухаят на парфюм. Щастливи ли са? Кое ги кара да се чувстват живи? Кое ги кара да се смеят? Не можах да разбера.

Влакът ме отнесе далеч от спомените и размислите. Сбогом, София. Една дива селянка с мръсни нокти по-малко:)

събота, 3 септември 2011 г.

Момченца и момиченца

Говорим си с една клиентка за възпитанието на момчетата и момичетата. Стигаме до извода, че мъжете ги учат да бъдат смели и решителни, понеже те природа не са. А жените ги учат да са кротки и послушни, понеже по природа са диви и ако не ги възпитават от малки във послушание, после не може да се излезе на глава с тях:)