сряда, 29 ноември 2006 г.

важното

Вървим със сина ми към училище.
-Мамо, аз вчера така и не успях да си пусна лаптопа.
-Така ли, защо, нали ти казах как.
-Да, аз натиснах Fn и F4, обаче само светна една лампичка и аз помислих, че иска захранване и го включих, но пак не тръгна.
-Съжалявам, като се приберем довечера ще видим какво е станало.
-Е, нищо. В крайна сметка токът и забавленията не са най-важното нещо на този свят.
-??!! Ами, така е. А кое е най-важното?
- Е, как кое: здравето, чистият въздух и ...ъъъъ...душевното спокойствие.

Ахахаха! Вървим по мостче покрито с изгнили листа и кал, над понамирисващ канал покрай шумна улица, но аз изведнъж се почувствах като Червената шапчица, хванала за ръка любимото си мече, вървящи през уханна тиха гора.

вторник, 28 ноември 2006 г.

волейболно...

В 6 и нещо сутринта ме събужда СМС "Стига спа! На полуфинал сме! 3:2". Мале, Пешо, добре че обикновено ставам по това време, иначе главата щях да ти откъсна:) И, да си жив и здрав, разбира се! Ех, не го гледах това, а повторението дали ще гледам, ще видим. Мноо диви часове, бе.
А какво станало, ах, какво станало, нашите на волейбол взели че били Франция. Онази Франция, дето ги сдуха на Световната лига. Те тези пичове биха, та биха. Честно, толкова ме кефят, че чак думи не намирам. И то,какъв мач е било!
Ех, ще позабърша Господин Микаса от прахта, и ще поиграя със сина ми. Волейболът винаги е волейбол, без значение на какво ниво:)

P.S. Ходих да гледам малко от повторението. Ех, тъкмо се радвах на нашите как ги почнаха в края на третия гейм... То и преди това си ме кефеха, де. Това момче, Боян, наистина им взе акъла на французите. А на Матей Казийски сервисите... На либерото на французите му изпадаха пломбите да ги посреща. Направо го събаряха на земята. Е, някой път и мрежата щяха да скъсат, ама то не може без хич. А Евгени как ги гледаше французите...да са се изпотръшкали, ако погледите убиваха:)
Ех, та тъкмо им се радвам на нашите и на съседната маса сяда някаква двойка, момче и момиче. Пичът явно много запален, сяда и започва да обсъжда и да коментира. А мацката я чувам да казва.. ъф, то много измъчена победа, бе едва-едва 3:2. Ох, мале...Поглеждам я, кокошката, лапнала някаква цигара и гледа злобничко. Ама, шматко, ако я хвана тази цигара, да не казвам какво ще направя с нея...Тъй, хайде да не се увличам...
Искам да кажа, ако някой не е разбрал: Това не беше измъчена победа. Това беше феноменална, помитаща победа измъкната от ръба на загубата. Това беше тотална победа на духа, на смелостта и красотата. Да се бориш за последните точки в третия гейм, срещу противник, който вече те е помитал с 3:0 и е сред най-добрите. Да смениш един от основните нападатели с някой доста по-неопитен, но който се оказа ключът към победата. Да играеш с цялото си сърце, техника и фантазия. Ето, това беше този мач. Състезатели и треньор показаха, че са невероятни!
А ако някой мисли по друг начин, да не ми се мярка със запалена цигара наоколо...;)

неделя, 26 ноември 2006 г.

На тази дата...

Рожденият ми ден наближава и, май закономерно, се започват едни равносметки...Коя съм била, коя съм, коя ще бъда...Загледах се назад в годините.

---на 17: Влюбена във волейбола и китарата си. С глава, натъпкана с книги. Неумееща да общува. Без гадже.
---на 20: Студентка. Изгубени любови. Научила много за света и за себе си. Цинична. Тъжна, уплашена.
---на 25: Омъжена, щастлива, сякаш родена наново. Изпълнена с мечти и планове, нежна, сияеща. Бременна.
---на 28: В средата на нищото. Дебела, отчаяна, объркана. Съсипана.
---на 30: Отслабнала:) Опитваща се да намери отново себе си. Работеща. Смътно объркана и неудовлетворена. Преосмисляща ценностите в живота си.
---на 33: Преминала отвъд. Оцеляла. Раздирана от болка и страх, но и намерила една нова устойчивост в себе си. Приела новите си ценности, въпреки обществените представи.

