събота, 30 юни 2012 г.

"Женени с деца"

Никога не съм можела да разбера защо хората харесват "Женени с деца". Според мен това е един ужасно тъжен филм. Глупави, нещастни хора, цамбуркат в помията на жалкото си съществуване.
Може би смеейки им се, хората се разтоварват от ужаса на собственото си жалко съществуване? И виждайки гротескен образ на живота си,  успяват да се посмеят и да го понесат по-лесно.
Колко е тъжен този свят. 


вторник, 26 юни 2012 г.

Арда гидилим! Vol.2

Гребем по Арда и тук-там има бързеи. Марто се тревожи да не се обърне някой в бурната вода и постоянно ни наставлява, съветва и ни избира по-спокоен път за преминаване. По принцип гребе последен, за да ни спасява, ако се наложи. Но този път е минал пръв, за да огледа един завой. Реката е разделена от малко островче и отляво е спокойна, а отдясно завоят е остър, тясно е и е бурна. Реката го повлича и той няма как да се върне. Вика ни през рамо: "Всички да минат отлявоооо! Всички отлявооо! Греби отлявооооо!" и сам влиза в десния ръкав.  

Марто много подценява нашия авантюризъм. Аз съм последна от 5 лодки и виждам как за секунди, без дума да са казали помежду си, всички тихомълком  се престрояват да минат отдясно. Обичам ги тези хора:) 


Арда гидилим! Vol.1

С Рада гребем по язовир Студен кладенец. Вятърът е насрещен, много силен, и вълните са около метър високи. Гребем здраво, но едвам помръдваме, от сума ти време. На мен започва да ми писва и казвам ядосано:
    – Оф, туй време вече прекали!
В този момент една вълна измива очите на Рада и тя просъсква, изплювайки вода:
    – Направо се оля!

понеделник, 4 юни 2012 г.

Обичам!

Обичам целия свят!
Обичам Ванката, защото ме взе на скалите, и Дидко, защото ме поощряваше да правя глупости без осигуровка!
Обичам и Тоньо, защото дойде да ме свали, като не можах да сляза(докато правех глупости без осигуровка)!
Обичам всички жаби в езерцето на Басарбово!
Обичам и луната, задето е толкова кръгла!
Обичам светулките в топлия мрак сред храстите!
Обичам, обичам...!

П.С. Малко извън темата, но...много обичам и черници!

петък, 1 юни 2012 г.

Блог

Сама съм в огромна каменна пустиня. Спя, събуждам се, лутам се. Копнея за допир с друго човешко същество. Но други няма. Пустотата е като мек пашкул и не знам изобщо дали съм жива. Миражи се сменят на хоризонта, но вече даже не поглеждам към тях, знам че са измамни.

Има едно място, мое място, където понякога оставям цвете, или камъче, или зрънце. И когато мина след дни и видя, че някой го е взел, някой го е докосвал също, някой е почувствал отпечатъците ми по него и го е харесал...Тогава всичко засиява, защото знам, че каквото и да ми се струва, светът не е пуст, искрицте на допир са редки и скъпоценни, но съществуват. Не съм сама...

Ето това е да имаш блог.