вторник, 11 април 2006 г.

Уличните музиканти

Понякога, като ми говорят за свободна култура и изкуство, се пуля някак си и не мога да си го представя как ще стане това, да не съм длъжна да давам пари на някой, който създава музика, например, а да го направя.
Днес някак ми проветля по въпроса.
Вървях си по улицата, когато чух звук от гайда. Един такъв, кръшен, омайващ. Някакъв човек стоеше на тротоара и свиреше в хладната утрин. Свиреше от сърце. Бръкнах си в джоба и извадих всичките стотинки, които имах там. Спрях се и му ги оставих в кутията. Усмихнах се и се поклоних леко с глава. Исках да изразя уважението си. Музиката му ми харесваше. Постоях да го послушам. Не исках д аго притесянвам, затова не стоях много, но когато си тръгвах, той засвири някаква песен, която съм чувала сигурно отдавна. Някакво добруджанско хоро. Ама как свиреше. Музиката ме настигна и ако си представите хиляди стъклени камбанки които зазвъняват наведнъж, нещо такова почувствах. Все едно огнени спирали избликваха от всяко нещо, всичко звънеше и вибрираше, сякаш слънчеви лъчи ме заляха и ми се прииска да литна, а не литнах, само за да не притеснявам хората, не че не можех. И толкова хуабво ми стана, че ми идваше да разцелувам всички по улицата. Върнах се при този човек с гайдата и оставих още 2 лева. И мисля, че той разбра усмивката и преклонението ми. Парите бяха дар, не милостиня.
Впрочем, това бяха последните ми 2 лева. И после поседях да го послушам още...

1 коментар:

wankata каза...

Малко ни трябва да сме щастливи, ама ние все си мислим, че кой знае какви планини трябва да преместим, за да се случи...
Ти знаеш, че ни трябва малко и си щастлива:)
(Да не си посмяла да ми противоречиш;))