сряда, 25 януари 2006 г.

Фиеста

Студено било, гадно било, проблеми съм имала...Таакааа лииииии?????
Дискменът в джоба, силата на звука на 25. Всъщност пържа риба в кухнята. Има ли значение къде съм? Танцувам. То няма значение и какво танцувам, ама в случая е кючек. И през идиотските пластове бетонен кофраж, и през сивата пелена на облаците, и през миризмата на риба, и през цялата лудница, минават онези нишки светлина, които така добре познавам. Особени и трептящи, нещо като лъчи, но по-скоро паяжина. Трепетна светлина. Пронизват ме, събирайки сили от синхрона си с мен. Промъкват се и ме превземат, минават по гръбнака ми, карат ме да изправя глава и сиянието им избликва в усмивката ми. И в трептенето на ритъма усещам целия свят. Изпълва ме до върховете на пръстите. Движението поражда трепет, а трепетът поражда движение. Като предчувствие за оргазъм. Стихия...
Рибата малко загоря. Но съвсем малко.

понеделник, 23 януари 2006 г.

Първият път

Винаги има пръв път. И за хубавото, и за лошото. "Never as good as the first time..." пее Шаде. Но сигурно може да е и "Never as bad as the first time..." Особеният вкус на първия път. Нещо, което остава, създава алгоритми, правила. И после вече нещата не са същите. Първата целувка, първото напиване, първата любов, първата работа, първата цигара, първият секс.
Понякога е съдбоносно, понякога .. просто така. Но винаги вълнуващо.

Нещо като салса, нещо като кючек

От два дни слушам "Алабина" - една любима група. На какво прилича музиката им? Нещо като салса, нещо като кючек. А казано по друг начин, нещо като смес от Офра Хаза и Джипси кингс. Ммм. Ходя щастлива и ухилена в тези ледено студени дни. И едни такива топли ритми тупкат в кръвта ми. И танцувам ли, танцувам, като работя. И като не работя. Тази жена, Ищар (защото тя пее там), просто ме кара да искам да съм жива. Дори в най-глупавата и песен от това време има толкова дива радост от живота чувственост, но не приглушена, а разливаща се, искряща. Тази музика гъделичка нещо в корема ми и ме прави хубава, усмихната, щедра, лудичка. Като египетска принцеса. Като ориенталска танцьорка. Като...мен. Ето нещо много старо, което ми харесва.
Не знам дали Таня подозира колко щастлива ме направи като ми подари този диск. Но определено си запази място в сърцето ми:))))

сряда, 18 януари 2006 г.

Грубата действителност

Синът ми е на 7 години. Харесва "Ъпсурт". Откъде и как ги е залюбил нямам идея. Ама те пък са навсякъде по радиостанциите, от колите, от кафетата. Лятото като се върна от ваканцията при баба си реши да ме зарадва в колата, докато шофирах към плажа и да ми издекламира цялата "Три в едно". Да ми покаже какъв пич е станал, един вид. На "...тая плюе а оная гълта.." щях малко да катастрофирам, ама както и да е. Не съм му забранявала да ги слуша. Правя се на тапа. в крайна сметка, това е действителността, нали? Даже танцувам с него на тях, само леко намеквам че и по-хубава музика има. И че тези са малко скучни. Сега новата му любима е "...колега, не ме занимавай с глупости". То и аз бих я харесала, ако не разбирах български. Както и да е. Пак се правя на тапа...
Обаче наскоро получавам следния въпрос: Как така е бизнес да лапаш пишки? За който не е слушал песента, има такъв текст "В парламента да лапаш пишки е бизнес". Синът ми играе "Монопол", така че горе-долу има представа какво е "бизнес". Нещо от което се правят пари. И пишка си има. Така че и по този въпрос има яснота. А на мен че ми причерня е излишно да казвам.
И седнах аз да обяснявам, че понякога хората използват разни изрази, за да кажат нещо друго с тях. Например аз като кажа, че ще умра от смях, няма наистина да умра. Или пък "ще се пукна от смях". И затова този израз "да лапаш пишки" се използва за да се каже че някой прави нещо лошо и грозно, за да угоди на някой по-силен от него. Гледа ме детето и мисли. А на мен в главата ми каша. Така ли трябваше да го кажа. Ами един ден като има гадже, ще си мисли че тя да му лапне пишката е нещо грозно и лошо, а пък то няма такова нещо. Може би трябваше да уточня, че е лошо мъжете да лапат пишки. Ама така пък значи да го направя хомофоб. А да обясня че един път е хубаво а друг път е лошо?. Ама после откъде кураж да започна да разглеждам отделни казуси. Малей! Забаламосах го с играта "Древните цивилизации". Този път номерът мина.
Обаче ми е ясно че разговорът само се отложи. Ех, иска ми се да бъда откровена с детето си, да мога да говоря напълно свободно с него. Ужасно се старая, честно. Недомлъвките са тъпа работа. Ама има неща, дето още не могат да ми се отронят от устата.
А онези с "жълтите зъбки и нерви лабави", дето пеят за грубата действителност и истинските неща, ако точно в този момент ми бяха паднали на шамарите, така щяха да се сблъскат с действителността, че да ги шият в "Пирогов" половин ден.
И си спомням с носталгия за онези времена, когато синът ми беше малък и пак си пеехме в колата, но тогава любимата му беше "Две ръце се докосват на стъклото едва ..." на Стоян Михалев (да е жив и здрав пича). И това е действителност, нали?

