петък, 30 декември 2005 г.

Женската съблекалня

Съблекалнята в един фитнес клуб е доста интересно и поучително място. Сигурно може да се напише цяла книга за това. Откъде ли да започна...
Първото, което ме впечатлява винаги, е необяснимата самоубийствена пристрастеност към прашките. Леко ми се гади от тази мода. Лятото като че има моменти, когато просто трябва да си почти гола. Но през зимата, брррррррр. Като че някаква безотказна мазохистична нагласа има в жените. Разголена, уязвима, секси. Хм. Сигурно мъжете наистина се възбуждат ужасно от това. Кой знае...
Друго нещо, което ме впечатлява е как една жена се облича. Нещо като обратен стриптийз е. Много особено. И вълнуващо.
Една жена влиза, с трико и маратонки, косата на опашка. Съблича се и след като се върне от банята облича много, ама много дантелено черно бельо, което, ако не беше перфектното и тяло, сигурно щеше да стои тъпо. Обаче така е като реклама за секс шоп. Натрапчиво прелъстителна. Гледам я с интерес и се чудя какви ли са дрехите за това бельо. Облича тъмен панталон на мнооого фино райе, някаква риза и строго сако в същия убит почти синьо-черен тон. Малей, всичкият сексапил е заменен от не по-малко впечатляваща строгост. Вързва си косата на опашка и от нея прави кок. И ако щете вярвайте, ама слага и очила. Метаморфозата е поразяваща.
Друго момиче влиза с доста размъкнат анцуг и някаква тениска. Рошавичка, небрежна. Съблича се и аз почти ахвам от това колко невроятно съвършено тяло има. Нищо излишно, нищо недостатъчно. Гладка кожа, която сякаш блести отвътре, чистичка и нежна. Мадамата изглежда като току-що извадена от опаковката. Да я гледаш, да и се ненагледаш. Като бисерче е. Обува си боксерки(браво!), няакъв широк панталон с много джобове и отгоре размъкната блуза.Никога няма да отгатнеш какво се крие отдолу. Хм.

Този пост поседя доста като драфт, понеже все нямам време да го завърша. Затова реших да го публикувам до където съм стигнала. А останалите си впечатления от това вълнуващо и загадъчно място, наречено женска съблекалня ще споделя с вас в някой от следващите дни. Надявам се да ви е интересно:)

неделя, 25 декември 2005 г.

I'm a believer

Песента от "Шрек". Не бях се заслушвала в теста. Затананикайте си я с мен:) Толкова е жизнерадостна:))

I thought love was only true in fairy tales
Meant for someone else but not for me.
Love was out to get me
That’s the way it seemed.
Disappointment haunted all my dreams.

Then I saw her face, now I’m a believer
Not a trace of doubt in my mind.
I’m in love, I’m a believer!
I couldn’t leave her if I tried.

I thought love was more or less a given thing,
Seems the more I gave the less I got.
What’s the use in tryin’?
All you get is pain.
When I needed sunshine I got rain.

Then I saw her face, now I’m a believer
Not a trace of doubt in my mind.
I’m in love, I’m a believer!
I couldn’t leave her if I tried.

четвъртък, 22 декември 2005 г.

Елхите

Коледата настъпва с пълна сила, както всяка година. Неумолима. И не знам за коледните чудеса, но коледните ужаси са навсякъде.

Да си поговорим за коелдните елхи, а? Извинете за изтърканата тема, обаче като мина покрай Чаталджа и видя всичките "милосърдни християни" , които настървено избират най-хубавото от безмилостно изсечените елхички, за да украсят подобаващо дома си...И кръстачаките, които чевръсти търговци забиват здраво с пирони направо в стъблото на дървото...Повръща ми се. Не съм религиозна. А цялата паплач дето се кръсти в църквите и слуша пеенето на мазни попове и пали някакви свещички и после си отива с чиста съвест в къщи, може да се замисли колко от идеята на християнството изобщо е останала. И като чуя аргумента "Ами все пак друго е да ти замирише на бор в къщата", ми идва да псувам! Мамичката ви, жалки тъпи еснафи, що не си купите ароматизатор "бор", от скъпите...дето ги рекламират по телевизията? Тъкмо ще ви пасне идеално. Ама истинското е най-хуабво, нали? Да отрежеш, да накълцаш, да разпънеш на кръст едно дръвче, което даже не е успяло да порастне, да си го замъкнеш в къщи, да го накичиш с лъскави боклуци и доволен да вдъхнеш с пълни гърди аромата на възвишено коледно настроение. "Джингъл белс...".

Хора, купете си изкуствена елха! Украсете я с гирляндите от изкуствени матеиали, сложете пластмасовите играчки, после лемпичките, заместващи опасните истински свещички. Отпийте от виното с консервант и се усмихнете! Усмихнете се широко, защото колкото и объркан и безнадежден да е животът ви, днес вие спасихте едно живо същество...

сряда, 21 декември 2005 г.

Коледна смешка

Това се случило мнооого много отдавна, далеч на север. В къщата на Дядо Коледа царяла пълна лудница. До Коледа оставали няколко часа, в списъка с подаръци някой бил допуснал грешка и замаяни джуджета тичали насам-натам и си крещели, докато се опитвали да оправят някак нещата. Три елена стачкували и категорично отказвали да бъдат впрегнати в шейната, гледайки тъпо и упорито. А Снежанка била мъртво пияна и се хилела истерично пльосната върху един стол. Дядо Коледа се оглеждал в ужас и му идвало да си оскубе брадата. В тоз момент в стаята влетяла малката коледна звездичка, която някой бил пратил да донесе елхичка. Звездичката размахвала елхата и запитала глезено и протяжно: Еееее, аз сега къде да я бодна тази елхичка, беееее? ......
Оттогава има традиция на върха на коледната елха да има по една коледна звездичка...

събота, 17 декември 2005 г.

Ехе, аз Боинг разглобявам! (ама после малко трудно го сглобявам)

Мда...Замириса нещо в компютъра на изгоряло. И се разбра, че вентиталора на захранването ту работи, ту не. Ей така си спира. Лоша работа, казва Сашо. Трябва да се почисти. Че аз като се засилих. Разглобих де що можах. Само сглобяването после се закучи. Престарала съм се. Сега-нов вентилатор. Тоест стар, такъв дето захранването е изгоряло, а той не. Чудно какъв ли велик вентилатор ще е бил. Та така, ако имате нещо за разглобяване, давайте насам!

сряда, 14 декември 2005 г.

Sooner or later we all sleep alone

Това бях написала преди време, другаде. Нищо ново под слънцето.

"И вече съм далеч, сякаш зад сто морета. Иска ми се да се върна пак там, на онзи остров на нежност и обич, но виждам как се разпада, като картина направена от пара. Забила съм нос в стъклото на една студена и хладна лаборатория и гледам един неуспешен експеримент. Толкова истински и цветен. Но нереален. Реални са сивите стени на лабораторията. Реални са дебелите стъкла. Прозрачни, излъскани, почти незабележими. Но непреклонни, здрави и изключително надеждно изолиращи. Единственият истински свят който няма да се огъне пред нищо. Няма да се стопи. Тук можеш да изчислиш всичко. Само трябва да си необременен от емоции и хладнокръвен.
Опитвам се да бъда. Мога, със сигурност. И времето за плачене свърши. Просто трябва да продължа напред.
Sooner or later we all sleep alone."

Разкрита

Е, разкрихте ме. Днес имам рожден ден. Ставам на 33, което е малко стряскащо, но щом не се страхувам да си ги кажа, значи е добре. Да видим докога:)
И като съм започнала с разкритията, направих сладкия тест, който беше плъзнал по блоговете, за това какво файлово разширение съм и каква операционна система. Резултатите май не са далеч от истината.

You are .dll You are dynamic.  You are constantly in danger of bringing down the house, because you don't play well with others.
You are HP-UX. You're still strong despite the passage of time.  Though few understand you, those who do love you deeply and appreciate you.

И последното разкритие за днес, едно много щастливо съвпадение. Радвам се че съм родена на една и съща дата с един човек, когото много харесвам и вероятно много от вас познават, макар и задочно. Александър Карчински. Да ни е жив и здрав и все така да ни кара да се усмихваме.

Целувки на всички и много поздрави!

неделя, 11 декември 2005 г.

Зима

Може би не е много възпитано така да си сменям стиловете на блога. Предполагам че е изнервящо за тези, които го четат. Но, пък се забавлявам много. Някой беше поискал зимна тема и да не е бяло. Надявам се да ви хареса. За тези, които са на трафик, съжалявам, картинките са големи. По някое време може да седна и да обмисля как да ги направя по-малки. Но сега се поуморих да се сражавам с тази тема. Последната битка беше славна. Искам да благодаря на Ванката, който седя снощи с мен до 2 часа в ICQ да ми помага да преследвам грешки в глупавия си CSS. Без него сигурно щях да съм захвърлила и снежинки и всичко. :))
Освен това, искам пак да се извиня на всички потребители на Интернет Експлорер. Въобще не си представям как се вижда това с вашия браузър. Пак след някой ден ще събера смелост да погледна. Първо с едното оченце, леееекичко.
Ами, това беше. Весели празници!

понеделник, 5 декември 2005 г.

Големите цици: за и против

ЗА:
- Като влезеш в магазин за бельо, винаги е забавно да видиш лекото учудване в очите на продавачката като кажеш какъв номер искаш. И още по-забавно е ако вземе пък да ти е малък.
- Винаги може да отвлечеш вниманието от големия си задник, или някоя пъпка на физиономията, като си сложиш по-дълбоко деколте.
- Изглеждаш женствена и с най-простичката черна рокля.
- Забелязваш се. Даже мъжете които не харесват цици си общуват с теб, за да си докажат че не те харесват.
- Ако вземеш че се спънеш и паднеш по очи, рискът да се натъртиш е по-малък.
- Да зарадваш любимия човек с удоволствието да му "напълниш шепите". Плюс това, приятелите му да му завиждат.

ПРОТИВ:
- Най-вероятно прегърбена стойка, заради тежестта, както и заради криенето в пубертета.
- Забрави за тичането. Непрекъсаното променящият се център на тежестта е нещо доста неприятно. Дилемата дали да се задушиш със стегнат сутиен или да си ги държиш с ръце е доста неприятна.
- Може да си сложиш сладко момичешко потниче с тънки презрамки и без сутиен само ако си решила да участваш в конкурс за най-смешна крава.
- Ако решиш да облечеш спортен екип в най-добрия случай изглеждаш странно а в най-лошия, като проститутка, маскирана като мажоретка.
- Трудно е да изглеждаш интелектуално.
- Спането по корем остава някъде в ранния пубертет.
- Никога не си сигурна дали един мъж наистина те слуша какво му говориш или само се чуди как да те хване за циците.

Извод: Ех, ако можеше да си носим циците само като сме на кеф...


P.S. Smile!

петък, 2 декември 2005 г.

Естетически аспекти на пътната настилка

Искам само да попитам, има ли някакво научно предположение, че ако дупките по улицте от кръгли биват направени квадратни, те вече не представляват проблем. Понеже винаги ме е изумявало как някакви хора слагат оранжевите конуси, запрятат ръкави, изрязват дупките по пътя в изящна правоъгълна форма и после удовлетворени от добре свършената работа си тръгват. Толкова. Ако след много много време някакви други хора, които нямат нищо общо с първите, вземат че напълнят дупките с асфалт, това е чиста случайност и няма никакво отношение към чувството за естетика на първите.

неделя, 27 ноември 2005 г.

Плейлисти...

Първият подарък за рождения ми ден(който е още далеч, де) беше iPod. Едно сладко тъмно розово и бяло нещо. Толкова изящно, че ме е страх да го пипна:) Е, престраших се в крайна сметка:) И после, след кратък сблъсък на интелекти, когато разбрахме без съмнение, че е по-умничко от мен, при това своенравно, успях да покатеря на него пъвия си плейлист. Най-любима от любимата музика.

