четвъртък, 30 септември 2010 г.

Електродомакински уреди

Гледам разсеяно някакъв каталог на магазини "Зора". Жените в любовта били като ютии - бавно се загрявали, но и бавно изстивали. Аз обаче май съм като керамичен котлон - бързо се загрявам, бавно изстивам. Само да обича човек да готви...

вторник, 28 септември 2010 г.

Един почивен ден...

Ставам сутринта, а, какъв хубав ден! Ще се поразходя малко и после се прибирам в къщи да чистя и да подреждам. Прибирам се, я да видим само за малко какво става в нета. А, то минаха два часа, ей сега ставам. Какво? Естествено! Отивам да се катеря на скалите! Айде, пак се размина чистенето...

неделя, 26 септември 2010 г.

Три дни щастие

Димът се е напоил в мен като натрапчиво присъствие, като спомен, който няма да се остави да бъде изтрит. При всяка крачка усещам тежката, плътна миризма. Косата ми мирише, дрехите ми миришат, кожата ми мирише. Крача като пришълка по улиците на града, понесла със себе си цял чужд свят. Трева и огън се преплитат в мислите ми, ножове, извайващи лъжици от дърво, стрели, платнища, питки върху въглените, лешници, скали и дренки. Прозаично и приказно. Не искам да се разделя с дима, не още. Разхождам го по познатите ми улици, искам да оставя следа от него по моита места в града. Този натрапник, който ме вбесяваше и изкарваше сълзи в очите ми, не бих помислила, че ще ми е толкова скъп. Вдишвам миризмата от дрехите си. Мръсна съм, а се чувствам чиста като утро.
Една друга аз ме целува по челото и отлита да танцува по поляните, където луната огряваше огъня ни. А тази, която остава се запътва към къщи, към банята и пералнята, за да се престори че изтрива от себе си нещо, което не може да бъде изтрито - три дни щастие...

неделя, 19 септември 2010 г.

пуста

Понякога всичко помръква под яркото слънце. Нямам посока, нито желания. Това съвършенство ли е или смърт? Правя неща, които трябва да правя. Не искам, не ме интересува. Къде загубих смеха си? Търся го по алеите в парка, но виждам само прах и сив асфалт.
Мразя да съм мъртва. Идва ми да си нарежа вените, само за да видя, че все още кръвта блика в мен.

петък, 17 септември 2010 г.

BIOS error

Възпитават ни, че любовта е неразделна част от живота. Учат ни да я чакаме, първата. Учат ни, че трябва да зарежем всичко заради нея, да и подчиним живота си. Учат ни, че най-важното е да бъдеш обичан. И после ни оставят да прекараме живота си в агония, очаквайки, изпращайки, или страхувайки се да загубим любовта.
Смята се, че трябва да бъдем едно цяло с човека, в който сме влюбени. Ако не сме влюбени - значи сме наполовина. Смята се, че любовта е вечна и ако не е вечна, това е изключение и голяма трагедия.

Толкова много заблуди и толкова малко шансове да се оттървеш от тях. Имаш ли смелост да минеш по неизвървените пътеки? Имаш ли смелост да станеш цял? Ти ли ще си след това?

Чудя се, мога ли да променя най-дълбоко заложените схеми в мен, без да полудея. Може би, ако мисля много внимателно и се концентрирам...
May the Force be with you...

четвъртък, 16 септември 2010 г.

Улични музиканти..

Ромон на китари. Едната забързано реди огнени съзвучия, другата я следва, разливайки топли акорди. Надпреварват се, настигат се, после се разменят. Лъчи от съвършенство гъделичкат душата ми. И светът се създава около мен - сияен!

Оставям пари в кадифения калъф на земята и ми се иска да можех да им покажа, че заслужават да оставя там душата си.

събота, 11 септември 2010 г.

Just friends...

Любовници се намират лесно. Приятели - трудно. И трябва много да се внимава неуместни пориви да не помрачат отношенията. Може пък неудовлетвореното желание да свързва хората по-силно от удовлетвореното?..
Чудя се понякога, докато си бъбря с моите приятели, дали в главите им се мотаят същите представи, както в моята...

четвъртък, 9 септември 2010 г.

Рибно масло

Купих на сина ми хапчета с рибно масло, за укрепване и да спре да забравя. Дойда да си ги вземе, поговорихме си и като си тръгна си забрави хапчетата. Значи, правилно съм ги купила:)

събота, 4 септември 2010 г.

Леден полъх

Синът ми се обади да се разберем кога се прибира от гостуването при баща си. Нещо се беше объркал, аз му казах, че във вторник имам работа във Варна и ще го взема тогава, а той разбрал неделя. Наложи се да уточни с баща си датата и си държа отворен телефона, така че чувах разговора. Баща му беше груб, попита го каква ми е точно работата във Варна и след като малкия не можа да каже, каза че съм го била баламосвала и съм си измисляла глупости. Веднъж съм била казала едно, после ми скимвало друго и той трябвало да разбере че съм голяма лъжкиня. Каква била тази работа, той не бил никакъв мъж, щом се оставял да го мотая така. И така нататък и така нататък, със леден нетърпящ възражение тон. Малкия се шашка и само вика, да, да.

Баси как ми се дорева. Много искам, ако можеше това гнусно влечуго да не припарва до детето ми.

Никога няма да разбера как се раждат такива хора. Какво му направих, че не говори с мен и е изпълнен с такава злобна омраза. Какво толкова не можа да ми прости? Господи как го мразя. И в същото време разбирам че буквално спасих живота си, избягвайки от това блато на мрак и студ.
Господи, в какво се превръщат мечтите...

петък, 3 септември 2010 г.

Рози през септември

Озовах се сред тях пак почти случайно, както първия път. Ей така, се появиха в тъмното. Подивели и уморени, преплетени в схватка с плевелите. Изоставени. Още цъфтят, с упорита, отчаяна красота. Листенцата им са опърлени от отминалото лято, но цветовете им ухаят по-хуабво от всякога. Предчувствието за есен разтърсва стъблата им, заедно с безпощадния леден вятър. Не са вече онези изящни подредени красавици, които събираха тълпи почитатели. Никой не разказва за тях, никой не се снима сред тях. Увехнали цветове се ронят навсякъде. Но те цъфтят.
Останах сред тях и дълго-дълго ги целувах.
Рози през септември. Моите цветя...

сряда, 1 септември 2010 г.

В тъмното

Алеите са пусти, вятърът е студен. Вървя със свито сърце, стиснала юмруци в джобовете. Страх ме е от кучета, страх ме е от хора. Лампите тук-там едва успяват да разредят неприветливия мрак. Няма никой в парка - лятото свърши още преди два дни. Само аз и страха ми. Тук съм, за да се уча да се боря с него. Стъпвам по пътеките, надничам в неосветените места. Пея си една детска песничка наум и си броя стъпките. Мракът може да бъде приветлив, ако не го гледаш с омраза. Търся ласката на заплашителните храсталаци, минавам покрай самотните дървета. Един нож в джоба ми ми разказва история за провали, приятелства и подкрепа...