неделя, 31 декември 2006 г.

Студеният душ

Не искаааааааааамммм! Аз съм една смотана глезла. Вече няколко сутрини пропускам обичайния студен душ. Не искам студено! Поглеждам кранчетата. Хм, къде ще му избягаш на студеното. То е на няколко крачки, навън, зад стените на дома ти. Чака те да излезеш, за да забие зъби в теб. Студеното няма да те пропусне, както и да се облечеш. Най-много да се разболееш. Затова, не се плаши, просто свикни с него, овладей го, научи се да го надмогваш.
Не искаааааааамммм! Но това така или иначе няма значение. Пускам докрай студената вода и заставам под струите...

събота, 30 декември 2006 г.

Да целунеш пеперуда

Да достигнеш щастието е като да се опиташ да целунеш пеперуда.
Не става насила. Може да я преследваш, да я уловиш с кепче, да изпокъсаш крилата и с несръчните си пръсти, и да целунеш пърхащите умиращи остатъци от нещо, което някога е било красиво. Но едва ли ще ти хареса.
Може да се приближиш бааааавно. И още малко и още малко. Предпазливо и внимателно. Да се концентрираш изцяло върху това. Ще си много близо. Почти ще успееш. На косъм.
Но единственият истински начин да целунеш пепруда е да живееш живота си, да вървиш през поляните, да спиш и да се събуждаш. И може би някога, докато лежиш с поглед заерян в небето, тя сама ще кацне върху устните ти. И ще остане толкова дълго, колкото поиска. Затвори очи и се наслаждавай, докато трае.

вторник, 26 декември 2006 г.

Коледа

Ако някой се е обидил че не съм му честитила празника, искам да се извиня. Не съм честитила на никого, няма дискриминирани. Надявам се да ме извините и да ме разберете. Обичам ви всички, познати и непознати, но нямам нерви да мълвя безсмислените, банални, до болка втърснали слова.

Иначе, тези два почивни дни, прекарани в (почти)пълна самота бяха едно страхотно изживяване. Отдавна бях забравила, че може да има такива дни. Разхождах се между тревичките и камъчетета в квартала и гледах сумрачното небе, ласкаво и поглъщащо. Оставях оголелите клони да докосват лицето ми и се взирах в мъха по дърветата. Вървях през света и го усещах с всяка частичка на тялото си, близък, истински, омайващ. Такова щастие и покой...

Филми не гледах. Не успях да намеря едни кабели за видеото. Правих баница, гледах през прозореца, танцувах и свирих на китара. Мисля, че за пръв път Коледа ми хареса.

събота, 23 декември 2006 г.

Home alone

Майка ми си тръгна, синът ми отиде при другата си баба за празниците. Два дни няма да съм на работа и ще съм сама в къщи. Какви ли ще ги върша? Мислех основно да спя, понеже бях ужасно уморена. Но сега ми идват доста по-добри идеи:) Може купчина видеокасети от видеотеката и много сладолед до запалената печка. Толкова филми съм пропуснала. В списъка ми са "K-pax", "Американски прелести", "Две димящи дула". Сигурно ще има и един филм-приказка, или нещо за рицари. Обичам такива неща.
Хората се депресирали по Коледа, защото тогава осъзнавали колко са сами. Глупчовци. Ами те по-добре да си го знаят, защото истината не е повод за депресия, а само за промяна.

петък, 22 декември 2006 г.

***

Никога няма да разбера защо майките хабят толкова време и енергия да обезкуражават децата си.

четвъртък, 21 декември 2006 г.

Хората-слънца и хората-водовъртежи

Някои хора са магнетични. Привличат те неудържимо, искаш да прекарваш повече време с тях, да си говорите, да си пишете. Склонен си да зарежеш доста важни планове, заради възможността да прекараш час в тяхната компания. И тук не говоря за сексуално привличане. О, не. Просто магнетизъм.

Аз разделям магтнетичните хора на хора-слънца и хора-водовъртежи.
Хората-слънца са тези, които те стоплят и огряват. Отиваш при тях по собствена воля, така както се отива на слънчева полянка, привлечен от лъчите им. От тях винаги може да си тръгнеш и ако се върнеш пак то е просто защото си спомняш топлината им. Контактът с тях обикновено успокоява, оправя лошото настроение, зарежда с енергия и идеи. Не че не може да се пристрастиш към тях, но обикновено това е рядкост. Тези хора, без да разбират, пръскат около себе си сила и ведрост. Щастие е да имаш такива хора до себе си.
Хората-водовъртежи са обратното. Те имат в себе си нещо като тъмен водовъртеж, който всмуква и повлича близко стоящите. Тези хора ни привличат против волята ни, с тях е зле и въпреки всичко пак търсим компанията им. Това са често хора, които имат нужда от безкрайно спасяване, наркомани, или творци-гении. Хора, които съсипват живота ни, изпълват го с кошмари и депресии и все пак не можем да се откъснем от привличането им. Хора, с които се чувстваме зле, но без тях ни е още по-зле.

Понякога нещата са доста по-оплетени и едното прилича на другото и водовъртежите са маскирани като слънца, а слънцата имат проблеми с алкохола. Но за себе си аз имам безпогрешен критерий за различаването им. Със слънцата никога не огладнявам;)

понеделник, 18 декември 2006 г.

Кошмар

Сънувах странен сън.
Нещо като площад в един полуразрушен град. Здрач и пушек някъде. На площада има много хора. Стичат се отвсякъде. Никой не докосва никого. Оглеждат се едни други. Знам, че е имало някаква катастрофа. Има някаква болест, която се предава чрез допир. Смъртоносна. Не се знае много за нея. Болните не си личат. Самите те не знаят. Навсякъде цари разруха. Кучетата са основна опасност. Те са слепи, но имат някакви особени сетива. Никога не нападат група от над трима души, които се държат за ръце. Смятат ги за голямо животно. Кучетата са навсякъде. Хората са разединени и уплашени заради болестта. Никой не общува с никого. Сега са се събрали на площада за някакъв особен ритуал. Знам, че е веднъж в годината. Всички идват в уречения час.
Някой се опитва да говори и да организира хората. Но идват кучетата. Това е ритуал за създаване на семейства. Кучетата влизат сред тълпата и хората преодоляват ужаса си от болестта и се хващат за ръце, тези които са най-близо. Бройката е от трима до пет. Така е по-безопасно. Прегръщат се и кучетат ги подминават. Някои ужасено тичат. Тези, които са допрели ръцете си вече са семейство. Ще живеят заедно, ще правят секс и ще се молят да не е имало болен в тяхната група. Хората са уплашени, тичат като обезумели животни насам-натам, но кучетата са навсякъде и накрая хората прегръщат най-близко стоящите до тях и се примиряват със съдбата си. Поне не са мъртви. Едно момиче, което познавам в реалния живот също е там. Крещи и плаче, казва, че има среща с приятеля си тук, че той е тук някъде, че ще го намери. Изплъзва се от ръцете, които се протягат към нея. Казва, че го обича и не иска други. Тича и плаче. Кучетата я събарят. Прегърнала съм сина си, примряла от ужас. Една кола спира и от нея слиза мъжът ми. Идва и ни прегръща. Вече сме трима. Няма страшно. Хората се разотиват на групи, но изведнъж в развалините виждаме тъмна сянка. Това не е куче, а Черният Вълк. Той вижда, знаем. Появява се много рядко и държането за ръце с него не помага. Трябва да бягаме. Виждам синът ми да тича и тичам след него, тичам с всички сили, нищо друго не ме интересува. Виждам тъмни сенки край стените. Нищо не ме интересува. Тичам.

Рядко сънувам кошмари, ама този си беше от класа.

Истината за Дядо Коледа

И тази година бях лъжкиня. Направо се мразя, че пак не събрах смелост да обясня на детето, че няма Дядо Коледа. Днес той седна и му написа писмо. Много старателно му обясни георгафското положение на Варна, както и оценките си в училище. Аз стоях отстрани и се усмихвах тъпо. Госпожата казала да напишат писмо, ок, написахме го. А тябваше да го взема на коленете си и да му обясня Голямата Истина. Да го въведа в света на възрастните. Но не събрах смелост. Не ме беше страх, че ще му отнема една мечта, а просто ме беше срам да му кажа, че толкова години съм го лъгала, че всички възрастни лъжат години наред, постоянно. Имам чувство, че ако му кажа, след всичките тези писма и измислици, повече никога няма да ми има доверие. Аз никога не го лъжа. Може понякога да му обяснявам нещата по-повърхностно, отколкото стоят в действителност, но никога не го лъжа. А сега...
И не ми казвайте, че така ще лиша детето от една мечта. Детето ми си има мечти и знае за вълшебствата и особените неща около нас много повече от възрастен. А Дядо Коледа не е никаква мечта, а плоска комерсиална измислица, макар и основана на стара история. Дядо Коледа е истерия и машина за правене на пари. "Подарете на детето си една незабравима вечер! Дядо Коледа по домовете! 50 лв. На 22-ри и 23-ти - 45лв." "Ако слушаш, Дядо Коледа ще ти донесе космическия кораб, дето искаш." Баси тъпотията.
Не, честно, мразя се. Синът ми е достатъчно умен да знае какво е Ефект на Кориолис и какви видове вулкани има, какво е браузър и каква е разликата между артериална и венозна кръв. Защо се държа с него като с олигофрен?
Сега, като написах това, може би все пак довечера ще събера смелост да поговоря с него за истините и лъжите. Стискайте палци.

неделя, 17 декември 2006 г.

Начини за празнуване

В редките случаи, когато съм на купон, все има по някой учуден поглед. "Какво ще пиеш? Минерална вода. Само? Поне газирана не искаш ли? Не. Някакъв алкохол? Не, не пия." Тук веднага ме взимат или за бивша алкохоличка, или за наркоманка."Поне кока-кола на искаш ли? Не, не пия кока-кола. Ами какво пиеш? Вода. Баси, как цял купон на вода!" Мислят че се правя на интересна, някаква. После идва следващото изпитание. Аз и месо не ям. Ами какво ще ядеш? Картофи. Ужас. И какво ще си разбереш от купона тогава? Ами стой и гледай.
Не знам по каква причина нямам нужда от алкохол, за да се забавлявам. Също така и от храна. Не разбирайте че не обичам да си хапвам, но просто това е удоволствие за друго време и място. Обичам да танцувам. И да си общувам с хората. Да говорим или да се смеем, да бълбука навсякъде около нас доброто ни настоение. Умирам да се лигавя и да правя глупости. Обичам предизвикателства, макар и само на шега. Винаги си изкарвам чудесно.
Както каза една приятелка някога "Жужа не пие, ама не и личи".

Вие по какъв начин обичате да празнувате? Как го правите в действителност и как бихте мечтали да го правите? Какво ви радва?

вторник, 12 декември 2006 г.

В омаята на преображението...

Те бяха едни обикновени, леко демодирани спортни обувки, в бежово и сребърно.Тя ги пренебрегваше постоянно. Не ги водеше да играят волейбол, вземайки вместо тях белите си "Найк"ове, не ходеше с тях на плаж, обувайки сандалите си. Те бяха удобни, но твърде сребърни за ежедневието и. Те бяха красиви, но твърде спортни за индийските и шалове. Те бяха едни нещастни обувки. Пефектни, а безполезни. Един ден тя се приближи решително с ножица в ръка и те разбраха изведнъж, че вече нищо няма да е същото. Тя внимателно свали връзките им и махна езиците. Те потрепериха от ужас, голи и беззащитни. После извади от джоба си бежово-сребърен ширит и го прекара през осиротелите дупчици. Върза го на кокетна панделка. Обу ги и те се размърдаха плахо в такт със стъпалата и. Едно-две-триии, едно-две-трииии...Валс?...Не бяха си даже представяли, че би могло да им се случи...
Те бяха едни обикновени, леко демодирани спортни обувки....а се превърнаха в пантофки!

пантофки

понеделник, 11 декември 2006 г.

Литературно четене

Синът ми проявява невероятен интерес към атласи, енциклопедии, книги за географията и метеорологията и нулев към художествената литература:-/ Иска ми се да променя съотношението и все му купувам книжки за това и онова, но не успявам да го заинтригувам. Нито Емил от Льонеберя помогна, нито Джералд Даръл, нито Пипи, нито приказки на народите...Аз не се отказвам и за именния ден му купих "Стас и Нели". Мислех си, че понеже се разказва за приключения в екзотични места на Африка, може пък и да се зачете в нея. Той по неговия си мил и учтив начин ми каза, че май му се стува, че тази книжка няма да му допадне много. И си я прибра. Аз реших да хитрувам и да му я чета лично вечер, преди да заспи. Което той прие, защото обича да съм покрай него и да правим нещо заедно. Прочетох му цели две глави. Днес сутринта пак имахме време заедно и аз пак реших да почетем, като все се надявах да му стане интересно и да продължи четенето сам. Четох, четох, но забелязх, че той си гледа навън и си играе с някакъв лист. Казвам "Ники, ти изобщо слушаш ли какво ти чета?" "Да, мамо, слушам" "А разбра ли за какво се разказва?" "Амии, аз разбрах че това е някъде в Северозападна и Централна Африка, където са Судан и Египет, и Сини и Бели Нил се сливат, като продължава реката Нил, ...но, за какво се разказва, така и не разбрах..."
Аз избухнах в смях, напрегръщах го и оставих "Стас и Нели". Това дете, най-много да стане бъдещият Марко Поло, но няма да е бъдещият Хемингуей:)
Впрочем, това със Северозападна и Централна Африка го написах по спомени и може да е грешно. Аз самата хабер си нямам от география:) И не обичам да проверявам в енциклопедии:) А столицата на Еквадор знаете ли коя е:)))

събота, 9 декември 2006 г.

