сряда, 30 март 2011 г.

По Лома с елементи на разсъждение

Неделен излет на ТД "Приста" Красен-Басарбово, по Лома. Аз скоро станах член, така че не познавам хората много добре. Хората се мъкнат като на излет, берем коприва и парички.
С мен е една приятелка - Нели. Познаваме се от катеренето и сме карали колелета лятото. Виждам, че се изнервя от това влачене, честно казано и на мен ми писна и двете отваряме крачка и се отдалечаваме. Чудя се как да направим така, че да изпозлваме времето си енергично и интересно, а в същото време да не се отдалечаваме прекалено много от групата, за да не се обидят. Пробваме да се покатерим по скалите покрай пътеката, но калните ни обувки се плъзгат и успяваме само да поувиснем на ръце.
Продължавме нататък, настроението ми определено се подобрява, светът изглежда предизвикателен и интерсен. От едната страна са скалите, а от другата - реката. Едно дърво е паднало през нея и аз решавам да минем по него, за да видим какво има на другия бряг. Засилваме се двете една зад друга, обаче се оказва, че дървото не е много стабилно опряно и започва да се люлее като стъпиш на него, освен това част от края му е във водата, която някак допринася това люлеене да е малко непредвидимо. От реки не разбирам много, но предполагам че сега Лома е пълноводен. Проверяваме с една пръчка колко е дълбоко - оказва се малко по-високо от мен, значи към 2 метра. Течението не е бурно, но доста силно дърпа пръчката надолу. Питам Нели може ли да плува - можела. И аз мога. ОК. Оставям раницата на брега и и казвам да ме изчака да мина аз, а после е тя. Избърсвам си колкото мога калта от обувките и тръгвам. До едно място има клон, за който да се хвана, после - не. Опитвам се да пристъпя с разперени ръце, но дървото се залюлява много силно и усещам как губя равновесие. Равновесието винаги ми е било слабо място. Дървото е с диаметър около 20 см и има разни издутини и чепове. Като си гледам в краката, виждам водата и ми се завива свят, понеже тя се движи. Като гледам напред, се страхувам че ще се спъна и с дебелите си подметки не усещам къде стъпвам. Опасявам се, че ще се подхлъзна. Тук се обажда пъзлата в мен. До вчера бях болна, още кашлям, само едно падане в ледената вода ми трябва и да походя с мокрите дрехи един час до най-близкото село и ще съм готова. От друга страна съм сигурна, че ако шибаното дърво беше просто на земята щях да мина по него без никакъв проблем. Тоест, може би:).
Стоя хваната за последния клон и мисля. Знам, че всичко е в главата ми. Знам, че страхът ме прави несигурна. Сякаш някак смятам, че трябва да ме е страх и да падна. Ядосвам се, защото тези проблеми с излишния страх си ги имам отдавна. Връщам се полека на брега. Нели пита - отказа ли се. Казвам не, само ще се съблека. Така ако падна няма проблем, ще изляза и ще си облека сухите дрехи. Гениално. Събличам се и тръвам. Сега вече наистина нямам оправдание да се стрхувам, защото каквото и да стане, най-много малко да се намокря и да измръзна. И все пак ме е страх. Наистина сякаш някаква част в ума ми е научена, че ТРЯБВА да се страхувам. Виждам как падам, как се заплитам в клоните, как си удрям главата в дървото. Пълни глупости. Поемам си въздух, изправям рамене, разпервам ръце. Босите ми крака усещат дървото под мен. Започвма да си тананикам наум "На хубавия син Дунав" и тръгвам плавно и спокойно напред. Дървото се залюлява, после още по-силно. Част от мен се паникьосва, за щастие другата част от мен, следваща музиката, се движи плавно напред, краката ми се свиват сами и обират люлеенето, малко като ходене по клатещи се камъни става, не оставяш тежестта прекалено дълго на един крак, не нарушаваш плавното движение на тялото. Представям се че аз всъщност летя над водата и нищо не може да наруши полета ми. Минавам. АААААААА крещя с пълно гърло и се радвам ужасно. Нели подскача на другия бряг и ме поздравява. Дотук добре, сега трябва и да се върна. Вече знам че мога. По-трудно е да тръгна от тук, няма за какво да се хвана, и люлеенето е голямо. Стъпвам на дървото и се опитвма да съм спокойна. Усещам че краката ми треперят, ама много треперят. Отчасти е от физическото напрежение, но най-вече от адреналина, предполагам. Краката ми треперят толкова, че люлея ужасно много дървото и е абсолютно невъзможно да тръгна. Изчаквам малко, но нищо не се променя. Ядосвам се пак на себе си. Вдишвам , издишвам и още и още. Изпозлвам всичките номера с мислене, за да се успокоя. Това, което ме вбесява е че няма никаква опасност и аз пак не мога да се накарам да мина по глупавото дърво. После пак си представям че танцувам. И всичкото треперене спира. Плъзвам се и минавам с лека стъпка по дървото, нарушена само за малко от порив на паника, но овладян от музиката, в главата ми:) На брега вече не треперя. Обувам чорапи, обличам се, и се чувствам много щастлива.
Нели се съблича и минава на свой ред по дървото. Тя избира друга стратегия, прави много малки стъпки с единия крак напред и другия зад него и изчаква всеки път да се успокои люлеенето. Така става много по-бавно и аз и се възхищавам как издържа психически. Виждам че и тя е много уплашена, но никога няма да се откаже. В началото се опитвам да я съветвам, но после осъзнавам, че тя трябва да усети какво да прави и мълча. Отива и се връща успешно. Писъци, радост:)
Тъкмо се е облякла и покрай нас минават мъж и жена от дружеството, от които разбираме, че нашите хора са си избрали полянка и ще се пали огън и ще се мятат кебапчета. Тенкс, бът но, тенкс.
Ние продължаваме напред. Чака ни Басарбово, после пътя за Иваново, където никой не ни взе на стоп, мамка им, разклона за Божичен и екопътеката, дето има два великолепни края, но средата и се губи в нивите и тръните, мамка им. Газене през изорана нива докато се бърза за влака, осъзнаване на леко слънчево изгаряне, отворен селски магазин в неделя вечерта в Иваново и Активия с фибри - само това имаше.
Смешното е, че никоя от нас не погледна какво има на другия бряг. Имам предвид, че реката е в ниското и трябва да направиш няколко крачки нагоре , за да видиш отвъд възвишението от пръст. Ние бяхме толкова вглъбени в нашето преминаване, че напълно забравихме за какво сме тръгнали към другия бряг:) Пътешествията може да минават през реки, гори или океани, но винаги имат една и съща посока - търсим себе си!