Скоро ставам на 34. Коя съм днес?
Разделени сме с мъжа ми.( Не защото беше лош човек. Може би аз бях лоша жена. )
Не съм изпълнена с планове за бъдещето. Животът ми е монотонен, би бил скучен, ако не ме изпълваше с възторг всяка прашинка, покрай която минавам. Понякога се вдетинявам и отлитам в други светове, но гледам да не прекалявам.
Разбрах, че трябва да спра да се старая да бъда съвършената майка, а да оставя детето си "да диша" и да се радвам с него на света.
Разбрах, че любовта не може да се затвори в кутийка. Тя е като летен полъх - радваш му се, ако го има, но никога не можеш да разчиташ на него.
Разбрах, че душевният покой струва повече от всичко.
Опитвам се да свикна с мисълта за самотата.

Не знам колко ще е весел този рожден ден. Вероятно ще съм на работа. И ако на 14 декември сте наоколо, минете покрай "Неустоимо". Обикновено успявам да направя доста сносна торта...

четвъртък, 23 ноември 2006 г.

Кажи ми как изглеждаш

Днес си говорих с една позната в чата за това, как би изглеждала истинската тя, ако това, което е в нея излезе навън и ако не се съобразява с физични и биологически закони. Тя ми каза интересни неща. Затова ми се прииска да ви попитам:) А как бихте изглеждали вие, ако бяхте самите себе си?
Тази, която е в мен изглежда като ориенталска танцьорка. Дълга до петите коса в естествен цвят, много гривнички, също и на глезените, Звънтящи големи обеци. По-скоро дребничка, но пухкава, с големи устни . С атлазени пантофки, много воали...
Е, в огледалото ме гледа поизрусена кака, с дънки и маратонки, висока и едра, с грацията на динозавър в пубертета. Но затова си има Гимп:))

сряда, 22 ноември 2006 г.

Не съм толкова богат, че да купувам скъпо

"Не съм толкова богат, че да купувам евтино". Да, ама не. Моята ненагледна, супер страхотна и какво ли още не машинка за подстригване, за която преди 4 години дадох почти 400 лева се скапа. Непоправимо. Преди това се разваляше на няколко пъти. А си бръмчеше като трактор още на първата година. И тежеше в ръката ми като топуз. Без малко почти да се зарадвам, че се оттървах от нея, ако не бяха тревогите по закупуването на друга.
Отивам в магазина на "Цветков и син" и се заглеждам. Ценички всякакви. "Ягуар" да искаш, "Ермила", "Мозер". решавам аз да дам 200 лева за една "Ермила". Нали все пак, хляба си вадя с нея. И докато избирам, влиза една клиентка, фризьорка също, явно. Носи машинка и сешоар. В гаранция. Скоро закупени. Машинката загрявала, сешоарът губел обороти. Гледам че не са от евтините. И тук се почва един драматичен диалог. Да, имаме гаранционен сервиз, ама е в София. Да, ще ги пратим, ама с куриер, за ваша сметка. Да, ще ги оправят, ама не се знае кога. Когато майсторът иам време, за около месец ще ви я върнат. Да, ако се развали пак ще я пратим. Да, пак за ваша сметка. Не, не можем да ви дадем други с които да работите през това време. Да, купете си нещо евтино да ви върши работа, докато ви ги оправят.
Малеееееее...Аз избеснях докато слушах, а тази горката киентка как запази самообладание, не знам. Значи, отиваш ти, изсипваш им едни 500 лева да кажем за марковата им техника, дето си я продават те си знаят с каква надценка. Тя се сдухва, щото е много маркова, И после ти го духаш, докато плащаш на куриери да ти я разнасят от тук до София и обратно, докато се потроши съвсем. А майстора го боли **я кога ще ти я оправи и как. А парите дето им даваш за куриери, те си ги дават за плащане на сервиза, а я изпращат с нормалните курсове за доставки на фирмата. Щото за един месец от Варна до София и обратно, нали се сещате, че няма с DHL да я пратят. Бахти! Все пак туй е Варна, нали, не Полски Тръмбеш. Как може да нямат сервиз във втория по големина град в България?!!
Аз все пак си купих машинка, защото ми беше спешно и не съм сигурна къде другаде щях да немеря професионална. Но си купих най-евтината. Вместо за 200 лева, за 70. Че като се развали, да си купя още една, докато я оправят.
И в последен пристъп на малоумие си купих четка за издухване на коса с йонизиращо покритие, разбираш ли, за 30 кинта. И сега като я пробвам, ако се окаже, че върши същата работа, като тези за по 6 лева, ще си ревизирам окончателно мнението за евтиното и скъпото.

четвъртък, 16 ноември 2006 г.