--Музиката от филма "Десперадо" - ммммм...Много китари, Антонио размахва влажни къдрици...нажежен ритъм...
--Анелия "Погледни ме във очите" - има нещо в тази песен, което ме кара да искам да вървя дълго дълго нанякъде. И ми се целува, също.
--"7 seconds" - любима песен от едно време. Омая и лека тъга. Дъждовна песен.
--"30 минут" на Тату - ами ...нежност, страх, обич, лудост, и още нежност. Въпреки целия глупав и изкуствен имидж на Тату, който ме дразни, има неща, които те изпяха и просто влизат под кожата ми, събарят ме.
--"Моята жена" на Румънеца и Енчев - как да не ги уважаваш тези пичове:)"...няма да я пусна да пресича сама, защото няколко семейства остават без баща..." :))
--Алабина - първата група на любимата ми Ищар. Толкова страхотни техни песни, изпети по-късно от разни лигли станаха хитове. А аз си ги обичам в оригинал. Хабибииии, хабибииии,..
--"Земля в илюминаторе" - хм, да казвам ли. Не знам защо тази песен ме кара да се чувствам така.. .лека. Устрем, простор, и тъга, дързост и носталгия. Даже Ванката, който е на 19 и не знае руски казва че я харесва.(е, аз му я попреведох, де, да се ориентира) Много яка :)
--варненски гагузки кючек - за по-чувствителните - няма страшно, това е толкова кючек колкото мишката на компютъра ви е мишка. Обожавам този танц. Има някаква стаена сила в него, стихия, сдържан копнеж и разливаща се красота и радост от живота. Има жизнерадостта на дайчово хоро, но някак по-чувствена, леко забавена. Все едно някой да те целуне със секунда закъснение:)
--"На финала" на Милко Калайджиев - е, това вече е кючек. Със всички екстри. Срам ме е понякога да слушам такива , обаче ритъмът на тази музика ме превзема, плъзва се по гръбначния ми стълб и събужда всичките ми сетива. Това е положението:)
--"El amor de mi tierra" Карлос Вивес - в тази песен има толкова жизнерадост и ромоляща светлина, че в повечето случаи успява да ме измъкне и от най-гадните ми депресии.
--"Варна" на Тутурутка - Ееееиииии! "Варна, морето, сините вълнииии...!!!" Кой не го харесва това:)
--"The temple of the king" Спомням си някога преди сто години в Студентски град Ники влезе в стаята с уокмена си и ми сложи слушалките на ушите. Оттогава съм влюбена в тази песен. Красота.
--"Адаптация" - Ако някой някога е губил някого, не може да не изтръпне като я слуша.
--Vengaboys - ами тези сладури са такива безгрижни, чуруликащи, летни и безотговорни:)) Единственото ми качване на една безумна въртележка беше инспирирано от тяхната музика, звучаща наоколо. Не знам защо ми се стори, че тези на въртележката пищят от радост. После ми се виеше свят три дни:)
--"Дюн" на БТР - заради книгата, ли заради що ли, тази песен ме кара да настръхвам. Спомням си че веднъж се наложи да карам в дъжда без чистачки и звучеше тя. По едно време направо се почувствах безсмъртна. За щастие не се наложи да го доказвам:)

...и така нататък.. още 2-3 гигабайта...:)

петък, 25 ноември 2005 г.

Клиентките, които обичам...

Едно от най-хубавите неща в това да работя за себе си е, че някак неусетно клиентите ми се отсяват и остават хора, които харесвам. Е, не всички, разбира се, но огромна част. С натруфените намацани кифли със змийски физономии просто няма какво да си кажем. Аз не съм тяхната фризьорка, те не са моите клиенти. А има една прекрасна група от хубави млади и не толкова млади жени, които ме радват по цял ден с присъствието си. И преди малко изпратих една такава:) Една такава страхотна жена. Обикновена, а хубава, твърде забързана, за да се поглежда много-много в огледалото. А в нея има толкова сладка ромнатична красота. Тя върви спокойно през живота си, без да се оплаква, усмихната и стегната. Такова щастие е да седне на стола и докато говоря с нея да виждам как красавицата вътре в нея излиза на бял свят. Да и подаря моето усещане за нея- нежна и искряща. Да видя как се усмихва като дете, как вечерта и се озарява. Как макар и за минути ме обича искрено, защото аз съм била искрена с нея и съм и дала цялото си внимание и вдъхновение. Това е нещо без което не бих могла да живея.

четвъртък, 24 ноември 2005 г.

Добрата домакиня и лошата домакиня

Добрата домакиня гледа сериал. Усеща, че яденето е загоряло в кухнята.Тича да го спаси и се ядосва, че не е намалила котлона преди да започне филма...
Лошата домакиня прави секс по телефона и връзката прекъсва. Усеща, че яденето е загоряло в кухнята. Изхвъля го и се ядосва на телефонната компания...

неделя, 20 ноември 2005 г.

Родители и деца

А ето тук една смешна история от преди няколко години:
Автобус, средно пълен. Пътуват баща и дъщеричката му - дете на около 3-4 годни. Една жена става, за да седне детето. Детето сяда, обаче не му се седи и започва да се върти, да се качва с обувки на седалката, за да вижда навън. Бащата му прави забалежка някоко пъти. Детето сяда за малко и после пак продължава. Бащата вече ядосан го хваща ритуално за ухото и се кара:" Абе, аз сто пъти казах да си седиш на мястото". При което малката го поглежда право в очите и казва бавно с висок глас:"Тя и на теб мама сто пъти ти каза да не пикаеш в мивката, ама ти все пикаеш".

петък, 18 ноември 2005 г.

И пак за презервативите

От предния пост остана една недовършена дискусия, а именно "за" и "против" презервативите. Аз мислех че това е нещо което се разбира от самосебе си. Но се оказа че греша. Ето някои мнения:
***
spartster said...
случайна: докато не направят презерватив с чуствителността на епидермиса ми, нямам намерение да използвам кондом, дори да го излеят на собственият ми еректирал член. при мен не е проблем само размера. искам да усещам, а не да влизам и излизам "някъде". иначе чудесно се справям и с ръцете си. сещам се за една банална приказка - който го е страх от мечки, да не ходи в гората. избора е персонален за всеки. който обича латекс, кевлар, гума или найлон да отскочи до най близката аптека. който обича да усеща - да търси!


Божо said...
>. като стане дума за презерватив, цялото удоволствие от разговори, намигвания, докосвания, целувки, галения, и т.н. в един миг се превръща в тъпа фраза: "имаш ли презерватив?". "
Ами spartster , трябва просто "тъпата фраза" да се превърне в нещо, което се разбира от самосебе си. Просто трябва да поексперементираш и да намериш презервативите, които са подходящи за тебе и няма да имаш проблем. Секът без презерватив е пълна безотговорност като към партньора, така и към себе си. Както и към евентуални следващи партньори и на двамата.

spartster said...
божо: не знам точната дата на изобретяването на презерватива, но се чувствам точно толкова безотговорен, колкото и всички останали преди да го открият. ако ви харесва се целувайте през найлонови торбички, галете се с ръкавици и се къпете с дрехите. а, и не забравяйте и за вашия приятел презерватва - докато го има ще живеете 1000 години.
***

Моето мнение е някъде по средата. В смисъл, може би нещата са по-истински когато всичко е "начисто", но за да могат давама души да си позволят това един с друг, трябва наистина да са начисто. Да са постоянни партньори, да се решили че са заедно. Да отидат да си направят всички възможни изследвания, ама всички. Както жената, така и мъжът. И после да решат проблема с противозачатъчните. Тогава могат да се радват един на друг без притеснания. И ако някой от тях реши да прави секс с друг, ок, но нека тогава вземе предпазно мерки. Понеже аз лично не намирам изневярата за предетелство, но безотговорността, да.

вторник, 15 ноември 2005 г.

За презервативите

Презервативите са вече част от ежедневието ни, няма какво да се лъжем. Как се слагат се учи даже в училище, има кампании по улиците, има реклами, има постери. И при все цялото това положително отношение не мога да разбера едно нещо. Защо презервативите са unisize? Защо и там, като във всяко друго нещо, предназначено за различни хора, няма размери? Гумените домакински ръкавици които си купувам имат размери, чорапите имат размери, пък и те са еластични. Безумният аргумент на някой да не използва презервативи, че "много стягали" може да се окаже основателен, в крайна сметка. Така или иначе, знаем, че големината на члена в ерекция при различните мъже е различна. Както и знаем, разбира се, че размерът няма значение. Какъв е проблемът на всички да им е удобно? Сутиените имат номера. И това не пречи да се продават. Колкото и много да се иска на една жена да си купи 75D, вместо правилния 75А, знае, че просто няма какво да сложи вътре. Има пък и мъже които не биха погледнали една жена 75D. Въпрос на вкус, нали. Ето и аз си служа със заобиколни примери, че сакън, да не разбутаме тази щекотлива тема.
Както и да е. Вие бихте ли си купували презервативи, ако са с размери?

понеделник, 14 ноември 2005 г.

Алтренативни CSS

Аз нещата ги правя само с вдъхновение, затова често изобщо не ги правя:) Та, все пак стигнах и до алтренативните теми на блога.

** За потребителите на Internet Explorer: Не е геноцид, хора, ама кажете, щом разработчиците са решили, че не ви трябват алтренативни стилове, защо аз да се трепя да се надлъгвам с техния браузър?!

**За тези, които имат Mozilla Firefox и други браузъри, поддържащи алтернативни стилови таблици: горе в менюто на браузъра избирате View>Page Style и от там си избирате името на стила, в който искате да е оформен блога ми за вас.
Enjoy!

петък, 11 ноември 2005 г.

Любими герои от книги

Любимите ми герои от детството до сега:
1. Алиса, героиня на Кир Буличов от "Момиченцето от Земята". Забвна, смела и готина. В 4 клас ужасно много исках да прличам на нея.
2.Мери Попинз. Една особена, вълшебна жена, която е уж така обикновена. Може да те заведе в странните чудни светове, криещи се зад сивия ден.
3.Атинянката Таис, от романа на Иван Ефремов. Танцьорка, поетеса, хетера. Независима жена, щедра в любовта, предана в приятелството... Ех, и досега си я обичам много.
4.Филип Марлоу. Едва ли има някой, който не го харесва. Пич и философ, носи на бой:)
5. Пиркс, звезден навигатор. На Станислав Лем. Чуден. Току спасява всички, а в същото време не спира да се бори със себе си и собствената си неувереност и съмнения.
6. Алексис Зорбас, на Никос Казнадзакис. Мъдър и див, топъл, нелогичен. Обича жените. Не се опитва да разбира себе си. Живее по инстинкт.
7.Майлс Воркосиган. Блестящ стратег, тактик и дипломат. Някой надмогнал недъзите си, за да бъде това което иска. Чаровен и сладък, умее да омгьосва жените:)
8.Принцеса Лей-Чери. От "Бърни Кълвача". Съвременна принцеса в изгнание. Мажоретка и екоактивистка. Вегетарианка. Няма никакви задръжки в секса. Никога не би предала любимия си.
9.Джетеро Хелър, от "Мисия Земя". Страшен пич. Опитва се да спаси Земята от нея самата. Позитивен и изобретателен. Любимец на жените.


И аз не знам защо ми се прииска да ги напиша. Просто ми е хуабво като си мисля за тях. А кои са вашите любими герои от книги? И с какво ви очароват? Моля, разкажете ми:)

понеделник, 7 ноември 2005 г.

Шантав ден

Слагам си музика на новия Mp3 плеър, слушалките в ушите. Денят е някакъв странен. Щастлива съм по особен начин и в същото време ми се струва че сънувам. "I could stay awake, just to hear your breathing..." пеят Аеросмит. А после БТР обещават цвете от луната. Вървя по улиците и сякаш виждам всичко за пръв път. Едно момче с раница на гърба и много здравословен вид пресича улицата. Виждам че държи цигара. Едно издокарано момиче прескача някакви мантинели като разбойничка. Качвам се в автобус, на който пише Метал и номер7. Питам шофьорката за всеки случай. Преди това я поздравявам учтиво, разбира се. Тя е много готина, руса, с дълга коса на конска опашка. Никакъв грим. Отговаря ми учтиво. Сядам на седалката почти зад нея, малко встрани. Кара спокойно, почти нежно. Над главата и са наредени снимки на дъщеря и вероятно, като усмихнато бебе и като малко по-голяма, около 2 год. И нейна снимка пред автобуса. Тялото и е красиво. Движи се някак грациозно. Спокойно, уверено и нежно в същото време. Искам да я поканя на кафе! Няма да го направя, разбира се. Искам да си говорим много дълго, да я питам за дъщеря и, за дребни ежедневни неща. Искам да я видя как се усмихва. Наближава спирката ми. Изчаквам права да отвори вратите. "Довиждане", казвам и. "Довиждане", ми отговаря тя спокойно. В ушите ми някой пее с нежно гласче "А-а в Африке реки вот такой ширнъй...." Ако не беше ноември щях да си помисля че е пролет. Какво ми става?

четвъртък, 3 ноември 2005 г.

Червило

Обожавам червилата. Само не тези, умерените, леко бежови, леко виолетови. Обожавам лъскавите, искрящи блестящи червила. Тези дето са по-скоро гланц за устни. Течни и мекички, пухкави, лигавички. Изтриват се бързо, но какво от това. В шишенцето има още и още... Ухаещи на къпини, праскови, ягоди. Дори само да си ги сложиш е целувка. Карат ме да се усмихвам. Усмихнете се и вие и целунете някого:)))

понеделник, 31 октомври 2005 г.

