четвъртък, 26 юли 2007 г.

Now and then

Казват, че когато умираш , целият ти живот минава пред очите.
А когато се развеждаш, целият ти семеен живот минава пред очите... Докато седях в кантората на адвоката и чаках да попълни данните в документите за развод по взаимно съгласие, мислите ми полетяха към началото. Същият този акт за граждански брак, който скоро ще бъде унищожен от съда, халката на пръста, щастието, че съм намерила най-накрая Единствения и вече нищо, освен смъртта, няма да ни раздели. надеждите, мечтите, страховете. Спомних си раждането на детето ни, същото за което сега спорехме за издръжката. Спомних си за вечерите заедно. Не исках да си спомням за скандалите, за мрака и студа, но си спомних и за тях.
И всичко завършва тук. С платени държавни такси и хонорар на адвокати. С хладна неприязън и метален вкус в устата.
Само че не искам да съм циничка. Искам да съм романтичка. Нашата любов не беше входящ номер на документ за граждански брак и студен бял лист с решение на съда за развод. Нашата любов беше приказка, макар и малко тъжна.
Пожелавам на всички, които се обичат, техните приказки да бъдат щастливи.


The past is so familiar
But that's why you couldn't stay
Too many ghosts, too many haunted dreams
Beside you were built to find your own way...

But after all these years, I thought we'd still hold on
But when I reach for you and search your eyes
I see you've already gone...

That's OK
I'll be fine
I've got myself, I'll heal in time
But when you leave just remember what we had...
There's more to life than just you
I may cry but I'll make it through
And I know that the sun will shine again
Though I may think of you now and then...

вторник, 24 юли 2007 г.

Любим плод

Доскоро категорично смятах ябълките за тотален мой фаворит сред плодовете. Но напоследък май предпочитам праскови. Любимите ми друго лято нектарини, нещо не ме привличат това лято. Постоянно си купувам пъпеши, а дините ги гледам с безразличие. Чудно ми е на какво ли се дължи това.
Разкажете ми за любимите си плодове.

неделя, 15 юли 2007 г.

Приказка за една кралица

Живеела някога една кралица. Тя била могъща кралица. Но не от тези, които ще завоюват чужди земи и ще подчинят чужди народи. Тя била от тези, които носят благоденствие, ред и успехи на хората си. На нея се уповавали, към нея се обръщали с болките си и намирали разбиране и мъдър, разумен съвет. Уверено и спокойно властвала тя, простирала спокойната си, но несломима воля над света, променяла го, усмирявала хаоса в топъл ред и прокарвала пътища за светлината.
Но твърде могъща станала тя, твърде силно било кралството и и тъмните сили, виждайки заплаха, я издебнали в най-съкровените мигове от живота и и отворили в нея неизлечима рана. Огромна рана, която боляла ден и нощ. Която я убивала. Могъща кралица била тя, но била и човек. Болката я сломила. Безкрайната, непоносима болка...
Тръпка на ужас минала през кралството. Хората били объркани. Не знаели къде е тяхната кралица, какво ще се случи с тях. Носели и дарове и лекарства, но нищо не би могло да и помогне. Кралицата, без корона и мантия, полужива от болка, се била свила в един ъгъл и не знаела колко още ще издържи...
Но кралиците затова са кралици, защото променят света. Тя оживяла, научила се да понася болката, изправила се и облякла отново дрехите си на повелителка. Цял един малък свят зависел от нея. И подредила косите си в прическа, и се изправила пред хората си. Те разбрали, че тя няма да ги изостави, никога, до последното си дихание. И пак всичко си било на мястото...

Понякога слугите разправяли, че са я чували, в най-далечната стая на замъка, да плаче и крещи от болка, но това никой не го бил виждал наистина и хората, съвсем нормално, предположили, че са просто слухове...


На Итилиен, с преклонение...




петък, 13 юли 2007 г.

За яденето на праскови

Някои хора го могат, други не, и това си е. Яденето на праскови е цяло изкуство. Дето имаше един виц : "Какво е истинска смелост? Да ядеш праскова, облечен с бяла тениска"
Аз общо взето се справям и не се капя особено много. Наблюденията ми показват, че има няколко основни пункта, на които трябва да се обърне внимание:
-вакуумът е важно нещо, повече смучене;
-облизване на всичко, което се е изплъзнало от вакуума;
-никакво бързане;
-със зъбите внимателно, захапва се леко, за да не се разтече сокът навсякъде;
Ако вие имате собствени рецепти как се яде праскова, разказвайте.