Касапница

Седя, хванала глава в ръцете си. Опитвам се да мисля, но не успявам. Опитвам се да поговоря с хората в нета, за да отклоня мислите си от желанието, което ме преследва, но не помага. Някои неща просто трябва да бъдат направени, рано или късно. Изведнъж ме изпълва студено спокойствие. Знам, че съм загубила битката със себе си. Вече няма връщане назад. Внимателно сменям ножчето на бръснача. Искам да е съвсем остро. Поглеждам се в огледалото. Все същата. Е, сбогом. И започвам...Малко е стряскащо, но и опияняващо...Ножчето е изключително остро. Почти не усещам, когато режа. Ръката ми се движи уверено. Дълбоко в мен се борят ужас и див възторг. И още и още и още...И още и още...Хм, знаех си че това е правилното...
Подът и дрехите ми са засипани с отрязана коса. А в огледалото ме гледа едно ново аз. Изтръсквам се от космите и вече съвсем премерено и професионално доотрязвам с бръснача няколко кичура. ПОсле хващам сешоара. Хм, даже фризьорките не са застраховани от Безумното-Неконтролируемо-Рязане-На-Коса. Слава богу че съм добра с бръснача:)

сряда, 15 ноември 2006 г.

Хомосексуални ли сте?

Протегнете ръка с изпънати пръсти напред. Кой пръст е по-дълъг, показалецът или безименният? Ако безименният е по-дълъг от показалеца, значи сте мъж, ако показалецът е по-дълъг от безименния, значи сте жена. А ако в личната ви карта пише друго, значи има вероятност да сте хомосексуален/а.
На мен са ми съвсем еднакви, което обяснява донякъде факта, защо все се опитвам да си меря пишката с мъжете, макар че изобщо нямам пишка:)

неделя, 12 ноември 2006 г.

Пак "Планета"

Защо си причинявам това, не знам. Но е факт, че реших да отида на едно младоженско after-party в "Планета". Малеееееейййй, то не било лесна работа да се ходи на дискотека. Изисква се специален тренинг, физическа и психическа подготовка и вероятно някаква техническа екипировка. Първото, за което съжалих като влязох е, че не си взех тапи за уши. Този номер го правя като ходя да гледам националите по волейбол, убедена съм, че щеше да свърши работа и тук. Щях да чувам музиката с нормална сила, а не да подскачам като таралеж в кофа, при всеки удар на феноменалния бас на уредбата. Е, постепенно ушите ми заглъхнаха и горе-долу се търпеше, макар че отвреме-навреме инстинктивно запушвах уши с пръсти. Освен това ми лютеше на очите от дима, а тези, мигащите ярки светлинки ми докарват дезориентация и загуба на равновесие. Красота. Важното е ВЪПРЕКИ всичко да оцелееш и да се опиташ да се порадваш малко, така и така си дошъл. Понеже така и така нямаше много място за танцуване, се зазяпах в навалицата.
Интересноо....А то имаше за зяпане какво ли не:)

Думата която ми изникваше в главата, докато зяпах мадамите покрай мен, беше "наточени". Ама точно тази дума. Не просто добре облечени, ами... облечени да къртят миФки. Някои бяха постигнали точно ефекта на диви селянки, гледали прекаленоо много порно, но имаше и някои, дето като ги видиш и ти идва да легнеш по гръб и да размахаш лапички. Те някои пичове това и правеха:) То много хубост, много нещо.
Зяпах и косички, разбира се, нали съм фризьорка:) За съжаление, много еднотипни. Тържество на русите кичури, подстигването на пластове и пресите за коса. По едно време си помислих, че на входа, на която косата не е изправена с преса, охраната я връща у тях, да се дооправи. Имаше и една групичка модни коафьори, където пичовете определено блестяха с повече оригиналност.

После наблизо се разположи една много странна компания. Около петима мъже, с вид на араби. Облечени в черни дрехи. Някои доста позастаряващи. Изглеждаха богати и арогантни. По един супер гнусен начин, едва ли мога да го опиша. Странното беше момичето с тях. Единият я държеше за ръка, но после видях, че и другият, когото помислих за негов баща и държеше лицето в ръце и я прегръщаше, а тя обви ръце около шията му. Момичето беше на около 22-24 години, с отнесен поглед, дълга коса с естествен цвят, без грим, без бижута, с дънки и някаква проста леко романтична блузка. Беше слаба, без цици, но в нея имаше някаква особена отвеяна красота, като на Кейт Мос, да кажем. Никак не се вписваше в компанията с която беше. Нито те имаха вид на мъже, които биха и харесали, нито тя изглеждаше жена техен тип. Пoмислих си, че може да е студентка, която работи като call-girl. Изглеждаше малко надрусана. Но после я видях да целува единия от мъжете. Мислех че проститутките не го правят. Тя не изглеждаше съсипана, или опустошена. Напротив, сякаш се рееше над нещата - спокойна хладна и нежна. Това ми се стори тъжно и.. възбуждащо. Не знам защо. После им обърнах гръб.

