петък, 31 декември 2010 г.

Нова Година по български (репортаж от мястото на събитието)

Купува се двулитрова кола, спрайт и всякакви такива,зарежда се впечатляващо количество алкохол, да има. Нарежда се маса, ама маса. Да има от всичко и по много. Да не остане някой гладен. После хората се събират, носят си по две кутии цигари всеки, да не би да не стигнат. Сяда се на масата, пуска се телевизора без звук и радио Веселина от уредбата. И се започва празнуването. То се състои основно в пушене на цигара от цигара. Много е важно да се задими до загубване на видимост. Така се усеща по-добре празникът. Пие се много и се пуши още и още. Най-вълнуващото е някой да каже "наздраве". Тогава за малко тъпо гледащата маса се оживява, гълта смело количества от чашите и пак си сяда да запали цигара, понеже то няма какво друго интересно да се прави.

Помощ! Искам някой да ме спасииииии!

четвъртък, 30 декември 2010 г.

Ток и жици

Мислех си, че токът е това, дето кара лампата да светва, като цъкнеш копчето. То се оказа, че в тая работа имало много повече. Седя и се чудя, от какво може да изгори един диод - от високото напрежение, или от големия ток?

Изобщо, покрай приложните ми интереси към саморъчно направени енергоспестяващи лампички(засега теоретични), останах омагьосана от вселената, която бълбука покрай нас - незабелязана и многолика. Вселената на електричеството.

Мисля с възхищение за хората, които десетилетия наред са търсили надеждни и нестандартни начини да впрегнат и използват дивата сила на природата, превръщайки я в ток. Да, ток. Онова дето дебне в контакта и ръмжи тихо, чакайки да му дадем канал по който да се устреми към примрелите в очакване съпротивления и да изтръгне от тях светлина, топлина, звук. Да задвижи света ни и да го оцвети.

Искам да науча всичко за кондензаторите, диодите, бобините. За транзисторите и простите лампички, за релетата, за резисторите, за успоредното и последователно свързване. Искам да почувствам в сърцето си този голям малък свят на съвършенство и хармония. Искам да разбера.

сряда, 22 декември 2010 г.

Баница с маслини

Ето ви една рецепта за баница, модифицирана от мен, която освен здравословна и балансирана се оказа и много вкусна.

Продукти:
Кори за баница - 350гр
Извара - 500гр
Натрошено сирене - 200гр
Яйца - 4 бр
Маслини черни, солени - 200-300гр
Газирана вода- 150-200мл
Краве масло - колкото кибритен кутийка
Олио - 1-2 супени лъжици

Приготвяне:
Две яйца се разбиват и се смесват с изварата, сиренето, обезкостилените:) и нарязани маслини. Тук е моментът да пробвате сместа. Ако ви се стори безсолна, добавете малко сол. Ако изварата леко накиселява, добавете щипка сода за хляб.

Тавата се намазва с минимално количество олио. Слагат се два листа , всеки поотделно, като се набират леко, за да паснат в тавата. След това се слага от сместа, после пак два листа и така, докато свърши сместа и отгоре сме покрили с два листа. Нарязва се на квадрати.

Две яйца се разбиват с газираната вода. С тази смес се залива баницата, като с лъжица се разнася, за да покрие навсякъде и да попие в прорезите.
Маслото се слага на малки бучки отгоре, върху прорезите.
Пече се в загрята фурна на около 200-250 градуса. Първо малко отдолу, после отгоре, вие си знаете печките:)


Някои уточнения: Маслините са много важни за вкуса. Без тях не се получава. Ако имате безсолни маслини, ще трябва да добавите повече сол. Но практиката показа, че със солени маслини е по-добре. Ако нямате достатъчно маслини, ще трябва да добавите малко олио в сместа.

Приятен апетит!

понеделник, 20 декември 2010 г.

Самотата е като студа - действа освежаващо и мобилизиращо, когато е за кратко, и убийствено, когато е за дълго.

събота, 4 декември 2010 г.

Две песни, които много си приличат

Офра Хаза и Ищар - "Л'орех ха йам"


Стинг - "Фраджайл"

понеделник, 29 ноември 2010 г.

Сватба

Отидох късно в ресторанта и бях приятно изненадана да видя само една маса с баби и лели и две големи маси с приятели на младоженците. Булката е бивша управителка на "Хепи" и имаше масирано присъствие на сервитьорки от това известно със сервитьорките си (най-вече) заведение. А мъжката част се представяше от приятелите в махалата - двадесетина левента в разцвета на силите си. Предположих че ще се завихрят танци, веселба и свалки до зори.
Обаче не стана точно така. Под звуците на хора и кючеци девойчетата се кършеха на дансинга, огрени тук-там от присъствието на кръстника и младоженеца. Останалите мъже пиеха юнашки и току пляскаха с ръце във въздуха, в моменти на екзалтация. Мислех че като се напият достатъчно може пък да се разтанцуват, но не познах. Имахме участник, който заспа и не успяха да го събудят за наздравицата с булката, но нищо повече. На "Грийн грийн грас ъф хоум" имаше двойки момичета, които се въртяха по дансинга. И една маса мераклии, които въздишаха тежко и поръчваха още вино. Тъжна работа. Като си тръгвах, самотни момичета танцуваха кючек заедно с булката, а залитащи мъже тежко-тежко си обличаха палтата и си тръгваха.

петък, 26 ноември 2010 г.

...

Покупката на тавичка за мъфини ще се окаже втората голяма грешка след покупката на машина за хляб.

What is balanced diet? One cookie in each hand.

петък, 19 ноември 2010 г.

...

Поредните 50 лв спестени от това, че няма да ходя на планина. Единственото ми утешение.

сряда, 17 ноември 2010 г.

Днес открих топлата вода и осъзнах че нетът е място за разваляне на настроението и губене на време:)

петък, 12 ноември 2010 г.

Следобед

Ръцете ми са охлузени и кракът ми е син. Пак се катерих по дърветата. Понякога искам да се кача много нагоре, до самия връх и да продължа да се катеря, нагоре, нагоре. Да не мисля за слизането, да не внимавам за болящото коляно. Искам да прегърна клоните и да стоя така безкрайно, заслушана в приказките им. Само едно нещо ме връща в шумотевицата на мръсния, фалшив град - неспособността да бъда сама.

четвъртък, 11 ноември 2010 г.

Думички

Любовта на мъжа минавала през стомаха. А тази на жените - през ушите. Има текстове на песни, които ме разтапят винаги, когато се заслушам в тях. Никоя жена не може да устои на такива думи. Може би мъжете трябва да се научат да обличат поривите и желанията си в думи, галещи женските уши.
Ето две любими песни по темата:)



неделя, 7 ноември 2010 г.

Циганска работа!