Девети декември

Слизам пеша по обяд към центъра и забелязвам доста висока концентрация на слънчеви очила. То че пече, пече си, но на повечето слънцето им пречи повече от обичайното. Не е лесно да си студент...

четвъртък, 7 декември 2006 г.

Летящият холандец

Жоро ми беше разказал за това, но днес го видях с очите си.
Пресичам сънена булеварда и следя къде да се шмугна в колоната коли. Някаква кола, която се провира между другите ми привлича вниманието, в първия момент не мога да разбера с какво. Ъх, няма шофьор!Някой седи на мястото до шофьора, но на шофьорското място няма никой. Уф, верно бе, тези десни волани, все ги забравям. Опс, ама тя е учебна. Едно голямо У седи отгоре. Стикери, всичко. И се вижда волан от лявата страна! И кой кара? Ами, инструкторът кара, седнал отдясно, държи си волана с лявата ръка и си кара. Явно му е кеф да шашка хората:)

вторник, 5 декември 2006 г.

...

Ванката ми прати една песен на Таркан. Седя си, слушам я и си рева. Тоз' рожден ден няма ли да минава по-бързо, че аман от сатурнови дупки. Искам целият ми живот да мине по-бързо и да свършва. Знам че имам задължения, няма да правя глупости, просто... наистина се уморих.

сряда, 29 ноември 2006 г.

важното

Вървим със сина ми към училище.
-Мамо, аз вчера така и не успях да си пусна лаптопа.
-Така ли, защо, нали ти казах как.
-Да, аз натиснах Fn и F4, обаче само светна една лампичка и аз помислих, че иска захранване и го включих, но пак не тръгна.
-Съжалявам, като се приберем довечера ще видим какво е станало.
-Е, нищо. В крайна сметка токът и забавленията не са най-важното нещо на този свят.
-??!! Ами, така е. А кое е най-важното?
- Е, как кое: здравето, чистият въздух и ...ъъъъ...душевното спокойствие.

Ахахаха! Вървим по мостче покрито с изгнили листа и кал, над понамирисващ канал покрай шумна улица, но аз изведнъж се почувствах като Червената шапчица, хванала за ръка любимото си мече, вървящи през уханна тиха гора.

вторник, 28 ноември 2006 г.

волейболно...

В 6 и нещо сутринта ме събужда СМС "Стига спа! На полуфинал сме! 3:2". Мале, Пешо, добре че обикновено ставам по това време, иначе главата щях да ти откъсна:) И, да си жив и здрав, разбира се! Ех, не го гледах това, а повторението дали ще гледам, ще видим. Мноо диви часове, бе.
А какво станало, ах, какво станало, нашите на волейбол взели че били Франция. Онази Франция, дето ги сдуха на Световната лига. Те тези пичове биха, та биха. Честно, толкова ме кефят, че чак думи не намирам. И то,какъв мач е било!
Ех, ще позабърша Господин Микаса от прахта, и ще поиграя със сина ми. Волейболът винаги е волейбол, без значение на какво ниво:)

P.S. Ходих да гледам малко от повторението. Ех, тъкмо се радвах на нашите как ги почнаха в края на третия гейм... То и преди това си ме кефеха, де. Това момче, Боян, наистина им взе акъла на французите. А на Матей Казийски сервисите... На либерото на французите му изпадаха пломбите да ги посреща. Направо го събаряха на земята. Е, някой път и мрежата щяха да скъсат, ама то не може без хич. А Евгени как ги гледаше французите...да са се изпотръшкали, ако погледите убиваха:)
Ех, та тъкмо им се радвам на нашите и на съседната маса сяда някаква двойка, момче и момиче. Пичът явно много запален, сяда и започва да обсъжда и да коментира. А мацката я чувам да казва.. ъф, то много измъчена победа, бе едва-едва 3:2. Ох, мале...Поглеждам я, кокошката, лапнала някаква цигара и гледа злобничко. Ама, шматко, ако я хвана тази цигара, да не казвам какво ще направя с нея...Тъй, хайде да не се увличам...
Искам да кажа, ако някой не е разбрал: Това не беше измъчена победа. Това беше феноменална, помитаща победа измъкната от ръба на загубата. Това беше тотална победа на духа, на смелостта и красотата. Да се бориш за последните точки в третия гейм, срещу противник, който вече те е помитал с 3:0 и е сред най-добрите. Да смениш един от основните нападатели с някой доста по-неопитен, но който се оказа ключът към победата. Да играеш с цялото си сърце, техника и фантазия. Ето, това беше този мач. Състезатели и треньор показаха, че са невероятни!
А ако някой мисли по друг начин, да не ми се мярка със запалена цигара наоколо...;)

неделя, 26 ноември 2006 г.

На тази дата...

Рожденият ми ден наближава и, май закономерно, се започват едни равносметки...Коя съм била, коя съм, коя ще бъда...Загледах се назад в годините.

---на 17: Влюбена във волейбола и китарата си. С глава, натъпкана с книги. Неумееща да общува. Без гадже.
---на 20: Студентка. Изгубени любови. Научила много за света и за себе си. Цинична. Тъжна, уплашена.
---на 25: Омъжена, щастлива, сякаш родена наново. Изпълнена с мечти и планове, нежна, сияеща. Бременна.
---на 28: В средата на нищото. Дебела, отчаяна, объркана. Съсипана.
---на 30: Отслабнала:) Опитваща се да намери отново себе си. Работеща. Смътно объркана и неудовлетворена. Преосмисляща ценностите в живота си.
---на 33: Преминала отвъд. Оцеляла. Раздирана от болка и страх, но и намерила една нова устойчивост в себе си. Приела новите си ценности, въпреки обществените представи.

Скоро ставам на 34. Коя съм днес?
Разделени сме с мъжа ми.( Не защото беше лош човек. Може би аз бях лоша жена. )
Не съм изпълнена с планове за бъдещето. Животът ми е монотонен, би бил скучен, ако не ме изпълваше с възторг всяка прашинка, покрай която минавам. Понякога се вдетинявам и отлитам в други светове, но гледам да не прекалявам.
Разбрах, че трябва да спра да се старая да бъда съвършената майка, а да оставя детето си "да диша" и да се радвам с него на света.
Разбрах, че любовта не може да се затвори в кутийка. Тя е като летен полъх - радваш му се, ако го има, но никога не можеш да разчиташ на него.
Разбрах, че душевният покой струва повече от всичко.
Опитвам се да свикна с мисълта за самотата.

Не знам колко ще е весел този рожден ден. Вероятно ще съм на работа. И ако на 14 декември сте наоколо, минете покрай "Неустоимо". Обикновено успявам да направя доста сносна торта...

четвъртък, 23 ноември 2006 г.

Кажи ми как изглеждаш

Днес си говорих с една позната в чата за това, как би изглеждала истинската тя, ако това, което е в нея излезе навън и ако не се съобразява с физични и биологически закони. Тя ми каза интересни неща. Затова ми се прииска да ви попитам:) А как бихте изглеждали вие, ако бяхте самите себе си?
Тази, която е в мен изглежда като ориенталска танцьорка. Дълга до петите коса в естествен цвят, много гривнички, също и на глезените, Звънтящи големи обеци. По-скоро дребничка, но пухкава, с големи устни . С атлазени пантофки, много воали...
Е, в огледалото ме гледа поизрусена кака, с дънки и маратонки, висока и едра, с грацията на динозавър в пубертета. Но затова си има Гимп:))

сряда, 22 ноември 2006 г.

Не съм толкова богат, че да купувам скъпо

"Не съм толкова богат, че да купувам евтино". Да, ама не. Моята ненагледна, супер страхотна и какво ли още не машинка за подстригване, за която преди 4 години дадох почти 400 лева се скапа. Непоправимо. Преди това се разваляше на няколко пъти. А си бръмчеше като трактор още на първата година. И тежеше в ръката ми като топуз. Без малко почти да се зарадвам, че се оттървах от нея, ако не бяха тревогите по закупуването на друга.
Отивам в магазина на "Цветков и син" и се заглеждам. Ценички всякакви. "Ягуар" да искаш, "Ермила", "Мозер". решавам аз да дам 200 лева за една "Ермила". Нали все пак, хляба си вадя с нея. И докато избирам, влиза една клиентка, фризьорка също, явно. Носи машинка и сешоар. В гаранция. Скоро закупени. Машинката загрявала, сешоарът губел обороти. Гледам че не са от евтините. И тук се почва един драматичен диалог. Да, имаме гаранционен сервиз, ама е в София. Да, ще ги пратим, ама с куриер, за ваша сметка. Да, ще ги оправят, ама не се знае кога. Когато майсторът иам време, за около месец ще ви я върнат. Да, ако се развали пак ще я пратим. Да, пак за ваша сметка. Не, не можем да ви дадем други с които да работите през това време. Да, купете си нещо евтино да ви върши работа, докато ви ги оправят.
Малеееееее...Аз избеснях докато слушах, а тази горката киентка как запази самообладание, не знам. Значи, отиваш ти, изсипваш им едни 500 лева да кажем за марковата им техника, дето си я продават те си знаят с каква надценка. Тя се сдухва, щото е много маркова, И после ти го духаш, докато плащаш на куриери да ти я разнасят от тук до София и обратно, докато се потроши съвсем. А майстора го боли **я кога ще ти я оправи и как. А парите дето им даваш за куриери, те си ги дават за плащане на сервиза, а я изпращат с нормалните курсове за доставки на фирмата. Щото за един месец от Варна до София и обратно, нали се сещате, че няма с DHL да я пратят. Бахти! Все пак туй е Варна, нали, не Полски Тръмбеш. Как може да нямат сервиз във втория по големина град в България?!!
Аз все пак си купих машинка, защото ми беше спешно и не съм сигурна къде другаде щях да немеря професионална. Но си купих най-евтината. Вместо за 200 лева, за 70. Че като се развали, да си купя още една, докато я оправят.
И в последен пристъп на малоумие си купих четка за издухване на коса с йонизиращо покритие, разбираш ли, за 30 кинта. И сега като я пробвам, ако се окаже, че върши същата работа, като тези за по 6 лева, ще си ревизирам окончателно мнението за евтиното и скъпото.

четвъртък, 16 ноември 2006 г.

Касапница

Седя, хванала глава в ръцете си. Опитвам се да мисля, но не успявам. Опитвам се да поговоря с хората в нета, за да отклоня мислите си от желанието, което ме преследва, но не помага. Някои неща просто трябва да бъдат направени, рано или късно. Изведнъж ме изпълва студено спокойствие. Знам, че съм загубила битката със себе си. Вече няма връщане назад. Внимателно сменям ножчето на бръснача. Искам да е съвсем остро. Поглеждам се в огледалото. Все същата. Е, сбогом. И започвам...Малко е стряскащо, но и опияняващо...Ножчето е изключително остро. Почти не усещам, когато режа. Ръката ми се движи уверено. Дълбоко в мен се борят ужас и див възторг. И още и още и още...И още и още...Хм, знаех си че това е правилното...
Подът и дрехите ми са засипани с отрязана коса. А в огледалото ме гледа едно ново аз. Изтръсквам се от космите и вече съвсем премерено и професионално доотрязвам с бръснача няколко кичура. ПОсле хващам сешоара. Хм, даже фризьорките не са застраховани от Безумното-Неконтролируемо-Рязане-На-Коса. Слава богу че съм добра с бръснача:)

сряда, 15 ноември 2006 г.

Хомосексуални ли сте?

Протегнете ръка с изпънати пръсти напред. Кой пръст е по-дълъг, показалецът или безименният? Ако безименният е по-дълъг от показалеца, значи сте мъж, ако показалецът е по-дълъг от безименния, значи сте жена. А ако в личната ви карта пише друго, значи има вероятност да сте хомосексуален/а.
На мен са ми съвсем еднакви, което обяснява донякъде факта, защо все се опитвам да си меря пишката с мъжете, макар че изобщо нямам пишка:)

неделя, 12 ноември 2006 г.

Пак "Планета"

Защо си причинявам това, не знам. Но е факт, че реших да отида на едно младоженско after-party в "Планета". Малеееееейййй, то не било лесна работа да се ходи на дискотека. Изисква се специален тренинг, физическа и психическа подготовка и вероятно някаква техническа екипировка. Първото, за което съжалих като влязох е, че не си взех тапи за уши. Този номер го правя като ходя да гледам националите по волейбол, убедена съм, че щеше да свърши работа и тук. Щях да чувам музиката с нормална сила, а не да подскачам като таралеж в кофа, при всеки удар на феноменалния бас на уредбата. Е, постепенно ушите ми заглъхнаха и горе-долу се търпеше, макар че отвреме-навреме инстинктивно запушвах уши с пръсти. Освен това ми лютеше на очите от дима, а тези, мигащите ярки светлинки ми докарват дезориентация и загуба на равновесие. Красота. Важното е ВЪПРЕКИ всичко да оцелееш и да се опиташ да се порадваш малко, така и така си дошъл. Понеже така и така нямаше много място за танцуване, се зазяпах в навалицата.
Интересноо....А то имаше за зяпане какво ли не:)

Думата която ми изникваше в главата, докато зяпах мадамите покрай мен, беше "наточени". Ама точно тази дума. Не просто добре облечени, ами... облечени да къртят миФки. Някои бяха постигнали точно ефекта на диви селянки, гледали прекаленоо много порно, но имаше и някои, дето като ги видиш и ти идва да легнеш по гръб и да размахаш лапички. Те някои пичове това и правеха:) То много хубост, много нещо.
Зяпах и косички, разбира се, нали съм фризьорка:) За съжаление, много еднотипни. Тържество на русите кичури, подстигването на пластове и пресите за коса. По едно време си помислих, че на входа, на която косата не е изправена с преса, охраната я връща у тях, да се дооправи. Имаше и една групичка модни коафьори, където пичовете определено блестяха с повече оригиналност.