събота, 7 юли 2007 г.

Идеалното семейство

Сега тук, къде на майтап, къде на сериозно, ще ви разкажа как според мен трябва да изглежда идеалното семейство.
То се състои от един мъж и две жени. Жените, разбира се, е добре да се самоопределят като бисексуални. В идеалното семейство всички са равнопоставени, то не е харем. А ето и някои положителни ефекти, за които се сещам:
- В къщата винаги ще е много чисто. Две жени чистят повече от една.
- На мъжа никога няма да му се налага да полага усилия да стои буден след секс и да си говори нежно. Може да заспи спокойно, а жените да си говорят.
- Жените винаги ще си имат някой близък с когото емоционално да си споделят и да ги разбира и няма да обвиняват мъжа в коравосърдечие, или да се опитват да го променят.
- Изневерите рязко ще намалеят. Все пак, трима си е разнообразие. Освен това, ако трябва да се надлъгваш не с една жена а с две, и то в екип, ми се струва много вероятно да избереш порядъчността:)
- Готвенето ще е винаги на ниво .
- Жените могат да си помагат с децата.

Просто съвършено.

четвъртък, 5 юли 2007 г.

В името на щастливия потребител

Днес имах проверка от Комисията за защита на потребителите. Това са едни добри какички, които защитават безпомощните потребители от злите фризьори. На тях им плаща държавата, разбирай аз и потребителите, за да бдят. Проверката установи недопустими нарушения на Закона или Наредбата или икаквото е там за защита на потребителя. Първо, в ценоразписа е написано "официална прическа 25-35 лв". Това е противозаконно,
трябва да има една цена за една стока. На обснението ми че то има сто официални прически, някои отнемат повече време, други по-малко и аз едва ли бих могла да изброя всичките и да им сложа цена, ми казаха, че се слага най-високата цена в такъв случай. Така потребителят е доволен. Прави са. Що за противозаконни пориви имам аз, да вземам на хората според труда, който съм положила. Трябва на всички да се взема по равно. И по много. Така потребителите са по-сигурно защитени.
Другото ми чудовищно нарушение е че нямам Регистър за похвали и опкавания и прилежаща актова книга, или каквото на майната си беше това. Тоест нямам една специална тетрадка, която се купува от специалните книжарници и която служи за следното. Значи, подстригала съм аз някого, ама накриво, и той не е доволен. Връща се значи, този някой и пишем в книгата неговото недоволство. После аз го подстригвам както трябва и пишем един акт, където се подписва и пише че е удовлетворен. Опитах се да обясня че за мен доволните клиенти са не само смисъл и удоволствие от работата ми но и единствен шанс за оцеляване. И без актове и книги аз бих оправила всеки проблем, ако има такъв, дори винаги когато променя драстично прическата на някой клиент, му казвам, ако има нещо, което го притеснява, или не му харесва, като се погледа така, да мине, ще го променим съвсем безплатно. Да, ама те не всички фризьори били такива. Добре, да предположим че съм една безсъвестна печалбарка. И някой не е доволен, вижда ме че работя лошо и съм го направила на нищо. С кой акъл този нещастен клиент ще се върне аз да го оправя?. Че те ако ръцете са ми завряни в гъза, една книга за оплаквания ли ще ми ги извади от там? И дори ако все пак въпросният недоволен клиент се върне и си потърси правата, как ще докаже той, че това на главата му е мое дело? И след като ми се оплаче в тетрадката, мога ли аз да я изхвърля и да си купя нова, при положение че тази никъде не се заверява? И въобще що за идея държавата да се вре и да регулира отношения, които би трябвало да се регулират от самосебе си.
Нямам думи. Утре сутрин трябва да отида чинно да си взема акта или каквото е там, да представя свещените хартийки, който нямах днес и тогава вече клиентите ми ще бъдат истински щастливи. Алелуя!

вторник, 3 юли 2007 г.

Автогара

Пет и половина сутринта. Вървя по хладните сутрешни улици, градът е призрачен. Бездомно куче спи и потреперва в съня си. Стигам до автогарата. Там е някак странно оживено, сънено и нереално. Някакъв автобус скоро ще отпътува. На табелката пише градове в Испания. Хората започват да се качват. Дълги и вкопчени прегръдки, някакво момиче плаче, едно дете маха на мъж, който се качва, възрастна жена си тръгва бързо, като си крие сълзите. Сърцето ми се свива от някаква безименна паника. Обръщам се рязко, за да не гледам.
Понякога забравям колко е страшен светът.