петък, 13 януари 2006 г.

Сребролюбие

Много обичам среброто. Случи ми се да мина наскоро няколко пъти за един ден по главните улици и така се захласвах по витрините... Не знам какво е това нещо с мен, но като видя сребро и направо се отнасям. (Един приятел казва, че е сребролюбие:). Мога с часове да стоя и да гледам отблясъците на светлината в мекотата на сребърните извивки. Майсторството на бижутерите, изляло се в красиви форми. Обеци, колиета, гривни. Не обичам много пръстени, не знам защо. Сякаш първите са създадени да галят, да докосват. А пръстените да ограничават. Понякога си купувам и пръстени, но рядко ги нося. Обеците са ми любими. Особено големи и/или висящи. Колкото повече, толкова повече. Гривни също обожавам. Пак по много. И за глезена.....ммммм. Обожавам нежните,, почти безплътни верижки с трептящи висулки на тях, обожавам огромните, тежки колиета. Хм, хайде, пак се отплеснах...
А злато не харесвам. Няма и да погледна витрините със злато. Едно такова постно ми се вижда. Тъпо. Опитвала съм се да нося златни бижута...Някак ми пречат. Не знам въобразявам ли си. Среброто е като хладна целувка. Потапяща, омайваща, обсебваща...
А вие кое харесвате?

вторник, 10 януари 2006 г.

Да обичаш

Една клиентка ми разказва за сина на приятелката си. Голяма драма. Момчето учело в много престижен университет в чужбина. От две години. Но изведнъж заявил на майка си че не може повече да издържа там. И сега ще продължи следването си в подобна специалност в България. Далеч по-лошо ниво и нисък престиж. Как може, родителите му са такива интелигентни хора, трепят се тук, за да му осигурят бъдещето, което не са могли да имат. А всички знаят истинската причина да се върне. Новото му гадже. Тя учи тук. От няколко месеца са заедно и той заради нея иска да се връща. Майка му ако можеше, щеше да и издере очите. Така да обърква живота на детето и. А тя да беше някоя кой знае каква...Нито му е на нивото, нито нищо. Да, верно, много е лъчезарна и усмихната, хубавичка е, ама толкова ли няма други хубави момичета. Утре ще се разделят и ще я забрави, ама живота му никой няма да върне.
Тук, аз да си призная, казах нещо, което всъщност е вярно. Казах, че да, любовта идва и си отива, а професията и това какво си постигнал в живота си остава. Казах го и кимах съчувствено в огледалото, защото не ми е работа да се конфронтирам с клиентите си.
Обачеееееее!!!!! Обаче някаква особена дива радост избухна в гърдите ми. И на тоя пич ако можех, щях да му стисна ръката. И не да я стисна, а да я разтърся. И автограф щях да му искам. И снимка с него. И да му кажа, че за мен той е щастливец и герой. Даже и да се раздели с момичето си. Каквото и да стане. Защото не може на 20 да предаваш любовта. Защото любовта е най-важното нещо. Защото смисълът на света е в една усмивка. И понякога светът се срива, до основи. Но силата на живота неумолимо се прокрадва между руините, нагоре, и избуява в диви цветя. Нови, различни и все така прекрасни. И за да чуеш песента на времето, трябва просто да се оставиш да обичаш.

понеделник, 9 януари 2006 г.

Начинът да бъдеш неуязвим

Спомняте ли си един герой от приказките - Касчей Бесмъртни. Той бил безсмъртен и неуязвим за човешка ръка, понеже не носел сърцето си, а а го пазел през девет земи в десета, през девет гори в десета, на дъното на езеро, в сандъче заключено с десет ключа и така нататък...Нормални глупости от приказките.
Не знам дали ви се е случвало някога да се чувствате по подобен начин. Когато сърцето ти е далеч някъде, в нечии малки или големи длани, светът престава да те застрашава. Не те докосва, сякаш е цветна мъгла. Можеш да минеш през битки и бури, да бъдеш и смел и спокоен. Можеш да натрошиш зъби и нокти протегнати към теб, да оцелееш в ада, да издържиш на всичко. И дори да не ти направи впечатление. И да продължиш да се усмихваш. Защото сърцето ти е другаде.
Само това е начинът да бъдеш неуязвим.