Правописните грешки

Постоянно се оказва, че се заяждам с хората за правописни грешки. В секундата след това ми се иска да се ударя през пръстите или да си прехапя езика. Обаче продължавам. В IRC по едно време се налагаше да казвам, че съм учителка по литература, за да се извиня.
Не знам дали смятам правописа за висока ценност. В крайна сметка, човек колкото повече чете, толкова повече му се набиват в главата изписванията на думите. Нищо повече. Аз самата нямам идея защо се казва "уплътнявам", "убеждавам", "увисвам", а "окачвам", "оливам", "оправям". Само знам, че така е правилно. Никаква логика няма да се пише "въстание", като "въЗстание" много повече прилича на модела "въЗбуждам", "въЗпирам", "въЗниквам". Но така се пише.

В крайна сметка се оказва, че правописът е една сухарщина. Тържество на традицията, в най-лош вид, над смисъла. Единственото, което мога да измисля за свое оправдание е, че обикновено харесвам хора, които четат много. Но и това е относително...Днес хората четат повече на английски отколкото на български...
Затова...моля всички, които съм огорчила или притеснила с даскалски забележки,...да си представим че съм си свалила кока, махнала съм очилата, оставила съм показалката и съм ви черпила по една Пепси-кола:))) (помни ли я някой още тази стара реклама?)

петък, 28 октомври 2005 г.

Мрежата...

Сутрин разказвам приказаки за лека нощ на едно бебе на другия край на света. Почти всеки ден разговарям в Джабър с един приятел, с когото вървим по едни и същи улици, но не се срещаме. Никога не съм виждала човека, когото бих нарекла най-добрия си приятел. Много пъти съм плакала отчаяна и съм намирала подкрепа само в редчетата думи, изписани на монитора. Много пъти съм се смяла до сълзи със същите редчета. Дали Мрежата ме поглъща? Това случва ли се и с вас?

четвъртък, 27 октомври 2005 г.

"Хонда"

Един приятел, моряк, ни разказваше, че, май в Корея, думата която използват за мотоциклет е "хонда". Просто защото там първите мотоциклети, дето били виждали, били "Хонда". Тогава се посмяхме много, преди да се сетим, че и тук казваме "памперс", "ксерокс", "джип", "везелин", "целофан", "аспирин" и сигурно много други, за които не се сещам.

сряда, 26 октомври 2005 г.

Бърни Кълвача

"В последната четвърт на двадесети век, във време, когато западната цивилизация залязваше прекалено бързо, за да е утешитално, и все пак пракалено бавно, за да е много вълнуващо, голяма част от света седеше на ръба на един все по-бързо поскъпващ театрален стол в очакване, с различни смесици от ужас, надежда и отегчение, да се случи нещо важно."

"Албер Камю е писал, че единственият сериозен въпрос е дали да се самоубиеш или не. Том Робинз е писал, че единственият сериозен въпрос е дали времето има начало и край. Камю явно е станал от леглото със задника напред, а Робинз вероятно е забравил да си навие будилника. Съществува само един сериозен въпрос. И той е: Кой знае как да задържим любовта? Отговорете ми и аз ще ви кажа дали да се самоубивате или не. Отговорете ми и аз ще ви помогна по въпроса за началото и края на времето."

"...Но мога и ще ви припомня два от най-важните факти, които знам:
1)Всичко е част от любовта.
2)Никога не е прекалено късно да имаш щастливо детство."

Чели ли сте тази книга? "Бърни Кълвача" на Том Робинз. Да кажем, че е много яка:)))

понеделник, 24 октомври 2005 г.

Приказка за глупавата пеперуда

Живяла някога една пеперуда. Тя била много красива пеперуда, разбира се. Вълшебни багри преливали в крилата и, когато се къпела в лъчите на слънцето. Всяко потрепване на въздуха достигало до нея и тя улавяла най-слабия полъх на вятъра, за да се впусне с него в ефирен танц. Тя знаела всичко за вятъра, целувала се с цветята и живеела с трептенето на света. Тя била радост за всеки който я погледнел, подарък за сетивата, украшение. Но пеперудата знаела за високите непристъпни върхове. Била чувала от приятеля си, планински як, за суровата прелест на това да устоиш. Да стигнеш до върха, да издържиш, да не се пречупиш. Мечтаела ден след ден за това как ще докаже себе си, ще направи това, за което той и говорел. И тръгнала. Никога досега не била търпяла поражение. Знаела че ако поискаш, можеш всичко... И багрите ставали все по-бледи, а вятърът все по-студен, но тя летяла нагоре, защото искала да е силна. Скоро и станало много студено, а светът бил черно бял. И цветя нямало. Но тя помнела, че трябва да е силна. И знаела, че е хубаво да устоиш. Но все по-трудно устоявала на ледения вятър. Крилете и се разкъсвали, но тя летяла. Снегът я уплашил до смърт и нямало нищо от познатото и. Суровият свят наоколо бил враждебен. Чужд. Само споменът че трябва да устои, защото това е голяма победа я държал още жива. После дошла снежната буря...
На сутринта стадо якове минали по пътеката нагоре, но никой не забелязал безцветното, разкъсано, отдавна мъртво парцалче, захвърлено безполезно в снега отстрани. Върхът бил далече. А на кого е притрябвала мъртва пеперуда?

вторник, 18 октомври 2005 г.

Песъчинки

Понякога вървя по плажа и гледам песъчинките. Всички са еднакви и хубави. Погледът ми се плъзва по тях. Не искам нищо, не очаквам нищо. Покой. И изведнъж си харесвам една песъчинка, едно малко зрънце в безкрайността. Уникално е някак и ме омагьосва. Искам само него. Искам да го усетя в шепите си. Обаче в миг разсейване го изгубвам от погледа си. Опитвам се отчаяно да го намеря сред песъчинките, но всички са еднакви. А то беше различно. Може би съм се заблудила. Тъжно е да намериш нещо и да го изубиш за една секунда. И даже да не знам дали просто не съм си въобразила. Сигурно просто мечтата да намеря една единствена и неповторима песъчинка между милиардите, ми играе лоша шега.

сряда, 12 октомври 2005 г.

Грозно ли пишете?

Синът ми е в първи клас. Упражнява се да пише. Толкова неща научвам покрай него. Поредното беше за търпението, краснописа и интелекта. Изведнъж ме осени защо повечето хора, които ме впечатляват пишат грозно. Разбрах как, когато си малък и ги учиш тези неща, може да бъдеш заинтригуван от толкова по-вълнуващи идеи, отколкото търпеливото монотонно упражнение в изписване на едни и същи заврънкулки. Разбирам колко ми е чуждо задоволството от ПРАВИЛНОТО рисуване на буквички. Госпожата постоянно ни казва колко грозно пише детето. Опитвам се да го карам да старае, но не мога да си кривя душата. Той иска да знае, иска да се зарови в смисъла на нещата. Повърхността го отегчава. Разпитва ме за вслената, за животните, за операционните системи на компютъра ни. Математиката го очарова. Иска да си чете книжките, и да разбира какво става в тях. Иска да знае за газовете и защо парата пълни кухнята ни, а водата си седи в чашката. Иска да знае защо се чупи моливът в острилката. Иска да знае защо понякога му купувам шоколад, а друг път не може. Една страница с бастунчета, една с лулички.. кои има време да се занимава с тези глупости?!!...

вторник, 11 октомври 2005 г.

Бааавничко...

Закъснявам за аеробика, по извинителни причини. Обличам се набързо, закопчавам си якето по стълбите. Пак няма асансьор, затова тичам надолу 12 етажа. После колата, кръстовища, задръствания, едно глупаво оставане в лявата лента, инфарктно влизане в правилната, за да продължа напред, а не да вися на светофара до края на вечността. Малко псувни, малко клаксони. Няколко неправилни изпреварвания. Успявам да намеря къде да спра. Ама е тесничко. Малко маневри на нокти. Ама то трябва и да се бърза. Тичам нагоре към залата. Асансьорът е на терсата, няма време да го чакам. Тичам нагоре по стълбите, почти останала без дъх. Влетявам в клуба, вземем си ключ за шкафчето, тичам до съблекалннята, после тичам към рецепцията. Забравила съм да си взема вода, тичам обратно да си взема пари и си купувам вода от момичето. После пак на бегом до залата. Влетявам вътре запъхтяна. Започнали са. Инструкторката ме поглежда и ми казва къде да се подредя. Звучи нежна музика: "И сега, бааааавничко загряваме глезените, баааавно се протегнете, да, да се събудим, внимателно, да не навехнете нещо..."
Муахахахахахахахахаха!

неделя, 9 октомври 2005 г.

Магьосница

Днес чух една стара песен на Слави Трифонов, която много харесвам:

Лутах се в тъмното и достигнах до дъното,
но да те забравя тъй и не можах...
Вграждах си сянката във стени от мълчание
и във хладен огън спомени горях...
Думи неказани и очи нецелунати...
Невъзможна ли е нашата любов?
До полудяване с тебе аз разминавах се,
но да те забравя тъй и не можах…

Мразя те, обичам те!
Всяка друга ми напомня теб,
да не си магьосница...


Един приятел, който е много млад, наскоро загуби една любов. Опитвам се да го разсейвам с дивотии, но мога да си представя колко боли. Лошото е, че няма да е за последно. И виновни няма...

четвъртък, 6 октомври 2005 г.

belly dancing

Може ли да се ходи на аеробика с висящи обеци и гривнички и герданчета? И боса? Може:) От няколко дни ходя на belly dance аеробика, или каквото е там. Просто съм очарована. Музиката.. ах, музиката...А инструкторката.. ах, инструкторката...Толкова е освежаващо да виждаш грациозно извиващи се ръце, вместо свити юмуручета. Ние не се гънем така грациозно като нея, но бих казала че се справяме. И за пръв път нямам нищо против да правя коремни преси, понеже звучи Ищар, а и всичко прилича на някакъв ритуал с нежни пръсти и подрънкване на гривнички. Не че е лесно, да ви кажа. После съм ужасно уморена, но е такова щастие да видиш как добрата физическа форма не се бие с женствеността. Прелестно е. Прелестно!

събота, 1 октомври 2005 г.

Права, завиваща наляво

Синът ми е в първи клас. Докато го чакам да дойде си говоря с класната му, която ми се пада и клиентка, така че разговорът е неформален. Питам как е със писането и тя ме съветва да се упражняваме в къщи. Аз казвам, да, разбира се, ще пишем бастунчета и ченгелчета. И тогава се усещам че госпожата от занималнята говореше за "упражняване в писане на "елементите"" и решавам да попитам, как аджеба ги наричат сега тези заврънкулки, за да бъда up-to-date и да уча детето на правилните им наименования. Като ще са елементи, елементи да са. Тогава госпожата ми разказва за методическите указания от Просветното Министрество, ли от къде не знам, където учителите биват съветвани как да предават по-добре материала на децата. Та въпросната луличка, да кажем, която прилича на дръжка на чадърче, трябвало да бъде обяснена като "права, завиваща наляво"!? Аз съм учила в математическа гимназия, обаче мисля че и в художествена да бях учила, пак щях да се ококоря. Права завиваща наляво. Господи Боже. Има и права завиваща надясно, разбира се. "О"-то пък, ама нали се сещате, ръкописно "о", дето е наклонено и издължено, трябвало да бъде наричано "окръжност". То това и за елипса не може да се класира, те окръжност. Освен това, все ми е на акъла, че синът ми окръжност няма идея какво е. А ако пък реши че това е окръжност, иди му обяснявай после по математика че не това, ами онова. Като видя удължената ми физиономия госпожата ме успокои че тя си ги наричала чадърчета, бастунчета, тумбачета и колелца, само споменавала че по друг начин може да се каже и еди-как си, да не вземе някой горе да се почувства нещастен. Методическите указания са свещени. В този ден разбрах че с училището шега не бива. Битката няма да е просто да се научи детето на нещо. Битката ще е въпреки всичко да се научи детето на нещо. Осъзнах за какъв слалом между скудоумие, праволинейност, откровени глупости и липса на въображение става дума.
Господи, дай на детето ми жизнерадостни, свободмислещи и смели учителки, които да успеят да запазят очите му широко отворени към света! Амин!

вторник, 27 септември 2005 г.

