неделя, 23 април 2006 г.

Глутница кучета

Със всичките претенции и цивилизованост на обществото, хората не са нищо повече от глутница кучета. Освирепели, бити, огъвани, гладни. Взаимно се изяждат в клетките си. Знаят правилата, но понякога нервите им не издържат. Само им посочете плячката, обаче, и ги пуснете по петите и. Нищо не може да ги спре в дивия им устрем. Да бъде разкъсано, стъпкано, унищожено всичко, което със съществуването си обижда живота, който водят, е единственото, което ги движи. С пламнали очи и фанатична решителност те биха преследвали всяко нарушение, всяка стъпка встрани от собствения им път, изпълнен с отчаяние и злоба...
Да се засмееш звънко и силно в мрачна пещера, пълна с освирепели гладни кучета...Що за безразсъдство?...

четвъртък, 20 април 2006 г.

Постоянството

Чудела съм се често що за черта е постоянството. Аз определено не я притежавам, затова и се чудя. Сигурно може да се формулира като "Полагане на целенасочени усилия в една посока, без оглед на минималните шансове за успех". Или може би "Следване на избраната последователност от стъпки, независимо от възникналите по-късно колебания и промени в ситуацията". Или просто "липса на въображение" :)) ( Така ми каза някога един случаен познат в IRC. Там, както знаете ник се избира при всяко влизане и аз винаги си го сменях според настроението, което ми се виждаше естетствено. А той винаги беше с един и същ. И на въпроса ми не му ли се вижда липса на въображение това да си все с един и същ ник, той отвърна:Е, някои го наричат постоянство:)
Сигурно не разбирам истинския смисъл на тази човешка черта. Или може би твърде лесно се примирявам с неща, които не стават така, както съм искала и затова не мога да оценя тържеството на постигането на нещо желано, въпреки всичко. Винаги когато съм постигала нещо, въпреки всичко, после съм оценявала че не си е струвало усилията(с малки изключения:))). Според мен хуабвите неща са като пеперуди. Колкото и да ги гониш, трудно ще ги уловиш. И дори да успееш, ще изпокъсаш крилата им, ще ги убиеш без да искаш и ще ги лишиш от всичко, заради което те привличат. А можеш просто да седнеш с лице към слънцето и да ги оставиш сами да дойдат при теб, ако искат...Нищо повече...
А може би има и трети начин? Някой знае ли как се ловят мечти?...

неделя, 16 април 2006 г.

Перфектният суитчър

Напоследък съм се отдала на шиене, което ме изпълва с мисли по темата. Аз си умирам да ходя със суитчъри. Та как изглежда перфектният такъв? Аз вървя много и в повечето случаи съм с раница на гърба, така че определено не трябва да е прекалено дебел. Широк и удобен - да. Джобове - желателно. и тук стигаме до най-важното: качулката. Живея на ветровито място, така че е задължителна. Освен това имам досаден синузит, така че двупластова качулка е по-добре (меките и удобни трикотажни материи са доста пропускливи за вятъра). Обаче пък две двупластови качулки си е вече супер, понеже въздухът между тях пази чудесно от вятъра, а в същото време не е прекалени топло, пък и ако стане, може да се свали едната. Ярки и контрастни цветове, ама не много светли, че да не се убивам да го пера....Е, това е. Харесва ли ви? На мен много.

четвъртък, 13 април 2006 г.

Съветите на мама

Когато синът ми беше малък и направеше някоя беля, без да иска, плачеше много от отчаяние, че е направил нещо ужасно и непоправимо. Винаги го успокоявах с едни и същи думи. Казвах:"Не се плаши, мамо, щом е станало вече и да плачем, няма смисъл, нали? А какво трябва да направим, като направим беличка?" И той понеже си знаеше урока, отговарше:"Да оправим нещата". "Точно така, продължавах аз, да оправим нещата. Вземаме и почистваме всичко, което може да се почисти, каквото може да се спаси го спасяваме. Каквото е за пране го перем и ето че всичко е почти както преди. Никога не се плашим, няма нищо страшно, няма нищо непоправимо. Винаги когато сбъркаме, първата ни работа е да оправим нещата." И той събираше с малки ръчички лютеницата от покривката, слагаше счупените чаши в коша, напишканите чаршафи за пране и успокено повтаряше :"оправяме нещата".
Толкова е лесно да поучаваш децата си и толкова трудно да следваш собствените си съвети...Иска ми се винаги да имах силата и куража да оправям нещата.

вторник, 11 април 2006 г.