В къщата до нас има циганска сватба. Чувам я цяла сутрин. Виковете са ритмични, диви, несекващи. Вият се заедно с музиката като в транс - привличащ, помитащ. Като тръгвам за работа виждам че са се събрали много зяпачи. Отивам да погледам и аз. Виковете и особените писъци на жените се сливат с басовите възгласи на мъжете. Като в някакъв племенен ритуал. Музиката кънти и вибрира. Мъже и жени танцуват. Повечето са много млади и красиви. Да, облечени са като за циганска сватба, но им отива. Страшно много им отива, и в извивките на телата няма нищо пошло и грозно. Напротив - някаква дива магия, която ме кара да настръхна. Сякаш те знаят някаква тайна, която на нас, зяпачите, ни убягва и са отворили душите си и телата си, и отиват някъде, където ние никога няма да ги достигнем.
Булката е накичена със злато, огромни бижута висят по врата и ръцете и. В черната и коса има коронка, роклята е пищна и къдрава. И все пак прилича на кралица. Това е нейният ден и тя го осъзнава. Танцува сдържано, но пламенно. Сестра и - близначка е в пищна червена рокля и танцува до нея. Виждам я че плаче. Но не спира да вика и да танцува диво в чест на сестра си. Сякаш прави някаква магия за щастие.
Отстрани е паркирана взета под наем лимузина с украса от воали, брокати и цветя.

Тръгвам си. Слънцето грее ярко и топло върху купчините есенни листа. Един по-изискан човек би казал, че грее направо неприлично като за ноември. Циганска работа!

неделя, 31 октомври 2010 г.

Хелоуин

Вървя по пустите улици, понесла пеперудените си крила в ръка. Вълшебната пръчица е прибрана в джоба на панталона и леко докосва бедрото ми при всяка крачка. Усещам косата си пропита с миризма на цигари, на питиета, на красиви добре облечени хора, които крещят и подскачат, опитвайки се да си повярват че се забавляват и си правят ебаси и яките снимки, които да сложат във Фейсбук. Толкова тъга и пустота, опаковани в кълчене и изкуствен смях. Добре че се махнах бързо от онази дупка. Там никак не беше място за феи...

вторник, 26 октомври 2010 г.

несериозно

Всеки, който познава светлата личност Тоньо знае до какви висоти може да стигне неговата несериозност. Днес говорим по въпроса и той казва:
" Как ще съм несериозен, бе Жуже, някога казал ли съм че няма да дойда и да съм дошъл? "

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

In the Sherwood forest

Вървя по пътеката от цветя. Илюзорна, но безценна сигурност. Извива се крехка и тъничка сред гора от тръни. Не трябва да отклонявам погледа си от нея. Нямам сили да бъда герой. Твърде дълго се опитвах да крача през разкъсващите бодли, а не стигнах до никъде. Само се нараних. Вървя уморена по мекия килим и се питам, защо хората не ценят пътеките от цветя?
Вятърът ме целува и ме кара да се усмихвам...

понеделник, 18 октомври 2010 г.

18.10.2010

Днес погребвам една мечта. Дойдох, за да я гледам в очите как умира. Нямах сили да я изтръгна от сърцето си. Толкова много време не поглеждах напред а се вкопчвах в секундата настояще. Днес настоящето свърши. Има само минало, сигурно има и бъдеще. Но днес няма нищо...

Знам как да преглътна сълзите си, знам как да живея сама. Но не знам как да жиея без мечти...

петък, 15 октомври 2010 г.

Пътища и улици

Не искам съм улица, дефинирана от сградите покрай нея, приемаща формите им, променяща се с всяка съборена и новопостроена къща.

Искам да съм път - сигурен и сияещ, който минава през красиви места, но не загубва посоката си.

Кое различава улицата от пътя? Пътят отива някъде, а улицата просто е там.

понеделник, 11 октомври 2010 г.

Горчиво!

Елито и Румбата решиха да се оженят. Ние най-учтиво ги уважихме с присъствието си. Времето беше малко гнусно, така че имаше доста нестандартни решения в тоалетите. Аз лично избухнах в малка черна рокля и високи ботуши. Излъчване на проститутка след тежък работен ден. Десетсантиметровите токчета ми пречеха до едно време, после им свикнах. Туй "Бяла роза", туй Хулио Иглесиас, туй "Металика" - дай, дай, дай! Накрая пяхме руски песни пред ресторанта и чаках с трепет кога ли най-накрая до нас ще спрат три-четири патрулки, извикани от загубили търпение комшии. Не спряха. Прибрах се с поглед премрежен от две парчета сватбена торта.
Мнооооогаааяяяялеееетттттааааааааааааа!

сряда, 6 октомври 2010 г.

Суета

Чувствала съм се подготвена за това, че с годините ще погрознея, ще се сбръчкам. Гледам се в огледалото без особена тревога. Но никак не съм подготвена за това, че с годините ще оглупея. Човек е свикнал да си мисли, че подаръкът на времето е мъдростта. А то не е така. С годините мисленето става схематично, губи се полетът на мисълта, върви се по утъпкани пътища и все по-трудно се приемат нестандартните идеи.
Снощи се помъчих с една задачка, която ми препрати Сашо. За да установя, че вече не съм така умна, както си мисля:) Е, супер гадно ми стана, признавам си. Всичките забележки за възрастта ми, цялата загуба на привлекателност като жена, никога не са ми разваляли така настроението, както мисълта, че ставам тъпа, безидейна. Явно интелектуалната суета е страшно нещо:)

събота, 2 октомври 2010 г.

към ръба

Любовта понякога е като да скочиш с парапланер - засилваш се към ръба с всичка сила, защото само така може да полетиш. Страх ме е.

четвъртък, 30 септември 2010 г.

Електродомакински уреди

Гледам разсеяно някакъв каталог на магазини "Зора". Жените в любовта били като ютии - бавно се загрявали, но и бавно изстивали. Аз обаче май съм като керамичен котлон - бързо се загрявам, бавно изстивам. Само да обича човек да готви...

вторник, 28 септември 2010 г.

Един почивен ден...

Ставам сутринта, а, какъв хубав ден! Ще се поразходя малко и после се прибирам в къщи да чистя и да подреждам. Прибирам се, я да видим само за малко какво става в нета. А, то минаха два часа, ей сега ставам. Какво? Естествено! Отивам да се катеря на скалите! Айде, пак се размина чистенето...

неделя, 26 септември 2010 г.

Три дни щастие

Димът се е напоил в мен като натрапчиво присъствие, като спомен, който няма да се остави да бъде изтрит. При всяка крачка усещам тежката, плътна миризма. Косата ми мирише, дрехите ми миришат, кожата ми мирише. Крача като пришълка по улиците на града, понесла със себе си цял чужд свят. Трева и огън се преплитат в мислите ми, ножове, извайващи лъжици от дърво, стрели, платнища, питки върху въглените, лешници, скали и дренки. Прозаично и приказно. Не искам да се разделя с дима, не още. Разхождам го по познатите ми улици, искам да оставя следа от него по моита места в града. Този натрапник, който ме вбесяваше и изкарваше сълзи в очите ми, не бих помислила, че ще ми е толкова скъп. Вдишвам миризмата от дрехите си. Мръсна съм, а се чувствам чиста като утро.
Една друга аз ме целува по челото и отлита да танцува по поляните, където луната огряваше огъня ни. А тази, която остава се запътва към къщи, към банята и пералнята, за да се престори че изтрива от себе си нещо, което не може да бъде изтрито - три дни щастие...