После наблизо се разположи една много странна компания. Около петима мъже, с вид на араби. Облечени в черни дрехи. Някои доста позастаряващи. Изглеждаха богати и арогантни. По един супер гнусен начин, едва ли мога да го опиша. Странното беше момичето с тях. Единият я държеше за ръка, но после видях, че и другият, когото помислих за негов баща и държеше лицето в ръце и я прегръщаше, а тя обви ръце около шията му. Момичето беше на около 22-24 години, с отнесен поглед, дълга коса с естествен цвят, без грим, без бижута, с дънки и някаква проста леко романтична блузка. Беше слаба, без цици, но в нея имаше някаква особена отвеяна красота, като на Кейт Мос, да кажем. Никак не се вписваше в компанията с която беше. Нито те имаха вид на мъже, които биха и харесали, нито тя изглеждаше жена техен тип. Пoмислих си, че може да е студентка, която работи като call-girl. Изглеждаше малко надрусана. Но после я видях да целува единия от мъжете. Мислех че проститутките не го правят. Тя не изглеждаше съсипана, или опустошена. Напротив, сякаш се рееше над нещата - спокойна хладна и нежна. Това ми се стори тъжно и.. възбуждащо. Не знам защо. После им обърнах гръб.

От другата ни страна имаше една смесена компания, чудех се дали са колеги, или състуденти. Струва ми се че нямаше двойки сред тях. Мадмите бяха хубави. А може да беше и рожден ден на единия пич. Защото, както си седеше на стола, пуснаха поредния поздрав с кючека "Честит рожден ден" и една мадама от компанията такъв танц му дръпна почти в скута му, че чак аз се зазяпах. Кючек, ама истински, въплъщение на сексуално желание и предизвикателство. Мисля, че направо му спря тока, тази мадама. Каквато беше мъничка и уж не много забележима... Малееее... След малко, като спря музиката т яотиде до другата маса да си отпие от чашата и аз му се зачудих защо не я последва. Но се сетих че може би му е неудобно да стане. Не им е лесно на мъжете.

В тяхната компания беше и единственият пич в заведението, който мога да кажа, че ми хареса. Не се зазяпвах по пичове от практически, а от чисто академичен интерес, както обещах предния път:) Доста време мина оттогава, ама така съм аз, ходя на дискотека два пъти в годината:) Все е нещо.

А в нашата компания булката и младоженецът се обичаха, кумата и кумът кършеха здрави кючеци, което не пречеше на кума да пуска ръце на сервитьорките, уискито се разливаше, приятелките на булката разбиваха с деколтета, а аз се поклащах в такт с музиката, загърната с индийския си шал,пийвах минерална вода и уверявам ви, никак не скучаех:)

събота, 11 ноември 2006 г.

Светлината

Все се опитвам да гледам под повърхността на нещата. Едно такова, почти снобско пренебрежение демонстрирам към това, как нещата изглеждат. Това понякога доста улеснява живота,(ходя облечена като оръфляк:), но пък вероятно стеснява кръгозра. Скоро открих светлината. Не онази "Светлина" - всепроникващата духовна енергия, а онази, светещата, простичката, дето прави предметите видими. Не бях обръщала никога внимание как тя може да танцува и да се плъзга по кожата, да прави вълшебни и най-простичките неща, да променя смисъла, даже да вдъхва смисъл. Не знаех как един кичур коса, искрящ на слънцето може да омайва сетивата, как повърхностите могат да стават златни и сребърни, как въздухът може да придобива плътност. Сега знам малко и така ми харесва. Може след време да поискам да науча повече.

четвъртък, 9 ноември 2006 г.

Малка Сладка Женичка

Един познат ми каза в разговор наскоро, че единственото, което иска, е една малка сладка женичка, която да го чака в къщи и да се грижи за него. Тогава се позасмях, но после се замислих. Май това е, което всички мъже искат. Нищо повече. Може да се кефят на Лара Крофт, Мадона и Пипи Дългото чорапче, но си искат прилежното и скромно създание, което безропотно и търпеливо да се грижи за дома и децата и да не ги занимава с глупости. Да им подава салатката, когато имат нужда, да мълчи разбиращо, когато им се говори, да се възхищава подобаващо, когато решат да се похвалят и, най-важното, да не минава между тях и телевизора, докато задълбочено гледат Каквото-И-Да-Е.
Аз самата известно време се опитвах да бъда Малка Сладка Женичка, но не мисля че се справих блестящо. Когато се опитах да анализирам провала си в това начинание, открих следните проблеми (и искам да ви кажа, че тук няма ирония) :
1. Основен огромен и непреодолим проблем - смятам се за равнопоставена с мъжете.
2. Имам прекалено много интереси извън кръга чистене-готвене-пране. Това автоматично ме прави лоша домакиня.
3. Казвам каквото мисля. А мъжете се изнервят от много прямота.
4. Избягвам да лъжа. А как иначе може да се изгради приказката в която всеки мъж иска да живее?
5. Поставям любовта преди материалното благополучие. Мъжете се уморяват да дават любов. А виж, пералнята си е пералня и след 5 години.

Понякога съм се чудила, дали нямаше да съм по-щастлива ако не бях ходила на училище, ако бях възпитана, че съм по-низша, че трябва да посветя всичките си сили да угодя на съпруга си. Че моите успехи се измерват единствено с белотата на прането ми и липсата на прах в къщата, с ръбовете на изгладените дрехи и богатсвото на кулинарните ми умения. Тогава може би нямаше да ми тежи да бъда малка сладка женичка. Само се страхувам, че гордостта и свободолюбието може да са повече природа, отколкото възпитание. И тогава щях здраво да го загазя:)

Какво е решението, нямам предства:) Дали ще се върнат пак девическите и мъжките училища? Дали мъжете ще се променят? Дали ще настане тотална разруха в семейството? Дали ще настъпи матриархат?

Сигурно ще ми бъде интересно да следя събитията по телевизията, в дългите самотни нощи на застаряваща, съвременна, еманципирана жена.

неделя, 5 ноември 2006 г.

Задушница

Някога, много отдавна, в едно село в Добруджа живеел момък на име Жельо. Дали е бил щастлив или нещастен хората вече не помнят, но помнят че свирел на гайда и бил хубавец. Семейството му било от най-заможните в селото. Жельо бил на 18 години и майка му не бързала да го жени, но родителите на лични моми намеквали и пращали хабери, че щерките им са готови. Само че той обичал Яна. А тя никак не била за него. Била на 20, семейството и били преселници от Румъния, без имоти, без положение, без земи. Колко е била хуабва тази Яна, пак никой не помни, но помнят че имала глас като славейче и когато жънела и пеела, слънцето трептяло.
Майката на Жельо, решителна и властна жена, разбрала за тази неуместна любов и побързала да сгоди сина си за едно момиче от сой, богато и хубаво. Тогава времената били други и синовете не оспорвали решенията на родителите си. Но Жельо се поболял. Легнал и казал, Яна искам, или ще умра. Извикали лекари, предписвали му бани, лекарства, но той само отслабвал и не ставал от леглото. Така опитвала майка му, иначе, и накрая разбрала, че трябва да развали годежа. Срам, клюки, разправии...Но Жельо се оженил за Яна. Казват, че нямало други щастливи като тях. Старите хора казвали, че каквото Бог е събрал, хората не могат да разделят. Даже свекървата преглътнала яда си, когато се родило едно малко момиченце.
Но пак тъмни облаци надвиснали. Тогава имало война. И колкото и да се опитвали, не успели чорбаджиите да спасят сина си от казармата. Времената били смутни. Жельо заминал, с гайдата и вечната си усмивка. Яна останала с тримесечно бебе да го чака и да пали свещи. Върнал се веднъж в отпуска, когато малката а-ха да проходи. Смял се и я люлял на коленете си. И пак тръгнал. Това било за последно. Убили го някъде в Албания. Не върнали тялото му. Само писмо и медал.
Този човек е моят дядо, на когото съм кръстена и когото никога не съм виждала. Вчера беше Архангелова Задушница, на която се споменават умрелите във война.
Дядо, живял си като добър човек, надявам се че почиваш в мир.

четвъртък, 2 ноември 2006 г.

Булките

Преди малко, последната булка, която правих ми показа снимки от сватбата, което ме изпълни с мисли и емоции. Като цяло, аз май не уважавам много брака като институция. Обаче обичам сватбите. Обичам булките. Даже заклети рокерки, като въпросната млада дама се превръщат в създания от светлина и нежност. Сякаш събират цалата си вяра в любовта, цялата крита уязвимост и женственост и без да се страхуват се изправят пред света в блясъка на своята обич - "Ето, намерих Го, и не се страхувам да съм негова завинаги. Аз съм жената, той мъжът и така ще бъде. "
Мога още много да философтсвам защо и как, но ще кажа само, че тези неща винаги ме разревават, защото въпреки всичко, май дълбоко в себе си не мога още да се откажа от вярата, че може да има един единствен човек завинаги. И нищо повече да не е нужно.

сряда, 1 ноември 2006 г.

топло - студено

Аз съм глезла и обичам топлата вода. Едно от най-трудните неща, които мога да си представя е как бих живяла без топла вода. Когато се къпя, обожавам водата да е гореща, почти вряла. Размазвам се под душа и забравям къде съм...А после...спирам всичко, опитвам се да не мисля, хващам подвижния душ и пускам докрай студената вода. Гледам да не мисля много-много. Просто знам, че колкото и да се ужасявам от допира със студените струи, после ще се почувствам по-добре. А иначе, ако изляза изпод топлия душ глезена и увита с хавлията, ще се размекна, ще ме мързи, ще ми се спи и в крайна сметка ще ми стане тъпо и умряло.
Същата зависимиост май я има и в живота. Ако всичко е наред, прекалено уютно и прекалено удобно, ти става тъпо и смотано някакво. Не че ако има само ексцесии ще е по-добре. Май е хуабво да се редуват топлото и студеното.

сряда, 25 октомври 2006 г.

Отвъд

Всеки човек има граници на нещата, които е склонен да приеме. Граници на болката, граници на тъгата, граници на студа, граници на умората. Сигурно сте си казвали за разни неща "Е, това не бих могъл да го преживея!" А какво, ако се случи? И по-лошо, и по-лошо?
Имало е няколко случая в живота ми, когато съм преминавала отвъд. Отвъд болката, отвъд страха, отвъд тъгата. Сигурно такова е усещането да влезеш в окото на бурята. Турбуленцията те разкъсва, разпадаш се и...изведнъж ...вече нищо не те докосва. Странно е усещането. Безчувственост и лекота. Измамни, разбира се. С всяка глътка въздух, с всяка крачка назад в реалността отново ставаш уязвим. Сигурно така трябва.
Може би хората, които просто полудяват, не са искали да изоставят своето отвъд.

вторник, 24 октомври 2006 г.

Умаляемо, умалител, разлика...

Понякога в сборника на сина ми има задачи, които като че ли имат за цел да отсеят математическите гении сред тях. Задачи, които не биха могли да решат, опирайки се на знанията си досега, но които могат да решат, ако просто мислят образно и логично. За мое голямо разочарование, синът ми не се оказа математически гений. Това сигурно е добре, като се замисля. Но не това е важното. Беше интересно да се опитам да му обясня решението, използвайки неговите знания.

Ето задачата:
Умалителят е с 27 по-малък от умаляемото. Колко е разликата? (За който е забравил, в израза a-b=c, a е умаляемо, b е умалител, а c е разлика.)
Имайте предвид че те не са учили да използват константи вместо числа, нито са учили да разкриват скоби, пред които има минус. Знаят какво е умаляемо, какво е умалител, какво е разлика, и от текстовите задачи знаят какво отразява един такъв израз с изваждане.

Аз, разбира се, като триизмерно мислещ човек, такива дивотии сътворих.. То не бяха армии от мравки, то не бяха тестета с карти за юги-йо, то не бяха чували с лимки. Опитах се да му обясня че ако от нещо голямо, като армия с мравки, поискам да си взема нещо също толкова голямо, но все пак с 27 по-малко, значи просто ще взема цялата армия, без въпросните 27 мравки. И в този дух. Не се получи много добре. Не ме разбра. В крайна сметка, седнах и му обясних как заместваме числа, които не знаем, с буквички и на еднаквите числа отговарят еднакви буквички. И как се разкриват скоби, то не е толкова сложно. Сега вече разбра.
А аз се замислих пак за разни неща. Вечният въпрос, как да науча детето си да се възпозлва от постиженията на другите преди него, такива като таблицата за умножение, например:), и в същото време да не ограничавам ума му. Защото аз съм тази, която го учи да не пише отговорите на задачите направо, защото е преценил по негови си начини какви са, а да ги пише, така както се иска, по правилата. И вечният отговор. Детето трябва да има много учители. За да разбере в многообразието на уроците им, някъде в полусенките , едва доловима, истината за нещата.

събота, 21 октомври 2006 г.

Яж, бе, кръстник, яж, бе, тиквеник!