Матриархат

Матриархат. Не бях се замисляла какво точно означава това. Мислех си, нещо като патриархата, само дето жените са шефовете. Но с една малка разлика. Една майка винаги е сигурна кои деца са нейни, затова няма нужда да държи под око, да затваря, или да обързва с обществени задължения за вярност мъжа си, за да е сигурна че децата, за които се грижи са нейни. Защото, няма какво да се лъжем, цялата структура на семейството и обществото идва от невъзможността на един мъж да е сигурен той ли е баща на детето, което жена му ще му роди. Оттам и прословутият двоен морал, девствените булки, оттам пък табутата в секса, които касаят и мъжете и жените, обвързването на семейството със секса и любовта. Цялата каша в която сме забъркани и понякога дори не забелязваме, било поради вродено лицемерие, било поради навика да правим компромиси. Знам че времената се менят, но традициите определено се менят много по-бавно от нравите. И лишените от съдържание обществени правила са още по-мъчителни и смазващи. Да, тъпо наистина, само дето не е измислено нещо по-добро. А може би е било измислено? Гледах някога си, сигурно преди година, един научно-популярен филм за живота и обществената организация в няколко малки села в Тибет, мисля. Оттогава не мога да си го избия от главата. А ето за какво се разказваше:

Тези няколко села се намират във висока и почти недостъпна част на планината. Допреди няколко години са живели в почти пълна изолация от останалия свят. Запазили са традициите и нравите си от столетия, може би хилядолетия... Там цари матриархат. Семействата са големи. задружни, както е в много бедните общества. Глава на семейството е майката. Тя живее със своите деца - синове и дъщери. Баща няма и няма такава институция като баща. Когато семейството се разрастне прекалено много, понякога едната дъщеря се отделя в ново семейство заедно с децата си и някои от братята си. В селото има една обществена постройка, за която се грижат всички, строят, поправят, обзавеждат. Живеят много много бедно, така че нямат нужда от кой знае какво. През деня работят много усилено, защото прехраната се изкарва трудно. Вечер всички които имат желание, се събират в тази постройка, говорят си, пеят, танцуват, веселят се, ухажват се. Мъжете ухажват, жените избират. В постройката има и много стаи, наречени стаи за любов. Двойките, които са се харесали се усамотяват в тези стаи, за да са заедно. Няма правило кой с кого да бъде всичко зависи от взаимното желание. Някои двойки се запазват с години, но е рядкост. Когато жената забременее, цялото и семейство се радва, понеже ще имат бебе. Братята и се радват защото го приемат като свое дете. Децата се отглеждат от цялото семейство, а ролята на бащата във възпитанието поемат вуйчовците. Жените в повечето случаи не знаят кой е бащата, а и това няма никакво значение . Семейството им се увеличава и укрепва, това е важно. Човек се ражда, живее и умира в едно семейство. Работи през деня за благото му, грижи се за останалите членове, които са му кръвни роднини и с които е порастнал. През нощта, ако има желание, се отдава на мимолетната си страст с друг човек, така естествена и разбира се, така нетрайна, че няма какво да се обсъжда. Разговаряха с една жена, попитаха я, добре де, ти се виждаш вечер с някого, правиш любов с него, не ти ли се иска понякога да живееш с него и през деня, да бъдете семейство? А тя погледна с такова изумление и каза: Че защо? Аз си имам семейство! Освен това, за какво ми е през деня? През деня се работи. Хм, логично, нали? На колко от вас не се е случвало да се лутат в противоречията между работа, любов, желание за уют, страст, секс, нужда от спокойствие и какво ли не още, които семейството ни поднася?
И, последно, за тези на които им се изправиха косите от думата "матриархат" ще кажа, че в това село основно работеха жените. Те носеха дърва, въртяха домакинството. Смееха се и казваха че техните братя са малко мързеливички, но такъв е обичаят. Пък и мъжете се уморявали повече вечер.
Хубаво нещо е матриархатът...

неделя, 25 септември 2005 г.

Есен

Винаги се опитвам да гледам на есента позитивно, макар че малко ме натъжава. Но от друга страна носи някакъв нежен покой. Днес се зачетох в стари логове и намерих неща, което съм писала миналата есен:
" С наслада се оставям капките да се стичат по лицето ми. Наистина, студено е, но някак по-истинско. Дъждът ще измие лятната мръсотия. Приглушената красота на света ме омайва...."
Днес не държа толкова да ми е студено. И лятото ми не е било толкова тъжно, че да се радвам на края му. Но се опитвам да се усмихвам на багрите, макар и пастелни, да не кажа кални, на моменти:) Исках да напиша още много неща, но смяната на темата на блога ми отне всичкото време. Надявам се да ви хареса, положих толкова старание:) А ако някой успее да ми каже защо свети онази празна лента долу, обещавам да го черпя бира или каквото там, ако ще и дa се наложи да му я пратя с DHL, заклевам се:))))

сряда, 7 септември 2005 г.

Photoshp vs GIMP !

Всичко започна от една закачка със Сашо, че Фотошоп можел повече от Гимп. И обзалагането "ха да видим пък!", и едни снимки, които беше обработил и ми пратил с текст "1:0 за Фотошоп". Така се роди нашият малък конкурс. Аз пък се амбицирах и направих една малка страничка, където да си слагаме резултатите. Те са повече от скромни, понеже и двамата сме пълни аматьори. Но когато има вдъхновение,макар и неодстатъчно умение, винаги е интересно. Оригиналните снимки са си наши, поради липса на друг материал.
Можете да видите докъде сме я докарали тук. Кoнкурсът ни е отоврен, така че сте поканени да се включите. Изпратете ми оригиналните и обработени снимки на neustoimo at yahoo dot com. Наградите са изцяло морални и естетичски;)

PS: В Експлорер страничката не се виждала като хората. Не съм изненадана. Сигурно z-index-и те го правят нещастен. Ако съм на кеф ще се опитам да го кандърдисам да я показва. А иначе - сори. Даже и да сте с Уиндоус има чуден Файърфокс за Уиндоус, така че не се колебайте! :))))

събота, 3 септември 2005 г.

Очевидно

Често си спомням един въпрос от някаква радиоигра, на който съм забравила дажа половината от отговора. Но запомних по-ценната половина. Въпросът беше "По какъв повод и от кого е изречена репликата: 'Но, моля ви, всеки глупак знае, че желязото потъва!' ?" Отговорът беше: "От кралица Някоя-си към английския инженер сър Еди-кой-си по, повод предложението му да строи кораби от желязо. "
Очевидно, нали!?

петък, 2 септември 2005 г.

......

"Приятелите идват и си отиват, неприятелите се трупат..."

четвъртък, 1 септември 2005 г.

За загубиш и да спечелиш

Напоследък като играя волейбол само падаме. Понякога грандиозно. Лоша форма. И после лош вкус в устата. Примесен с пясък:). Поражението е неприятно. Най-вече заради хората с които си играл. Обаче е добре да падаш понякога. Амбицира. А и те размисля.
За ужас на треньорката ми някога, аз повече си падах по играта, отколкото по победата. Победите.. не знам какво да ги правя.

сряда, 31 август 2005 г.

Адът за мизерници

Салонът ми е под един голям блок в една малка уличка. Няма входове, само гаражи. Тук "Чистота" никога не минава. Всяка сутрин като дойда на работа хващам метлата, надувам си музиката и излизам навън да чистя. Фантазията ви е бедна за количеството и асортимента на боклуците, които тези хора успяват да избълват. Пълната лопатка с фасове, разбира се е задължителна. Мисля си че не само си хвърлят фасовете от терасата, а си изпразват и пепелниците през нея. От там нататък вече всеки път има нова изненада. Използвани клечки за уши, памучета за грим, остатъци от храна, разбит буркан с мухлясала лютеница, скъсани домашни чехли, щипки, листенца от цветя, изгнили букети, опаковки от какво ли не, развалени плодове и зеленчуци...Не съм от гнусливите, но понякога ми идва да пищя с пълно гърло. И всяка сутрин си пожелавам горещо, там някъде в отвъдното да има специален ад за мизерници. Където до края на вечността да се давят в собствените си лайна. И специални изчадия да им натъпкват дълбоко в гърлата всичките им фасове и гадости. Надявам се дъх да не могат да си поемат от миризмата на мухъл и изгнили картофи. И да закусват с клечки за уши с кафеви връхчета. Тук ще спра, не защото ми се е изчерпала фантазията, а защото чувствам че губя човешки облик. И ще отида да изхвърля чувала с боклука, който събрах. А после ще си пусна пак музика и ще си мисля за цъфнали вишни.

понеделник, 29 август 2005 г.

Камерата!

Синът ми има воден пистолет. Всъщност воден бластер-помпа, така пише на опаковката. Среля на 8 метра. Страшна работа! Един ден виждам че го държи наобратно. Обръщам му внимание върху това, а той ме открехва, че така не е пушка, а камера. Хм, питам, а на теб как ти харесва повече, като пушка, или като камера?... И тук, дали защото знае кой купува сладоледа, или просто иска да ме зарадва, той отговаря непоколебимо: "Камерата, разбира се...!" Камерата!...Идва ми да го хвана и да го завъртя, и да го нацелувам, но... той вече е мъж... Затова със спокойна стъпка отивам да взема два сладоледа...

петък, 26 август 2005 г.

Все още лято

Понякога, изведнъж, имам чувството че лятото се изплъзва. Че си е отишло вече. Че така и съм го проспала, седнала пред монитора. Има време, през безкрайната дълга зима да се пилея в нета. А сега май е време да отида да поиграя на плажа. Хора, целувайте се под звездите, ходете боси, усмихвайте се на дърветата. Все още е лято.

неделя, 21 август 2005 г.

Кучета

Снощи, в тишината на нощта, изведнъж се чу жално кучеко скимтене. И после лай. И после пак скимтенето. Скимтене не е точната дума. Беше сърцераздирателен вопъл, като плач. Ужасяващ. Някакво куче пищеше... И още и още. Излязох на терасата. Пред блока има големи поляни и почти нищо не се вижда. Долу има строежи и работници. Кучета тичаха по пътя и лаеха. И пак онова скимтене. Първо помислих, че го е блъснала някоя кола. Но не чух звук от спирачки. А кучето пищеше. И други хора излязоха по балконите. Звучеше така, сякаш животното изпитва невероятна, ужасна болка, сякаш моли за пощада. През главата ми минаха какви ли не картини на садистични пиянски изпълнения. Представих си пребити, окървавени, ритани, стреляни животни. Представих си, как може някои хлапета да са го завързали, за да се души бавно. Все неща които съм виждала. Колебаех се дали да сляза долу. Дали ще мога да се намеся, или само ще видя нещо кошмарно и непоправимо. Кучета все така тичаха по пътя и лаеха. От далеч им отговаряха. Представях си как се разнася ужасът от това, което се е случило с един техен брат. Как лаят в тъмното, безпомощни срещу хората-чудовища. Изведнъж скимтенето спря и настана някакво раздвижване в тревата. Едно куче избяга от там, сподирено от няколко други, заплашително подлайващи. Разбрах какво се беше разиграло... Тривиално. Пазене на територия. Някое куче се е залутало в чужди места. Тукашната глутница го е сдъвкала. Хората нямаха нищо общо. Кученцата, които тичаха по пътя не се тревожеха, а просто патрулираха. И онези, дето им отговаряха в тъмното просто си уточняваха ситуацията. Както си стоях на терасата с извити решетки, в тази прекрасна пълнолунна нощ, се хванах за главата и се свих на кълбенце. И си помислих че понякога съм много, ама много, ама много тъпа.

четвъртък, 18 август 2005 г.

Помощ!

Неизбежните роднини на гости през лятото... Вчера, докато заспивах, някой минаваше през стаята ми да ходи да пуши. Сутринта ме събуди някой, отивайки да пуши. Някой нахълта в тоалетната, без да почука. Някак оцелях до закуската. Изпържих им филии. Изядоха ги с апетит. Измих чиниите. Никой не понечи да ми помогне. Пооправих и ме чакаше следвашото радостно изживяване, да ги развеждам по магазините. Успоредно течаха мъдри разговори за живота, с наставления, за семейството, за цените. Трябваше грижливо да поддържам образа си на скромна и "свястна" жена. Да слушам клюки за Гала и да осъждам разголени момичета. Преживях и това. Бързо в къщи, трябва да се обядва. Направих им яйца с лук. Трябваше да се бърза, че... са гладни. Салата, вилици, безалкохолни. Господи, днес ми беше почивния ден. Докато обядваха, аз понеже съм и болна от някакъв гаден грип и никак не бях гладна, започнах да готвя вечерята. Хапнаха и се оттеглиха да починат. Останах насаме с мръсната маса. Как пък никой поне не си взе чинията да я сложи в мивката. Изчистих, измих чиниите, изметох. Тръгнаха на плаж. С ужас си помислих че ще вземе да завали и ще се откажат. Слава богу, с нечовешко облекчение гледах от терасата как колата се отдалечава. Имам няколко часа, докато ужасът с ритуалите с ракийката и салатката довечера започне. То не са салтанати, то не са разпивки, то не е вечеряне. С празен поглед се добрах до най-близката зала. И си купих "Сникерс" по пътя. Сега си седя тук, едно малко островче на нералност. Сникърсът ми свърши, но остават приятелитев ICQ. Искам времето да спре. Нямам представа как ще преживея още 5 дни. Помощ!

сряда, 10 август 2005 г.