понеделник, 14 март 2011 г.

Напоследък съм загубила чувството си за хумор. Чудя се, кога човек губи чувство за хумор? Когато е слаб, или когато е концентриран. Да се шегуваш и да не приемаш нещата насериозно признак на сила ли е, или на безотговорност?

неделя, 6 март 2011 г.

Следи

Снегът запечатва стъпките. Едни върху други, следите ни се пресичат. Толкова много зайци! Тук-там птички, лисици може би, или чакали, май и вълк. Стъпки от хора, стъпки от коне, следи от мечка с меченце, или въображението ми се е развихрило. Поляната с шипките е като лента, записала разходките ни. Някои отчаяно-гладни, други небрежно-весели. Всеки в своя свят. Аз се опитвам да надзърна извън безгрижния си свят, сама си търся малко неприятности, един вид, за почувствам други аспекти на съществуването. Искам да избягам от защитените пътеки, от закрилата на многбройната компания, искам да погледна в страшната гора, да се залутам. Искам да си представя какво е да нямаш сигурност за следващата секунда. Искам да изпитам себе си, или да намеря глътка усещане за реалност.

Знам че е смешно и глупаво, мъкна си дебелата тояга, която откърших от изсъхнало дърво и се препъвам със смешните си гети и обувки. Непохватна съм, нелепа, но вървя навътре в гората, промъквам се между дърветата и търся пътеката, която е трудна за намиране. Пътека, която през мъглата в ниското, ако не се загубя в старата изтрита маркировка, ще ме отведе до замръзнал водопад. Никога не съм виждала замръзнал водопад. Струва ми се, че ще е вълшебен.

Но така и не разбрах. Не намерих пътеката, а повикът на цивилизацията, материализиран в звън на телефон ме върна в реалността, където трябва да съм страхлива и разумна, вместо любопитна и безгрижна. Обясних с точност къде съм, кога ще се прибера. Фиксирах настоящето около мен и знаех, че пътеката изчезна завинаги. Може би някой ден ще се върна и ще намеря онзи водопад. Обичам да се залъгвам така.

Повървях още малко безцелно по снежните поляни, просто напук на пълната сигурност, макар и без надежда да върна усещането за вълшебство. Набрах шипки за чая и се окъпах със сняг. Ако не вълшебно, поне е здравословно. И по калния склон се прибрах в хижата, стъпвайки в следите на хората, минали преди мен. Няма начин, като се обърна назад, виждам че моите следи са като техните следи, не като вълчите, не като заешките. Значи мястото ми е там, до горящата камина и съхнещите обувки, с китарата и играта на карти. До следващия път, когато пак се осмеля да изляза извън пътеката...

четвъртък, 3 март 2011 г.

По вълните...

Ако искаш да почувстваш морето, трябва да се потопиш в него. Да се отдадеш на пулсиращите му тласъци, да се отпуснеш. Или да се плъзнеш по водата, без усилие, с минимални движения и да следваш посоката си без да се бориш с могъщата стихия около теб.

Ако искаш да оцелееш в морето, ти трябва лодка. Противоестествено, грубо съоръжение, което може да те отведе далеч, където несъвършеното ти човешко тяло никога не би доплувало. А уморителното и тромаво гребане може да спаси живота ти.

С лодка или без лодка, това е въпросът...