От другата ни страна имаше една смесена компания, чудех се дали са колеги, или състуденти. Струва ми се че нямаше двойки сред тях. Мадмите бяха хубави. А може да беше и рожден ден на единия пич. Защото, както си седеше на стола, пуснаха поредния поздрав с кючека "Честит рожден ден" и една мадама от компанията такъв танц му дръпна почти в скута му, че чак аз се зазяпах. Кючек, ама истински, въплъщение на сексуално желание и предизвикателство. Мисля, че направо му спря тока, тази мадама. Каквато беше мъничка и уж не много забележима... Малееее... След малко, като спря музиката т яотиде до другата маса да си отпие от чашата и аз му се зачудих защо не я последва. Но се сетих че може би му е неудобно да стане. Не им е лесно на мъжете.

В тяхната компания беше и единственият пич в заведението, който мога да кажа, че ми хареса. Не се зазяпвах по пичове от практически, а от чисто академичен интерес, както обещах предния път:) Доста време мина оттогава, ама така съм аз, ходя на дискотека два пъти в годината:) Все е нещо.

А в нашата компания булката и младоженецът се обичаха, кумата и кумът кършеха здрави кючеци, което не пречеше на кума да пуска ръце на сервитьорките, уискито се разливаше, приятелките на булката разбиваха с деколтета, а аз се поклащах в такт с музиката, загърната с индийския си шал,пийвах минерална вода и уверявам ви, никак не скучаех:)

събота, 11 ноември 2006 г.

Светлината

Все се опитвам да гледам под повърхността на нещата. Едно такова, почти снобско пренебрежение демонстрирам към това, как нещата изглеждат. Това понякога доста улеснява живота,(ходя облечена като оръфляк:), но пък вероятно стеснява кръгозра. Скоро открих светлината. Не онази "Светлина" - всепроникващата духовна енергия, а онази, светещата, простичката, дето прави предметите видими. Не бях обръщала никога внимание как тя може да танцува и да се плъзга по кожата, да прави вълшебни и най-простичките неща, да променя смисъла, даже да вдъхва смисъл. Не знаех как един кичур коса, искрящ на слънцето може да омайва сетивата, как повърхностите могат да стават златни и сребърни, как въздухът може да придобива плътност. Сега знам малко и така ми харесва. Може след време да поискам да науча повече.

четвъртък, 9 ноември 2006 г.

Малка Сладка Женичка

Един познат ми каза в разговор наскоро, че единственото, което иска, е една малка сладка женичка, която да го чака в къщи и да се грижи за него. Тогава се позасмях, но после се замислих. Май това е, което всички мъже искат. Нищо повече. Може да се кефят на Лара Крофт, Мадона и Пипи Дългото чорапче, но си искат прилежното и скромно създание, което безропотно и търпеливо да се грижи за дома и децата и да не ги занимава с глупости. Да им подава салатката, когато имат нужда, да мълчи разбиращо, когато им се говори, да се възхищава подобаващо, когато решат да се похвалят и, най-важното, да не минава между тях и телевизора, докато задълбочено гледат Каквото-И-Да-Е.
Аз самата известно време се опитвах да бъда Малка Сладка Женичка, но не мисля че се справих блестящо. Когато се опитах да анализирам провала си в това начинание, открих следните проблеми (и искам да ви кажа, че тук няма ирония) :
1. Основен огромен и непреодолим проблем - смятам се за равнопоставена с мъжете.
2. Имам прекалено много интереси извън кръга чистене-готвене-пране. Това автоматично ме прави лоша домакиня.
3. Казвам каквото мисля. А мъжете се изнервят от много прямота.
4. Избягвам да лъжа. А как иначе може да се изгради приказката в която всеки мъж иска да живее?
5. Поставям любовта преди материалното благополучие. Мъжете се уморяват да дават любов. А виж, пералнята си е пералня и след 5 години.