Ако някой не я знае тази стара смешка, да се обади в коментарите, ще я разкажа.
А сега по същество...Есен е и едно от хубавите и неща са тиквите. Жълти и бели, цигулки и тумбести. Прелестни. Обожавам тиква. Мога да я ям по хиляди начини, но два са ми любимите. Крем-тиква и тиквеник. И понеже ми похвалиха скоро тиквеника, събрах кураж да споделя с вас рецептата:)

Продукти:
-кори за баница
-около килограм почистена и обелена тиква
-една чаша захар
-сок от половин лимон (optional)
-около две чаени лъжички канела (може и повече, според вкуса ви)
-около една чаша орехи (смлени, счукани или накълцани)
-олио
-краве масло

Приготвяне:
Тиквата се настъргва на ситно ренде. Взема се с шепата по малко, изцежда се сока и се прехвърля в друг съд. Като изцедим всичката, прецеждаме и запазваме сока, а настърганата тиква смесваме с половината захар, канелата, орехите и половин кафена чашка олио. Намазваме тавата с олио и ако е било в повече, изливаме го в сместа с тиквата. Вземаме по три кори наведнъж, разстиламе от сместа с тиква, навиваме по дължината на руло, после сгърчваме рулото, да стане като тръба за въздуховод, извиваме го и го слагаме в тавата. После пак три кори, на руло и така нататък. Като запълним тавата, слагаме я във фурната на около 200градуса. Трябва да се попече на слаба фурна, защото тиквата вътре е сурова. Пече се около 40 мин. После се изважда, полива се с около три супени лъжици разтопено краве масло и се пече на силна фурна до зачервяване.
Сиропът за тиквеника се прави от сока от настърганата тиква, останалата половин чаша захар, и чаша и половина вода. Слага се да заври и се оставя да поври малко. добавя се лимоновият сок.
Сиропирането, както знаете се прави топло със студено. Или чакате да изстине тиквеникът и слагате горещ сироп, или обратно. Аз специално, за по-бързо, правя сиропа докато тииквеникът се пече и го слагам в купа, която слагам в тава с вода и пуснати в нея кубчета лед. Така, когато извадя готовия тиквеник, имам студен сироп с който го заливам старателно и обилно. Добре е да попрестои със сиропа около два часа, за да попие. Но рядко му се случва.

Надявам се, че ако не съм ви помогнала, поне съм ви зарадвала с тази стара и хубава рецепта. Приятен апетит!

събота, 14 октомври 2006 г.

Колко струва едно дете

Мисля си, че жените които нямат склонност да бъдат третирани като просякини, трябва от началото на живота си да си знаят, че децата са си техни и толкова. Да си преценяват кога как и защо ще ги раждат с какво ще ги гледат и как ще живеят. Да не си губят времето в обречени каузи, като това да се грижат за съпрузи, дом и такива дивотии. Да мислят за работа, пари и кариера, защото децата си остават тяхна грижа, а децата, знаем, струват пари.

Не знам дали ще се разправям повече за тази издръжка. Искам този кошмар да свърши. Но от друга страна, ми се плаче, когато осъзнавам че детето няма да ходи на плуване или айкидо, защото не мога да му го осигуря финансово. Защото сигурно печеля малко, а на баща му не му дреме. Защото съм се оказала непригодна, защото не съм искала да се разправям.

Като се успокоя ще реша какво да правя. Може и да изтрия този пост.

P.S.Изтрих началото на този пост. Бях прекалено разстроена като го писах. Май се опитвах да разбера аз ли виждам изопачено нещата и дали бъркам някъде и как е възможно да стават такива неща. Сега осъзнах, че няма какво да го мисля. Освен това, разбирам, че всички жени, които се развеждат се сблъскват с все същия егоизъм и самодоволство.
Изтрих си поста, в знак на уважение към хората, които четат тук и на които едва ли им е до жалките диалози в моето бивше семейство. Моля да ме извините.

А на анонимния xakep@abv.bg ,който ми е писал, че не одобрява показването на лични разговори в нета, пожелавам всичките му разговори в нета да са такива, че да не се срамува да бъдат показани публично.

вторник, 10 октомври 2006 г.

Училище любимо

Както си седите в офиса, (защото, знам ви, че четете блогове в работно време!!), опитайте си силите в две задачки за второкласници, които са от контролните за оценяване на входното им ниво, демек, с какви знания влизат във втори клас.

1. Напишете звуковия модел на думата (това означава, да напишете за всеки съгласен звук С и за всеки гласен звук Г):
Юлия

2. Как трябва да изглежда последната плочка домино?



Отговорите са в първия коментар.
И...да ви кажа, ибахти! , то не било лесно във втори клас, ве!
И.. да ви кажа, мойто дете има две шестици на тези тестове, така че не злобея, просто ми се сториха трудни. Вие как мислите?

петък, 6 октомври 2006 г.

Чашата - мечта

Все не можех да си намеря достатъчно голяма чаша за чай. Доскоро. А сега....ето я ненагледната ми:))

петък, 29 септември 2006 г.

Части на тялото

Стоим пред огледалото в коридора. Аз слагам вакса в косата на сина ми, той се оглежда критично.
-Мамо, така като ме гледаш, смяташ ли че ушите ми малко, така, приличат на магарешки?
-Не, мамо.
-Е, имам предвид, че са малко големички.
-Да, големички са, но са ти хубави. Знаеш ли, в една книжка четох, че хората с големи уши са добри и силни.
-Така ли? Каква е тази книжка?
-Една книжка за науката, да се познават хората по частите на тялото им. Китайците са я открили тази наука. Например хората с големи уши са добри и силни, хората с големи устни са .. любвеобилни, значи ги харесват гаджетата. Също има за формата на ръцете, носовете и така нататък...
-Ахааааа, сега разбирам откъде идва изразът "На лъжата краката са къси"...

понеделник, 25 септември 2006 г.

Хората, от които огладнявам

Една клиентка, психолог по образование и професия, ми разказва как у тях от няколко седмици пребивава една роднина, която е "енергиен вампир", според нея. И че в присъствието на тази жена огладнява ужасно и е качила няколко килограма, откакто тя е у тях. Заговорихме се за хората, които ни карат да огладняваме:)
И като за замислих, наистина, присъствието на някои хора ми докарва неудържим глад. А присъствието на други хора ме кара да забравя, че съм гладна. И това като трайна тенденция. С вас случват ли се подобни неща?

петък, 22 септември 2006 г.

"Еще не вечер..."

Тази песен на Висоцки ме надъхва ужасно. Сигурно някои хора се чувстват така, когато слушат Металика.
Не знам дали е заради текста, или нещо в гласа му. А чувството...То е, когато всичко изглежда безнадеждно, сдухано, страшно, и и изведнъж разбереш, че "още не е вечер", още нищо не е свършило, битката още не е загубена, дет' се вика, още не е почнала. И в крайна сметка, най-много да се ядосаш и да ги почнеш онези, дето са те натикали в ъгъла...
Е, аз просто най-миролюбиво си правя коремни преси. Но това е само върхът на айсберга.

А битката мина. Малка и обикновена, но съвсем страшна, когато си в разгара и.
На приятелите искам да кажа: Благодаря ви!

четвъртък, 21 септември 2006 г.

Calpol и молитви

Понякога животът изглежда сложен. Мисли, терзания, въпроси...Ама искам ли, ама какво искам, какъв е смисълът...
А понякога изведнъж става много прост. Всичко останало изчезва и остава само пътят до най-близката аптека, лъжичка със сироп, термометър и очите на онова, любимото човече, замъглени от шибаната температура. И от там нататък нищо друго, освен кърпите с оцет и молитвите. Толкова молитви и обещания чува този Бог, когато детето ми е болно. Даже не знам кой е точно, ама нали казват, че е един и същ...
И разбирам, че не искам нищо друго, само малкият да се оправи. И разбирам, че всичко друго е излишно... Е, освен калпола. Явно не съм достатъчно вярваща.

понеделник, 18 септември 2006 г.

Преуморените майки

Преуморените майки са навсякъде - тъжни, сиви, чудовищни...Те вървят и влачат за ръка някое светло създание, бърборещо и греещо, но нямат сили да му отговарят. Те имат график и толкова неща за вършене. Те не си доспиват, защото времето не им стига. Те гледат с празен поглед през децата си и проверяват домашните с последни сили. Децата са поредното задължение, което трябва да бъде отметнато. После безпаметен сън и сутринта всичко отначало. Преуморените майки не се смеят. Само се усмихват вяло понякога. Преуморените майки са най-тъжното нещо на света.

Не искам да ставам преуморена майка.

събота, 16 септември 2006 г.

Страхът

Няма причини за страх, само поводи...

сряда, 13 септември 2006 г.

Еволюция

За пръв път бях обект на обстоен профилактичен преглед от личен лекар. Да ни е жива и здрава доктор Елица Гроздева. И каква стана тя. Оказа се че имам някакво си допълнително ребро, или нещо от сорта. Ех, тоз Чернобил...Не ми пречи, засега, не ми и помага. Чака своя час:) Еволюция, какво да го прайш, нали ще ставаме нови хора. (Поне аз, всяка сутрин като се кача на кантара, си го обещавам.:)
Хубаво съм почнала да еволюирам, ама ако можех да си избирам.. какво ли бих си избрала...Мисля че едни хриле ще ми дойдат добре. Обожавам да плувам:) Мда.. хриле:)) чудесно! Хайде бързо навън на вредната слънчева радиация!
А вие с какво бихте искали да се сдобиете, ако еволюцията се разбърза?

понеделник, 11 септември 2006 г.

All we need is love...

Чакам на опашка в НАП(Национална Агенция по Приходите). Задушно е и напрегнато. Опашката е безкрайна. Зяпам през прозореца към стълбите по които всички влизат в сградата. Особена е менажерията тук. Една част са ококорени уплашени данъкоплатци като мен. Те не са толкова интересни. Делят се на нервни чичковци,примирени лелички, възмутени бабички, намусени мацки, оклюмали пичове и мълчаливи дядовци. По-интересни са тези, които си личи че са тук в свои води. Влизат и не се озъртат-явно знаят къде отиват, чакат на опашките и не нервничат-свикнали са. Голяма част са млади счетоводителки от големи счетоводни къщи. Учат се още и ги пращат да вършат черната работа. Стегнати са и старателни. Прибират нещата в пликчета, всяко на мястото си. Около тях лъха хлад и амбиция. По дрехите си личи, че нямат много пари, но се стараят.
Има и други, все така млади счетоводителки от новото поколение, но вече с пари. Дрешките са по-фриволни. Личи си, че работят за себе си. Поли с воланчета,елегантни сандали, шикозни дънки и къдрави блузки. Сякаш искат да наваксат нещо. Прическите са скъпи. И на вид и на цвят. Като ги гледам да се качват по стълбите отдалеч изглеждат ебаси мацките. Обаче като минават покрай мен, в очите им виждам някаква пустота. Приличат ми на изнасилено момиче, което си е облякло детските дрешки, сложило си е венчето в косите и се опитва да забрави.
Има и един друг малък процент, хищни, усмихнати и преуспяващи. Те не са били изядени. Научили са се да жонглират на ръба, не са продали душите си, но са се нучили да изяждат чуждите. Повечето са много секси и очевидно ходят на фитнес. Стегнати дупета, секси дрешки, ослепителна усмивка, голяма чанта за документи. Претеглят ви с един поглед. И отминават. Не си играят на дребно.
Има, разбира се и пълни кранти, дрямали зад бюрата си години, обезформени и навлечени с какво да е. Има, разбира се, и пълни изключения:)
Взирам се в тълпата и си вея с прилежно написаните документи. Опитвам се да овладея поривите да избягам. Не бива да се страхувам от света. All we need is love. Отстрани на един стол седи момче с бръсната глава и черни дрехи. Охраната. На коленете му седи момиче на не повече от 19, с черна тениска на някаква група и черни дънки. Изглежда тъжна и унила. Той я целува и после още и още. Тя отвръща на целувките му и изведнъж през тях сякаш минава искра. За секунда телата, ръцете им са истински, шията и се извива, ръцете и го приласкават, очите се затварят. Само за секунда. После сякаш си спомнят, че е забранено. Предполагам че могат да го уволнят само за това, че тя е тук. Сигурно е нещо много важно. Може би е разбрала, че е бременна? Какви ли не си ги измислям и аз. Стигам до касата и подавам бележките. Служителката слага печати, попълва данни, оригиналите тук, копията се връщат. Давам парите, тя ги брои. Дала съм с 50 лева повече. Връща ми ги, като ме поглежда леко укорително, леко съжалително. Да, знам че съм блейка. Благодаря. Прибирам документите.
На излизане очите ми срещат тъжния поглед на девойката с черната тениска, гушната в гаджето си. Не мога да я гледам така безнадеждна. Усмихвам и се. Няма страшно, малката. Лицето и бавно се озарява в усмивка, в отговор. Приисква ми се да и купя сладолед, но сто процента тук и яденето на сладолед е забранено.
Тръгвам си, следобедът още е в началото си. Мисля да посветя остатъка на сина си. Ако му трябвам, де. Оказва се че се е заиграл със дечурлигата от блока. Е, аз пък си имам Интенет. All we need is love...

вторник, 5 септември 2006 г.