Новото аз

Пак се променям, променя се леко и видът на блога ми. Надявам се да ви хареса. Опитвам се да направя нещо с големия надпис с името на блога, но не мога да намеря правилния му вид:) Иска ми се да изглежда като ...засъхваща кръв, но не мога да си представя подходящата форма на буквите, която да е хем ненатрапчива, хем да има нужното внушение. Затова го оставих със шрифта по подразбиране:) И...този път на снимката по изключение съм аз:))
Отново моля за съвети и оценки:)

вторник, 9 август 2005 г.

:)

Има едно нещо, което ме удивлява всеки път, когато го осъзъзная: ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА. Чакал ме е търпеливо да се върна от разходката си в нищото. Всъщност даже не е забелязал че ме няма, защото той си е все там, пъстър или сив, искрящ или здрачен. И само от мен зависи накъде ще преместя слайдера за brightnes и contrast. Картинката си я правя сама. Всъщност винаги като си ровичкам снимките с Гимп си спомням за един пост на Йовко, който като че ли е най-точно казаното нещо по въпроса.
Ей, хора, виждали ли сте колко е красиво небето сутрин? И как преливат водопадите от зелено в Морската градина? И колко са смешни буболечките в бързането си за някъде, ако седнеш и ги погледаш? И как се усмихват бебетата в количките, ако има намигнеш:) Радвам се да бъда тук. Светът, както изглежда е едно много хубаво място:) ...

събота, 6 август 2005 г.

...

Майната им на архивите и на старите постове. Майната му на това коя съм и какво чета. Искам времето да спре. Вълните да спрат да се движат. Причиняват ми болка. Не мога да понеса даже звука от ударите на сърцето си. Искам в тази една секунда да усетя целия свят, замръзнал, пуст, като тишината в душата ми. Само за малко, разбира се. Но напълно...

петък, 5 август 2005 г.

Какво харесвам в жените

Понеже имаше пост "Какво харесвам в мъжете", редно е да напиша и какво харесвам в жените. Макар че това ми се вижда много по-сложна работа...Ако пак трябва да използвам популярни актриси за илюстрация, понеже всички са ги виждали и знаят как изглеждат, безспорно фаворитка ми е Анджелина Джоли. Та ето какво харесвам в жените:
1. Устните. Големи красиви устни. Че то кой ли не ги харесва:). Изабел Аджани, Моника Белучи.
2. Ръстът. Мож би защото самата аз съм сравнително висока, харесвам високи жени. Няма да забравя една клиентка, която сигурно беше 1.90 но беше най-пропорционално женственото нещо което съм виждала. Движеше се като амамзонка. Изглеждаше невероятно. Не знам защо(сигурно защото не съм мъж) миниатюрните женички, особено с генералски характер, извикват у мен желанието само да им откъпя един шамар.
3. Обувките. Сякаш нямам кой знае какво отношение към дрехите на една жена, стига да изппълняват основната си функция- да показват най-доброто в нея. Но обувките определено ми създават отношение. Направо ме втриса като видя някой да се чепи на високи тънки токченца. Не че не уважавам високите обувки, но...все си мисля че високите тънки токчета са най-вече за леглото. Бих могла да ги преживея, ако въпросната жена успява да върви с тях така сякаш се носи по въздуха, но си мисля че тези които го правят просто са усвоили левитацията. Иначе ме възхищават удобни ниски обувки, в които все пак има повей на артистичност и присъствие на индивидуалност. Освен това не знам защо ме грабват множество каишки преплетени през глезените, или върху крака. Има сега една такава вълна от обувки, сякаш вдъхновени от пантофките на балерина, съчетани с духа на спортни обувки. Направо съм влюбена в тях.
4. Гримът. Отношението ми е двойнствено. Общо взето мразя средното положение. Така нареченият ежедневен грим. Ако жената смята че моментът не е подходящ за ексцесии, нека си сложи един гланц за устни и да приключи с въпроса. Ако иска да е специална....Ах, тогава да е много. Яркочервено червило, много тъмно около очите. Есцентрични идеи, които подчертават нещо уникално в чертите също ме очароват. Едно от малкото неща които не мога да преживея е тъмно виолетово червило.
5. Ноктите. Харесвам чистички късо изрязани нокти. Колкото по-дълъг е маникюрът, толкова повече ме ужасява. А заострените дълги нокти, не дай си боже нарисувани с какво ли не, че и с камъчета...бррррр.
6. Чантата. Знам че раниците са демоде, но.. ах колко ги харесвам. Също големите, удобни, ярки чанти ми говорят че притежателката им има въображение и смелост. Онези смехотворни грозни продълговати неща с къси дръжки, дето се носеха под мишница, ама и с дръжките през рамо, ах, добре че вече ги няма.

Е, май говорих повече за аксесоари, отколкото за жени, но това е неизменна част от нас - украсата, камуфлажът...
А вие какви жени харесвате? :)))

вторник, 2 август 2005 г.

Силният пол

Аз, общо взето, винаги се дразня от това, че на жените се отрежда ролята на слаби и безпомощни същества. Че, едва ли не, биват възпитавани да не разбират от техника, от строителни работи, от дърводелство, от електричество. Сякаш това е последното поле, в което мъжете могат да опазят самодоволството си на "силен пол". Не ми харесва да бъда третирана като слаба и глупавичка сладурана, на която големите добри батковци помагат. Когато играя волейбол с момчетата, не искам да ми гонят топката и да внимават да не ме ударят. Когато излизам с някого си плащам сметките. Когато спукам гума си я сменям. Когато ми изгори радиатора си го поправям (макар и със съвети по телефона:). Когато се наложи цепя дърва.

Та ето какво се случи днес.
Колата не запали... Ни така, ни онака. И преди имаше проблеми, ама с малко молитви тръгваше. След кратка консултация по телефона се изясни че трябва да стигна до майстора. Ама преди това трябваше все някак да запаля. С бутане, естествено. Няма да се впускам в подробности за ландшафта на паркинга пред блока, само ще поясня, че има лек наклон надолу и после лек наклон нагоре и се излиза на улицата. Не ми се виждаше лесна работа, но понеже нямаше жив човек наоколо реших че се налага да се справя. За щастие, въпреки късата ролкичка, бях с удобни сандали. За по-интересно колата ни е дизел, така че да се запали с бутане не е много лесно. Лекия наклон надолу не свърши работа. А после вече беше много трудно. Ужасно е усещането да напрегнеш всиките си сили в опит да направиш нещо и да разбереш съвсем категорично че не са ти достатъчни. Не съм фръцла и наистина бях твърдо решена да се справя, но в крайна сметка колата се оказа наполовина препречила пътя без да мога да я мръдна нито напред нито назад. А аз бях почти мъртва от усилието. Почувствах се доста глупаво. Минаващата кола може би щеше да продължи по пътя си, ако не беше умолителният ми, безпомощно женствен, жест към щофьора. Мда...Голямата радетелка за равенство на жените и две здрави момчета, на които май хич не им се видях равна, защото ме посъветваха да се кача в колата и с лекота я побутнаха по пътя докато запали. Ех, лека и пръст на еманципацията , помислих си и слязох да поблагодаря на спасителите си - цялата пърхащи мигли, мили усмивки и възхищение от безспорната им сила. Колата сега е при майстора (мъж) а аз съм малко объркана.
Май ми е време или да ревизирам възгледите си, или да тръгна на фитнес...

неделя, 31 юли 2005 г.

Sex on the beach


30 мл водка 'Абсолют'(Като леко парещото, леко тръпчиво докосване на слънцето, малко преди да залезе...)
30 мл ликьор праскова (Като сладкия уханен дъх на устните и...)
60 мл сок от боровинки (Като тъмно виолетовата вълна на желанието...)
60мл сок от ананас (Като нещо което влияе добре на... фигурата;)...)


Съставките се смесват в шейкър с лед, разклаща се и се прецежда. Сервира се във висока чаша със сламка.
Enjoy!

четвъртък, 28 юли 2005 г.

Плажът и серийните убийци...

Плажът. Целувка между пясъка и морето. Плажът - границата на нашия свят...
Градът се е надвесил над него с гроздове от уродливи "заведения". Кока кола, бира, пържени картофи...И музика. Кънтяща, бумтяща,...сякаш всички се страхуват да не би да чуят шепота на вълните. Да не вземат да се замислят кои са... Актуалните модели бански,...подходящо плажно масло. Момичета в секси стойки, които попипват отвреме навреме ръбчетата на банските си дали са на правилното място - на границата на приличието. Защото едно е да си секси, друго е всички да ти се подхилкват, че без да се усетиш горнището ти се е смъкнало и се вижда едната гърда. Ако ще се вижда, тогава махаш всичко и си "монокини". Така може. Има си правила...Плажни свалки, "Космополитън" до цигарите върху кърпата.

Едно друго място, на половин час път с кола...Плажът е почти пуст. Невероятно тихо е. Сякаш светът е изчезнал. Даже GSM-ите нямат обхват. Реалността се състои от море, пясък и небе. Потапям се в кристално чистата вода и се чувствам като новопокръстена. Светлината прави дъгички от водата по миглите ми. Иска ми се да се смея. Когато излизам и се тръшвам на пясъка, слънцето вече не е онзи изгарящ нахалник, а топъл и ласкав приятел, покриващ с милувки хладната ми кожа. Не нося бански. Гола съм. На този плаж може всичко. Плажното масло си стои в раницата. Просто ми звучи като кощунство да се намажа с него. Някъде далеч встрани момче и момиче лежат прегърнати. Той целува гърдите и. За малко да се възмутя. Но защо всичко ми изглежда толкова естествено и красиво? Затварям очи и се усмихвам. После почти заспивам с длани обърнати към слънцето. От унеса ме изваждат гласове. Сравнително младо семейство в пълно плажно снаряжение се мъкне по мокрия пясък. Включени са чадър, чантите с бира, предполагам и кебапчета. Вървят забързани и с възмутени физиономии. Бащата влачи за ръка малко момченце на около 3 години. То гледа окорено и пита:
-Тате,защо тези хора са голи?
А бащата, поглеждайки с омерзение към нас, отговаря грижовно, но с цялото презрение на света:
-Амииии,... сигурно нямат пари за бански.! - и се изплюва във водата.

Това е един от редките моменти в живота ми, когато ми идва да стана и да пребия някого до смърт ...

вторник, 26 юли 2005 г.

Прав ли е Йода?

Episode3, Анакин разговаря с Йода за сънищата си за смъртта на Падме:

- Premonitions? Premonitions? Hm. This visions you have...
- Tey are of pain, suffering,... death...
- Yourself you speak of, or someone you know?
- Someone...
- Close to you?
- Yes...
- Careful you must be, when sensing the future, Anakin!... The fear of loss is a path to the dark side...
- I want not this visions come true, Master Joda!..
- Death is a natural part of life... Attachment leads to jealousy... The shadow of greed that is...
- What must I do, Master Joda?
- Train yourself, to let go, of everything you fear to lose...


Да си призная, последната реплика не ми дава покой откакто гледах филма. Мислила съм за същото, казано иначе, но...филмът сякаш беше посветен на идеята, как страхът от загубата на някой когото обичаш, подплътен със спомена за една друга такава, безвъзвратна вече загуба(на майка му), може да те поведе уверено към Тъмната страна. Страхът от загубата те кара да се опитваш да бъдеш всемогъщ, за да запазиш това което имаш. Кара те да манипулираш хората които обичаш, да ги убиваш, защото може да понесеш да са мъртви, но не и да те изоставят.

"Научи се да се освобождаваш от всичко което се страхуваш да загубиш..." А това не е ли предателство?

събота, 23 юли 2005 г.

Омагьосващо...

Като търсех картинка за блога си изрових нета, и намерих много красиви неща, но никое не приличаше на усещането ми за това какво искам. В крайна сметка преправих нещо, което си беше почти порно. Но не за това ми е думата.
Днес както си говорех в ICQ и си ровех съвсем напосоки, намерих ето това. Просто съм омагьосана. Обожавам красивите неща. От тях до плакатния кич има само една крачка, но тук мисля че не е направена. Толкова чувственост и...в същото време блед покой. Ненатрапчива гъделичкаща нежност и някакво докосване...на ръба на сетивата. Нещо като спомен, нещо като полъх на вятъра...Наистина съм омагьосана!...
Харесват ли ви?

петък, 22 юли 2005 г.

Нова тема

Лятото променя вида на нещата. Променя усещането за нещата. Променя какво ли не. Стана така че промените стигнаха чак до темата на блога ми:).(Всъщност не знам дали "тема" е правилната дума, понеже е заета твърде смело с употребата и в английския, ама оформ...уформ...абе, другата ми е прекалено дълга...)
Оставих се на усещането си за това как искам да изглежда тези дни блогът ми и си поиграх с Гимпа(хм, или той си поигра с мен:-/) Почти улових това което си представях. Останаха няколко дреболии, които всъщност най-много ме забвляваха, но ми е най-трудно да им намеря място. За зла участ тъкмо когато се бях засилила да ъплоудвам променения код, нета ми умря, така че за малко блогът ми е изглеждал твърде странно. Вероятно ще е странен и тези дни, докато додочовърквам.