неделя, 19 септември 2010 г.

пуста

Понякога всичко помръква под яркото слънце. Нямам посока, нито желания. Това съвършенство ли е или смърт? Правя неща, които трябва да правя. Не искам, не ме интересува. Къде загубих смеха си? Търся го по алеите в парка, но виждам само прах и сив асфалт.
Мразя да съм мъртва. Идва ми да си нарежа вените, само за да видя, че все още кръвта блика в мен.

петък, 17 септември 2010 г.

BIOS error

Възпитават ни, че любовта е неразделна част от живота. Учат ни да я чакаме, първата. Учат ни, че трябва да зарежем всичко заради нея, да и подчиним живота си. Учат ни, че най-важното е да бъдеш обичан. И после ни оставят да прекараме живота си в агония, очаквайки, изпращайки, или страхувайки се да загубим любовта.
Смята се, че трябва да бъдем едно цяло с човека, в който сме влюбени. Ако не сме влюбени - значи сме наполовина. Смята се, че любовта е вечна и ако не е вечна, това е изключение и голяма трагедия.

Толкова много заблуди и толкова малко шансове да се оттървеш от тях. Имаш ли смелост да минеш по неизвървените пътеки? Имаш ли смелост да станеш цял? Ти ли ще си след това?

Чудя се, мога ли да променя най-дълбоко заложените схеми в мен, без да полудея. Може би, ако мисля много внимателно и се концентрирам...
May the Force be with you...

четвъртък, 16 септември 2010 г.

Улични музиканти..

Ромон на китари. Едната забързано реди огнени съзвучия, другата я следва, разливайки топли акорди. Надпреварват се, настигат се, после се разменят. Лъчи от съвършенство гъделичкат душата ми. И светът се създава около мен - сияен!

Оставям пари в кадифения калъф на земята и ми се иска да можех да им покажа, че заслужават да оставя там душата си.

събота, 11 септември 2010 г.

Just friends...

Любовници се намират лесно. Приятели - трудно. И трябва много да се внимава неуместни пориви да не помрачат отношенията. Може пък неудовлетвореното желание да свързва хората по-силно от удовлетвореното?..
Чудя се понякога, докато си бъбря с моите приятели, дали в главите им се мотаят същите представи, както в моята...

четвъртък, 9 септември 2010 г.

Рибно масло

Купих на сина ми хапчета с рибно масло, за укрепване и да спре да забравя. Дойда да си ги вземе, поговорихме си и като си тръгна си забрави хапчетата. Значи, правилно съм ги купила:)

събота, 4 септември 2010 г.

Леден полъх

Синът ми се обади да се разберем кога се прибира от гостуването при баща си. Нещо се беше объркал, аз му казах, че във вторник имам работа във Варна и ще го взема тогава, а той разбрал неделя. Наложи се да уточни с баща си датата и си държа отворен телефона, така че чувах разговора. Баща му беше груб, попита го каква ми е точно работата във Варна и след като малкия не можа да каже, каза че съм го била баламосвала и съм си измисляла глупости. Веднъж съм била казала едно, после ми скимвало друго и той трябвало да разбере че съм голяма лъжкиня. Каква била тази работа, той не бил никакъв мъж, щом се оставял да го мотая така. И така нататък и така нататък, със леден нетърпящ възражение тон. Малкия се шашка и само вика, да, да.

Баси как ми се дорева. Много искам, ако можеше това гнусно влечуго да не припарва до детето ми.

Никога няма да разбера как се раждат такива хора. Какво му направих, че не говори с мен и е изпълнен с такава злобна омраза. Какво толкова не можа да ми прости? Господи как го мразя. И в същото време разбирам че буквално спасих живота си, избягвайки от това блато на мрак и студ.
Господи, в какво се превръщат мечтите...

петък, 3 септември 2010 г.

Рози през септември

Озовах се сред тях пак почти случайно, както първия път. Ей така, се появиха в тъмното. Подивели и уморени, преплетени в схватка с плевелите. Изоставени. Още цъфтят, с упорита, отчаяна красота. Листенцата им са опърлени от отминалото лято, но цветовете им ухаят по-хуабво от всякога. Предчувствието за есен разтърсва стъблата им, заедно с безпощадния леден вятър. Не са вече онези изящни подредени красавици, които събираха тълпи почитатели. Никой не разказва за тях, никой не се снима сред тях. Увехнали цветове се ронят навсякъде. Но те цъфтят.
Останах сред тях и дълго-дълго ги целувах.
Рози през септември. Моите цветя...

сряда, 1 септември 2010 г.

В тъмното

Алеите са пусти, вятърът е студен. Вървя със свито сърце, стиснала юмруци в джобовете. Страх ме е от кучета, страх ме е от хора. Лампите тук-там едва успяват да разредят неприветливия мрак. Няма никой в парка - лятото свърши още преди два дни. Само аз и страха ми. Тук съм, за да се уча да се боря с него. Стъпвам по пътеките, надничам в неосветените места. Пея си една детска песничка наум и си броя стъпките. Мракът може да бъде приветлив, ако не го гледаш с омраза. Търся ласката на заплашителните храсталаци, минавам покрай самотните дървета. Един нож в джоба ми ми разказва история за провали, приятелства и подкрепа...

неделя, 29 август 2010 г.

Сладкото

Сладкото ме поглъща, приласкава ме в отровните си обятия, нашепва ми обещания за щастие и покой. Съпротивлявам се все по-вяло, унасям се все по-охотно в сънения транс на безчувствието. Нямам желания, нямам мечти, няма болка, няма тревоги.

Шибана наркоманка.

събота, 28 август 2010 г.

Предизивикателствата на сивото ежедневие

Доста се бях депресирала покрай безславното ми връщане от планината. обмислях какви ли не варианти да се върна там и този път да си докажа че мога да проява сила и смелост:)
Но сивото ежедневие ме затрупа с работа, задължения, несвършени задачи. Днес се прибирах към къщи след цял ден стоене права и осъзнах, че краката ме болят повече отколкото на планината, че коремът ми се свива от страхове и опасения в личния ми живот, срещу които трябва да се изправя. И си помислих, че аз отидох в планината всъщност да си почина, а не да си доказвам какво мога. Тук е голямата битка и безкрайните изпитания.

Ако успея да запаза усмивката си в схватката със сивото ежедневие, значи съм удържала най-голямата си победа.

петък, 27 август 2010 г.

Никоя

Никоя...Никоя...Как успя така да ме направиш никоя. Косите ми се реят във въздуха, необичани. Устните ми помръкват, необичани. Толкова съм никоя. Защо цветовете в мен сияят само под нечий поглед?

Видове щастие

Седим на плажа с приятелката ми. Плажът е нудистки и сравнително пуст. Тя държи 10 месечния си син и го кърми. Двамата са голи и почернели от слънцето, малкият седи в скута и, смее се и мърда с крачета, гуши се и се намества с израз на абсолютно щастие. Тя сияе в покоя си, озарена от обич. Двамата са такава гледка, че сякаш някой ми открива тайната на смисъла живота.
Погледът ми се плъзва съвсем малко настрани от тях, където в далечината момче и момиче правят секс на плажа. Той е седнал, тя срещу него, прегърнати се движат бавно един срещу друг. Няма криене, няма срам, няма вулгарност - само обич и полет, все по-забързан и трепетен.