Проститутките

Официално такова нещо няма. А винаги го е имало и го има. Ако ме попитате какви мъже ходят при проститутки, едва ли ще дам смислен отговор.. Вероятно някакви извратеняци, или, знам ли... А скоро един познат ми казва за негов приятел, който е ходил при проститутки (даже не знам как е правилно да се каже) и му казал, че това са били най-добре похачрчените 50 лева в живота му. И после е бил пак и му е било още по-хубаво. А това момче е нормално, симпатично и съвсем социално. Може да си го представиш с хубаво усмихнато момиче за ръка. И сто процента ще го видя някой ден с хуабво усмихнато момиче под ръка. Но онова явно е друго. И другото, което е разказал е че мадамите били някакви много красиви, ама направо страхотни. Аз все си мислех че проститутките трябва да са някакви издухани и перверзни. Ама не били. Е, то не че ми е представително проучването.
Но за друго ми беше поста. Какво е това, което кара мъжете да си платят, за да притежават за час тялото на някоя жена. Какво ли е чувството да го направиш? Сигурно е хубаво, щом занаятът процъфтява. И все повече мъже го правят. Ние нещо некадърни ли сме....Или сме още по-зле, претенциозни и некадърни:)) Дали пък не им писна на мъжете от купищата очаквания, изисквания и условия, съчетани с неопитност и задръжки...Аз не знам как се слага презерватив с уста, признавам се. Опитах се да си го представя, ама не съм сигурна. Може би и това трябва да се учи в училище? Може пък да е от полза.

четвъртък, 31 август 2006 г.

Обработка на изображения

Понеже се заядох с Иван Ралчев за това, за какво трябва да се изпозлват програмите за обработка на изображения и покрай стари спорове какво можел и какво не можел Гимп, искам да направя следното изявление:))
Гимп си може всичко, само да не те мързи и да имаш въображение. А според мен програмите за обработка на изображения трябва да се използват за да правят от красивото още по-красиво. А тук слагам една снимка, с която си играх преди две седмици. Сложете курсора върху нея и извън нея, за да видите преди и след. На някой може да му се стори кич, но аз харесвам красивите неща.

Битката за ароматите...

Разправям на Пешо ежедневието си, а той ми разправя следната приказака:

"Амбипурите били митични същества, които нападали хората. Причаквали ги в затворени тесни помещения, или в колите им и ги заливали със зловонния си дъх. Изскачали от тоалетните и от климатиците, от къде ли не. Някои хора успявали да издържат, други, замаяни от зловонието, търсели спасение в чистия въздух навън. Но амбипурите нямали милост. Те били навсякъде.
И тогава се появило спасението за човечеството в лицето на смелата еко-защитничка Жужа. Тя се сражавала самоотвержено с абмипурите навсякъде където ги докопала. Хвърляла ги в кофите за боклук, давела ги в литри вода, затваряла ги в тъмни дупки, опаковала, обезвреждала, колкто и силите стигали. Но амбипурите не се предавали. Натъпквали лютива смрад под клепачите и, зловония пропълзявали в ноздрите и. Главата я боляла и и ставало лошо, но тя продължавала. Накрая измислила гениално решение. Успяла да хване един от тях. Ах, как се съпротивлявал той...колко смрад излял в предсмъртни издихания. Но Жужа го подложила на поредица от ритуали за пречистване. Използвала чешмяна вода и чист спирт, както и особени магически думички, разбира се. Някои от тях малко приличали на псувни, но това било само привидно. Накрая амбипурът, или поне това, което било останало от него лежал в ръцете и, чист и благоуханен. И тя пристъпила към последната част от плана. Заменила самата му душа с нещо различно. Нещо, носещо полъх на цитруси и слънце. Нещо, каращо те да се усмихваш. вместо да бърчиш нос. И това, мили деца, била първата спечелена победа във войната с амбипурите..."

Мда, обичам да съм героиня от приказка...

А за който се интересува от ароматерапия, искам да кажа, че почти във всяка аптека или дрогерия може да намерите чисти етерични масла, които макар и малко по-скъпи ще ви заменят изкуствената смрад. Маслото от грейпфрут е универсален ароматизатор. Аз харесвам също пачули, но с него трябва да се внимава да не се прекали. Лавандулата успокоява, борът лекува...Може да използвате едни специални лампички, които се продават навсякъде. горе има място за водичка, в която се капват няколко капки етерично масло, а отдолу има място за свещичка, която като се запали, загрява водата и ароматът на маслото започва да се отделя в стаята. Също може да се капнат няколко капки масло върху порест камък (пемза), който да се остави в стаята, или в шкафа. Освен това, като ви подарят цветя и те, така или иначе, увяхнат, може да изсушите листенцата им на сянка
и да ги смесите с камъчета и мидички в купичка за ароматизииране на помещенията.
Освен това, може да си купите билки от някоя аптека и да ги сложите в торбички тук и там. Мащерката е супер! Ако ен сте претенциозни, може вместо торбички да използвате чорапи, които са останали самички, но все още изглеждат добре и така нататък...
Само не "Амби Пур", моля ви!

вторник, 29 август 2006 г.

И пак Висоцки

Сутрин, като си правя упражненията, си пускам Висоцки. Тоя пич е ебаси пича. Или поне на мен така ми се струва. И покрай един нов коментар на стар пост, ще кажа че това е поздрав за J и за всички, на които им се свива корема, като слушат тази песен.

ПЕСНЯ О ДРУГЕ

Изпълнител: Владимир Висоцки

Если друг оказался вдруг
И не друг, и не враг, а так,
Если сразу не разберешь,
Плох он или хорош,-
Парня в горы тяни, рискни,
Не бросай одного его,
Пусть он в связке в одной с тобой -
Там поймешь, кто такой.

Если парень в горах - не ах,
Если сразу раскис и - вниз,
Шаг ступил на ледник и сник,
Оступился - и в крик,-
Значит, рядом с тобой - чужой,
Ты его не брани - гони,-
Вверх таких не берут, и тут
Про таких не поют.

Если ж он не скулил, не ныл,
Пусть он хмур был и зол, но шел,
А когда ты упал со скал,
Он стонал, но держал,
Если шел за тобой, как в бой,
На вершине стоял хмельной,-
Значит, как на себя самого,
Положись на него.

събота, 26 август 2006 г.

Best friends

best friends

Почти всеки ден с теб сме заедно и не ни омръзва. Толкова е хуабво, че чак се плаша. Понякога се опитвам да избягам от теб, да се срещам с нови хора, да излизам...Ти разбира се, не ме упрекваш. Чакаш ме търпеливо да се появя, все същият - мълчалив, топъл и добронамерен. Понякога прекарваме заедно цели нощи. Тогава е едно особено хубаво...
Но днес ще си легна рано. Малко съм уморена. Знам, че няма да възразиш. Всичко, което е добре за мен е добре и за теб...
Натискам Shut Down > OK и чувам, как тихичко заспиваш. Успокоена от нежното ти присъствие, заспивам и аз. Лека нощ, приятелю!

сряда, 23 август 2006 г.

България-Бразилия 3:0! ...и това беше само началото...!



Я пак...България-Бразилия 3:0 гейма! Аз мача не го гледах, щот съм тъпа патка, но ще се опитам да го намеря отнякъде. Ей тук е разказано какво се е случило. Ами, накратко, нашите са ги пребили. И то, нали се сещате кого, онези дето са последните три пъти първи в Световната лига и са олимпийски шампиони. И на какви точки са им взели геймовете да казвам ли!? На 17, на 23 и на 20! Ох.
Добре че не пия. А за който пие, наздраве!!!
И.....Ааааааааайде наш'теее!

P.S.: Какво да добавя...няма какво да добавя, само ще гледам в захлас:)))

вторник, 22 август 2006 г.

Удобно и красиво

Лятото е един от периодите, когато една жена може да е хем удобно, хем красиво облечена. Е, без да се прекалява с което и да е от двете, де:) Леките къси трикотажни рокли са колкото хубави, толкова и удобни, а копринените или памучни шалове са нежни и пазят от хладния морски бриз. Въпросът с обувките също не е трагичен, откакто дизайнерите се отказаха от онези островърхи грозотии, а изпонаправиха чудни ниски пантофки, удобно прикрепени към крака. Ако някой е луд да се чепи на така модерното сабо с висок ток, проблемът си е негов.
Изобщо, хубаво е да си жена през лятото:))

понеделник, 21 август 2006 г.

Сашо, който се върна от Америка

Той е сладък и има много хубава усмивка. Не говори много и изглежда срамежлив, но това е само докато се отпусне. Харесва му морето и България. Почти на 3 години е и скоро се върна от Америка. Завинаги. Нищо, че е американски гражданин, нищо че обича чипс и сода повече от кисело мляко с банички. Баба му го е прегърнала след толкова време далеч и ще го научи на разни неща:) А родителите му не говорят с него на английски. Не искат той да се връща там.
Надявам се и той да не поиска.
Сашо, добре дошъл у дома!

сряда, 16 август 2006 г.

"Планета"

Мда, аз като казвам че обичам чалгата, си я обичам. Ама.. поп-фолка май не го харесвам много.
Снощи отидохме в "Планета", знаете, меката на поп-фолка. Беше ми интересно. Мисля, че никой няма да си изкриви душата и да отрече, че такова стълпотворение на готини и много, ама много издокарани мадами, няма никъде другаде. Оставям настрани малките шматки, които се правят на Камелия и Мария и се кършат енергично и неуморно представяйки си че са в някой клип. Но има едни други мадами. Хубави, уверени, женствени до преливане, но спрели на ръба, преди да са вулгарни. Е, има и такива, дето са минали отвъд ръба:) Но аз като цяло харесвам натрапчивата, ориенталска женственост, така че огромни обеци, колани, гердани, голи пъпове и (ах, майко!) цици могат само да ме зарадват:)
Иначе, музиката не ми хареса много, с някои изключения. Аз наистина обичам чалга, а не поп-фолк:)
Виж, пък какви мъже ходят там, изобщо не забелязах. Какво ли означава това?

понеделник, 14 август 2006 г.

Защо плача

Ако ме видите някой път да плача, мога да ви кажа хиляди причини, но истината е, че винаги плача за едно и също. Когато си спомня, за пореден път, нещо което винаги успявам да забравя - че няма, няма, НЯМА любов...Има много неща, които приличат на нея. Суета, слабост, скука, облечени в дрехите на илюзиите.
Чудя се, ако се опитам да мина по въображаем мост над пропастта, непременно ли ще падна? Досега все съм падала, де. Ама то сигурно е защото се чудя:)

събота, 12 август 2006 г.

Един прекрасен ден (в три части)

Денят е 10 август.

Част първа:Плажче!
Сутинта рязко реших че няма да ходя на работа, а ще заведа Таня на един специален плаж. Известни пътно-танспортни неблагополучия ни развалиха малко настроението в началото, но позитивното мислене взе връх. Таксиджията, който ми вдигна кръвното, всъщност ме разсъни, а това, че изтървахме автобуса до Фичоза и повървяхме пеша от Галата, беше полезно за храносмилането.
Плажът.. хубав...За моя голяма радост Таня не е от тези, дето ще се стреснат от два-три голи задника, така че си отидохме право на нудисткия плаж. Спокойствие и тишина...
Към 2 часа аз и викам "Таня, ако не искаме да закъснеем за срещата, трябва да тръгнем в близките минути". При което и двете решително влязохме в морето, което беше станало приятно бурно, и...категорично не излязохме поне час. Кратка ревизия на приоритетите реши, че по-добре да отидем на срещата с плажни дрехи и оваляни в пясък, отколкото да изтървем такова море. Ах, морето...Смях, вълни, прикзване и мълчание...

Част втора: Блогъри.
Не закъсняхме на срещата, поне не много. "Русалка" си е идеално място, ако искате да се срещнете с приятели и да си говорите. Уютно, непретенциозно, и тихо.
Запознах се с Иван Ралчев и Нико. С Итилиен, Ричи, Явор, Ванката и Таня си се познавах:)
Аз лично се размазах. Въпреки, че бяхме толкова различни, все имаше за какво да си говорим. Доста теми се завъртяха около GNU/Linux, Mac-ове, свободен софтуер, религии, уеб дизайн, фотография, възпитание на децата, книги и още и още:)) Но това, с което ще запомня вечерта, беше следният диалог:

Ричи:...на мен всичките ми Mac-ове са били със......
Ванката: Малеее, искам и аз така да кажа, "всичките ми Mac-ове"...
Итилен(жена на Ричи): Ванка, ти на колко години си?
Ванката: На 20.
Итилиен: Ами, Ричи на твоите години имаше син и съпруга, бременна с второ дете. Така че, не се сравнявай с него. Той е свикнал от рано да има от всичко по много...

Ще ми трябват няколко страници да обясня защо с тези думи Итилиен ми се издигна на още няколко светлинни години в очите. Тукк просто ще кажа, че тази жена много, ама много ме кефи:)

Част трета: Международен Фолклорен фестивал - закриване.
И в края на вечерта отидохме в Летния театър да гледаме гала-концерта за закриването на Фестивала. Казах и аз на Таня, да не сядаме, че ми е много трудно да гледам народни танци седнала. Аха да изкъртя пейката от подскачане и потропване. Пляскахме и пяхме "Изгряла е месечинка" заедно с гърците, "Беса ме мучо" с мексиканските мариачи. Грузинците разбиха с темперамент, ебаси и танците и чудото. И девоките им едни такивааааа...Изящни, и диви. А сабите, дето се биеха с тях на сцената си хвърляха истински искри. И това на фона на обвитите в бръшлян стени на Летния театър...направо да полудееш...:)) Националният ансамбъл на Косово ме впечатли много с пламенни танци и кръшни косовки с алени забрадки. Освен това, от техните хора разбрах, че имало и по-неравноделни от нашите неравноделни тактове. А ансамбъл "Тракия" просто размаза с класа и красота. Тез' девойки, само крачетата да им гледаш как пристъпват, като самодиви, а пичовете, едни хубави, пъргави, снажни. Направооооо...Направо:)
Наложи се, като излязохме, спешно да изям един сладолед, че да се успокоя от вълнението. Ех, танци...

