Уличните музиканти

Понякога, като ми говорят за свободна култура и изкуство, се пуля някак си и не мога да си го представя как ще стане това, да не съм длъжна да давам пари на някой, който създава музика, например, а да го направя.
Днес някак ми проветля по въпроса.
Вървях си по улицата, когато чух звук от гайда. Един такъв, кръшен, омайващ. Някакъв човек стоеше на тротоара и свиреше в хладната утрин. Свиреше от сърце. Бръкнах си в джоба и извадих всичките стотинки, които имах там. Спрях се и му ги оставих в кутията. Усмихнах се и се поклоних леко с глава. Исках да изразя уважението си. Музиката му ми харесваше. Постоях да го послушам. Не исках д аго притесянвам, затова не стоях много, но когато си тръгвах, той засвири някаква песен, която съм чувала сигурно отдавна. Някакво добруджанско хоро. Ама как свиреше. Музиката ме настигна и ако си представите хиляди стъклени камбанки които зазвъняват наведнъж, нещо такова почувствах. Все едно огнени спирали избликваха от всяко нещо, всичко звънеше и вибрираше, сякаш слънчеви лъчи ме заляха и ми се прииска да литна, а не литнах, само за да не притеснявам хората, не че не можех. И толкова хуабво ми стана, че ми идваше да разцелувам всички по улицата. Върнах се при този човек с гайдата и оставих още 2 лева. И мисля, че той разбра усмивката и преклонението ми. Парите бяха дар, не милостиня.
Впрочем, това бяха последните ми 2 лева. И после поседях да го послушам още...