Тези два образа са един до друг в полезрението ми, майката с бебе и влюбените, сплели тела, зависи само къде ще фокусирам погледа си. Чувствам се особено, сякаш надникнала зад пелена от заблуди и видяла някаква съкровена същност - щастието. Неизбежно помислям, кой от тях е моят вид щастие?

По-късно през нощта, когато оставам сама на плажа и звездите слизат в дланите ми, а луната ме приспива в сиянието си, разбирам че това е моят вид щастие, различен и все така прекрасен. Няма начин да избягаш от щастието. То винаги ще те намери, само трябва да отвориш очи и да му позволиш да попие в теб...

четвъртък, 26 август 2010 г.

Unpacking...

Моля, разопаковайте мечтите, да, една по една. Вадиш от раницата и сортираш. Тези смешни спазми в корема, моля запазете си ги за друг път. Полумъртвите мечти, моля в коша за пране, предстои им дезинфекция. Някои неща директно се изхвърлят. Малко по-рационално, моля. Това да не е детска градина. Всичко си отива по местата, утре ни чака работа...

Я, какво,... я повтори пак да чуя...? Да, ти, пъзлата, я излез отпред и кажи какво не ти харесва? Ахааааа, пропусна шанса си, моето момиче. Трябваше да останеш да спиш сама в гората, тогава щеше да имаш право да мечтаеш. Сега си само една дрисла, която ще си ракопакова раницата и ще си сложи хомотчето на врата и ще си влезе в пътчето, защото се иска голяма сила, за да бъдеш човека, който искаш, а ти се провали.

неделя, 15 август 2010 г.

Сама...

Най-важното нещо е да се науча да бъда сама. Тогава ще изчезнат всичките ми страдания. Да избягам от примитивната нужда да има някой до мен. Да се превърна в камък. Колко много изгреви ще видя, без да плача, колко красота ще потъне в мен, без да имам нужда да я споделя. Чудя се, дали пък няма да съм умряла тогава.

петък, 13 август 2010 г.

Концерт на ЛЮБЕ

Има дни и нощи,които остават в паметта ми като сияеща пътека, нежен полъх и безгранична свобода. Има дни и нощи, които ме изпълват със смисъл и вяра. Споделената музика, споделеното небе, споделената бутилка вода...

ЛЮБЭ "Березы"

понеделник, 9 август 2010 г.

Ало, ало...губя обхват... в Рая съм...!

Какво си спомням от тези два дни на Тюленово? Изгрева, който надникна в палатката ми, озарявайки скалите и морето под нас. Чувството, когато за пръв път в живота си скочих отвисоко във водата - разтегленото време, докато драпах с ръце и крака към светлината, а тя все не идваше и не идваше. Невероятното чувство на лекота, когато ходех без дрехи.
Вкусът на пресния слънчоглед, който откъснахме от една нива. Дишането на човека до мен в палатката - примитивно успокояващо след сънувания кошмар. Полета на птиците. Водните светулки, които блещукаха в разбиващите се в скалите вълни...

Обичам телефонът ми да няма обвхват. Обикновено означава, че съм в Рая...

понеделник, 2 август 2010 г.

Поличба:)

Днес си вървях по главаната и докато минавах под едно дърво -бам-бам-баааамм, нещо се изсипа отгоре ми. Птичи курешки. Оля ме цялата.
След като си изпрах дрехите и се окъпах, се зачудих, това на хуабво ли е, или на лошо:)

неделя, 1 август 2010 г.

apart

Откъсват се парчета от сърцето ми. Каквото и да си говорим - боли.

понеделник, 26 юли 2010 г.

Цигански кючек

Толкова настроение и жизнерадост има в този танц, че винаги ми оправя настроението.

четвъртък, 22 юли 2010 г.

Самба де Бразил

Викам си, чакай да си пусна някаква самба, че да се вдъхновя за упражненията си сутринта. И първо отварям това. Малееее. Какво ти вдъхновение, депресирах се направо. Като гледам тази мацка се чувствам ни повече ни по-малко, а точно като табуретка:/

четвъртък, 15 юли 2010 г.

Параноичката и кучетата

Вечерта е тиха и прохладна. Излизам да се поразходя. Вървя и сърцето ми е свито, озъртам се при всеки шум от храстите. Около блока живеят глутница кучета, които са ме гонили няколко пъти. Минавам покрай денонощния магазин и виждам едното легнало пред него. Знам, че не трябва да се страхувам, но сърцето ми се свива от паника. Правя дъга, да заобиколя по-отдалече и не виждам как минавам на метър от едно друго легнало в тревата. Виждам го и се стряскам, то ме гледа, джафва леко и пак ляга. Опитвам се да дишам дълбоко и да не гледам към него, броя си крачките и си пея наум една детска песничка, за да не хукна, цялата треперя. Отминавам и тъкмо се успокоявам малко, когато срещу мен изскачат с лай три-четири кучета. Не лаят мен, а минаващ колоездач. Той натиска педалите и те изостават, но окрилени от преследването, още джафкат, когато стигат до мен. Замръзвам на място. Тези са ме гонили, "черните дяволи" от Родилното, така ги знаят. Стоя без да мърдам и те минават порай мен. Продължавам по улицата, но цялата треперя и когато се отдалечавам достатъчно се опирам на едно дърво и започвам да плача. Не ми се ходи вече никъде. Като се връщам ще е още по-пусто и няма да има хора по улиците. Сещам се и че съм в мензис, а съм забелязала, че най-много инциденти съм имала в това състояние. Кучетата надушвали кръвта. Пирбирам се, като изчаквам минувачи и вървя редом до тях.

Събувам си обувките и сядам с празен поглед на стола. Опипвам раната на крака си. Зараснала е почти. Белег ще остане, но не голям. Минаха ми и ужасните ефекти от ваксината против бяс. От предишното ухапване пък нямам и белег. Само страхът се натрупва. Сигурно съм изчезващ вид, който няма достойнствата,позволяващи му да се разхожда спокойно по улиците. Но това ще е, докато си купя газов пистолет...

вторник, 13 юли 2010 г.

Истинските творци



Това е едно произведение с неизвестен автор.

Някой е изсвирил музиката на сърцето си и магията и танцува до днес от струни на струни.
Ако те огрее слънчев лъч, означава ли че го притежаваш и трябва да искаш пари от всеки, който го види? Професия творец не съществува. Тези, които наистина са целунати от Бога са безкористни. Благодаря им!

понеделник, 5 юли 2010 г.

