неделя, 27 април 2008 г.

Спомените

Спомените понякога нахлуват в мен като водопад, неканени, помитащи. Какво исках, коя бях, в какво вярвах, от какво се страхувах. Спомням си вяра, когато любовта беше единствената нишка към светлината. Спомням си колебание. Спомням си болка. Спомням си за светлината отвъд болката, неочаквана, потапяща светлина. Спомням си страх, разкъсващ, опустошаващ. Спомням си как се борех със страха, скачайки в бездната. Спомням си предателства, спомням си случайни срещи. Спомням си самота. Спомням си топла, поглъщаща обич. Спомням си вина. Спомням си вечери, когато искам да прегърна целия свят. Спомням си вятъра на ръба на бездната. Спомням си целувките на слънцето и шепота на дърветата.

събота, 12 април 2008 г.

"Докато смъртта ни раздели"

Тя е дребничка, русолява, нежна жена. А историята си е съвсем истинска. Това се случило преди 7 години. Била щастливо омъжена с дъщеря на 8 години и бременна с второ дете в шестия месец. Открили и рак. Последвало махане на бебето и операции и химиотерапия. Съсътоянието и било много лошо. Мъжът и предположил, че тя ще умре и си намерил бързо нова приятелка. Не се прибирал много в къщи, при кошмарите на химиотерапията и жена си с окапала коса и вежди, която сънувала мъртвото си бебе. Тя искала само да умре. Опитала се да се самоубие, но дъщеря и я спасила. Дъщеря и се грижела за нея тогава. Давала и храна, вода, държала и главата като повръща. И тогава тя решила да живее. И излязла със зъби и нокти от проппастта. И оздравяла. Напълно. Лекарите цъкали с език.

Днес тя все още живее с мъжа си. Заради дъщеря си, която я помолила за това. Казва, че за нея би направила всичко, винаги, докато смъртта ги раздели...

понеделник, 7 април 2008 г.

Офисните хора

Все по-често се сблъсквам с една нова порода хора - офисните хора. Те работят в офис, обичат офисен хумор, носят подходящи за офиса дрехи. Никога не се смеят прекалено силно. Работата им не им харесва. Мразят понеделниците. Момичетата са добре поддържани, но винаги леко невротични. Мъжете са приятно облечени, но хлъзгави. Винаги са уморени. Много са възпитани.
Не харесвам офисните хора. Но си давам сметка, че много от тях са били просто интелигентни и амбициозни момчета и момичета, преди Офисът да ги погълне и смели в отровните си стомашни сокове. Може би трябва да се основе организация за защитата им?