неделя, 27 април 2008 г.

Спомените

Спомените понякога нахлуват в мен като водопад, неканени, помитащи. Какво исках, коя бях, в какво вярвах, от какво се страхувах. Спомням си вяра, когато любовта беше единствената нишка към светлината. Спомням си колебание. Спомням си болка. Спомням си за светлината отвъд болката, неочаквана, потапяща светлина. Спомням си страх, разкъсващ, опустошаващ. Спомням си как се борех със страха, скачайки в бездната. Спомням си предателства, спомням си случайни срещи. Спомням си самота. Спомням си топла, поглъщаща обич. Спомням си вина. Спомням си вечери, когато искам да прегърна целия свят. Спомням си вятъра на ръба на бездната. Спомням си целувките на слънцето и шепота на дърветата.

3 коментара:

Григор каза...

Човек - това са спомените му...

Бъди човек! :-)

Аз... каза...

Невероятно е как спомените могат да бъдат толкова лични и същевременно толкова универсални... Удивително е как човек може да познае себе си в чуждите спомени...
Казала си го толкова красиво!
Това, което предполагам се опитвам да кажа е, че ме потопи в собствените ми бездни, прегръдки и спомени... Благодаря ти!

BORIME4KA каза...

Ал Гор започва "Неудобната истина" с подобен монолог... :)