А някой кара колело

Откраднаха ми колелото. Не знам защо ми стана толкова гадно. Сигурно защото скоро няма да събера пари за друго и лятото ще замине без колело. Ако изобщо си купя друго. Чувствам се хем глупава, хем ядосана. Глупава, защото си помислих, че стълбището на вход, който се заключва и стоманена закопчалка е достатъчно да ми опази колелото. Ядосана, защото вече толкова ми писна да ми крадат какво ли не, че ми идва да пищя. Хората ме успокояват, че на тях по три колелета са им крали. Значи още може.
Отчаяна съм от глупостта си, от безпаричието и лятото, което ще прекарам без почивка, за да си върна заемте, да си купя нов климатик, понеже старият се скапа и да събера някой лев за новата учебна година на сина ми. Уморих се да съм патка и да се успокоявам, че поне съм здрава. Здрава съм защото нямам пари за прегледи и чакам да падна, за да разбера че ми има нещо.
Чувала съм, че има страни, където може да си оставиш колелото на улицата с часове и да го намериш пак там. Чувала съм, че има страни, където бащите плащат адекватна издръжка. Чак не мога да повярвам, че съществуват такива неща.

понеделник, 28 юни 2010 г.

На скалите

Седя си на скалите и се наслаждавам на отражението на луната в езерото. Облаците оформят фантастични картини на бледата и светлина, а камъните смътно очертават ръба на каньона долу. Нещо помръдва в тревата пред мен. Първо си мисля, че е котка, а после виждам, че е малка лисичка, с бяло на опашката. Има голеееми щръкнали уши и ме гледа без изобщо да се притесни. И друг път съм чувала шумове в храстите, явно тук си живее. Светвам с челника, а тя стои в светлината на две крачки от мен и все така ме гледа. Угасям свелината и я заговарям, и чак тогава тя бавно и спокойно се отдалечава през храстите...
Исках да я питам, познава ли го тоя, Малкия Принц...
From лисичка

неделя, 27 юни 2010 г.

Карнаваааааал!

Снощи бях на последната, трета вечер на Русенския карнавал. Хубаво нещо са карнавалите.
А концерът с който завърши, беше разбиващ. Аз телевизия не гледам и, представете си, не знаех кой е Тома. Обаче вече знам, че пее страхотно. Изобщо, концертът беше една такава радост за сетивата, че чак не ми се описва. Купих си пистолет за сапунени балони и смея да кажа, че това бяха най-добре похарчените ми 10 лв:)
"I'm TNT, watch me exploooodeee!

четвъртък, 24 юни 2010 г.

Сама

Ще започна да се страхувам от лятото, както се страхувам от празниците. Толкова го чаках това лято, само за да разбера, че нямам приятели с които да се скитам по горите. Че нямам с кого да се целувам по пейките в парка. И това лято ще прекарам пред компютъра с кутия сладолед.
Или може би трябва да свикна да ходя сама като куче по поляните. Да си вия срещу луната, да спя сама, да гледам изгрева сама. Тъжно ми е.

вторник, 22 юни 2010 г.

Инфекциозно отделение

Мен, значи, ме ухапа куче. И айде в инфекциозно отделение за ваксина против бяс. Там има един кабинет - инфекциозен. И стой та чакай. Ама кой болен от заущка, кой от грип, кой от шарка, всички са там, на едно място. Чакалнята е три на три метра, не видях някакви приспособления за дезинфекция. Аз, разбира се съм една параноичка и хипохондричка и на всеки е ясно, че те, вирусите, като видят че сме в обетованата земя, наречена инфекциозно отделение, спират да действат и няма никаква опасност да отидеш за ваксина против бяс, а да се прибереш в къщи с грип. Ибах аз таз съвременна медицина.

събота, 19 юни 2010 г.

Me llaman Calle

И понеже съм на вълна Ману Чао, една тяхна песен ме озари днес. Песен в която се разказва за уличниците. За тъгата им, за мечтите им.
Текстът на испански

Песимистично

Както казва една клиентка, за песимизма се иска време. Явно ми е дошло времето. Изпращам сина си на автогарата в 7.30 сутринта. Наоколо хора стискат чашки с кафенце. Смучат отчаяно от цигарките, като за последно. Малко хора ядат нещо или пият вода. Има нещо жалко и подтискащо в тази картина. Сякаш първата грижа на хората сутрин е да се отровят, за да могат да понасят живота си. Също както последната им грижа вечер е да пийнат, за да могат да понасят живота си.
Тези дни и аз се чувствам отровена от гадната ваксина против бяс. И тетенуса преди това. Кое е по-страшно - кучетата или страха? Бясът или фармацевтичните компании?

четвъртък, 10 юни 2010 г.

Ако бях Марадона

Поздрав за всички фенове на Марадона, Кустурица и Ману Чао:) Субтитрите са от Сашо:)

И, впрочем, една рецепта за секс като за световно: Последния ден преди да започне Световното, и двамата давате всичко от себе си, защото ви е ясно че от тук нататък, един месец сексът ще е набързо, колкото за полувремето, ако изобщо се стигне до такъв...
А ако някой се е запитал кое Световно, особено ако е от мъжки пол, моля да ми пише! (за да му обясня)
P.S.: Същата песен в друг запис и с много хубав клип: http://www.youtube.com/watch?v=ZlSm-wMf2yk

вторник, 8 юни 2010 г.

Е-ма-е-са-са...

Прибирах се през детската площадка и видях момиченца да играят на ластик. И познатата от детството ми броилка : "Е-ма-е-са-са-е-са-са-пи-пи-я". Може би много от вас са я играли:)
Но си спомних какво ми каза Сашо, който е живял в Щатите за въпросната броилка. Бях потресена! Неразбираемите думички, които съм редила хиляди пъти, били спелувано Mississippi!
Само аз ли не съм го знаела това??

понеделник, 7 юни 2010 г.

Красавицата и багера

Какво да кажа, освен, ай сиктир бе драги зрители!

петък, 4 юни 2010 г.

Жива

Забравям понякога че съм жива. И после си го припомням. Спомням си за какво са ръцете ми, краката ми, корема. Спомням си как е правилно и хубаво. Умът ми получава простата задача да се кача на колелото и да не изоставам много от другите. И толкова. Спестени са ми безкрайните разсъждения уморена ли съм сега, искам ли, не искам ли да се натоварвам толкова, дали пък няма да е вредно да прекалявам, не е ли студен вятърът. Карам си и дишам с всички сили:) На моменти ми се плаче от усилието и разкъсващата болка в дробовете, обаче няма как да спра. И наградата ми е вятърът в косата и люлеещото се жито наоколо. А като стигнем до черешите наградите стават от друг порядък:)
И пак отначало се опасявам да се кача, чудя се имам ли сили да се задържа с ръце, колебая се дали няма да ми се плъзне обувката, и после, заразена от ентусиазма на другите, се катеря още и още, по-нагоре, до върха, където черешите са кръгли и сладки, а смехът ми е волен и знам че няма нищо страшно.
Балагодаря на тези хора покрай мен, които ми показват прекрасната простота на живота. Благодаря че съм жива!

сряда, 2 юни 2010 г.