неделя, 8 януари 2006 г.

За какво си говорят хората

Хората говорят и говорят. Особено жените, но и мъжете също. За какво ли си говорят хората? Толкова много неща ли имат да си кажат? Бъбрят си в ICQ, jabber, IRC...Бъбрят си на кафе, по телефона. Наистина ли имат да си кажат толкова много неща? Аз говоря постоянно. с познати и непознати. Ня всякакви полезни и безполезни теми. Значителни и незначителни. По-често вторите. Понякога искам да пергърна някого и просто да си поседим. Иска ми се да докосвам всеки човек с когото обшувам. И секуалността тук няма нищо общо. Допирът на ръцете, на тялото, съпричастността, това е общуването. А не може. И само говоренето е разрешено, а даже и там си има правила. Колко целувки, прегръдки, смях, мълчание, държане на ръцете и рошене на косата са били изговорени. Да говориш безполезни и безсмислени неща е едва ли не изкуство, защото понякога не смисълът е важен, а вибрациите на гласа, който докосва друг глас. Буквичките, които се смеят в Кю-то. Объркани и нестройни, натоварени с така важната и несвойствена задача да предадат обичта ти на света, все едно какво казваш. Понякога ми се плаче от безсилие. И ето, седя си сама, съвсем сама и ви говоря ли, говоря...

петък, 6 януари 2006 г.

Hello world

Тези дни, по една или друга прчина осъзнах, че е добре да съм малко по-отворена за комуникация. Затова и наплясках в страничната лента де що контакти се сетих. So, hello world!

четвъртък, 5 януари 2006 г.

Упойки

Упойките са част от живота. Все по-голяма. Хората се страхуват от болката. Смятат че не трябва да ги боли. Толкова е лесно. Нурофен, Аналгин, Фервекс, Лидокаин. Голямата болка, малката болка, защо е нужо да я изпитваме? Има нови поколения упойки. Добри, по-безвредни. Няма нужда да се борите с болката. Просто не я усещайте. Болката не била физическа? Има си хапчета за всичко. Спокойствието се съдържа в малко розово хапченце. Само трябва да си го вземате редовно. Ако не сте стигнали до хапченцата има си шоколад. Чудесна упойка. Водка, трева. Изборът е голям. Само не допускайте да ви боли. Ние сме цивилизовани хора.

вторник, 3 януари 2006 г.

За лошия вкус и погрешното мнение

Забелязах тези дни, че има много посещения в блога ми от един пост в блога на Еленко, в който той съветва начинаещите блогъри как се пише и как не се пише блог. Моят блог беше даден за пример как не трябва да се пише. Отначало се натъжих доста, понеже е гадно да видиш името си на стената на срама. Но после реших че всеки има право на лош вкус и погрешно мнение и реших просто да се пошегувам. Ми така де, да търсят кат' са толкоз отворени.
Благодаря на Сашо, че ме учи как да не се давам и в същото време да не бъда много лоша:)

неделя, 1 януари 2006 г.

Женската съблекалня 2

Какво исках да разкажа ощеееее...
Странно нещо са жените, и в съблекалнята са малко по-истински:). Интересно е да ги глеаш как се обличат, все едно си слагат кожата за навън, маската на цялото тяло за това кои са. Скриват себе си под предствата за себе си. Тази която имат и тази която биха искала да наложат.
Представете си...Една жена, която се къпе...тогава е толкова много себе си. Всичките и шампоанчета, балсамчета. Лицето, обърната към топлата струя на душа, покой, отпускане. И после хавлията, съблекалнята. Като някакво свещенодействие е. Всичките масла и лосиони. Някои жени бързат, други не. Наслаждават се на безвремието. И после дрехите. Тази броня. Интерфейсът, така да се каже:)
Невероятни гърди изчезват под банални дрешки. Тази мадама е от тези дето мъжете обичат да чукат. Без много претенции, а сладка...
Нежна кожа и ефирни момичешки форми се скриват в панталони с вериги, агресивна блуза, голям колан. Това момиче е твърде уязвимо. И твърде малко, за да се е научило да се отбранява по друг начин...
Красива и очевидно поддържана жена си слага много секси бельо и после строг костюм. Олеле, майко. Секс в офиса:))) И кой кого ще нашляпка не е сигурно:)
Жена с не кой знае каква фигура се облича като фея. Скадка и ефирна. И ти се иска пак да я съблечеш, за да погледнеш защо ти се е сторило че не е нищо особено.
И така нататък, и така нататък. Закопчалки щракват, ципове се затваят. Ок. Толкова за днес. Всички са облечени. Светът си е на мястото.