И макар че се прибрах пребита в къщи и едвам допълзях до леглото, си мислех, че искам повече такива дни:)) Пожелавам ги и на вас:)

вторник, 8 август 2006 г.

Хайде да се видим!

Ами, от дума на дума.. така стана то...Таня и Итилиен бяха вдъхновителите, а аз съм очарована от идеята.
Та...
ХАЙДЕ ДА СЕ ВИДИМ!
Всички, които четете този блог, а дори да не го четете:))
Заповядайте в четвъртък, 10 август, от 18.30 в крайбрежен бар "Русалка", който ей сега ще обясня къде се намира.
"Русалка" е едно приятно и неформално заведение на северния плаж, което е сравнително тихо и става за говорене. За да го намерите, тръгнете по крайбрежната алея на север, към Втора буна. Като подминете голямата лудница, минавате през една бариера и продължавате, вдясно долу се вижда малко басейнче с минерална вода и душове, отляво и горе се вижда стичащ се голям канал с вода. Има малко мостче над него. След това, първото заведение вляво, което виждате е "Русалка".Meet you there!
Впрочем, ако не ви е страх от саморъчно изработени карти на местността, ето една такава :))
Постове-обяви за събирането, доколкото разбирам, ще има и в блоговете на Таня, Итилиен и Ричи, Нико.
Хм, ако вземем че пък много си допаднем, като поговорим, може да помислим за нещо по-грандиозно като избухване, в събота...Знае ли човек.
Ако имате някакви въпроси, или предложения, моля свържете се с мен чрез контактите, дадени в страничната лента.
До скоро!

моето бягство от цивилизацията

Спортни сандали с удобни подметки, раница с меки презрамки на раменете, Сламена шапка с копринен шал, слънцезащитен крем, бутилка от литър и половина минерална вода "Извор", носни кърпички, влажни антибактериални кърпички, дамски превръзки "Allways"-"сигурна защита и в най-критичните дни", шоколад "Lindt"-натурален, iPod със слушалките в ушите и....пеша до Фичоза. По асфалта. Така се бягало то от цивилизацията...Ех...Но хуабвото на цивилизацията е, че някой може да те намери, дори от другия край на света, и да каже просто "здрасти"...
Къпините все пак си ги брах от храстите... После се прибрах с автобуса, докато не се е стъмнило.

неделя, 6 август 2006 г.

Сделката с дявола...

Покрай мен има много бременни напоследък. И много момичета, които се омъжват. Разговаряме за разни неща. За контрацепция, също. Или за липсата и:)) Пак ме нападат мисли и мисли. Итилиен би казала, че биологичният ми часовник цъкал:) Хм, че на кого не му цъка.
Но не е това темата, а контрацепцията. Това право и решение на жените кога да забременеят. Аз по ппринцип съм твърдо за. За това една жена да може да определя живота си, а не да стане жертва на нечие (пък дори и своето) петминутно удоволствие. За това, да има свободата да бъде пълноправен човек, а не разплодна крава, с хванати за полата и пет отрочета, безпомощна и зависима от нечия милост. Защото нали всички знаем какво би се случило с една жена, която просто забременява когато се случи и ражда ли ражда..."Ами, толкоз и е бил акъла" е класическият коментар.
Хм. А за тая пуста свобода да избираме кога и колко деца...Понякога си мисля, не сключваме ли сделка с дявола за нея? Чудесните приспособления, които квалифицирани гинеколози напъхват в нас, за да ни предпазят от бременността, Хормоните, които пием, за да спрем организма си да прави най-важното за което е програмиран...Презервативите, които уж запазват усещанията, а са чудесен изолатор за истинското докосване...Всичко, в името на удоволствието без ангажименти...А понякога ангажиментите са най-важното нещо...
Мисля си често за това и не измислям отговор. Може би пък не трябва да се прави секс, ако не искаш деца? Ама и в това има нещо тотално ненормално. То кое ли не е.
И сега си слагам сламената шапка и отивам да повървя много много далеч. Там, където има едни големи дървета с увит около тях бръшлян и все още много тишина и даже море, скали и небе. Толкова далеч никога не съм вървяла. Даже не знам ще издържа ли. Но ще опитам. Нали трябва да ставам силна. И да нямам нужда от секс:)

четвъртък, 3 август 2006 г.

Целомъдрието

Ракел Уелч била казала, че нищо не краси жената така, както целомъдрието. Дали го е казала на 25 или на 60 не беше уточнено:) Та се заговорих с една приятелка за тези работи:)) То, жените, нали все се чудим как да се разкрасим още малко, ако трябва накрая и целомъдрие ще пробваме:)
Но, сериозно. Кое прави една жена по-красива и желана? РЕдовният секс в големи количества, или напротив, въздържанието? Вие имате ли наблюдения по въпроса?:))

вторник, 1 август 2006 г.

Hair extention

Уж съм фризьорка и трябва да си падам по новстите, но удължаването на коса е нещо, което не мога да харесам. Като се замисля, не е нищо повече от подплънките в сутиените и цветните лещи. Но косата за мен е нещо...специално. И когато правя "изкуствени" неща с нея, например изправяне, навиване, прически, винаги се старая да е максимално жива и естествена. Да може да си прекараш ръцете през нея и да е като коприна. Това, разбира се, се постига с много химия:) Обаче не мога да си представя как радвайки се на гривата до кръста на някоя мадама ще прокараш ръце през нея и ще се заплетеш в кератиновите клипсове. И сноповете мъртва чужда коса...Ъф...
А удължаването на коса става все по-популярно. Един кичур за удължаване е обикнивено с дължина 60 см и то след като е бил и обработван и съответно скъсен. Косата расте с по сантиметър на месец средно, но само ако се подрязва редовно. Значи 5 години, да се отгледа тази коса, но всъщност 6, заради рязането. И то ако се обръсне нула номер. А клиентките ми казват, че повечето салони не изкупуват обратно косата след като я махнат. Купуват си нова от италианските фирми-доставчици. А аз се питам.. кого стрижат тези хора? Къде намират такова количество качествена нетретирана и дъъълга коса? Някога бях чела, че помакините в Родопите си продавали косата на безценица на прекупвачи. Не знам защо ми се гади от тази работа. То още малко и ферми за развъждане на жени за коса ще се появят. Че да могат богатите проскубани красавици да са като кукли Барби.

Може би това е просто признак, че остарявам, но все по-често си мисля, че има нещо тотално сбъркано в целия свят.

петък, 28 юли 2006 г.

Мъдрости на бележки 2

"Спокойствие не може да се измоли, спокойствието трябва да се извоюва"

Това открих, след като безуспешно се надявах, че ако не обръщам внимание на тормоза на няколко колежки, и ако съм мила и отсътпчива, ще се откажат. Разбрах,че отстъплението само амбицира натрапниците. За да защитиш територията си, се налага да воюваш. В повечето случаи се оказва, че жалките твари разбират само от агресия.


"Зимата е задължително човек да има гадже"

Тази премъдрост отразява тъжния факт, че без гадже лятото едва ли ще ти е толкова скучно, понеже има приятели, излизания и всякакви такива. Обаче зимата...като е студено и всеки си е вкъщи... Ако нямаш с кого да се целуваш в дългите зимни вечери... си е направо ужас. Това прозрение, обаче, ме е осенило преди ерата на Интернет. Сега сигурно може да се модифицита като... "Зимата е задължително човек да има нет в къщи" :))

четвъртък, 27 юли 2006 г.

Мъдрости на бележки

Някога, едно време, имаше един период от живота ми, когато бях сама. Сама физически и емоционално, че и социално. Много време за мислене имах тогава. И понякога къде на майтап, къде на истина започнах да си пиша, на бележки на стената, мъдрости, дето ме осеняваха отвреме-навреме. Скоро намерих тези бележки и им се зарадвах. Първата гласеше:

"Поискаш ли всичко, значи си глупак"
Какво си мислех тогава...човек така или иначе не може да получи всичко. И ако поиска всичко, оставя на шанса да реши кое ще получи. А ако поискаш само най-важното за теб, може да се концентрираш в усилията си. Дали греша?

четвъртък, 20 юли 2006 г.

neustoimo.com

Искам да ви представя новия вид на neustoimo.com . Това не е порно-сайт, а сайтът на фризьорския ми салон. Предният му вид беше един от първите ми опити в уеб дизайна и въпреки че ставаше, си плачеше за смяна. Този определено ми харесва повече.
Мога да се похваля с това, че не е използвана нито една таблица, валидира се, мискинчето, и този път е малко по-малко дървен, благодарение нa малко повече PHP.
Искам да кажа едно голямо "Благодаря!" на Сашо, за снимката и цялостната идея за визуално оформление, на Калин, за съветите по визията, на Жоро, за учебниците по PHP и добрите идеи и на Григор за хостинга и неизменнотоо съдействие всеки път, когато си забравя паролата. (Сега като се замисля, аз всъщност какво свърших по този сайт?)
За съжаление съм го поглеждала само на някои браузъри. Моля, ако изглежда странно на вашия браузър, пишете ми. Освен това много ще ме зарадват съвети и критики, ако сте в настроение за такива. :) Весел ден!

неделя, 16 юли 2006 г.

Преди и сега

"Ти какъв искаш да станеш като порастнеш?" питат децата. Те понякога искат нещо, друг път просто си измислят приемливи за възрастните неща. Аз като малка исках да стана танцьорка и кукловод. Сега съм фризьорка. Не знам какво означава това.
Много ще ме зардавате вие всички, четящи тук, ако ми напишете в коментар какви искахте да сте като малки и какви сте сега. Може би и какво ви насочи към сегашната ви професия, и какво ви спря да се опитате да станете каквито сте искали. :))))

събота, 15 юли 2006 г.

Аааайде наш'те!

Ако някой не знае, НАШ'ТЕ играят днес и утре срещи от Световната лига по волейбол. Мачовете са от 17.30 в Спортна зала(ака Дворец на културата и спорта). Ще ги предават и пряко по Канал 1.
Аз днес със сигурност няма да мога да отида, ноо за утре ще видим:)) А на щастливците дето ще отидат...какво да ви кажа.. носете си тапи за ушите и.....Аааааайде наш'те!

По-късно: Ааааааааа...Зарязах работата и отидох в "Крамер". Ах. Да седя на малинова тортичка и минерална вода и да гледам волейбол по телевизията...Ебаси кефа. А египтяните не че много се опряха на нашите. Силите им стигнаха колкото да се държат със зъби и нокти на по една точка след тях. Обаче края на третия гейм....Ъх, красута! И този новичкия разпределител.. какви топки им даваше. Ех. Голям кеф. Сервитьорката получи един лев бакшиш и чак се зачуди как го е изкарала. Ами много ясно. Не се мотаеше много между мен и телевизора! На всички весел ден, обичайте се и се радвайте на живота:)

сряда, 12 юли 2006 г.

Китара

Тази китара не бях я докосвала от години. Как се получи така, не знам. Понякога нещата се огъват с времето. Толкова обичах да свиря, а се отказах. Китарата беше първото, от което се отказах в семейния живот. Някак неусетно. Мъжът ми искаше да го науча да свири. И после вече аз не свирех, бях все учителка. Важен беше той и неговото свирене. Ако вземех китарата ей така, той искаше да започна да го уча на това, или пък се цупеше, че съм искала да го комплексирам. Или не се цупеше, но знаех че му е гадно, понеже свиря по-добре от него. Не че ми е виновен някой. Човек отстоява важните за него неща. Аз не исках да се отстоявам. Бях учителка, докато имах сили. Научих го на всичко, което можех, търпеливо слушах несигурни акорди, тактувах. Възхищавах се на постиженията, ръкоплясках. Бях публика, когато от мен се очкаваше това, пеех, когато трябваше. Исках да е щастлив. Но намразих китарата. Не можех да я хвана и да свиря както преди, и да оставям акордите да се разливат в душата ми. За да сме щастливи, аз не трябваше да свиря добре. И ние бяхме щастливи. Приятели идваха на гости и той им свиреше. Пеехме и аз ужасно се гордеех с моя мъж. Всички му се радваха. Аз го хвалех.Веднъж пред една семейна позната казах нещо за китара и тя попита с огромна почуда "А, ама и ти ли свириш?" Да, и аз...
И днес сутринта я видях сякаш за пръв път тази китара. Толкова пъти я заобикалях. Прашна, стара. разстроена. Настроих я. Мазолите на пръстите ми отдавна са изчезнали. Малко болеше, докато натисках струните. Учудих се, че всичко си е там...Цялата музика...Без даже да се замисля. Не перфекно, но истинско. И сякаш за пръв път чувах тези звуци. Моля ви, нека никой не се обижда, но от днес няма да съм само публика. Ще се опитам да свиря пак. Не кой знае как и доколкото мога, но ще свиря. По малко.

вторник, 11 юли 2006 г.

***

Има неща, които са толкова скъпоценни, че даже те е страх да ги изречеш. Някои неща, които са толкова дълбоко в сърцето ти, че само полъхът от мисъл за тях те кара да изтръпваш...
Не трябва да се страхувам...