Моля ви, ако четете този блог, посъветвайте ме по следните въпроси:
- Едно от забавленията ми беше да използвам анимирани гифове за background. Защо това не е разпространено? Натоварва ли това излишно процесора, или е пренебрежимо.
- Дразнещи ли са мърдащите бекграунди?
- Кое ви досажда и измъчва като четете блога. Шрифтове? Цветове? Разположение? Организация?

И последно...задачка-закачка...Какво се опитах да наподобя с мърдащия бекграунд? Ама опитайте и с hover:)

понеделник, 18 юли 2005 г.

Роди ма, мамо, тъпа, аз сама ш'са изруся...

Мили момчета и момичета!

За да видите това, за което сте дошли, ще трябва да си отворите кода на страницата(Ctrl+U, за най-малките)и там да си намерите скритото div-че(display:none). Досадно, а? Също като да четеш скучни и еднотипни блогове, писани под указанията на самозвани гуру-та.

Бъдете себе си и се обичайте! Аз така правя. Приятен ден!:)

четвъртък, 14 юли 2005 г.

Лекокрила

Ех, а бях тръгнала да си плащам патентния данък...Но имаха почивка и аз реших да се помотая из книжния пазар. Покрай една сергия за стари книги се загледах в "Трудно е да бъдеш бог". А то под нея, не щеш ли, "Приключенията на звездния навигатор Пиркс". А отдолу "Марсиански хроники". И още една, за Ийон Тихи. И две на Робрът Хайнлайн...И Робърт Шекли...Ами, накупих си ги всичките. А после в банката служителката със съчувствие ме погледна как си преброих последните пари за да платя за превода. Останаха ми точно 60 стотинки (за Ескимо Класик). Чувствам се лекокрила.

петък, 8 юли 2005 г.

Чисто

Честито, София! Край на боклуците! Най-после всичко си дойде на мястото. Някакви си егоистични диви селяни бяха решили ,идиотоите, че не искали върху тях да се изсипе боклукът на 1млн цивилизовани и възпитани хора. Егати нахалството. Никакво разбиране на същината на проблема. Когато сте една шепичка народец и става дума да застрашите онзи, големия град, дето не са свикнали да им е гадно, дето нямат никакво настроение да се давят в собствените си лайна, понеже те са тези, които консумират, а лайната са запазени за други...с какъв акъл ще тръгнете да вдигате барикади, бе алоооуууу!
И не стига това, ами когато властта съвсем легитимно реши да се изпратят добронамерни и умиротворяващи части на реда, въоръжени със съвсем леки щитове и обикновени палки(не електрически), срещу тях се изправили въоръжени до зъби с камъни изроди, които даже успели да натъртят леко лакътя на един полицай. Наглеците са внимателно пребити, така че хем да не им личи, хем да им държи влага. Е, в крайна сметка справедливостта възтържествува.
А сега си измийте ръцете.

събота, 2 юли 2005 г.

Какво харесвам в мъжете

Седим кротко с една приятелка на плажа, след като сме поиграли волейбол. Наоколо пясък, слънце . Започваме да си говорим за мъже, разбира се. И тук се оказва, че съм имала странен вкус...Не бях се замисляла по въпроса:) И понеже е лято и тези теми са мноооого актуални, хайде да си поиграем на "аз харесвам....". Следва кратък списък с моите пристрастия. Наистина ли имам странен вкус?:)

1. Устните. Това е първото което виждам у един мъж, и може да е последното, понеже от там нататък мога да бъда напълно заслепена. Пълните, плътни, сочни устни. Изобщо.. мога да напиша роман за това:) Примерът е с популярни актьори, просто защото всички се сещат как изглеждат. Вал Килмър, Марлон Брандо, Били Зейн.
2. Гласът. Веднъж бях объркала някакъв номер и два пъти се обадих на непознат мъж, търсейки Краси. Гласът му така ме заплени, че третия път му се обадих, за да се запознаем. Беше просто неустоимо. Можех да остана на телефона с часове. За щастие той беше на 19 и от далеч, така че удоволствието да си говорим не се отрази на целомъдрието ми:Р Пример..Една песен на Ален Делон и ...не помня коя беше певицата. Той само си говори.
3. Ръцете. Не знам как по магически начин ръцете на един човек го отразяват почти напълно. Наичнът по който ги движи , начинът по който изглеждат. Тук имам предвид ръцете от китките до върха на пръстите. Понякога гледката на бягащи по клавиатурата пръсти може почти да ме хипнотизира.
4. Косата. Мммммммм. Дълга, разбира се. Ах, и тук мога да напиша роман. Встрани от професионалните си изкривявания, просто ще кажа,че едва ли има жена която да остане безразлична към дълги копринени кичури плъзгащи се по раменете и. Само с уговорката, че пред зле поддържана и изглеждаща дълга коса предпочитам къса.
5. Ръстът. Нещо което е доста назад в предпочитанията ми, за разлика от едно време. Май съм надживяла вече ужаса че съм 1.72 и мъчителни дълги години в училище бях по-висока от повечето момчета. Сега ми е все тая, даже и да съм с една педя по-висока от някого. Но доколкото мъжете пък се шашкат, все пак е добре да мога да си обуя 12 сантметрови токчета, без да се налага да се навеждам, за да му кажа нещо на ухо. Значи, над 1.84:) Ама пък аз повече нося маратонки...
6. Тялото. Хм. тук май ще е по-лесно да кажа какво не харесвам. Не харесвам мускули правени в зала. Не харесвам напомпани манекени с опънати по бицепсите фланелки. Красотата на тялото е във взаимодействието между отделните му части. Забелязала съм че ме впечатляват мъже, които са тенирали източни бойни изкуства. Някакво усещане за равновесие се излъчва от походката и цялото движение на тялото им. И ...всъщност мускулите са хубаво нещо, но е по-добре да не се виждат. Мразя "релеф".:)
7. И накрая, съвсем ирационално, знам, но не мога да остана безразлична към мъж който ирае добре волейбол. Нещо в движението, в начина по който се среща с топката, в ръцете му когато замахва към нея. Просто се омагьосвам. Ако не сте обръщали внимание, волейболът е почти като секс...

В заключеие искам да кажа, че горното изложение е съвсем умозрително и не преследва никаква практическа цел, така че се надявам да не бъда разбрана погрешно;)

четвъртък, 30 юни 2005 г.

Някой спомня ли си как се прави секс?

Някой спомня ли си как се прави секс? Не онова стерилно взаимодействие между телата, когато сте коректни и учтиви партньори, разделени от плътната пелена на скуката и безразличието. Не и вълшебната приказака на влюбването, когато си издигнал другия на пиедестал, та чак те е страх да го докоснеш истински и ти стига само да се взираш в очите му. Не вулгарната псевдоразкрепостеност на отчаяната самота, когато срещайки някого се страхуваш от него и с погнуса прибираш в класьора на спомените си "екзотични изживявания", единствената полза от които е, че стават за фукане пред приятелите.
Непостижимо ли е онова междинно състояние, когато телата са искрени в порива си, без непременно да бъдат водени от романтична любов? Когато получаваш и даваш в кипежа на искрящо удоволствие, без да размишляваш как точно се казва това което правиш в момента. Когато не се страхуваш, и хващайки другия за ръка отивате далеч-далеч, за да се срещнете с дъгата. И после можеш да го целунеш и да си тръгнеш без никога да се върнеш, но пък винаги като си спомниш за това да се усмихваш...
Без вулгарност и без свян, без страх и без обещания, физическо и емоционално...
Възможно ли е?

понеделник, 27 юни 2005 г.

Свободата и обвързаността...

Да дадеш свобода, да получиш свобода...най хубавото нещо. Трудно и колебливо. Уплашено и невярващо. Свободата...Подарък, откъснат с парченца плът от сърцето на друг човек. Безценен. Свободата...плашещ вакуум около теб, когато веригите които са те привързвали, но и подкрепяли изчезват. Да похабиш свободата си от слабост, да предадеш доверието и щедростта на този, който ти я е подарил...най-достойното за презрение нещо.
Да намериш пътя през нищото и научил се да вървиш на краката си да се върнеш, за да подадеш ръка на този който е рискувал да падне за да те подкрепи...може би тогава може да се наречеш истински човек. Макар че едва ли ще те интересуват етикетите, защото те имат сила там, където властват самотата и страха. Когато сте заедно всичко е ясно.

четвъртък, 23 юни 2005 г.

Менса на Мадара

Мислех да не пиша за това, понеже по принцип мразя пътеписи. Но преди малко един приятел ми показа снимките които е сложил в нета и...изведнъж си спомних за този щур уикенд и ми се прииска да го споделя:)
Беше запланувано като двудневен излет за сплотяване на членската маса на Менса-Варна. Аз се записах съвестно, понеже без това почти не се вясвам на сбирките. И без да разбера се оказах в организационния комитет. А като позвънихме на всички и се изясни кой ще дойде всъщност направо лошичко ми стана. Понеже бяха все хора които почти не познавам и мислех че ще е голяма скука. Е, оставаха скалите, в крайна сметка. За щастие успях да убедя Жоро да дойде, с което се оказахме с две коли и оттървахме влака, който вече щеше да ми дойде в повече.
После...после се оказа че с една банда умници на произволни възрасти няма как да е скучно. Беше направо като брейнсторм:) Ако не внимаваш, няма да разбереш смешното:)
Когато се загубихме в едни храсталаци и съвсем непристойно се запровирахме на колене и лакти, за да излезем, изведнъж се сетих за една моя любима книга "Отбой в полунощ". Няма да я разказвам, но ако някой я е чел, вероятно ще разбере какво имам предвид:) То не беше философтсване, то не бяха нестандартни гледни точки. Разгеле, изпълзяхме.
Конника го знаете. Красоти, покой, няма да се разпростирам. Светулки през нощта. Паралелен купон на шуменски ученици в хижата. Докато си режехме кротко салатката имаше концептуални включвания със "Обичам шопската салата..."(древен чалга хит, за незапознатите), а на една малко рязка реплика на Ивайла веднага бяхме поздравени с "Тази кака мамата си трака..." Дечурлига, какво да ги прайш. Мен лично ме изкефиха. Като реших да завърша вечерта на техния купон само дето не ме изключиха от Менса:)
Ами това беше в общи линии.
Ето малко снимки с коментар от мероприятието.

Тук сме изпълзяли през една пещера, дето можели да минат само тези дето нямат грехове. Който го е измислил явно е смятал за основен грях яденето. Е, ако някой пита, безгрешни сме всички. Макар че на връщане мен почти трябваше да ме влачат. Клаустрофобичка съм, бе. Ако ми бяха казали че пътят за нагоре не минава от там, а просто ще пропълзим, ще погледнем отвисоко и ще се върнем, хич нямаше да се вра. Ама ми го спестиха. Та ето ни на фона на панорамата, заради която беше драпането. Почти бих могла да кажа че си струваше.
Тук сме на една чудна полянка с горски ягдоги. Докато една част от нас най-безразсъдно се занимават със снимане, другите им набрахме ягоди в шепичка. Хора сме, все пак. Малко по-напрад се виждат пустите му храсталаци в които се загубихме, докато търсехме път към крепостта. И всичко заради ягодките. Със сигурност мога да кажа че си струваше.
Ето я заветната крепост. Хора, чувството е невероятно! Някои твърдят че имало положителни геомагнитни излъчания, други говорят за космически енергии. Не знам от какво е, но определено имах чувството, че мога да полетя, даже много ми се искаше. Добре че вятърът беше насрещен.
За добро или за лошо снимки от купона вечерта няма. Жалко само че никой не се е сетил да снима светулките. По едно време в тъмното на беседката изглеждахме като обкръжени от банда летящи GSM-и с мигащи зелено-жълти светлинки.За миг си представих апокалиптичен сценарий за бунт на машините: "...и те до последния момент ги мислеха за светулки..." муахахаха! Но после се сетих че това вече не е модерно. Така че, се върнах на еко-романтиката.
Тук вече е на сутринта. Хората закусват, а аз показвам на Люся какво ни учеха на тае-бо-то. Това като част от сутрешната гимнастика. При тази красота наоколо не може просто да седнеш и да се натъпчеш със салам. Странните ми одежди са плод на студената сутрин и на механичен сбор от мои и на добричкия Жоро дрехи. А Люся е невероятна ентусиастка.
Тук сме вече на Плиска. Да си призная, интересът ми към забележителностите вече се беше изчерпал, но така или иначе ми се видя проблемно да се прибирам от Мадара на стоп. А освен мен в колата имаше още двама шофьори. Така че даже и да бях удушила Людмил, което много ми се прииска да направя, шансът да се прибера направо във Варна ми се видя пренебрежимо малък. Затова, макар и с кисела физиономия се наложи да се правя на антична статуя. Проблемът да си част от нещо като голямо семейство е че искаш-не искаш те мъкнат със себе си навсякъде под жаркото неделно слънце.
А сега....Внимание момичета...Той е готин, млад и доколкото знам неангажиран. IQ 164 и продължава да се покачва:Р Менса-Варна рулззззззззз!!!
П.С.Повече снимки можете да видите тук.