За Закрилата на едно дете

От Нова година водя дело с бившия ми съпруг за увеличаване на издръжката на детето. Поредното заседание на 9-ти. Обадиха ми се от Закрила на детето да заведа сина си в петък в стая еди коя си за събеседване за изясняване за какво са му нужни толкова пари. Съдийката е постановила да се даде становище от Комисията за закрила на детето. Издръжката досега беше 50 лв, издръжката за която съм завела дело е 150лв. Голямо съдене падна, показвах какви ли не документи и становища, доходите ми за последните две години, справки декларации. Мъжът ми получава минималната заплата за длъжността си, възлизаща на 630 лв и някакви стотинки. Работи като инспектор за клон на международна фирма за одитинг на корабостроенето.
Не мога да разбера съдийката какво толкова разследва и се чуди. То не е ли ясно, че за да се гледа едно дете не като помиярче, трябват пари. Направо нямам думи за унизителната позиция на просякиня, която ми отреждат. Не може ли да се приема че детето има нужда от пари и да се накара бащаму да докаже, че няма? Защо някакви социални работнички в някакви стаи номер не знам кой си ще разпитват детето ми? Как може той да им обясни колко пари му трябват? Толкова е противно всичко това, че направо ми се реве.
Момичета, помислете си добре преди да раждате...

събота, 22 май 2010 г.

Дюн

Тази песен е сред най-любимите ми. Направо ме оставя безмълвна. Учудвам се че не е толкова известна. Хората не четат книги, сигурно.

сряда, 19 май 2010 г.

Фейсбук

С тъга гледам, че разни хора, дето уж не харесваха Фейсбук се поддадоха на позьорството и псевдопопулярността там. С радост разбрах, че други са си прекратили акаунта там. Май е време и аз да се замисля.

вторник, 18 май 2010 г.

Плаване с елементи на дъжд - Джангурица

Последният ден се очертаваше като пълен кошмар. Заваля още рано сутринта и не спираше и не спираше. Пооклюмали и мокри до кости взехме решение да не гребем, а да организираме изтеглянето си към Русе. Беше към 11 на обяд. Събрахме мокрите, мокри, палатки и мокрия си, мокър, багаж и с джвакащи в обувките крака се застягахме за тръгване. Дъждът малко намаля. Изведнъж една девойка каза: Аз мисля да греба, има ли някой друг с мен? Пък тя една мъничка такава, гласът и не се чува, а пък куражлийка:) И хопа-хопа, събрахме се 7 човека (от които двама мъже и пет жени), натовариха ни на 3 лодки и хааааааайде по Дунава! Че беше приказно - беше, но за това ще разкажа друг път.
Пристигнахме на мястото в Русе, под Хижа Приста, извадихме лодките и зачакахме Тео да дойде с буса и с багажа да си ни прибере.
Дъждът беше спрял, но подухваше и както бяхме мокри взехме много да измръзваме. А Тео каза, че му трябва още час да пристигне. И тогава, аз вече от дивотия, реших да покажа най-сложното хоро, което знам - джангурица. Белким се стопля. А девойките пък като казаха, я, покажи. И се метнахме ние, драги зрители, четири речни самодиви, аз пея, всички подскачаме, толкова се стоплихме, че взехме да сваляме полари и якета. Искам да кажа, че бях тотално впечатлена от трите девойки. И друг път съм показвала народни хора, но толкова прилежни схватливи ученички не съм имала никога:) А джангурицата наистина е най-трудното хоро, което знам. И стана така, че тези момичета, които ми бяха почти напълно непознати и не бях разменила с тях повече от няколко думи, ги чувствам близки и сега. Радвам им се и им се възхищавам на куража, на лекотата, на силата и изяществото. Изобщо...има такива жени:)
А за който е ценител, ето как изглежда джангурицата. Трябва ви още само лодка на брега и комплект мокри дрехи:)

събота, 15 май 2010 г.

Песни

Днес ми се пее. Пях:) Ето няколко линка за караоке.
Направила мома ладна меана
Любовта без която не можем
Любе - Кон

вторник, 11 май 2010 г.

Плаване с елементи на дъжд - Бързеите

Янтра е блага и тиха река. Има общо 2 бързея и те са под мостовете, където водата се завихря заради колоните. Два, два, ама бързеи. Все има по някой заплес да се обърне. Без малко и ние да влезем в галерията на славата. Гребем си щастливо насам-натам, закачаме се със "Синьо лято"(лодката на Алехандро) и по едно време се приближава мост! А по моста тича гол мъж и вика нещо и ръкомаха. Отблизо става ясно, че е Тео, който се е съблякъл заради дъжда и ни вика да минем отляво. Отляво, ама то има четири пролуки и следователно две леви. И докато разберем че през средното ляво, вече бяхме осрали пейзажа и започвахме да се въртим напречно на течението. Тео вика, от "Синьо лято" викат...лудница. Като цяло, напътствията бяха да се върнем нагоре по течението и там да обърнем и пак да влезем в бързея. Добре че сме яки говеда със Жоро, издрапахме. После пак ха наляво, ха надясно, обърнахме и се втурнахме пак, пак малко накривичко, малко на късмет, ама минахме. Само една голяма вълна ни плисна и ни намокри целите. Каквото и да си говорим, хубаво си е чувството да се справиш, макар и с нещо дребно като минаване под моста:)
На следващия мост пак ни чакаше Тео по гащета, ама този път предвидливо беше слязъл долу до самата колона покрай която трябваше да минем. Ние се бяхме сменили с Жоро и този път аз бях кормчия. Ех, да можехте да видите кака ви Жужа как с уверени движения прекара лодката през бързея. Пък и в крайна сметка, това, че Тео беше слязъл долу помогна, защото по-ясно чувах какво ми вика:)- "Сложи греблото отляво! Греби назад отдясно!" Плъзнахме се, подскочихме леко и.. хоп, с радостни викове бяме отвъд бързея:)
С нови сили продължихме напред под дъжда, който ни компенсира пропуснатото падане във водата, заливайки ни с потоци вода.

Плаване с елементи на дъжд - ух че миришеее

Накипрени и нагиздени, в чудесно настроение, се изсипахме от буса на поляната в Бяла. И аз както помагах да сваляме жилетки от ремаркето, докато чуя че Тео вика "Внимавайте с акото" и.. замириса. Кака ви Жужа с двата крака в едно голямо кравешко лайно. Събух обувките и - айде на рЯката да ги мия. А обувките - Airwalk. И си сложили хората там грайфери, та грайфери, едни насам, едни натам, едни ситни, едни големи, че и логото на марката, релефно. А пук пустите лайна, миришааааааатт. Оказа се че не трябва да опитвам предимно с вода, защото всичко само се размазва и смърди още повече, оказа се че изобщо не трябва да опитвам с вода, само със сух пясък и подходящи по дебелина клечки. И докато от грайферите как да е поизстъргах мизерията, логото ми взе акъла, Да бяха го проектирали специално, нямаше да измислят по-добри местенца за криене на остатъци от кравешки изпражнения. Не знам какво ядат кравите и как го смилат, но дори съвсем малко останало парченце някъде по обувката мирише та се къса. И пак търкане и чоплене сред вселенска смрад.
В края на този вълнуващ близо час и половина се чувствах готова да напиша малка студия по въпроса. Както и бях убедена, че следващите ми обувки ще са Nike:)

понеделник, 10 май 2010 г.