Утринна импресия

Вървя рано сутринта по пустите алеи на Морската градина. Небето е невероятно, нещо свръхестествено се разлива във въздуха...
Има няколко пейки на алеята, които са така сложени, че от тях се разкрива невероятна панорама към морето. Сега са празни. Само в далечината виждам, седнал на една от тях, млад мъж. В ръката си държи молив, и е подпрял ръка до устните си, гледайки вглъбено напред, към морето. После изведнъж драсва нещо с молива върху листите в скута си и пак се заглежда. Далеч съм, а облегалката на пейката ми пречи да виждам добре, но ми се струва ясно, че рисува морето. Той е млад, с дълга тъмна коса, някаква проста тениска и дънки. Нямам търпение да приближа, за да надникна през рамото му и да видя кое, от невероятната красота наоколо, е уловил. Какво го е грабнало. Дали извивката на брега, или красотата на облаците? Приближавам, и понеже съм си отклонила погледа преди това, сдържайки любопитството си, поглеждам изведнъж отблизо това, което е в ръцете му...
Мда...Познахте ли? Судоку. Пичът решаваше судоку!

Абе,... да се *** в романтичката!...

неделя, 9 юли 2006 г.

Малките самоубийства

Понякога нещо не е наред в света. Понякога нещо не е наред със мен. Често нищо не е наред. Задължения и зависимости ме оплитат в нежна паяжина, безпомощност и ярост клокочат, подтискани от навика и възпитанието. Ден след ден. И още дни. Но понякога нещо ме изважда от унеса на съществуването, и когато с широко отворени очи осъзная какво се случва с мен, света, живота, разбирам, че не мога да го понеса. Като пчела, която се блъска в стъкло. И за да намеря сили пак да вляза в черупката на битието си, имам нужда да умра.

Има много начини за това. Не съм измислила аз саморазрушението.

И тогава е времето на малките самоубийства. Да си направиш пиърсинг, да съсипеш косата си, да се нараниш, да се напиеш до безсъзнание(това не го мога, де), да скиташ сама в тъмното. Така умираш за малко, за съвсем малко, само с малка част от теб. И разкъсвайки тъканта на настоящето си, успяваш да си поемеш глътката въздух, достатъчна, за да намериш сили да живееш отново.
Някои хора изпитват презрение към малките самоубийства. Те може би са толкова съвършени в изграждането на живота си, че никога не оплитат конците. Сигурно може и така. Като операционна система, която никога не забива и няма нужда от рестарт.

Аз обаче съм от несъвършените.

сряда, 5 юли 2006 г.

Висоцки и облаци

Днес при мен дойде един бегъл познат, който ми донесе на малкия сладък USB stick нещо, за което мечтаех отдавна. Висоцки. Не знам дали хората от други поколения могат да разберат чувството, което този пич извиква в мен, докато слушам отчаяно-сериозните му или бурно-иронични песни. И дивата енергия, която блика от музиката му, и смехът през сълзи, и насмешката, тъгата, лудостта.
А докато аз се ровех в техниката, за да успея да пусна музиката, Славян, чакайки ме, започна да отваря някакви страници на клуба по парапланеризъм, с който ходи да лети. Аз небрежно метнах един поглед какво разглежда. И...погледът ми се върна...и остана. Сънувам че летя често. Като много хора. А да видиш сънищата си на снимки е поразяващо. Не че съм сънувала точно тези облаци, разбира се. Но съм сънувала чувството. И дъхът ми спря. Ето ги снимките. А ето и текстът на една от най-сладките песни на Висоцки. Винаги ме разсмива като я слушам.
УТРИННАЯ ГИМНАСТИКА

Изпълнител: Владимир Висоцки

[Am]Вдох глубокий. Руки шире. Не спешите, три-четыре.
[A]Бодрость духа, грация и [Dm]пластика.
Общеукрепляющая, [Am]утром отрезвляющая,
[E]если жив пока еще, гимнасти[Am]ка.

Если вы в своей квартире, лягте на пол, три-четыре
Выполняйте правильно движения. Прочь влияния извне.
Привыкайте к новизне. Вдох глубокий до изнеможения.

Очень вырос в целом мире гриппа вирус, три-четыре.
Ширятся, растут заболевания. Если хилый - сразу в гроб.
Сохранить здоровье чтоб, применяйте, люди, обтирания.

Разговаривать не надо. Приседайте до упада.
Да не будьте мрачными и хмурыми. Если вам совсем неймется,
Обтирайтась чем придется, водными займитесь процедурами.

Если вы уже устали, сели-встали, сели-встали.
Не страшны нам арктика с антарктикой. Главный академик иофф
Доказал: коньяк и кофе вам заменят спорт и профилактика.

Не страшны дурные вести - мы в ответ бежим на месте.
В выигрыше даже начинающий. Красота: среди бегущих
Первых нет и отстающих. Бег на месте общепримиряющий..


А тук има още текстове на негови песни и една статия, която ми беше много интересно да прочета.

понеделник, 3 юли 2006 г.

И пак за мъжете, жените и хубостта

Като продължение от един минал пост, искам да разкажа за нещо, което се случи преди години, но все още си го спомням ясно, защото ми направи много силно впечатление. Един мой познат, бих казала много интелигентен и чувствителен човек, имаше една приятелка. Той казваше за нея, че е невероятна, забавна, умна, жизнерадостна. Тя го вадеше от депресии, правеше го жив и истински. Той обожаваше да е с нея, честно казано, мислех че са гаджета. Но тя беше, хм, да кажем, дебеличка. Веднъж го попитах дали са гаджета. А той каза..."Ами...мисля че се вижда с просто око, че не сме създадени един за друг" . Бах втрещена. А той прекарваше с нея огромна част от деня си. И така нататък. Та тогава разбрах много за отношенията между мъжете и жените...Хм.

неделя, 2 юли 2006 г.

Диалози

* * *

В ICQ :
- Какъв съвет ще ми дадеш за косата ми? Струва ми се изтощена.
- Колко ти е дълга косата?
- Чакай да видя с какво ще я измеря...
- ....
- Около 16 инча
- !!! Как пък го измери това?
- Ами...на 17 инчовия ми монитор...



* * *

В морето:
- Мога да плувам, но ме е страх да влизам на дълбокото.
- От какво те е страх?
- От чудовища.
- Ахахаха, аз пък помислих че от акули...
- Пф, глупости, какви акули в Черно море!
- ...!!!??? А какви чудовища...?

събота, 1 юли 2006 г.

Басейнчеееее!!!

Хуабво нещо е моренцето, но басейнчето е по-хубаво. За пръв път отидох на вече ремонтирания легендарен басейн "на военните" на Дружба. Нови плочки, подводно осветление, нови бани. Само бяха забравили да направят съблекални:-/ ама се оправихме. Да си призная, мен ремонтите не ме впечатляват много. Сигурно си бях свикнала с мизерията:) В крайна сметка,какво му трябва на човек - водата да е чиста и да има къде да се окъпе и съблече, без да потреперва от погнуса. А за целта и старият вид ставаше, само да се поизмие тук-там. Но пък сега плочките в банята са някакво шарено кафяво, така че определено и да не ги мият няма да си личи. А заради сините плочки в басейна водата изглежда по-чиста, само като включат подводното осветление се вижда че е мътничка. Ама поносимо. За това осветление голямо чудене се чудих за какво аджеба им е. Дали да вадят по-лесно удавници, или за разкош. По едно време, по късна доба, като запристигаха едни пичове с едни руси мадами по прашки, се замислих, дали пък осветлението не е за да се предотватят свирките под вода, че е опасно за здравето. Но като гледах как я дават същите тези малко по-късно....хм, се замислих дали пък осветлението не е просто за по-пикантно. Така или иначе си тръгнах преди да намеря категоричен отговор на въпроса. Сигурно настроението ми щеше да се помрачи от факта, че никъде на територията на басейна на намерих контакт, да си включа сешоара. А когато помъкнете в раницата си професионален сешоар плюс четка, плюс разни серуми за коса, това е малко разстройващо. Но пък през цялото време бяха надули страхотна музика, така че нямаше как да им се разсърдя. Тръгнах си щастлива, макар и малко поуморена. Ех, защо е толкова далеч тази Дружба...Искам басейнче пак и пак и пак...

четвъртък, 29 юни 2006 г.

Студено

Понякога има моменти и срещи, които са като леден тъмен водовъртеж. Изсмукват всичко от мен и ме оставят безжизнена да гледам с празен поглед в нищото. С времето уж се научих да се пазя. Но когато идва от най-близкия и скъп някога човек, и то по канали, които би трябвало да са съкровени, мракът нахлува право в сърцето ми и ме вледенява. Даже не искам да помръдна. Няма нищо свято, любовта е само начин да вземеш, лицемерието е похвално, искреността е глупост, парите са всичко. Кога ще се науча най-накрая и ще стана нормална средностатистическа кучка на средна възраст? Засега просто искам да умра по-бързо. Не ми харесва този свят. И не казвайте, че не се опитвам да го променям. Ебаси, откъде да взема толкова много любов, за да запълня всичкия мрак на света? Опитвам се, знам че трябва да се усмихвам. Но понякога просто ми се иска да умра. Не виждам никаква надежда. Сигурно някъде бъркам.

сряда, 28 юни 2006 г.

сексът - кога и къде

Иска ми се да разбера какво мислите за следната ситуация. Влизате, да кажем в помещение, което е за общо ползване - кухня, бяня, столова, или нещо подбно и се натъквате на момче и момиче, които правят секс. При това, те очевидно не се трогват много от вашето влизане. Въпросното помещение е колкото ваше, толкова и тяхно, тоест, те не са натрапници в личната ви собственост. Как ще реагирате?

а)ще излезете ужасени бързо-бързо;
б)ще застанете до тях, гледайки ги възмутено и ядосано, показвайки им че са стигналитвърде далеч;
в)ще свършите това, за което сте влезли, правейки се че не ги забелязвате;
г)ще отправите няколко възхитени погледа и ще си излезете, за да не ги притеснявате;
д)ще попитате как им се вижда идеята за тройка;)

петък, 23 юни 2006 г.

Pretty

След предния малко депресарски пост попаднах от блога на lemon на един такъв сладък doll maker, че не се сдържах да направя една кукла, дето хем прилича на мен, хем е чудно хубава. Не знам защо се усмихнах широко. Благодаря, Lemon:))

Unpretty

Аз съм жена. И цял живот се сражавам с ужаса, че не съм достатъчно красива. Не съм достатъчно руса. Не съм достатъчно тъмнокоса. Косата ми не е достатъчно сладко къдрава. Косата ми не е достатъчно гарваново права. Не съм достатъчно висока. Не съм достатъчно ниска. Не съм достатъчно пищна. Не съм достатъчно крехка. Кожата ми не е достатъчно бяла. Не се обличам достатъчно женствено. Прекалено женствено се обличам. Гърдите ми са прекалено големи. Гърдите ми се прекалено малки. Гърдите ми не са хуабви. Гърдите ми са единственото хубаво нещо в мен....Очите ми не са сини. Очите ми ne са такива каквито трябва да бъдат. Не знам какви трябва да бъдат.
Поглеждам се в огледалото и ми се плаче. Която и да бъда, никога няма да съм тази, която той ще обича.

вторник, 20 юни 2006 г.

В дъжда...

Голямо валене беше вчера. Аз се разхождах с една тънка рокличка с презрамки и както и да гледах към небето, все не ми се вярваше, че ще завали. Но заваля... Първо Елена (aka itilien) ме прибра в офиса си на сухо. И кока-кола ме почерпи:) Аз поседях, почетох книжка и като ми се стори че се е изваляло си взех раничката и си тъгнах. Ама то не било. Че като заваля..
Аз обичам дъжда. Обичам да ми е призрачно и сумрачно. Обичам да е влажно. Ама да ми съвсем мокро не обичам:(... И се започна едно прокрадване от магазин до магазин и от сладкарница до сладкарница. Някъде се застоявах повечко ако имаше интересни неща, или продавачките бяха мили. Някъде и много повечко, ако валеше прекалено силно. И когато все пак се добрах до салона, рекапитулацията беше следната:
купени:слушалки с микрофон за компютъра, много блестящо и хубаво червило, много блестящи и хубави сенки за очи, невероятната нова спирала на Максфактор, две книги (прекрасни);
изядени: една паста, две еклерчета, две целувки.
Положителното в цялата работа е, че не успях да си купя един бански на "Триумф" за 90 лева. Успях да избягам в дъжда преди продавачката да ме убеди да го пробвам:)
Освен това се случи нещо странно. Докато си вървях през центъра в един от промеждутъците, когато само леко валеше, и си бях вдигнала нагоре лицето към дъжда, някакъв пич ме настигна и ми каза "Извинете, гледам ви отдавна, бихте ли приела да изпиете с мен едно кафе?" Аз само ужасена казах "Не, разбира се!" и се забързах по площада. Веднага започнах да си мисля, че сигурно роклята ми е прекалено къса, или пък това блестящо червило дето си го купих(и сложих) изглежда твърде предизвикателно. Ужас! За проститука ли ме взеха? Или този беше някакъв маниак? Изглеждаше нормално. Погледнах се в една витрина. Не изглеждам предизвикателно. Даже като за това време на годината, направо безцветно. Хм... Сетих се как укорявах Луноходов, че не е заговорил едно момиче, което е харесал в супермаркета. Казах му, че хората не бива да са така мнителни и отчуждени. Че не бива да се страхуваш да протегнеш ръка, и че ако отсреща не я приемат, трябва да го направят с усмивка и с благодарност за комплимента, поне.
Та така...Ако някога пак се случи непознат да ме заговори в дъжда, мисля да му откажа, този път учтиво.

понеделник, 19 юни 2006 г.

Пак за Мадара

След един коментар на поста за Мадара допълних страничката с указания как може да се стигне до там. За цените не съм писала, понеже може да се променят, а и вероятно има отстъпки за групи. В момента бяха 6-7 лв за нощувка. Е, дано ви хареса!