неделя, 19 юни 2005 г.

Приятелите

Днес имах повод да се замисля за хората които наричам свои приятели. Какво очаквам от тях, в замяна на какво...И установих че никак нямам единен критерий за това. Казвам "един приятел", казвам "с една приятелка". И изобщо не се замислям за взаимоотношенията които стоят зад етикета. Хора, с които ми е приятно? Хора, на които мога да разчитам? Хора, които искам да закрилям? Хора, с които мога да разисквам интересни теми? Често наричам приятели просто най-близките до мен хора, които случайността е подхвърлила там. Готова съм на хиляди компромиси, защото не искам да прекарвам неделните си следобеди сама. "Едни приятели". Ужасяващо звучи, нали. Всички сме силни, самостоятелни, нуждаем се от забавно прекарване. А защо самотата понякога е по-пълна от глъчката на шумна компания?

А вие? Как разпознавате приятелите си? Как ги избирате? Как общувате с тях? Разкажете ми.

понякога

Осъзнаването на липсата на надежда е най-лошото нещо което може да се случи на човек...

четвъртък, 16 юни 2005 г.

A long time ago, in a galaxy far away...

Докато водех все същия онзи неприятен спор си припомних една от най-забавните ми случки по време на сесия.
Беше зимната сесия на втори курс. Живеех в блок 40 на любимия на всички Студентски град. За първа година бях в тази стая и не познавах много съседите си. Учех та се късах. Който не стъпва на лекции да му мисли през сесията. Съквартирантките ми си бяха отишли по родните места(по-лесно се учи под крилото на мама:), аз се сражавах със Стопанската история. Това е една от най-гнусните дисциплини, поне във формата в който ни я преподаваха. Колко, разбирате ли, било производството на зърно през 1940г . Сядаш и кълвеш дати, проценти и хиляди тонове. Нещо което най-трудно ми се удава. Та, набирах се аз като червей на буца и се опитвах да се нагълтам с мъдростта на вековете без да повърна. Да,ама не.
Който го е изпитал сигурно знае колко звуконеустойчиви са студентските общежития. Горе-долу, все едно сте разделени от малко по-плътна завеса. Тайни няма:) Бях успяла да разбера че в стаята над нас живеят момчета. Бях останала с впечатление че за мой късмет и те са си заминали в къщи за сесията. Да, ама не. Докато четях вглъбено, седнала в поза лотус, изведнъж от леглото над моето се раздаде ритмично скърцане. Хм, рекох си, не всички са си заминали. Опитах се да не обръщам внимание. След два часа още се опитвах да не обръщам внимание. Искам да ви кажаче хич не е лесно. На всичкото отгоре мадамата беше много емоционална и експресивна и стоновете и възгласите и почти заглушаваха скърцането. Опитах с памук в ушите, но не помогна. По едно време всичко утихна и аз пак се заех с учене. Ех, свърши се, казах си. Обаче когато привечер всичко започна наново, реших че тая няма да стане. Взех в ръка шишенце олио и перце, което използвахме за смазване на скъцащи неща из стаята и се отправих на преговори. Почуках решително на вратата и след известна суматоха ми отвори разрошено момче. Обясних коя съм и какво ме води тук с най-сериозен тон, като се опитвах да овладея пристъпите на хилеж, които ме обземаха. Обаче когато той избухна в смях и аз не издържах и прихнах. За негова чест той ме покани в стаята, където ме запозна с гаджето си и двамата сред много смях и лигавения ми се извиниха. Мислели че долу няма никой. Приеха тържествено шишенцето с олио и обещаха повече да не ми пречат. Така и стана. Предполагам че подът е бил малко неудобен и сигурно е трябвало да и запушва устата:) но повече не чух нито гък. А с Ники(така се казваше момчето) по-късно станахме приятели. Най-добрите.
Тази история, като всяко истински забавно нещо си има и продължение. Много време след това, когато вече бяхме приятели с момчетата отгоре и с техните приятели, и с приятелите на техните приятели, си седях пак сама в стаята и по шума отгоре можех да съдя че здраво се играят карти и се оформя лек купон. И не щеш ли пак познатото скърцане от леглото над моето. Съвсем ритмично, с леки прекъсвания... Малей, тия нямат никакви задръжки, помислих си.То бива, бива, ама... В този момент на вратата се почука и влезе един от приятелите на Ники. Дошъл да ми каже че горе се събират да пийват и ако искам да се кача. Въх!... Поколебах се за момент, докато обмислях какво е отношението ми към груповия секс, но в крайна сметка любопитството надделя. Само ще надзърна, помислих си. И се качихме... Дали можете да си представите какво заварих в стаята им...Цигарен дим, музика, Ники, който плющи карти с трима приятели, още неколцима седнали тук и там и раздаващи си пластмасови чашки и ...Косьо, който въодушевен от повече бири весело подскачаше на леглото и се опиваше да докосне с длан тавана... Като им разказах какво съм си помислила, единодушно ме обявиха за много, ама много перверзна:)
Днес ми липсват онези момчета. И бебешките безметежни дни, когато мислех че ИМАМ проблеми. Липсва ми и Ники, когото загубих в суматохата на живота и научавам за него от общи познати че е добре, женен е, има две деца. Няма никакъв смисъл да му се обаждам. Това вече е друг живот, другаде...
А на тези снимки е това, което той нарисува някога над леглото ми с цветни моливи, за да ме зарадава.
Дино-Бебе:)
Смърфиета:)
Ники, надявам се че си щастлив и че още играеш волейбол;)

сряда, 15 юни 2005 г.

Хубавата чалга

Това е нещо което се канех да направя отдавана, но сега ме провокира един спор в блога на Григор.Омръзна ми по подразбиране чалгата да се обявява за музика с тъпи текстове. Не че ритъмът не е водещ в повечето случаи:), но има прекрасни неща, изпяти от "диви цигани", в които хората даже не се заслушват. Тази песен е на Слави Трифонов - "Цвете мое", но малко хора знаят че преди я пееше Сашо Роман. И звучеше страхотно.


Ще ме видиш в нечия сълза,
паднала от горчива тишина.
Ще ме чуеш в нечий тъжен глас,
като стон в песен от угаснал смях.

В капки дъжд ще ме сбираш,
жадно ще ме отпиваш
и без дъх ще очакваш нощта.
Светлина ще докоснеш,
слънчев лъч ще откъснеш.
Като хляб на бездомни ме раздай ...

Добър вечер, скитнице,
Добър вечер, мила моя.
Прегърни ме, блуднице,
цлуни ме от неволя.
Със треперещи ръце
милвам днес косите твои...
Добър вечер, цвете мое.

Ще откриеш купища лъжи,
в две бразди, под моите очи.
Ще ти липсват ли сълзите ми?
В чужда скръб мене ли ще утешиш?

В капки дъжд ще ме сбираш,
жадно ще ме отпиваш
и без дъх ще очакваш нощта.
Светлина ще докоснеш,
слънчев лъч ще откъснеш.
Като хляб на бездомни ме раздай ...

Добър вечер, скитнице,
Добър вечер, мила моя.
Прегърни ме, блуднице,
целуни ме от неволя.
Със треперещи ръце
милвам днес косите твои...
Добър вечер, цвете мое.

неделя, 12 юни 2005 г.

Граници

Вървя в този хубавав неделен следобед и ям вегетариански сандвич. Почти без да забележа с небрежно движение на ръката смачквам мушичка, кацнала върху пръста ми. Вярно, че я помислих за комар, но в последния момент видях че е просто безобидна мушичка. Само че не беше чак толкова важно, за да се спра. Смачках я най-спокойно. Не мога да кажа че ми тежи на съвестта, макар че ме накара да се замисля. Аз съм вегетарианка. Не мога да си представя че някой ще убива животни, за да ги ям. Вижда ми се гнусно. А ето че убих животно, без да ми мигне окото. Да, има разлика от животно до животно. Добре, мушичката е маловажно животно...кое е важно? Зайченцето? Да, понеже прилича повече на нас. Значи ще се водим по биологична близост . Пиленцето е по-малко важно, рибката е още по-малко. Гъсеницата? Почти без значение. Значи възгледите са важно нещо, но всъщност по-важна е границата до която ги прилагаме. Всичко има граница. И нашите граници ни правят това което сме
Целият ни морал е една такава смешна хартиена къщурка, изградена от условности и крепяща се на допускания. Казваме:"аз никога не бих причнил това на приятел". Остава въпросът къде минава разделителната линия между приятелите и неприятелите ни. И никой не знае кога може да я престъпи, докато обикаля наоколо, така че да не подлежи вече на разпоредбите на морала ни. Казваме: "заслужава си го". Значи този човек е преминал отвъд. Той е в друга група.
Често съм отблъсквала с погнуса хора, които могат да размажат с крак птиче паднало от дървото. Това са изроди. А сега виждам че те имат същият морал като мен, просто птичетата са извън техните граници. Те са маловажни. Аз също така непоколебиво смачквам насекоми и даже не се замислям. Сигурно е същото да убиваш и хора...Зависи от границите.
Граничен преход. Учила съм го едно време по математика. (Добрата стара математика, която знае всичко за нас, без даже да подозираме.) Моментът в който се минава границата. Когато нещата стават други. Когато е "различно".

Най-лесният начин да влияеш на отношението на хората към нещо, е не да променяш ценностната им система, а да ги убедиш че въпросното нещо е извън кръга на нещата за които тя се прилага. Например: "бийте циганите, те не са хора, мамка им..." или "тая пачавра ли, бе, какво ще я съжаляваш".

Защо пиша всичко това? Нямам идея. Може би за пореден път исках да споделя объркването си от прозрението как целият свят е продукт на договорености. Всичко подлежи на преразглеждане. И бебешката ми психика се плаши от това. Имам нужда от устои, от абсолютни истини. Сигурно още не съм порастнала. Спомних си пак една книга "Пътуване към Икстлан". Познанието прави хората тъжни. Най-малкото сами. Понеже разбират че промушвайки се през пластовете на настоящето могат да вървят все напред, но никога няма да стигнат до онзи единствен свят който са напуснали, уж за малко, търсейки истината.

петък, 10 юни 2005 г.

Защо от мен не става графиня

Мотая се в кухнята, пържа соеви кюфтенца и се рея в мислите си. Пуснала съм си телевизора, върви някакъв филм. Виждам че съм разпиляла брашно по пода. Тананикам си. С половин ухо чувам реплики от филма: "Лукреция се омъжи за него, защото е съветник на краля, а аз...(съкрушено) аз съм най-обикновен...граф..."
При което изведнъж ми става толкова смешно, че ще си изпусна кюфтенцето от високо в олиото. Приисква ми се да направя реверанс, с вилица в едната ръка, обута в най-хубавите си домашни пантофи и много запазен анцунг, почти зелен. Няколко стъпки от менует, поклонче...А вие, графиньо, щастлива ли сте? Ах, не сте графиня? Бедното момиче. Да, да...всичката тази домакинска работа...и никаква възвишеност...Не ви пука? Но...кожата на ръцете ви,.. напуква се от миене на съдове. Не сте забелязала? А, простете какво ви прави щастлива? Мислите ви? Децата? Доста е клиширано. Нещо отвъд...Странно. Ама вие се усмихвате...Не виждам какво толкова хубаво намирате в живота си. И всичката тази миризма на лук...Полезен бил?!...Свободна сте? Що за възпитание! Че кой е свободен в днешно време...И можетеда целувате дърветата? Пияна ли сте? Моля Ви, не се смейте така невъздържано...обидно е някак...Хората се стараят цял живот да се издигнат, правят толкова жертви...а вие...ами карате тези неща да изглеждат маловажни...Като че ли е без значение къде ще отидеш на почивка...Не почивате? Така си и знаех...Има нещо сбъркано във вас, ще ви кажа...Не ми е приятно, но ще се наложи да пеустановим всякакви контакти. Да, да, изглеждахте забавна, но...не сте от хората с които може да се води нормален разговор. Не, не искам кюфтенце. Благодаря. И...разбира се, детето ми не може повече да играе с вашето. Как какво общо имат децата...После задават неудобни въпроси. Научете се да се съобразявате, ако искате хората да ви приемат. Не ме изпращайте, моля. Сама ще намеря вратата. ...
Усмихвам се и си вея леко със салфетка, подпряна грациозно на печката. Навън през прозореца се виждат хълмовете - зелени и диви...И вятърът е нежен...Иска ми се да потанцувам с него.
А кюфтетата... без малко да изгорят:) Но са чудесни, както винаги:)

понеделник, 6 юни 2005 г.