Плаване с елементи на дъжд

Стана така, че грижливо планираното ми, дълго мечтано ходене на лодки се превърна в лудница от неочаквани обрати, екшън, смях, ядове и ...ДЪЖД. Ебаси ДЪЖДА! Но, както казват стопаджиите, лошото се забравя, хубавото остава, така че ако сега ме питате, със сигурност ще кажа, че беше едно невероятно готино преживяване, макар че на моменти хич не смятах така.
И понеже в главата ми се въртят разни случки и емоции от там, ми се иска да ги напиша без хронология и много обяснения:)

По въпроса за дъжда ще кажа, че такъв дъжд не ме беше валял през живота ми. Аз по принцип обичам дъжда, но ми е хубаво да ме вали първите 15 минути, после, както каза Алехандро, някак почвам да се мокря...И когато сте натоварени в лодки насред Янтра и крайната точка на пристигане е на 3 часа гребане напред, а е късен следобед и дъждът се излива без изгледи да спре, някак трябва да се преглътне мокренето. То какво мокрене, аз мисля че след 10-тата минута въпреки дъждобрана нямах сухо място(за което допринесоха и два бързея, но за това друг път), въпросът е че по едно време се наложи да изгребваме вода от лодката с канче, защото валеше с таква сила, че с гъбата не смогвахме. И въпреки притесенията за сина ми, свит на предната седалка като охлювче и увит с дъждобрани, и досадата да си държа захапана със зъби качулката,за да не пада от вятъра, се радвах като луда. И въпреки че усилието да греба с тежката ни лодка срещу вятъра изтръгваше от устата ми по-скоро стонове и тук-там някое "мамка му", мисля че толкова жива не съм се чувствала никога...
Дъждът спря точно когато стигнахме до лагера. За какво му е да вали повече?

понеделник, 3 май 2010 г.

гласчета

Има много начини да бъдеш лош човек. Слабостта прави хората лоши. А как се преодолява слабостта? Сигурно с търсене на вътрешната сила. А едно малко гласче в мен ми казва да не бъда добър човек, да не се хабя в старомоден идеализъм, а да отвръщам с жестокост и решителност на хората, които ме уязвяват. А едно друго тънко гласче казва, че така ще разруша най-вече себе си.

Дремят в мен тези гласчета, малки балончета под спокойната повърхност. Но усещам как едното ще вземе превес по някое време. И ще избера коя да бъда.

сряда, 28 април 2010 г.

Има моменти, които са толкова прекрасни, че неопитното ми съзнание се плаши от тяхната мимолетност. Уча се да не се опитвам да запечатам в ума си тези мигове, а да се отдавам докрай на съвършенството им, без мисли. Да не ги виждам с ума си, а да се преливам в тях с цялата си същност. Понякога почти успявам.
Вчера ходихме на скалите на Басарбово. Другите се покатериха, ама аз понеже бях нечетната бройка, реших че не ми се чака и отидох да бера коприва покрай реката и езрцето. Тук копривка, там копривка, и стъпка по стъпка попаднах сякаш в друг свят, озарен от залязващото слънце. Музиката на тревата, сияеща във всички нюанси на зеленото, вълничките на водата, безшумни и галещи мислите ми, глухарчетата, прегърнали вятъра и тишината, потопила всичко. Да бях птица - бих литнала, да бях паяче - бих потанцувала върху мрежата си:) Но нали съм човек, седнах в тревата и се ухилих.

вторник, 13 април 2010 г.

новости

Спрях си нета в къщи. Записах се в библиотеката. Все едно че пак съм дете.

вторник, 6 април 2010 г.

ОМГКСТ!

Гледаме си със сина ми някакъв смешен екшън. Той по тийнейджърски възклицава "омг!", "омг!". Решавам и аз да си съкратя възклицанията: "ОМГКСТ!".
-И какво е това бе мамо?
-"О, Майко, Глей Ко Стаа Тука!":))

четвъртък, 18 март 2010 г.

Искам

Гълъби танцуват любовен танц върху покрива на сивия панелен блок отсреща. Синьото небе сияе зад ръждясалите тераси. Няма такова нещо като разруха. Има само вкопчване в неправилните неща. Винаги има за какво да се усмихнеш:)
Искам да съм лекокрила, силна, усмихната, мъдра. Много искам:))

неделя, 28 февруари 2010 г.

Мисли...

Днес реших да постъпя разумно. Няма да отида сама на един лек преход в планината, за който вероятно нямам достатъчна екипировка и подготовка. По принцип правилно.
Но ми е криво и не мога да се освободя от чувството, че съм се предала без бой. Ей така.

И мисля ли мисля. Кога човек трябва да се откаже? Кога тряба да спре да приема предизивкателствата? Кога разбира, че не трябва да рискува? Вътрешното си чувство ли трябва да послуша в такива ситуации? Заплахата за живота ли е критерият? А тя реално ли съществува? А безопасността не е ли илюзия? Волята може ли да надмогне физическите недостатъци? Трябва ли да се подлагаме на изпитания, които не са наложителни?

Мисли, мисли...Когато човек започне повече да мисли и по-малко да действа, значи остарява. А това лошо ли е?

вторник, 23 февруари 2010 г.

Аватар


Познахте ли ме:)
П.С. Създадено с GIMP!:))

неделя, 21 февруари 2010 г.

Храни куче, да те лае...

Преди няколко дни ме нападнаха кварталните кучета. И преди са ме джафкали, но този път си приличаше на нападение. Естествено не мога да съм сигурна, но ми се стори, че се опитват да ме обградят и въпреки че вървях лекичко назад, се приближаваха и отстрани. Една кола спря и един човек слезе и ги изгони.
Аз се разревах:) Най-възмутена бях, че кучетата от едната група(защото се обединиха две групи от двете страни) съм ги хранила неведнъж. В големия студ ми беше жал да ги гледам премръзнали и винаги на връщане от работа им давах филии хляб.

Всъщност се разплаках освен от шока и от някакъв вид възмущение:) Негодувах срещу несправедливостта да бъда атакувана от някой, на когото не съм причинила нищо лошо и не съм изпитвала омраза, нито съм заплашвала. Впрочем, аз даже не ги бих видяла, докато минавах, така че не изпитвах нищо към тях в този момент.

Първата ми мисъл, срам ме е да го призная, беше да ги изтровя всичките. После осъзнах, че това е чудовищно. Те даже не бяха ме ухапали, аз исках да ги убивам. Осъзнах също, че меря с моите критерии мисленето на някакви животни, които явно не са ходили на детска градина и не са ги учили да бъдат добри с другарчетата. Осъзнах, че техните закони са други и мотивите им са други. За тях или си господар, или си потенциална жертва. Осъзнах, че за да сме приятели, трябва да им покажа, че аз съм по-силна. Това ми е толкова чуждо, аз искам някаква си хармония и равенство и любов между всички живи същества... Но малко съм се объркала. Нищо чудно това, че не се осъзнавам като господар, да е причина за всичките ми проблеми с кучета. Явно ме усещат слаба.