Понякога съм се чудила, дали нямаше да съм по-щастлива ако не бях ходила на училище, ако бях възпитана, че съм по-низша, че трябва да посветя всичките си сили да угодя на съпруга си. Че моите успехи се измерват единствено с белотата на прането ми и липсата на прах в къщата, с ръбовете на изгладените дрехи и богатсвото на кулинарните ми умения. Тогава може би нямаше да ми тежи да бъда малка сладка женичка. Само се страхувам, че гордостта и свободолюбието може да са повече природа, отколкото възпитание. И тогава щях здраво да го загазя:)

Какво е решението, нямам предства:) Дали ще се върнат пак девическите и мъжките училища? Дали мъжете ще се променят? Дали ще настане тотална разруха в семейството? Дали ще настъпи матриархат?

Сигурно ще ми бъде интересно да следя събитията по телевизията, в дългите самотни нощи на застаряваща, съвременна, еманципирана жена.

неделя, 5 ноември 2006 г.

Задушница

Някога, много отдавна, в едно село в Добруджа живеел момък на име Жельо. Дали е бил щастлив или нещастен хората вече не помнят, но помнят че свирел на гайда и бил хубавец. Семейството му било от най-заможните в селото. Жельо бил на 18 години и майка му не бързала да го жени, но родителите на лични моми намеквали и пращали хабери, че щерките им са готови. Само че той обичал Яна. А тя никак не била за него. Била на 20, семейството и били преселници от Румъния, без имоти, без положение, без земи. Колко е била хуабва тази Яна, пак никой не помни, но помнят че имала глас като славейче и когато жънела и пеела, слънцето трептяло.
Майката на Жельо, решителна и властна жена, разбрала за тази неуместна любов и побързала да сгоди сина си за едно момиче от сой, богато и хубаво. Тогава времената били други и синовете не оспорвали решенията на родителите си. Но Жельо се поболял. Легнал и казал, Яна искам, или ще умра. Извикали лекари, предписвали му бани, лекарства, но той само отслабвал и не ставал от леглото. Така опитвала майка му, иначе, и накрая разбрала, че трябва да развали годежа. Срам, клюки, разправии...Но Жельо се оженил за Яна. Казват, че нямало други щастливи като тях. Старите хора казвали, че каквото Бог е събрал, хората не могат да разделят. Даже свекървата преглътнала яда си, когато се родило едно малко момиченце.
Но пак тъмни облаци надвиснали. Тогава имало война. И колкото и да се опитвали, не успели чорбаджиите да спасят сина си от казармата. Времената били смутни. Жельо заминал, с гайдата и вечната си усмивка. Яна останала с тримесечно бебе да го чака и да пали свещи. Върнал се веднъж в отпуска, когато малката а-ха да проходи. Смял се и я люлял на коленете си. И пак тръгнал. Това било за последно. Убили го някъде в Албания. Не върнали тялото му. Само писмо и медал.
Този човек е моят дядо, на когото съм кръстена и когото никога не съм виждала. Вчера беше Архангелова Задушница, на която се споменават умрелите във война.
Дядо, живял си като добър човек, надявам се че почиваш в мир.

четвъртък, 2 ноември 2006 г.

Булките

Преди малко, последната булка, която правих ми показа снимки от сватбата, което ме изпълни с мисли и емоции. Като цяло, аз май не уважавам много брака като институция. Обаче обичам сватбите. Обичам булките. Даже заклети рокерки, като въпросната млада дама се превръщат в създания от светлина и нежност. Сякаш събират цалата си вяра в любовта, цялата крита уязвимост и женственост и без да се страхуват се изправят пред света в блясъка на своята обич - "Ето, намерих Го, и не се страхувам да съм негова завинаги. Аз съм жената, той мъжът и така ще бъде. "
Мога още много да философтсвам защо и как, но ще кажа само, че тези неща винаги ме разревават, защото въпреки всичко, май дълбоко в себе си не мога още да се откажа от вярата, че може да има един единствен човек завинаги. И нищо повече да не е нужно.

сряда, 1 ноември 2006 г.

топло - студено

Аз съм глезла и обичам топлата вода. Едно от най-трудните неща, които мога да си представя е как бих живяла без топла вода. Когато се къпя, обожавам водата да е гореща, почти вряла. Размазвам се под душа и забравям къде съм...А после...спирам всичко, опитвам се да не мисля, хващам подвижния душ и пускам докрай студената вода. Гледам да не мисля много-много. Просто знам, че колкото и да се ужасявам от допира със студените струи, после ще се почувствам по-добре. А иначе, ако изляза изпод топлия душ глезена и увита с хавлията, ще се размекна, ще ме мързи, ще ми се спи и в крайна сметка ще ми стане тъпо и умряло.
Същата зависимиост май я има и в живота. Ако всичко е наред, прекалено уютно и прекалено удобно, ти става тъпо и смотано някакво. Не че ако има само ексцесии ще е по-добре. Май е хуабво да се редуват топлото и студеното.