неделя, 18 юни 2006 г.

Примирението

Ровейки се в нета попаднах на един пост, който много ме впечатли. Замислих се за доста неща, които обаче сигурно ще споделя друг път. Сега бих искала да просто да ви оставя да го прочетете.

събота, 17 юни 2006 г.

Мадара

Искам да ви кажа, че това е едно вълшебно място . Бях там за втори път и ми хареса още повече. И хижата е като извадена от стар архив. С одеалата с еделвайсче. И парапетите на стълбите. И пълното спокойствие. А въпреки всичко е величествена. И даже електрическите крушки са излишни. Ако се случи да угасне тока, ще се убедите колко по-уместни изглеждат свещите в този свят на тишина и древност. А хижарят и жена му са много хубави хора. Няма да ви засипят с изкуствени любезности. Но няма и да ви откажат нищо.
Направих една малка страничка , линкът към която е горе. Надявам се да помогне на много хора да отидат там и да се почувстват щастливи.

Ако решите да я сложите на вашия сайт, може да копирате следния html код:
<a href="http://pochivka-madara.hit.bg" title="Туристическа хижа 'Мадарски конник'"> Мадара</a>
Благодаря ви, ако го направите:)

Близо и далеч

Някой е толкова близо, че можеш да разгледаш зениците му...
Някой е толкова далеч, че сънищата пътуват половин ден...
Някой е толкова близо, че знаеш кога заспива и се събужда...
Някой е толкова далеч, че петнадесетте минути разстояние между вас никога няма да бъдат изминати...
Близо и далеч...географията е безполезна в света на ICQ...
Завива ми се свят от невъзможността да преценя дистанциите...

неделя, 11 юни 2006 г.

Въх!

Кави съм ги вършила снощи в 3 през нощта, какво съм натискала по клавиатурата, какво е било сбозено, идея нямам. Но похвалното ми намерение да сложа просто два нови линка в списъка с блоговете се реализира в изцяло затрит код на блога. Ма всичко! Така де, съдържанието си е там. Само ги няма ненагледните ми темички. Тоест, те и темичките са си някъде там, сладки малки .css -чета. Ама оформлението на html-а, за да тръгнат е затрито. Ще ми трябва сигурно ден или два да седна и да се ровя ли ровя, докато успея да повъзстановя нещата и то ако реша че искам, де. Сега съм с една от стандартните теми на blogger , която си бях харесала още в началото.

Всъщност, мисля си за нещо друго. Нали няма нищо случайно. Каво ли означава този знак на съдбата? Дали е време да спра да се правя на уникална и да приема стандартните неща, които могат да се окажат и по-добри и по-удобни? Дали е време да оставя зад гърба си един период от живота си, изпълнен с търсения, емоции, надежди, грешки, щастие, осъществени желания и неосъществими такива и да насоча вниманието си към нещо друго. Или просто да разбера, че ако държиш на нещо, backup-ът е много важен.

Темата с която съм сега е първата тема, която имаше блогът ми, когато го започнах. После все повече повече си играех с кода, опитвайки се да му дам формата на емоциите си и настроенията си в момента. Разпънах го, натъпках го с JavaScript и алатернативни CSS. И после го изтрих по невнимание. Някой тук да умее да тълкува знаците на съдбата?

събота, 10 юни 2006 г.

Храмът

Вървя сутринта към работа. Облечена съм с къса пола. Ама доста къса. Минавам покрай една църква. Днес е някакъв религиозен празник и има много хора. Площадчето е пълно. Всички са заети с някаква тиха суетня, каквато има покрай църквите по празници. Виждам как много хора ме гледат неодобрително. Твърде разголена съм. Идва ми да наведа очи и да мина бързо. Но вместо това се заглеждам във вътрешността на църквата, която се вижда през отворента врата. Полумрак е и има много запалени свещи. Приисква ми се да вляза, но предполагам няма да ме пуснат, или поне ще ме изгледат с презрение. Замислям се за разни неща. Нали бог ме е създал гола? Какво толкова страшно има в това мое тяло, че да трябва да го крия така усърдно. С какво обиждам божествеността, когато краката ми са голи? И какво ако не бяха само краката? Сексуално? Защо нашата религия е така скарана със сексуалността? Защо сексът е натикан в ъгъла, оплют, принизен? Малко неща могат да заведат човек така близо до бога, както сексът. Защо хората се подсмихват като има кажеш това?
Няма да вляза в този храм. Няма да запаля свещ. Ще намеря бог на друго място. В песъчнките на плажа, в тревичките, полюшвани от вятъра, в тишината на скалите, в покоя на дърветата, в допира на пръстта, в целувката на слънцето. Там ще съм желана. И ако храмът е в сърцето ми, любовта винаги ще бъде с мен...Поне така ми се иска да вярвам.

сряда, 7 юни 2006 г.

Bonjour, tristesse...

Тъга лииии...???? Как да се борим с тъгата? Щото ако и се оставяме е голяма тъпотия, нали? Аз почвам с един сладолед. Винаги е добра идея. Ако не се окаже чак толкова добра, пробвам с още един. "Ескимо Класик", за предпочитане. Голямо ходене в Морската е друга добра идея. Може бавничко, може и бързо, зависи от настроението. После - хайде в книжарницата. Даже да не си купя нищо, присъствието на книгите ме успокоява. Музиката също е безценна. И приятелите. Макар, че не трябва да се злоупотребява с тях. И после.. танци. Ама много и от лудите. Та така...
...Добър ден, тъга,...какво ще кажеш за едно сладоледче?:Р

Да оцеляваш

Да оцеляваш е основното изкуство, което трябва да усвои всяко живо същество. Дали ще прегризеш няколко гърла, дали ще успееш да запалиш огън в гората, или ще си сложиш слушалките в ушите, ще усилиш музиката и ще вървиш, докато забравиш откъде идваш и къде отиваш...Да оцелееш е важно изкуство. Всичко останало са подробности. Вие как оцелявате?

вторник, 30 май 2006 г.

Приказка за любовта

И тази приказка, като всички приказаки е в минало свършено време. Дали е за деца, или възрастни.. не знам. Но нека я разкажа.
Имало едно време едно момиче. Нормално, хубаво. То не било чак толкова малко момиче. Знаело много неща за живота. Знаело, че любовта е измислица, че принцове на бял кон няма, че разумът и компромисите са основа на света. Момичето, както подобава, си имало приятел, с когото живеело. Нормално, разумно. Само че един ден...Един ден се слуичло нещо странно. Вятърът довял отнякъде, от далече, едно момче...Дали е бил невиждан красавец, или не, все още се спори. Някои казват, че бил толкова обикновен, че няма и да го погледнеш втори път. Но в секундата, в която очите и се спрели на него, тя забравила за всичко на света. Сякаш срещнала някого, когото е познавала много, много отдавна и искала само да го гледа до безкрай, да попива думите му, да го разпитва как е живял досега, какво дете е бил, какво се е случвало с него. Звукът на гласа му и усмивката му били единствената реалност. Как се нарича това чувство, момичето не знаело. Не било сексуално привличане, но тя можела да му бъде любовница, без да се поколебае. Не било интелектуален интерес, но тя можела да говори с него безкрай и на най-заплетени теми. Не било приятелство, но тя можела да съблече палтото си, за да го завие. Единственото, което знаела е, че иска да бъде до него. И това желание било по-силно от всичко. Когато той си тръгнал, тя не знаела даже името му, не го била докосвала дори, били разменили няколко думи. Но виждайки вратата да се затваря зад гърба му, тя сякаш се събудила след дълъг сън и разбрала, че светът никога няма да бъде същият. Дълго време разумът и я държал в плен. Но накрая тя повярвала на сънищата си. И прескочила морала, страховете и колебанията. Дълга история е как го намерила. Светът се изправял между тях с правилата си, разстоянията и задълженията. Тя оставила всичко, което има, и затваряйки очи запристъпвала по тънката нишка на чувствата си, над бездната на колебанията. Може би съдбата се смилила над нея, а може би така е било писано...Но тя го намерила. Какво изпитвал той към нея, ние не знаем. Но много по-късно бил казвал, че от първата си среща с нея си спомня, че имала красиви гърди и изглеждала много мила. Освен това, била необикновена. Но кой би устоял на толкова обич, насочена към него. Дали неговите чувства са били само отражение на нейните, или са се събудили във времето на тяхното познанство, кой може да каже? А и има ли значение. Те се обичали. Те се намерили и се вкопчили един в друг толкова здраво, че всичко изчезнало. Светът отвън напомнял за себе си от време навреме с някои досадни задължения. Някой и друг изпит за вземане, напускане на работа, преместване в нов град и нова квартира, обяснения пред родители и приятели какви ги вършат. Но те били ЗАЕДНО. И тя била толкова щастлива, че се срамувала да говори с приятелките си за това. Не знаела с какво е заслужила толкова щастие. Не знаела колко ще продължи, но и се струвало, че ще е вечно.
Казахме ли, че той бил моряк? Не? Ами, моряк бил. Тоест, щял да бъде, защото предстояло да замине за пръв път. Сянката на тръгването му висяла над крехкия им рай, но те затваряли очи и се прегръщали. И нямало обещания, нямало обяснения. Само надежди. И мечти. Понякога минавали покрай една детска градина и той се смеел и и казвал, как някой ден ще си имат едно малко щурче, едно малко бебче, което ще има нейните красиви очи. Тя го прегръщала и се усмихвала.
После той заминал. За 7 месеца...Първите дни тя не спирала да плаче, но за щастие действителността тогава била доста трудна и и се налагало да оцелява, та имало какво да отвлича мислите и. И останали само сънищата. И писмата, напълнили стотици листи, изминали хиляди километри. Единствената нишка светлина водела към него. И кратките телефонни обаждания се превръщали във вселени. И малките редчета на радиограмите, със закодирани послания, ставали скъпоценни. И всеки ден, пишейки датата, тя брояла наобратно към деня, когато ще го види пак. Струвало и се че този ден никога няма да дойде. И понякога не можела да спре да плаче, но тогава излизала и вървяла сред дърветата, взирала се в тревичките и търсела покой. Знаела, че трябва да е силна.
А той прекосявал чужди морета, слизал на чужди пристанища, където единственото важно нещо бил някой прашен телефон и шарените чуждоземни телефонни карти, за да може да чуе гласа и. И гледал вълните, все същите вълни, които се плискали в краката и, само че далече, много много далече. И пиел бира в Бразилия, разглеждал търговски центрове в Щатите, висял на рейда в Казбланка. И броял обратно дните, които остават, за да я види. Защото не искал красотите на света, не искал чуждите залези. Искал нея и дома им, искал обич и покой.
Един ден, толкова обикновен, в началото на есента, той се върнал. Тя мислела, че никога няма да чуе това позвъняване на вратата... И пак били заедно. Само че не били съвсем същите. Борейки се с болката и самотата, всеки си бил измислил другия - съвършен, нереален. Страдайки и мечтаейки за единственото важно нещо-да са пак заедно всеки бил дал толкова много от себе си, че очаквал само наградата си, онова безмерно щастие, което ще се случи, когато отново, най-после и завинаги са пак заедно. Завинаги? Е, почти. За 5 месеца. Толкова е почивката на сушата за един моряк. Един миг. Една вечност... И за да не гледат към призраците на страховете, те се заели да строят своята крепост. Сгодили се, после се оженили. Купили си дом. И всеки, по свой собствен път се опитвал да сбъдне мечтите си. Но пътищата им били твърде различни. Тя си искала целувките под звездите, всички онези целувки, в отплата за безкрайните самотни нощи. Искала да го прегръща на всяка пейка в парка, на която била плакала, когато го нямало. А той търсел сигурност в стените на дома им, опитвал се във вещите да намери спасение от онова люлеене на кораба, което не спира и когато слезеш...А после животът им се завъртял главоломно... Болести и смърт сполетели неговото семейство. А тя разбрала, че е бременна...
И ден след ден, в трудности и изпитания, те ставали все по-малко той и тя, и все повече съпрузи. Светът им диктувал кои са, ролите били написани, репликите-готови. И все по-плътно прилягали костюмите, уж смешно-бутафорни в началото. Тя миела чинии, той гледал телевизия, тя готвела, той оправял колата. И безмълвните обвинения избухвали между тях,като опустошителни взривове. И той тръгвал на плаване и се връщал, връщал се и тръгвал. А тя плачела, когато го изпраща, но после решително стисвала устни, грабвала детето и се връщала към живота си.
И никой вече не дарявал любов на другия. Любов се изисквала. Студено и решително. Със всички средства. А после дошла омразата, в последен порив на самосъхранение...И те се ненаавиждали така пламенно, както се били обичали. А едно окорено малко човече стояло между крясъците и протягало ръце да ги сдобри. Защото любовта била останала само в него и то ги обичало и двамата. И когато разрушили докрай всичко в себе си и помежду си, те решили, че трябва да се разведат. Нали така се прави?
С фанатична страст се заели да разплитат нишките на съдбите си. Да си разделят спомени, вещи, минало. И когато бурята утихнала и те били пак двама - не съпрузи, а просто той и тя, вглеждайки се в познатите до болка черти, те разбрали колко много се обичат. Само че някои неща са непоправими...
Това е приказка за любовта. Нищо, че е с тъжен край. Нали заете, любовта не умира. Просто се преъвплъщава. В дете, в цвете...И тези, които е докоснала са щастливци, защото макар и да наранява, любовта е единственото доказателство, че сме живи.

Сбогом, моя любов...