Нямам желание да подчинявам и плаша, но пък и нямам желание да ми треперят коленете и да не смея да се прибера и да изляза от в къщи. Затова:

1.Помолих Сашо да мине с мен в градинката право през тях, за да видят че имам силен покровител, а и на мен да ми мине малко страха от тях.

2.Вече не се разделям със спрея си, който бях позабравила в къщи. Минавам право през градинката и макар че сърцето ми ще се пръсне, и много искам да заобиколя, се насилвам да мина покрай тях. Опитвам се да се настроя на вълна да посрещна евентуална атака не със страх и отдръпване, а агресия. Впрочем, то има някакъв много дълбок механизъм, който ме кара да се озъбя и да изръмжа буквално, но аз го подтискам и на негово място идва страхът. Защото съм "цивилизована" и възпитана.

Може би като всяко лошо нещо, този епизод с нападението всъщност беше много хубаво нещо. Накара ме да се замисля и да взема някои решения за себе си. Да осъзная че животът е битка, на всички нива. Няма как да си осигуриш безопасност. Трябва да си в готовност да доказваш силата си и да защитаваш позициите си. И гаранция че ще спечелиш няма:)

петък, 12 февруари 2010 г.

Протести и аргументация против ГМО (генно модифицирани организми)

Вчера участвах в протест срещу Генно Модифицираните Организми. Радвам се, че бяхме повече хора, отколкото очаквах, особено за никоето време от 4 часа в делничен ден. Радвам се, че хората по улиците ни се усмихваха.

Чудя се, могат ли подобни идеалистични прояви да окажат някакво влияние. Ние ли, с нашите смешни кадастрони ще спрем машината за пари? Но се сещам за първите протести на профсъюзите, за първите протести на феминистките. Може би и на тях каузата им се е струвала безнадеждна , но са отстоявали позициите си и са се борили стъпка по стъпка. И ето че са променили нещата, и то много!

Възможно ли е някой да се опита пак да "яхне" вълната на идеализъм и да се опита да я изпозлва за собствени цели? Може. Винаги се намира някой такъв. Надявам се да се провали:) Жалко, че голяма част от интелигентните и мислещи хора не са от типа, който ще тръгне да скандира лозунги по улиците. Затова и не бяхме хиляди на протеста:) Но мнозина ни питаха за подписка и ни изказваха поздравления и подкрепа, което беше много окуражаващо.

Моята позиция относно ГМО. Дебатите за ГМО имат две части. Едната е дали ИЗОБЩО да има ГМО, а другата дали да се допусне отглеждането им на територията на България, което в момента е един вид забранено.
Аз и по двата въпроса бих казала твърдо НЕ, но понеже по първия никой не ме пита така или иначе, ще разгледам само втория.

ГМО щели да изхранят света. Да си ги садят тези, дето имат за изхранване. не съм забелязала България да има проблеми със свръхнаселение.

ГМО са по-евтини. Моите родители на село имат малко земя и отглеждат основно жито, царевица и слънчоглед. Не си спомням за другите, но житото го продадоха по 13 стотинки за килограм и се радваха, че било много повече от миналата година, когато го купували по 6 ст. Едва ли е скъпо житото, мисля аз. Ако хлябът ви се вижда скъп, помислете за цялата мазна алчна паплач, която печели за сметка на селските стопани. Тях трябва да модифицат генно.

Проблемът в селата. Моето село е, така да се каже, в "житницата на България", близо до Силистра. Безработицата е над 80%. Повечето хора имат малко земя, която им е върната при разпаденето на ТКЗС-тата. Никой няма възможност да ползва кой знае каква техника. Модерното земеделие е на светлинни години, но пък биоземеделието е на една крачка. Шансът на тези хора е именно там. Така ще могат да продават по-скъпо продукцията си, която и без друго си е чиста, понеже пари за торове нямат, а изпозлват кравешка тор. Много от тях дори не знаят за възможността да се сертифицират като биопроизводители и какво е това. Ей там трябва да се напъне държавата, а не да се чуди как да засее големи щастливи ниви с чудната царевица на Монсанто.

Мога да изтъкна сигурно още много аргументи, но тези ми се виждат най-важни. Надявам се гласът на разума да надделее и да ен бъдат отменени прословутите защитни клаузи, които ни спасяват от нашествието на ГМО, поне в България. Така със сигурност ще ми дадат основателна причина да почувствам гордост, че съм българка.:))

сряда, 3 февруари 2010 г.

Защо е нормално човек да харесва зъболекаря си

Днес ходих на зъболекар. И, да, болеше. И после пак болеше и знаех че след малко пак ще боли. Зъболекарят се постара да ме разведрява с много весели шегички и лъчезарно отношение, на фона на моето гърчене по стола. На излизане си помислих, че е много готин човек.
Чела съм че хора, които са били изтезавани физически в последствие развивали странна привързаност към мъчителите си.
Затова е нормално човек да харесва зъболекаря си:)

вторник, 26 януари 2010 г.

Някои тънкости в лекуването на бронхита, или как да ви се обели гърба посред зима:)

Тази зима официално я обявявам за Зимата на голямото кашляне. Покрай мен всички кашлят, самата аз изкарах една мила пневмонийка и неброени трахеитчета на път към бронхитчета.
Последното го сразих за две вечери. Рецептата? Смлян синап, смесен с равно количество брашно и тола вода колкото да стане на каша. Гърбът се намазва с нещо мазничко, слага се марля и се маже синапът, като се избягва гръбначният стълб и областта около сърцето. Завива се с найлон и с одеало. Стои се около половин час, после марлята се маха, заедно с кашата върху нея и се избърсва със салфетка. После се заспива:)
И тук идва тънкостта: много е важно да се заспи след, а не преди махането на синапа:) Второто води до събуждане от пареща болка по кожата и следи като от зверско слънчево изгаряне, последвано от романтично белене на гърба.

...лятото пристигна посред зима:)

неделя, 24 януари 2010 г.

Dare...Change

Надявам се всяка жена, която чете тук, да погледне този клип. Може би и на мъжете ще им хареса.

понеделник, 11 януари 2010 г.

Филмът, за който всички говорят...

Парадоксалното в "Аватар" е, че разказва за един "органичен" свят, съвършен и балансиран, а филмът е направен благодарение на нечовешко количество компютърни технологии и всъщност реализацията (и гледането) му е възможно само благодарение на сложна техника.

И какво е това, тогава? Залъгване на глада ни за нещо истинско с поредната изискана упойка? Или обратното - да превземеш врага отвътре, изпозлвайки собствената му сила?

Не ви ли се иска да е второто?

четвъртък, 7 януари 2010 г.

Графити, които казват всичко

В блога на Пейо видях линк към една колекция от снимки на графити на Banksy. Аз като цяло не съм фенка на графитите, но това е ...
...мисля че всеки човек трябва да ги види.
http://twitpic.com/photos/banksyart2

Любимите ми са:
http://twitpic.com/x18od
http://twitpic.com/ior3e
http://twitpic.com/qimkt
http://twitpic.com/ioqub
http://twitpic.com/hyji6
http://twitpic.com/axkv7
http://twitpic.com/at7k6
http://twitpic.com/9q0rf
http://twitpic.com/6ubn2
http://twitpic.com/uvd6s