сряда, 1 септември 2010 г.

В тъмното

Алеите са пусти, вятърът е студен. Вървя със свито сърце, стиснала юмруци в джобовете. Страх ме е от кучета, страх ме е от хора. Лампите тук-там едва успяват да разредят неприветливия мрак. Няма никой в парка - лятото свърши още преди два дни. Само аз и страха ми. Тук съм, за да се уча да се боря с него. Стъпвам по пътеките, надничам в неосветените места. Пея си една детска песничка наум и си броя стъпките. Мракът може да бъде приветлив, ако не го гледаш с омраза. Търся ласката на заплашителните храсталаци, минавам покрай самотните дървета. Един нож в джоба ми ми разказва история за провали, приятелства и подкрепа...

3 коментара:

Владимир Иванов (krizt) каза...

Не срамно да те е страх. Всеки нормален човек го изпитва. Проблемът е, че не се лекува. не можеш да го пребориш за винаги, а трябва всеки път, когато го срещнеш, да започваш отначало.

Све каза...

А аз си мислех че само на мен ми е такова студено и неуютно последните дни...

skoklyo каза...

Напомняш ми за един филм с Джоди Фостър. Накрая ще наръгаш някого и ще мирясаш :)