Уличните музиканти

Понякога, като ми говорят за свободна култура и изкуство, се пуля някак си и не мога да си го представя как ще стане това, да не съм длъжна да давам пари на някой, който създава музика, например, а да го направя.
Днес някак ми проветля по въпроса.
Вървях си по улицата, когато чух звук от гайда. Един такъв, кръшен, омайващ. Някакъв човек стоеше на тротоара и свиреше в хладната утрин. Свиреше от сърце. Бръкнах си в джоба и извадих всичките стотинки, които имах там. Спрях се и му ги оставих в кутията. Усмихнах се и се поклоних леко с глава. Исках да изразя уважението си. Музиката му ми харесваше. Постоях да го послушам. Не исках д аго притесянвам, затова не стоях много, но когато си тръгвах, той засвири някаква песен, която съм чувала сигурно отдавна. Някакво добруджанско хоро. Ама как свиреше. Музиката ме настигна и ако си представите хиляди стъклени камбанки които зазвъняват наведнъж, нещо такова почувствах. Все едно огнени спирали избликваха от всяко нещо, всичко звънеше и вибрираше, сякаш слънчеви лъчи ме заляха и ми се прииска да литна, а не литнах, само за да не притеснявам хората, не че не можех. И толкова хуабво ми стана, че ми идваше да разцелувам всички по улицата. Върнах се при този човек с гайдата и оставих още 2 лева. И мисля, че той разбра усмивката и преклонението ми. Парите бяха дар, не милостиня.
Впрочем, това бяха последните ми 2 лева. И после поседях да го послушам още...

понеделник, 10 април 2006 г.

Ядосано

Не знам защо, винаги побеснявам когато някой говори с погнуса и омерзение за България. Особено някой който не живее тук. Откачам направо. И на българите дето живеят тук и само плюят страната ни и всичко пак се дразня, ама те поне може да имат причина. Обаче куклички разни, достатъчно нафукани и ененргични да заминат и да успеят другаде(евала за което), които се вайкат за гадната страна ми идва да им откърпя по един шамар. Може би не разбирам драмата не един българин в чужбина. Нищо чудно. Това което тъпите патки не разбират е, че всичко е комплексно. Някои неща се съхраняват просто само в мизерията, във времената на глад, на несправедливост. Чистите улиции и социалният ред създават евнуси и невротички. Понякога е здарвословно да живееш на шибано място. Има една книга "Експериментът Досейди" на Франк Хърбърт, доста добре се разказва за инкубаторите за характери. А всички, дето са успели много някъде другаде, искам да кажа, преди да обърнат пълен с презрение поглед към страната си да се сетят, че можеше да са родени и порастнали другаде и да са тъпи заленчуци с дебели задници и празни умове. И ако не могат да понесат живота тук, или се смятат за твърде специални и не на място в тази ужасна действителност, да си тръгнат достойно и да забравят че са българи. Или поне да приемат че за момента не са.

неделя, 9 април 2006 г.

Невидимости

Един сигурен начин някой да ми направи лошо впечатление е да е със статус в ICQ "Invisible". Въпреки че, като се замисля, би трябвало да съм поласкана, понеже щом виждам такъв статус, значи съм му в листата. Но не ми харесва. Хората са ми давали най-различни обяснения защо предпочитат този статус. За да не ги видят колегите/шефа, за да не ги безпокоят хора, които не са им приятни...И така нататък. Мога да го разбера, но въпреки това не ми харесва. Звучи ми като..."Аз сега си седя тук и като ми потрябваш ще дръпна перденцето и ще те погледна. Аз контролирам нещата и се забавлявам само с тези, с които реша." Не си падам по скрити неща. Може би все така не разбирам смисъла на живота...

четвъртък, 6 април 2006 г.

"Морски вълк" offline

Ванката се върна от Германия и взехме че се събрахме пак в "Морски вълк", ама не канала а истинската кръчма. И Петя не беше бот, а си беше от плът и кръв, хубава както всякога. Явор пиеше традиционното вино с ябълки, Ванката папкаше дробчета, както и на заминаване. Аз за пореден път се опитах да си поръчам сладолед, и се сетих че тук НЯМА. Чаят е ок, благодаря. Много хора не познавах, както обикновено. С някои се запознах. Стана ми смешно, като седнах до едно момче и той ми каза "Ти си Случайна, нали?" Хм, ами аз съм. Приличам ли си:) Запознах се с Роси Димова - легендарна личност, за която само бях чела и слушала в нета. Седеше си кротко, с вид на 17 годишна и се усмихваше. И само ако я заговориш виждаш твърдостта в погледа и силата в начина и на говорене. Хареса ми много това момиче. Иска ми се да я познавам повече. Радвам се че пак е във Варна.
Може би пролетта наистина идва, щом нещата пак постепенно започват да стават offline...