краят на една приказка...

...Девойката плачела безутешно, а старата вещица я гледала със смесица от досада, любопитство и леко съжаление.
- Е, кажи ми най-накрая какво стана. Не помогна ли и омайното биле което ти приготвих?
- Не. Не помогна. - хлипала девойката - дадох му всичкото, но той даже не ме забелязва. Обича нея и не вижда нищо друго на света. Аз бих направила всичко за него. Не мога да живея без него. Не мога да виждам как я гледа с обожание и възторг. Сърцето ми ще се пръсне. А той не ме иска, иска нея. Обича нея. Затова дойдох. Ще ти платя колкто трябва, направи ми отрова. Най-силната. Ще я убия, защото не мога повече да гледам тази тяхна любов, която разбива сърцето ми. Направи ми отрова. Искам той да я загуби. Може би тогава пак ще обича мен.
- Ха ха, отрова! Толкова ли си глупава! Няма по-сигурен начин да направиш любовта му вечна, от това да отровиш любимата му. Така ще издигнеш паметник пред който той да се кланя докато е жив. Ще я запазиш в сърцето му во веки веков. Ще я направиш легендарна.
- А какво да направя? Кажи ми моля те. Ще ти дам всичко което имам, само ми помогни да си отмъстя за болката.
Старата вещица я погледнала изпитателно. Очите и се присвили сякаш за да се взре в един спомен, много-много стар. Нещо замъглило очите и, но вещиците не плачат...сигурно е било омраза.
- Искаш ли любовта им да умре, но не изведнъж, не така лесно. А бавно и мъчително. Да агонизират ден след ден привързани един към друг, без да виждат изход. Любовта им да се разпада помежду им като разлагащ се труп, от който няма начин да се оттърват. Да се намразват за това което са, да намразват това което са обожавали в другия. Докато достигнат до точката, когато всеки би подал ръка на последния просяк, но не на човека когото някога е обичал. Няма ли това да е по-добро отмъщение?
- Да, да! Направи го. Искам да се случи точно това! Кажи ми колко ще струва. Кажи ми какво да направя. Готова съм на всичко.
Смехът на вещицата бил като грачене, когато се обърнала рязко и незнайно защо запокитила кристалната си топка в стената.
- Няма нужда да правиш нищо, мила ми глупачке. Няма нужда да си мръдваш даже пръста. Няма нужда да отравяш никого. И кинжал не е нужен. Отмъщението ти ще бъде сигурно и сладко.
И като се загледала през прозореца на порутената си къща, процедила през рамо :
- Просто ги остави да се оженят...

сряда, 1 юни 2005 г.

Волейбол!

Уж бях болна, уж кашлях, уж едва мърдах...А стана както винаги... Като видя топка и мрежа и.. нещо в корема ми се свива, тялото ми олеква, ръцете ми се отпускат с небрежната лекота на концентрацията. И започва онзи невероятен вълшебен танц...посрещане, ...вдигане,...забив...Не може да се сражаваш с топката. Трабва да я почувстваш, да я овладееш. Спокойствие когато посрещаш...в мислите си трябва да си навсякъде. Не тичаш, ти просто си там. Ръцете ти поемат агресията, усмиряват я. Ето. Мекотата в движенията на разпределителя. Като много нежна ласка. Силни китки, лек, но сигурен допир. Нагоре, нагоре. Бавно пристъпване, леко задържане, улавяш с мислите си топката, вече си част от нея, скачаш, просто се срещате и.....мекотата се превръща във взрив. Танцът между вас избухва в насочено желание. Сила и решителност. Целувка и удар. И после за секунда се връщаш пак на мястото си, защото всичко продължава....и още и още...
И освен това, невероятното усещане за отбора около теб. Плясването на ръцете, когато направите нещо хубаво. Някой те покрива когато скачаш. Смешките и глупостите, докато някой гони топката. Плясването на ръцете, когато се издъниш, но си дал всичко от себе си. И секундата тишина преди сервиса... "...ОК, хайде...."

ОК, хайде!!!!!!!

неделя, 29 май 2005 г.

"...с голубого ручейка начинается река...."

Днес се мъкнех към работата си в окаян вид - болна, с температура, рошава ,развлечена. Минах през пазара за ягоди, които се надявах да ме спасят, и ми се искаше да стана невидима докато стигна до салона. Там поне щях да си пооправя косата и да се натъпча с чай. И тогава едно дете ми се усмихна. Вървеше срещу мен, хванало майка си за ръка. Беше на не повече от 3 години. Малко момиченце с кестеняви къдрици, хванати с шарени шнолички. Усмихна ми се отдалеч, сякаш среща някой, когото отдавна е тъсило. Грейна цялото, и очичките му светеха. Сякаш наистина ужасно се зарадва да ме види. Като се разминавахме ми помаха с ръчичка. Сякаш изплувах от облаците на температурата и главоболието, усмихнах се и помахах. Връхлетяха ме купища мисли. Исках да се върна, да му подаря ягоди(невъзможно, такива неща не се правят), исках да поседна на някой бордюр и да си попея тихичко(и това неуместно), исках да отида на морето и да си поплача(няма как, имах записани часове). Мога само да пиша тук.

Случва ми се хората да ми се усмихват. Усмихват ми се момчета на улицата, когато съм с къса пола, усмихват ми се стари жени, когато им купувам кифли от закусвалнята наблизо, усмихват ми се служителките от банката, иззад хладните си гишета от изкуствен мрамор, това им е работата. Но да ти се усмихне, когато си някаква мъкнеща се развалина, може само дете. Само децата имат онова скрито чувство, да гледат под повърхността. Да не сравняват с шаблони, да не пресмятат. Онова бебче просто видя в очите ми. И знаеше, че може да съм друга, облечена иначе, с хубава коса, с хубави дрехи, но щях да съм си пак същата, онази която щеше да му подари ягоди, ако не се страхуваше, че майка му няма да разреши. И сякаш това беше един наш малък заговор, срещнахме се, помахахме си, разминахме се...И знам че някъде по света блещукат светлинки...И малки очички примижват с усмивка срещу слънцето...И няма начин светът да е лош:)...

Една песничка ми звучи в главата..."...от ульйбки хмурьй ден светлей..."(извинета за правописа...) Усмихнете се на някого...

сряда, 25 май 2005 г.

Брокат, фуркети и софтуерни патенти

Сигурно знаете че съм фризьорка. Вчера беше един весел работен ден. Винаги обичам абитуриентите, макар че в повечето случаи ужасно се уморявам. Ама си беше тотален fun:) Съвсем неумишлено бях нахлузила една тениска с голям надпис "Не на софтуерните патенти!", подарък от Калоян.
А те децата са толкова любознателни...И беше супер забавно, омазана до лактите с брокат и лак, с два фуркета в устата и примижваща с едното око, докато търся точното място на някоя къдрица, да обяснявам, доколкото ми е по силите какво точно са софтуерни патенти и защо са гадна идея. Интересно беше, че се запознах със сестрата на едно от момичетата, която работи като системен администратор, но също не знаеше за какво става дума. Голяма сладурана е. Разменихме си ICQ-та и и обещах да я запозная с интересни хора.

А иначе, малките са страхотни. Освен че са хубави и слънчеви, са и някак...дръзновени:) А това, че се доверяват повече на фризьорката си, отколкото на авторитети, може би просто означава че твърде много са били лъгани. Стискам им палци:)

понеделник, 16 май 2005 г.

Же компри

-Мамо,мамо,може ли на компютъра?
Синът ми пак е болен, навън вали. Затворени сме в къщи. Ясно че без компютъра няма да минем.
- Мамо,знаеш ли че "Же компри"-то ми тук може по-малко неща отколкото на работата ти.
-Знам, мамо. Тук сме с Уиндоус, затова.
-А на работата ти какво е?
- Линукс. Играта ти е направена за Линукс, затова там има повече възможности.
- А какво е Линукс?
Ех, ясно че няма да мина лесно. Оставям си книгата и разтърквам чело с длани. Това е един такъв разговор, като онзи за птичките и пчеличките...все трябва да се проведе някога. Усмихвам се мъдро.
-Казва се операционна система. Това е нещо като.. душата на компютърчето. Разбираш ли?
Синът ми ме гледа с широко отворени очи.
-Сериозно? Значи твоето компютърче има душа? Затова ли там играта е по-хубава?
-Амииии, може да се каже:-/
-А нашето компютърче в къщи...то няма ли душа?
(Ха сега де!)
-Има, разбира се. Само че тя е малко по-различна. Казва се Уиндоус.
-И как е различна?
-Амии,да кажем че е друг вид...
-Ама каква е разликата?
-Ух, виж сега, представи си че нашето компютърче в къщи е малко по-недружелюбно. Не обича много да си играе с другите и не си дава нещата...
-Аааа, като Георги от моята група....
-Нещо такова.
(Ех, Ники, извинявай, маме, за смелите интерполации, ама как да ти го обясня свободния софтуер...)
След минута размисъл...
-Тогава купете друг компютър. С Линукс.
-Всъщност няма нужда се купува компютър. Може само да се смени операционната система. Онова там, нали ти казах...
-Да бе, душата. Ами сменете я!
Разтривам още по-силно челото си с длани..
-Не е толкова просто. Баща ти не иска, понеже е свикнал с Уиндоус. Пък и повечето хора имат Уиндоус, така че могат да ни посъветват ако имаме проблем.
-Защо повеечто хора имат Уиндоус?
-Не знам. Така се е случило. Някои не знаят че има и друго.
-Затова ли баба ми каза че има много лоши хора?
-Не зная защо ти го е казала.
-Ами заради компютритееееееее....
-Едва ли го е казала заради това.
-Аз като порастна ще съм от добрите и ще имам компютър с Линукс.
(Ах, на мама GNU-супермена:) Вземам го на коленете си. Дали знаят пичовете които са правили Gcopmris че благодарение на тяхната игра синът ми стана почитател на Линукс. Дали знаят колко съм им благодарна, че когато сяда на компютъра съм спокойна, че няма да стреля като замаян гадове, а щереди балони, ще рисува къщи, ще учи азбуката, ще се състезава в смятане, ще се учи дори да управлява подводница. Гушвам го.
-Ники, имената понякога се променят, но същността остава. Някои неща са ти приятели, а други се опитват да те ...поробят. Не гледай как се казват нещата, а винаги се опитвай да разбереш какво е вътре. Истината е винаги вътре, а не отвън. Когато се научиш да разбираш същността, ще си винаги силен.
(Ах, прекалих... Разбрах по очичките му че изтърва нишката...) Размърдва се и ме бутва ме да му стана от мястото пред компютъра.
-Мамо, а какво означава "же компри"?
-Означава "Аз разбирам":)
-Наистина ли!? - личицето му светва. Поглежда ме съзаклятнически и докато влиза в менютата на играта си чувам да казва замислено
-Дааа,... разбирам...

неделя, 15 май 2005 г.

"Върви народе възродени....!"

Да, знам, раничко е още...Но мен днес ме обзе кирилизаторски ентусиазъм и се зарових в темплейта, който някой добър човек е направил за Blogger.com, които пък от друга страна са ми го предоставили така щедро, барабар с място на сървърите си, за да мога да пиша това ей сега... Да, ама аз неблагодарницата...Видя ми се премного латиницата на страницата, пък и беше едно такова безлично...Промених каквото можах. Каквото не можах, просто го изтрих и си написах друго. За съжаление имам представа само от html и css. Пак останаха надписи на английски. Но съвсем малко. Ако някой има идея как да ги променя, ще го направя с удоволствие. Позволих си даже да махна иконката "Powered by Blogger", че ми разваляше цветово картинката. На нейно място сложих преглено надписче с линка и "стронг" за Blogger. От това повече няма какво да искат:)
Резултата го виждате. Всичко в страничната лента е написано с хубави, нежнозелени букви на БЪЛГАРСКИ !
"...Вървииии народе възродениииии....
на-нааааааай на на на на на наааааааа......" :)

сряда, 11 май 2005 г.

Няколко думи за начало

Причината да се реша и аз да си направя място, където да споделям мислите си, е че се хванах, че напоследък пиша твърде много коментари в блоговете на хората. Бях станала "бета-блогър", както се изрази някой. Което всъщност ме устройва идеално, понеже е неангажиращо и не иска поддръжка:) Но един задочен разговор с Алекс ме накара да се замисля, не е ли всъщност в известна степен неучтиво да пълниш блоговете на хората с коментари, често далеч от темата, просто защото искаш да кажеш нещо което те вълнува в момента. Още не съм си отговорила твърдо на този въпрос. Но си помислих че няма да боли ако започна с този блог, пък... както се получи.
Обещавам си да пиша само когато имам желание, да се опитам да не се влияя от това което ми се иска да бъда, като рисувам върху това което съм и да се опитвам да избягвам твърде личните теми, понеже дискретността никак не ми е присъща:)
Е, добре дошли:)